Теория на наказателното законотворчество. Диференциация на наказателната отговорност*
1. Диференциацията на правото има дълбоки социални корени. Тя е отражение на диференциацията на самите обществени явления. Законодателството се изменя в зависимост от развитието на обществените отношения. В резултат на глобализацията и научно-техническия прогрес се усложнява производството, преплитат се връзките между различните звена на икономическата система. Бурното развитие на науката и техниката предизвиква бързи и качествени промени в обществения живот. Увеличава се динамиката на обществените отношения – ускорява се икономическото развитие, усъвършенства се управлението, разширява се демокрацията, нарастват възможностите за развитие на личността и т.н.
Всички тези явления намират отражение в правото. С усложняване на обществения живот нараства и нуждата от диференциация на правното регулиране. Правната система се обогатява и усложнява. Формират се нови структурни образувания – норми, институти, отрасли. Една част от тях уреждат нововъзникналите отношения (т.е. разширява се сферата на действие на правото), а друга част от новите норми се „специализират“ в регулирането на отделни страни, елементи, особености и т.н. на дадени отношения. Следователно задълбочава се „разделението на труда“ между правните норми. Сложният, многопластов характер на регулираните обществени отношения и разнообразните задачи, които правото изпълнява, обуславят диференциацията на законодателството.
В същото време в глобалния свят се сближават икономическите системи. В хода на своето развитие икономическите процеси обективно се сближават и уеднаквяват. Юридически израз на това е обобщаването, интеграцията на нормативния материал. Новите обществени явления могат да се обхванат само от нови, по-общи правни форми, които притежават достатъчно висока степента на абстрактност. Поради това правните норми, които регулират близки, сродни отношения, се обединяват и обобщават. Така правната система се издига на нова, по-висока степен на развитие. Следователно диференциацията и интеграцията са противоположни, но диалектически свързани страни на развитието на съвременното законодателство[1].
2. Наказателното право е специфично средство за защита на обществените отношения от престъпни посегателства. Ефективността на наказателноправното въздействие зависи от а) диференциацията на наказателната отговорност, б) нейната бързина и в) неотвратимост. Поради това едно от основните направления на усъвършенстване на наказателното законодателство е задълбочаване диференциацията на наказателната отговорност.
Диференциацията на наказателното законодателство се отличава с известна специфика, която произтича от характера на самите наказателни норми. Както е известно, наказателният закон определя кои деяния са престъпления и каква отговорност следва за тях.
Върху понятието „наказателна отговорност“ се спори оживено в правната литература. Поради това е нужно да се посочи разбирането, от което излизаме тук, за същността, социалната роля и правната природа на наказателната отговорност.
3. Същността на наказателната отговорност е понасяне, претърпяване на държавна принуда от лицето, извършило престъпление. Наказателна отговорност и наказание са близки понятия, но не съвпадат. Налагането на еднакви наказания за различни престъпления не означава еднаква отговорност. Наказателната отговорност е осъждането, порицаването на виновното лице от държавата. Отговорността е израз на отрицателната оценка на обществото за деянието и виновния. Обикновено наказателната отговорност се съпровожда с наказание. Наказанието е мярка на държавна принуда, която се състои в ограничаване правата на осъдения[2]. Възможно е по изключение да се осъществи наказателна отговорност и без налагане на наказание. В този случай наказателната отговорност се изчерпва със самия факт на осъждането, т.е. с признаването на подсъдимия за виновен, с порицаването му[3].
По своята социална роля наказателната отговорност е реакция на държавата на извършеното общественоопасно деяние. Тя се състои в прилагане на принуда и е насочена към възстановяване на вредата, която престъплението е причинило на обществото. Следователно наказателната отговорност по своя характер е общественополезна дейност, а по размер – съответна на престъплението. Като средство за социален контрол наказателната отговорност осигурява нормално развитие на обществените отношения.
От юридическа гледна точка наказателната отговорност е правна последица на престъплението. Единствено основание на наказателната отговорност е виновното извършване на престъпно деяние, предвидено в НК. Нормативният аспект означава, че престъплението се разглежда като юридически факт, който поражда наказателното правоотношение, т.е. правото на държавата да осъди и накаже виновния и задължението на последния да понесе наказателната отговорност. Това задължение е една възможност, която се претворява в действителност, т.е. в наказателна отговорност, след влизане на присъдата в сила. В този смисъл наказателната отговорност е резултат от прилагането на наказателноправната норма.
