Теория на наказателното законотворчество. Криминализация на деянието
1. Престъпността не е вечно и неизменно явление, единно за всички времена и народи. Тя се мени с хода на историята през различните епохи. Съдържанието и формите на престъпността зависят от обществено-икономическите условия и класовата природа на законодателя. Въпросът кое поведение е престъпно и кое не, се решава конкретно от законодателя съобразно обективните обществени потребности и интересите на господстващата класа. В този смисъл криминализацията (обявяването на деянието за престъпление) и декриминализацията (изключването на дадено деяние от числото на престъпленията) са политическа дейност.[1] Съгласно историческия материализъм посредством наказателноправни забрани господстващата класа охранява условията на своето съществуване.[2] Тази служебна функция на наказателното право определя неговото съдържание и в частност – определя насоките и интензивността на криминализация.
Материалистическата правна наука винаги е излизала от разбирането, че наказателният закон е социално обусловен, че той отразява потребностите и интересите на господстващата класа. Това разбиране е безспорно и съставлява изходно положение при криминализацията. Но проблемите възникват, когато законодателят трябва да „преведе“ на юридически език икономическите потребности и политическите изисквания. Какъв е механизмът, посредством който класовите интереси се превръщат в наказателноправни предписания? От какви принципи се ръководи законодателят, когато установява наказателноправна забрана в особената част на Наказателния кодекс, т.е. когато криминализира деянието?
Задачата да се създаде система от принципи (общи правила и критерии) за криминализация на деянията, т.е. да се построи теоретичен модел на криминализацията, е сравнително нова за наказателноправната наука. Исторически дълго време наказателните норми се създават по чисто емпиричен път. Значителна роля при това е играла правната традиция. Нуждата от научен подход при нормотворчеството, от научно обосноваване на наказателноправните решения се проявява особено остро в съвременното общество. Причините за това са две: а) динамичното развитие на обществените отношения (в частност бурният ръст на научно-техническия прогрес) и б) активната роля, която е призвано да играе правото в усъвършенстване на обществения живот.[3]
Научният подход при нормотворчеството изисква: а) да се установят обективните икономически и идеологически закономерности на общественото развитие; б) да се изучи състоянието, динамиката и структурата на престъпността, а също и тенденциите на нейното развитие; в) да се анализира ефективността на различните мерки, в т.ч. и наказателноправни, в борбата срещу престъпността; г) да се отчетат и собствените, вътрешни закономерности на правната система.[4]
Преди да разгледаме принципите (общи правила и критерии), от които се ръководи законодателят при наказателното нормотворчество, и по-точно при криминализацията, трябва да излезем от ясно разбиране относно същността на правотворчеството и ролята на общественото (груповото) съзнание в този процес.
2. Нормотворчеството е духовна (а не практическа) дейност на държавата, която има две страни: познавателна и оценъчно-регулираща. Наказателният закон е плод на тази дейност.
В основата на закона лежат обективни обществени потребности. Превръщането на обществените нужди в наказателни норми протича през следните етапи: осъзнаване на потребностите въз основа на господстващата идеология, поставяне на целите и формулиране на конкретни изисквания (задачи) към борбата с престъпността (насоки на наказателната политика); избор на средства, в т.ч. и наказателноправни, за осъществяване на поставените задачи; изразяване на държавната воля в конкретни юридически предписания, т.е. юридически „превод“ на наказателнополитическите изисквания; съобразяване на издадената разпоредба с вътрешните закономерности на правната система. Такъв е най-общо механизмът на „преливане“ на обществените потребности в наказателни норми.
3. Наказателният закон отразява обективни обществени потребности, но пречупени през съзнанието на законодателя (господстващата класа). Ролята на съзнанието не се ограничава само до познавателно отражение на обективната действителност. Съзнанието не само и не просто отразява пасивно обществените потребности (познавателна функция), но играе и активна роля (оценъчно-регулираща функция) в нормотворческия процес – при криминализация на деянията. Когато определя кръга на престъпното поведение, законодателят (господстващата класа) оценява вредните постъпки, като ги съпоставя със своите класови интереси и идеология, т.е. като се ръководи от определена ценностна ориентация. Системата от социални ценности (политически, правни, морални, естетически и философски представи, идеали и цели на господстващата класа, норми, правни стандарти и еталони на поведение) играе ролята на критерий при оценка на човешкото поведение. Ценностната система на класата се определя в крайна сметка от положението ѝ в обществото (от нейното отношение към средствата за производство, участие в производството и в разпределение на материалните блага).