4. Диференциация на наказателната отговорност означава да се предвиди в НК различна наказателна отговорност за различните видове престъпления (в зависимост от тяхната обществена опасност и морална укоримост, както и от личността на престъпника). Диференцираният подход – пише И. Ненов – означава „да бъдат установени специфични решения за различните категории наказателноправно релевантни хипотези“[4].
При диференциацията законодателят е изправен пред два проблема: да установи типичните престъпни прояви и да предвиди съответна отговорност за тях.
Съгласно чл. 35, ал. 3 НК „наказанието е съответно на престъплението“. Отговорността следва престъплението и му съответства по тежест – за по-тежките престъпления и на опасните рецидивисти се налагат по-строги наказания, а за по-леките престъпления – съответно по-леки наказания. Това всъщност е принципът на справедливостта, който стои в основата на диференциацията на наказателната отговорност.
Диференциацията на наказателната отговорност е последица от диференциацията на нейните основания – престъпленията. Поради това диференциацията на наказателната отговорност има два аспекта:
а) Първо, диференциация на престъпленията, т.е. на основанията на наказателната отговорност. Това означава да се установят в закона типичните форми на престъпно поведение, т.е. да се разграничат отделните видове престъпления, а също и различните варианти на дадено престъпление, които изискват специфична наказателно-правна реакция[5]. Основен разграничителен критерий за това са обществената опасност и морално-политическата укоримост на деянията. А в някои случаи отговорността се диференцира и според особености на личността на дееца – например при непълнолетните, рецидивистите и др.
б) Второ, диференциация на самата наказателна отговорност, т.е. на последиците на престъпленията. За целта в общата част на НК съществува система от различни по вид и тежест наказания, която позволява на законодателя да подбере най-подходящата, съответната отговорност за различните видове престъпления. А в особената част на НК са предвидени такива предели на наказанието за всяко престъпление, които позволяват на съда да съобрази отговорността с индивидуалните особености на конкретната проява и на конкретния деец.
Трябва да се изтъкне и още един фактор за диференциация на наказателната отговорност. Както е известно, наказанието е не само справедливо възмездие, т.е. общественополезен еквивалент на престъплението, но също и средство за постигане на определени цели. Поради това, когато установява пределите на наказанието в НК, законодателят се ръководи както от тежестта на съответното престъпление (принципа на справедливост), така и от конкретните цели, които преследва с диференцираното наказание (принципа на целесъобразност)[6]. Следователно диференциацията на наказателната отговорност се извършва въз основа на опасността на деянието и дееца, но освен това се вземат предвид и редица наказателнополитически съображения за целесъобразността на съответното наказание. Пример в това отношение са поощрителните норми. Редица разпоредби на НК предвиждат смекчаване на отговорността (и дори пълно освобождаване от нея), ако субектът преустанови престъпната си дейност и предотврати, ограничи или възстанови вредите от тази дейност. В НК са предвидени три категории: а) доброволно прекратяване на престъпната дейност (чл. 18, ал. 3; чл. 22 НК); б) последваща дейност за ограничаване на вредите от престъплението (чл. 104, ал. 2; чл. 105, ал. 2; чл. 183, ал. 3; чл. 292, ал. 1, т. 2 и 3; чл. 343а НК и др.); в) възстановяване на вредите от имуществено престъпление (чл. 197; чл. 205; чл. 206, ал. 6; чл. 212б НК и др.). Касае се до специфичен метод за осъществяване на превантивната функция на Наказателния закон, при който посредством смекчаване на отговорността се стимулира деецът към последващо положително поведение по предотвратяване, ограничаване или възстановяване на вредите от престъплението[7].
5. Диференциацията на наказателното законодателство протича в две насоки: предметна и функционална.
а) Дълбокото основание за диференциация на наказателните норми е различната обществена опасност на престъпленията. Както е известно, обществената опасност „се определя от съвкупността на всички обстоятелства, характеризиращи престъплението“[8]. Ролята на отделните обстоятелства обаче при формиране на обществената опасност е различна. Едни обуславят предимно качествената страна (характера) на обществената опасност, а други обуславят нейната количествена определеност (степента на обществена опасност).
Характерът на обществената опасност на посегателството зависи преди всичко от обекта, т.е. от ценността на засегнатото обществено отношение. Обектът определя както фактическите особености на деянието, така и неговото социално значение. Поради това обектът е основен критерий за разграничаване на деянията, а следователно и на нормите в особената част на НК. Друго обстоятелство, което обуславя характера на обществената опасност, е видът на посегателството, т.е. на причинената вреда (например престъпленията против собствеността са групирани в осем раздела според вида на посегателството – кражба, грабеж, присвоявания, измама, изнудване, вещно укривателство, унищожаване и повреждане, злоупотреба на доверие). Останалите обстоятелства (размерът на вредата, вероятността за настъпването ѝ, способът на извършване на престъплението, средствата и оръдията, обстановката, мястото и времето на извършване на деянието, разпространеността му; субективните елементи на престъплението – вида и степента на вината, мотивите, целта; личните качества на дееца и др.) влияят най-често върху степента на обществена опасност. Те служат за разграничаване на разновидностите на дадено престъпление, които изискват специфична, нюансирана отговорност.
Следователно предметната диференциация в наказателния закон протича на няколко равнища. Според характера на обществената опасност на деянията законодателят обособява нормите на особената част и ги групира по глави и раздели. А според степента на обществена опасност на дадено престъпление той създава по-леко и по-тежко наказуеми състави, т.е. конкретизира правното основание на наказателната отговорност.
б) Заедно с предметната диференциация в наказателния закон протича и функционална диференциация[9]. Тя се състои в това, че дадена норма (или група норми) се специализира в изпълнението на отделна само задача при наказателноправното регулиране. По такъв начин функцията на нормата се стеснява, а предметният ѝ обсег се разширява – тя обхваща всички (или повечето) видове престъпления. Функционални са например институтите на вината, приготовлението и опита, съучастието, освобождаването от изтърпяване на наложено наказание и от наказателна отговорност и др. Разпоредбите на функционалните институти представляват „изнесени пред скоби“ общи положения, които са валидни за всички видове престъпления. Те са разположени в общата част на Наказателния кодекс и изразяват по-висока степен – интеграцията в развитието на наказателното право.
Анализът на законодателството показва, че принципът на диференциация на наказателната отговорност стои в основата на Наказателния кодекс на Република България. Както отбелязва Д. Михайлов: „диференциацията пронизва всяко понятие, категория или институт на наказателното право“[10]. Диференциацията на наказателното право изпълнява определена обществено-политическа и правна задача – да отрази адекватно тежестта на различните престъпления в НК и така да създаде предпоставка за налагане на справедливо и целесъобразно наказание от съда. В обективната действителност съществува богато и пъстро многообразие от общественоопасни действия и бездействия. На това многообразие трябва да съответства развита система от наказателноправни норми в закона.
6. След тези общи положения следва да се посочат и някои конкретни въпроси, които възникват при диференциацията на наказателната отговорност. Първият от тях е за класификацията на престъпленията в общата част на НК. Престъпленията могат да се разделят на групи съобразно различни критерии. Например според изпълнителното деяние те са едноактни и сложни; според съставомерните последици – формални, на поставяне в опасност и увреждащи престъпления; според вината – умишлени и непредпазливи; според броя на участниците в престъплението – извършени от едно или от няколко лица; според личността на престъпника – извършени от неосъждан или от рецидивист, от пълнолетен или непълнолетен; според реда за осъществяване на наказателното преследване – от общ и от частен характер и т.н. За диференциацията на наказателната отговорност обаче е от значение класификацията на престъпленията според тяхната тежест, т.е. обективната им обществена опасност и субективната им морално-политическа укоримост.
Като показател за тежестта на различните престъпления може да се използва законодателната оценка на тази тежест, т.е. предвиденото в закона наказание. Според него престъпленията в НК се разделят на четири групи:
а) особено тежки престъпления – за тях се предвижда лишаване от свобода повече от десет години; б) тежки престъпления – за тях се предвижда наказание лишаване от свобода от пет до десет години; в) нетежки престъпления – за тях се предвижда наказание лишаване от свобода от една до пет години или друго по-леко наказание, когато са умишлени, или наказание лишаване от свобода от две до пет години или друго по-леко наказание, когато са непредпазливи; 4) леки престъпления – за тях се предвижда наказание лишаване от свобода до една година или друго по-леко наказание, когато са умишлени, или наказание лишаване от свобода до две години или друго по-леко наказание, когато са непредпазливи.
Класификацията на престъпленията е първата стъпка към диференциация на отговорността. Тя е първична, „най-груба“ диференциация. Класификацията на престъпленията позволява да се усъвършенства наказателноправната система, като се предвидят еднородни последици за всички престъпления от дадена категория. Например освобождаването от изтърпяване на наказание и от наказателна отговорност да се предвиди само за леките престъпления; или приготовлението да е наказуемо само при особено тежките и някои тежки престъпления. По такъв начин ща се усъвършенстват редица институти на общата част на НК – приготовление, освобождаване от изтърпяване на наказание и от наказателна отговорност, давност, реабилитация и др.