Оценката на дадено поведение като общественоопасно зависи до голяма степен от състоянието на общественото съзнание. Тази оценка предопределя реакцията на държавата, т.е. възникването и характера на социалния контрол. Свободата на законодателя при оценката е ограничена от обективните свойства на деянието. Решението за криминализация винаги е резултат от взаимодействието на два основни фактора:
а) обективен – фактическите свойства на деянието (които съществуват вън и независимо от отношението „познаващ субект – обект“) и преди всичко свойството му да причинява вреда на обществените отношения и
б) субективен – състоянието на общественото съзнание и по-конкретно – класовата оценка на законодателя за това деяние като нежелано.[5]
Следователно познавателното и оценъчното диалектически се преплитат в наказателната норма. Понятието за дадено престъпление е органическа сплав от обективно (фактическата характеристика на деянието) и субективно (оценката за социалното значение на това деяние).
Връзката между общественоопасното поведение (факта) и неговото отражение в закона (наказателната норма) не е твърда, абсолютно определена, а гъвкава, относително определена. Тя се опосредства от съзнанието на законодателя.[6] Последният разполага с известна, относителна свобода при вземане на наказателноправните решения и в частност – при определяне кръга на престъпното поведение. От волята на законодателя зависи да отнесе ли някои деяния с по-ниска степен на обществена опасност към числото на престъпленията, или не.
Следователно границата между престъпното и непрестъпното поведение е подвижна, динамична. Тя се мени не само поради изменение на обективните условия, но също и по волята на законодателя. Както пише К. Маркс: „Нарушението на закона обикновено е резултат от икономическите фактори, независещи от законодателя, обаче … от официалното общество до някаква степен зависи квалификацията на някои нарушения на установените от него закони като престъпления или само като простъпки. Това различие на терминологията съвсем не е без значение, тъй като то решава хиляди човешки съдби и определя нравствената физиономия на обществото. Само по себе си правото не само може да наказва за престъпления, но и да ги измисля.“[7]
4. Историята на наказателното законодателство в европейските страни показва, че всички деяния, които са били признати за престъпления, могат да се разделят на две групи: а) действия, които се считат за престъпни в продължение на хиляди години и от всички народи, така наречените „абсолютни“ престъпления (напр. убийство, изнасилване, телесна повреда, кражба, грабеж, измяна, шпионство) и б) действия, които са престъпления само в даден обществен строй, и то на определен етап от неговото историческо развитие, т.е. в определена обществено-политическа обстановка (напр. двубой, богохулство, прелюбодеяние, заразяване с венерическа болест, хомосексуализъм, измамливо банкрутство, публични непристойни действия, неизпълнение на държавни доставки, деклариране на чужд недвижим имот като свой, посегателства срещу трудовите и избирателните права на гражданите)[8].
При криминализация на деяния от първата категория (т.нар. „абсолютни“ престъпления) законодателят трудно може да прояви някакво усмотрение.[9] Ролята на законодателната оценка обаче проличава ясно при криминализацията (или декриминализацията) на деяния от втората група. Касае се за постъпки, които се намират на границата между престъпното и непрестъпното поведение и могат да бъдат отнесени и на едната, и на другата страна. Тук именно се проявява свободата на законодателя. На границата между престъпното и непрестъпното поведение следователно съществува широка[10] и променлива област от деяния, които законодателят по своя преценка може да отнесе към числото на престъпленията или към непрестъпното поведение. Това се потвърждава от развитието на нашето наказателно законодателство.
В редица случаи ролята на законодателната оценка (а следователно – и на общественото съзнание) при криминализацията и декриминализацията е особено съществена. Поради това едно от перспективните направления, когато се разработват научните основи на наказателното нормотворчество, е да се изследва общественото (преди всичко правното) съзнание и неговото място сред факторите, които обуславят решението на законодателя да установи или отмени даден наказателноправен запрет.
5. Основания за криминализация са тези процеси (материални и духовни) в живота на обществото, които пораждат нуждата от наказателноправна защита на обществените отношения. А принципите на криминализация – пише Г. А. Злобин – „представляват отражение в общественото съзнание на общите структурно-функционални свойства и отношения на различните основания за криминализация като социални факти и тенденции в развитието на обществените отношения“[11].
До 1990 г. в Русия се изследват интензивно принципите на криминализация (П. А. Фефелов, Н. Ф. Кузнецова, И. М. Галперин, В. И. Курляндски, П. С. Дагел, Г. А. Злобин, А. М. Яковлев). У нас в това отношение трябва да се отбележи монографията на К. Лютов „Обществената опасност на деянието по наказателното право на НРБ“ (1960 г.). Днес проблемът не е да се определят принципите на криминализация. Повечето от тях са вече формулирани. Задачата е да се създаде система от принципи (общи правила и критерии), която ще позволи във всеки отделен случай да се преценява конкретно потребността, допустимостта, възможността за осъществяване и целесъобразността на наказателноправния запрет. Задачата с две думи е да се построи теоретичен модел на криминализацията.