7. Диференциация на престъпното поведение в особената част на НК означава не само разграничаване на отделните видове престъпления и тяхното класифициране. Освен това следва да се разграничат и онези варианти на дадено престъпление, които изискват специфицирана, нюансирана отговорност, т.е. да се създадат по-леко и по-тежко наказуеми състави на престъплението.
7.1. Съставът на престъплението, както е известно, е съвкупност от признаци, посредством които законодателят очертава отделните видове престъпления в особената част на НК[11]. Престъплението и съставът се отнасят помежду си както явлението и понятието за него. Съставът е законов, нормативен модел на престъплението от даден вид.
Съставът на престъплението изпълнява две функции при наказателноправното регулиране: а) установителна (конститутивна) – посредством съставите на престъпленията законодателят обявява съответните деяния за престъпления и б) разграничителна (диференцираща) – посредством различните състави, законодателят разграничава различните видове престъпления и предвижда съответна специфицирана отговорност за тях[12].
Възниква въпросът, как съставът на престъплението обслужва диференциацията на наказателната отговорност; кои обстоятелства закрепва законодателят в състава, за да може той да изпълнява своята разграничителна функция? Съставът на престъплението отразява както фактическите особености на поведението, така и социалната му същност – неговата обществена опасност. Колкото по-точно законодателят установи и изрази обществената опасност на дадено деяние в състава на НК, толкова по-адекватно той ще отмери и подбере съответното наказание. Затова, когато преценява кои елементи на поведението или обстановката да отрази в състава, законодателят излиза от тяхната връзка с обществената опасност, от това как и доколко тези обстоятелства влияят върху обществената опасност на престъплението[13]. Обстоятелства, които са без значение за обществената опасност, нямат място в състава на престъплението.
Обществената опасност на престъплението се проявява преди всичко в неговата обективна страна, в действието[14]. Поради това съставът характеризира предимно обективната страна на престъплението. В основния състав законодателят отразява най-важните елементи на престъплението – изпълнителното деяние и вредните му последици. По такъв начин той характеризира типичната опасност на престъплението, която е присъща на основния му, най-разпространен вариант. Когато някой от останалите елементи на престъплението (размер на вредата, способ, място, време на извършване на деянието, вина или други субективни елементи – мотив, цел, психическо състояние на дееца по време на извършване на деянието и т.н.) влияе съществено върху обществената му опасност, като предизвиква отклонение от типичното ѝ равнище, тогава законодателят създава съответен квалифициран (по-леко или по-тежко наказуем) състав[15]. Една форма на диференциацията на наказателната отговорност е конкретизацията на съставите на престъпленията.
Конкретните вариантни предписания на особената част (квалифицираните състави) са специални по отношение на нормите, които предвиждат основния състав на престъплението. Специалните норми израстват от общата, като конкретизират нейното съдържание и обхващат само част от приложното ѝ поле. Тези конкретизиращи (специални) норми изразяват процеса на диференциация на наказателното законодателство. Те са плод на стремежа да се отчете по-точно обществената опасност на различните варианти на престъплението и да се предвиди съответна диференцирана отговорност. Развитието на наказателното законодателство е свързано с увеличение на относителния дял на конкретизиращите норми. Законодателят все по-детайлно диференцира значението на отделните елементи на престъплението за обществената му опасност и отразява това в НК, като създава нови квалифицирани състави. Така общата норма „обраства със свита“ от конкретизиращи положения[16].
Перспективно направление в наказателното право е да се изследва влиянието на различните елементи на поведението и обстановката върху тежестта на престъплението. Всъщност да се изследва как различните обстоятелства влияят върху обществената опасност на дадено престъпление и да се изучат съответните конкретизиращи норми на НК е по същество едно и също. Само че първият подход (социалният) се занимава с поведението и значението на неговите елементи за обществената опасност, а вторият (нормативният) – с отражението на тези явления в закона, т.е. с нормите, чрез които законодателят диференцира отговорността в рамките на дадено престъпление.
7.2. Задълбочаването на диференциацията на наказателната отговорност е свързано с изменение в съдържанието на престъпните състави. При това се очертават следните тенденции.
7.2.1. Увеличава се делът на материалните състави в НК за сметка на формалните. Както е известно, престъпленията се делят на формални и материални. А последните от своя страна биват престъпления на поставяне в опасност (застрашаващи) и същински резултатни престъпления (увреждащи). Законодателят построява състави на формални престъпления, когато вероятността за настъпване на вредата е голяма. Но може да има и зруги съображения – например голямата ценност на защитавания обект. В този случай законодателят обявява за довършено престъпление само деянието – без да се интересува от последиците му. По такъв начин той изтегля фронта на наказателноправна защита по-напред.
В други случаи не може да се предвиди и „измери“ с достатъчна точност вредата от престъпното деяние (напр. при клевета, укривателство, подкуп, документни престъпления и др.). Анализът на нашето законодателство показва, че две трети от съставите в НК са формални. Но тенденцията е да се увеличава броят на материалните състави. Така се провежда последователно разбирането, че обективна мярка за отговорността е реално причинената вреда на обществото.
7.2.2. Друга тенденция в развитието на законодателството е да се уточняват все повече характерът и размерът на престъпния резултат при увреждащите престъпления. А при деликтите на поставяне в опасност отговорността да се диференцира в зависимост от вероятността за настъпване на вредата. Колкото по-голяма е тази вероятност, толкова по-опасно е деянието.
7.2.3. Преди да създаде дадена наказателна норма, законодателят изследва обективните връзки и закономерности между обществените явления, и ги отразява в състава на престъплението. При материалните престъпления той изяснява не само характера на деянието и неговите последици, но и причинната връзка между тях. Причинната зависимост между две явления може да бъде твърде различна – пряка или косвена, т.е. усложнена от намесата на привходящи фактори. Тези фактори може да са природни или технически сили, а също и действия на трети лица. Различният характер на причинната връзка също е основание за диференциация на наказателната отговорност. При косвената причинна връзка деецът създава само възможност за настъпване на престъпния резултат, която се превръща в действителност под действието на други фактори. Следователно пряката причинна връзка разкрива по-висока степен на обществена опасност. Колкото по-отдалечен е резултатът от действието във веригата на причинната връзка, т.е. колкото повече привходящи фактори са намесени в причинния процес, толкова повече следва да се смекчи отговорността. Защото обективно приносът на дееца за причиняване на престъпния резултат е по-малък, а субективно – за дееца е по-трудно да предвиди резултата и да направлява развитието на причинния процес.
7.2.4. Друг елемент на обективната страна, който влияе съществено върху обществената опасност (и поради това е основание за диференциация на наказателната отговорност), е способът (формата) на извършване на престъплението. Определени действия са престъпни само ако бъдат извършени по определен начин (например влизането в чуждо жилище – чл. 170 НК). В други случаи различните способи за извършване на посегателството променят характера на обществената опасност и поради това законодателят обособява съответните форми на деянието в самостоятелни престъпления (например кражба, грабеж, измама, изнудване). В трета категория случаи способът влияе чувствително върху степента на обществената опасност и законодателят създава съответни квалифицирани (по-тежко и по-леко наказуеми) състави.
7.2.5. Субективните елементи на поведението (вид и степен на вината, мотив, цел, психическо състояние на дееца по време на извършване на деянието и др.) служат също за диференциация на наказателната отговорност. В условията на научно-технически прогрес законодателят криминализира редица непредпазливи действия при използване на техниката. Перспективна е диференциацията според отношението на дееца към правилото за безопасност, т.е. според това, дали той съзнателно, или не е нарушил правилото за безопасност.
7.2.6. По нашето право тежестта на деянието определя пределите на наказанието в НК (чл. 35, ал. 3 НК). Принципът на деянието обаче се нуждае от известно уточняване. Той позволява да се предвидят справедливи и целесъобразни наказания само в „обикновените“, типични случаи – когато дадено лице, което не се отличава с някакви съществени особености, извърши за първи път престъплението при „обикновени“, нормални условия. Когато обаче личността на престъпника притежава такива черти и особености, които предизвикват съществено отклонение от „обикновената“ обществена опасност (например деецът е рецидивист или пък е извършил за първи път леко престъпление и спрямо него с успех може да се приложат мерки за обществено въздействие), тогава принципът на деянието не дава задоволителни резултати. В тези случаи индивидуалните свойства на личността играят по-голяма роля при установяване пределите на наказанието в НК. „Заслуженото наказание – пише К. Лютов – невинаги е и действително необходимо (въобще или в този си размер) за осъществяване на поставените от закона цели.“[17]
При това горната граница на наказанието не бива да надвишава максимума, определен от обществената опасност на деянието. В противен случай ще се наруши принципът за съответствие между престъпление и наказание. Но когато установява долната граница на наказанието, законодателят следва да отчете, че в някои случаи личността на престъпника има изключително ниска обществена опасност, и да слезе под минимума, определен от обективната опасност на деянието. По такъв начин той предоставя на съда по-широки възможности да индивидуализира наказанието, като съобрази особеностите на конкретната личност. За целта се използват различни правно-технически средства: снижаване на специалния минимум на наказанието, разнообразяване на наказанията за дадено престъпление (създаване на алтернативни санкции), създаване на привилегировани състави, разширяване възможностите за освобождаване от изтърпяване на наложено наказание и изобщо от наказание и др.
Диференциацията е свързана със задълбочаване на хуманизма на съвременното наказателно право и по-точно – с широко отразяване свойствата на личността в закона. Тази тенденция се прояви и при реформите на Наказателния кодекс през 1982 г. и 1997 г. Проблемът обаче е докъде може да стигне законодателят, когато отразява особеностите на личността в НК, без да наруши принципа, че единственото основание на отговорността е деянието. С други думи, колко широки възможности законодателят следва да предостави на съда, за да може той да отчете особеностите на личността при определяне на наказанието. Този въпрос има пряко отношение към конституционния принцип за равенство на гражданите пред закона (чл. 6, ал. 2 от Конституцията на РБ)[18]. За да се реши проблемът, е нужно да се създадат научно обосновани критерии за оценяване опасността на личността на престъпника, а също и правила за отразяване на тази опасност в наказателния закон. От същите законови критерии ще се ръководи по-нататък и съдът, когато индивидуализира наказанието на конкретния деец.
8. Диференциация на наказателната отговорност в тесен смисъл означава да се диференцират последиците на различните видове престъпления, т.е. самата наказателна отговорност. Това „предполага преди всичко установяване на система от различни по вид, тежест и продължителност наказания, както и фиксиране санкциите в нормите на особената част по такъв начин, че да се осигури възможност за диференциран подход при разнообразните конкретни прояви“[19]. Тук няма да характеризираме белезите на нашата санкционна система. Ще изтъкнем само два от тях: широко използване на наказанията без лишаване от свобода (и особено на глобата) и разнообразяване на ненаказателноправните мерки за борба с престъпността.
Когато построява санкциите в особената част на НК, законодателят се изправя пред два проблема. Първо, да оцени качествено и количествено опасността на различните видове престъпления. Второ, да предвиди съответно на престъплението наказание. Това изисква да се намери коефициентът на съответствие между тежест на престъплението и размер на наказанието. С други думи нужно е да се установи, „колко“ наказание съответства на единица обществена опасност на престъплението. Съдът на практика всеки ден извършва такова съизмерване на престъплението и наказанието. Целта обаче е да се създадат научно обосновани критерии и методи за оценяване на обществената опасност и за построяване на санкциите в особената част на НК. Идеалното положение е да се изработи единен измерител за обществената опасност на всички престъпления и единна скала за тежестта на всички наказания. Тогава би могло диференциацията и индивидуализацията на наказателната отговорност да се извършват от компютър с абсолютна точност. Подобна перспектива обаче е неосъществима. Защото социалните явления не могат да се опишат адекватно с цифри и математически формули. Формализацията на социалните явления представя действителността опростено, „грубо“. Дадена цифра не може да изрази богатото съдържание, всички страни и качествени особености на обществено-политическите явления, а още повече – на човешките постъпки. Поради това формалните методи могат да се използват в социалните изследвания само в определени граници и само като допълнение на съдържателния анализ на явленията. Освен това и най-съвършеният компютър не може да замени човешката интуиция и правосъзнанието на съдията при правораздаването.
9. Задълбочаването на диференциацията е трайна, закономерна тенденция в развитието на съвременното наказателно право. Уточняването в състава на признаците на престъплението позволява да се оцени неговата тежест и да се предвиди съответно наказание. Освен това ясните и конкретни предписания осигуряват единство на правоприлагането. Въпросът обаче е докъде може да стигне законодателят при това уточняване на състава: колко надълбоко следва да навлезе той, когато отчита спецификата на дадена постъпка и диференцира отговорността за нея от тази за сродни деяния? Въпросът с други думи е колко абстрактни (конкретни) трябва да бъдат наказателните норми?
Трудността е да се съчетаят двете насрещни изисквания – за абстрактност и за конкретност на нормата, т.е. да се намери оптималното съотношение между общото (типичното) и особеното (специфичното) при характеризиране на отделните престъпления в особената част на Наказателния кодекс.
* Относно теорията на наказателното законотворчество вж. Филчев, Н. Теоретични основи на наказателното законотворчество. София, Сиела, 2005 и от същия автор Наказателно право и съдебна практика. София, Сиела, 2023, с. 33 120.
[1] Алексеев, С. С. Структура права. М., 1975, с. 3–54. Вж. и Правовая система. Т. 1. М., 1986, с. 14–65 (автори на главата – В. Н. Кудрявцев, А. М. Васильев, В. П. Казимирчук).
[2] Относно понятието „наказателна отговорност“ вж. Курс уголовного права. Т. 5. Л., 1981, с. 497–523; Каракашев, В. Наказуемост, наказателна отговорност и лични основания за освобождаване от наказателна отговорност. С., 1966, с. 65–86; Уголовное право УССР на современном зтапе, часть общая. Киев, 1985, с. 41–48.
[3]„Отговорността може да бъде реализирана именно във форма на такова порицаване и осъждане на виновния и неговото деяние от страна на държавата и без прилагане на наказание. Затова вече самият факт на произнасяне на обвинителна присъда, независимо от налагането или неналагането на наказание, показва, че на субекта се възлага тежестта на наказателната отговорност“. Уголовное право УССР., с. 46.
[4] Ненов, И., К. Лютов. Диференциация и индивидуализация на наказателната отговорност. – В: Сборник Държавната и правната система при изграждане на развито социалистическо общество в НРБ. С., 1975, с. 321–322.
Според Д. Михайлов под диференциация в правото „обикновено се разбира разчленяване, разбиване по признаци или показатели, които сочат на съществени и типични различия, обосноваващи специфични изводи и решения“. – Михайлов, Д. Диференциация на наказателната отговорност по НК на НРБ. // Правна мисъл, 1981, № 2, с. 23.
[5] Както пише И. Ненов, „необходимо е преди всичко да бъдат отграничени и очертани от закона типичните хипотези, които изискват диференцирано третиране и специфицирани наказателноправни санкции“. – Ненов, И., К. Лютов. Цит. съч., с. 324.
[6] Вж. Лютов, К. Нови положения относно наказанията в НК на НРБ. С., 1972, с. 7–12.
[7] Вж. Ненов, И. Наказателноправни методи за предотвратяване, ограничаване и възстановяване на вредите от престъпленията. // Правна мисъл, 1969, № 6; Михайлов, Д. Квалификация на престъпления при възстановени вреди. // Правна мисъл, 1979, № 3; Палазов, И. Намалената наказателна отговорност при внасяне или заместване на присвоените пари, вещи или ценности – чл. 205 НК. // Бюлетин на СЮБ, 1977, № 1–2; Бойчева, А. Наказателноправно значение на поведението на дееца по предотвратяване, ограничаване или възстановяване на вредите от престъплението. Автореферат на кандидатска дисертация. С., 1983.
[8] Лютов, К. Обществената опасност на деянието по наказателното право на НРБ. С., 1960, с. 114.
[9] Относно функционалната специализация на правните норми изобщо вж. Алексеев, С. С. Структура права. М., 1975, с. 44–54; Черданцев, А. Ф. Специализация и структура норм права. // Правоведение, 1970, № 1, с. 41–49.
[10] Михайлов, Д. Диференциация на наказателната отговорност…, с. 33.
[11] Ненов, И. Наказателно право на НРБ. Обща част. С., 1972, с. 229 и сл. Вж. и Лютов, К. Обществената опасност на деянието…, с. 165–181.
[12] Вж. Кудрявцев, В. Н. Общая теория квалификации преступлений. М., 1972, с. 75 и Курс советского уголовного права. Т. V., Л., 1981, с. 534.
[13] Вж. Лютов, К. Обществената опасност на деянието, с. 165–186.
[14] Кудрявцев, В. Н. Объективная сторон преступления. М., 1960, с. 9. Вж. също и Советское уголовное право, общая часть. М., 1977, с. 145 (автор на главата – М. И. Ковалев).
[15] Относно основанията за създаване на квалифицирани състави вж. Лютов, К. Обществената опасност на деянието…, с. 187, и Михайлов, Д. Особености на деянието при усложнена престъпна дейност. С., 1967, с. 188.
[16] За конкретизиращите норми в правото вж. Алексеев, С. С. Цит. съч., с. 116.
[17] Лютов, К. Нови положения относно наказанията в НК на НРБ, с. 11.
[18] Вж. Яковлев, А. М. О понятии „опасность личности преступника“. – В: Проблемы совершенствования уголовного закона. М., 1984, с. 54–63.
[19] Ненов, И., К. Лютов. Цит. съч., с. 322.
34
Коментирайте
Всички сме жертви на ВИИ „Карл Маркс“.
Бла-бла.
Евалла, ЛЕКС. Що не пуснете и едно интервю с Хитлер, на тема човешки права и граждански свободи?!
Давай, давай Белокоско!
По-добре късно, отколкото никога.
Аз съм друг плод-зеленчук
Добра статия. За съжаление законотворците нито ще я прочетат, нито ще я разберат!
Няма как човек с това минало да ми стои на снимка и да ми пише статии в юридически сайт. Та този човек избяга от правосъдие, как така ще му гледаме физиономията тук? Та това е обида за правото като наука изобщо като концепция, такъв човек, с това минало, отговорен за разбиването на много човешки съдби, само в името на личния неубоздан интерес. СРАМ И ПОЗОР !!!!!!!!!!!!! Филчев може да бъде основна причина на всеки един кандидатстващ специалност право, да не избере никога УНСС за тази цел. Най-слабия преподавател!
Може да е спорен Главен прокурор, но е безспорен юрист. Неговата висота и юридическа мисъл няма да я достигнете!
„необоздан“ се пише, ма нейсе! Като завършите право пак да пишете тук! Да се посмеем!
Поредния елитар, който няма какво да каже и се пра’и на grammar nazzi …. спорен е като всичко. Та той трябваше да е в затвора за мотивация към самоубийство, но си извади жълта книжка … Да явно като юрист толкова може Филчев, да заобикаля правилата и закона, за които говори в този пасквил.
Правото не беше ли врата в полето?
Наистина ли никой от вас не може да пише на български език?!
Е, не се пише така, вижте в речника!
Необуздан се пише бе, защото идва от „обуздая/обуздавам“ егати нивото на „правистите“ в България, една дума не можете да напишете като хората, така че направо си връщайте дипломите.
Симо, това не е статия, която описва проблемите, пред които се изправя законодателя. Щеше да си прав, ако живеехме в нормално време и имахме ЗАКОНОДАТЕЛ. Нашите тъй наречени законодатели не са изправени пред проблеми, те самите са проблем и създават проблеми. Заради пълната си некомпетентност, невежество, липса на не само на елементарна правна грамотност, но и на базова способност за мислене- изводи- резултати във вид а закони. Това не важи само за интимната връзка и промените в 343б НК. Това е от години. Във всяка сфера от години се наблюдава деградация и спад на нивото. Не е ли така в… Покажи целия коментар »
Приятна статия за четене.
Добре е нормотворците ни да прочетат този материал.
Да, особено преди да кърпят законите.
За съжаление няма да го прочетат, а ако все пак случайно го направят, няма да разберат нищо, ама нищичко от написаното.
Трябва да има ясни и конкретни предписания, които да осигуряват единство на правоприлагането.
Много добре е анализирал проблемите, пред които се изправя законодателя.
Човекът като теоретик е голям и уважаван. Статията не е нищо повече от стандартната му лекция по въпроса. Кога е писана само той со знае. Тъй като няма нищо случайно си задавам въпроса защо се поява точно сега.
Защото вече не е в експертния съвет на Гешев и има свободно време
Много ясно, че е заради малоумната дефиниция на сглобката за „интимна връзка“ в Закона за защита от домашното насилие, пък и напоследък има особено голям активност по (некадърно) реформиране на НК и НПК, така че публикацията е актуална.
Полезно четиво
Ако текстът беше актуализиран към актуалните теми в обществото, можеха да се кажат полезни неща за законодателните напъни по престъпленията на пътя и предлаганите наказания.
Това вероятно ще бъде следващата тема
Да, същото ми мина през ума. Може пък да чака да се понатрупа съдебна практика
Я, някой май си пише мемоарите.
Той може да е теоретикът на „Справедливост за България“.
Може да в всякакъв, но никога не са оспорвани професионалните му познания
Човекът се е отдал на научна дейност, а там му е силата.
Изключително полезна статия.
Горещи момичета ви очакват ---> https://nu21.fun/girl?88714