Без да се спираме на различните становища в литературата, тук ще очертаем само една схема на критериите за криминализация[12]. Първият въпрос, който законодателят трябва да реши, е съществува ли необходимост (потребност) от установяване на нова наказателноправна забрана в особената част на НК. На второ място – допустима ли е тази забрана от гледна точка на политиката, морала и правото на господстващата класа. На трето място – възможно ли е новата забрана да се реализира на практика. Накрая законодателят трябва да прецени целесъобразно ли е приемането на новата забрана, като съпостави положителните и отрицателните последици от криминализацията.[13] Следователно основните критерии за криминализация на деянията са: а) потребност, б) допустимост, в) възможност за реализация и г) целесъобразност на новия наказателноправен запрет. Всеки от тези критерии зависи от редица обстоятелства.
6. Потребност от установяване на нова наказателноправна забрана
а) Основният фактор, който поражда нуждата от криминализация на деянието, е обществената му опасност, т.е. свойството на деянието да причинява вреда или да застрашава обществените отношения. Само общественоопасното поведение изправя държавата пред необходимостта да използва най-острата форма на държавна принуда – наказателноправната репресия.
Днес не е достатъчно да се каже, че обществената опасност е решаващо социално-политическо основание за криминализация на деянията. Научният подход при нормотворчеството изисква да се разкрие богатото съдържание (собствените показатели) и структурата на обществената опасност, да се установят обстоятелствата, които определят обществената опасност, да се изучат признаците, чрез които тя се проявява навън в действителността.
Обикновено обществената опасност се свежда до вредата, която деянието причинява (или може да причини) на обществените отношения. Но сама по себе си вредата, взета изолирано, не позволява да се разкрие действителното социално значение на деянието. Обществената опасност на деянието – пише К. Лютов – се определя „от съвкупността на всичките му елементи, от специфичното им съчетание – както помежду им, така и с условията, при които престъплението е извършено“[14]. Освен характера и размера (дълбочината) на вредата, върху обществената опасност влияят редица още обстоятелства, а именно: способът, мястото, времето и обстановката на извършване на деянието, средствата, използвани за това, субективните елементи на поведението – вина, мотив, цел и др., а също така и личните качества на дееца. При различните престъпления на преден план излизат различни обективни или субективни елементи на поведението и оказват решаващо въздействие върху обществената му опасност (напр. принудителният способ е условие за криминализация на редица действия, насочени срещу личността; или користната цел е съществен елемент на повечето престъпления против собствеността).
Законодателят забранява в НК само такива действия (бездействия), които притежават достатъчно висока степен на обществена опасност. Възниква въпросът – колко висока трябва да е обществената опасност, за да бъде криминализирано деянието? Очевидно не може предварително и абстрактно да се определи някакъв минимум на обществена опасност, някакъв долен праг, който е нужен за криминализация. Във всеки отделен случай законодателят преценява конкретно специфичното отражение на деянието върху обществените отношения и нуждата от криминализация на това деяние.
б) Наказателното право регулира не отделни ексцеси, а масови явления. Наказателната норма е ориентирана към разпространеното типично поведение, което изразява определени закономерности. Нуждата от въвеждане на наказателноправен запрет се определя не толкова от опасността на отделната постъпка, колкото от обществената опасност на съвкупността от всички такива постъпки. Следователно, за да се криминализира дадено общественоопасно деяние, то трябва да е достатъчно разпространено. Само при защитата на най-ценните отношения законодателят криминализира действия, които рядко се срещат на практика.
Веднага трябва да се отбележи, че извънредно голямата разпространеност е пречка за криминализация на деянието.[15] Да се криминализира такова деяние означава да се създаде неефективна норма, която практически няма да „работи“. Това означава по-нататък да се създадат условия за масово нарушаване на принципа за неотвратимост на наказанието, което на свой ред се отразява отрицателно върху обществената психика и т.н.
в) Криминализацията е необходима само когато обществото не разполага с други, по-малко репресивни средства за успешна борба срещу съответните отрицателни прояви. Преди да въведе наказателноправен запрет, законодателят трябва да прецени „възможностите“ на останалите методи за социално реагиране (административна, дисциплинарна, гражданскоправна отговорност, мерки за обществено въздействие и др.) и само ако целеният социален резултат не може да се постигне по друг начин, той следва да използва наказателната отговорност като крайно средство.
7. Допустимост на наказателноправната забрана и възможност за нейната реализация:
7.1. Нуждата от криминализация на дадено деяние още не означава, че законодателят непременно ще забрани това деяние в НК. По-нататък трябва да се прецени допустимостта на съответната забрана от политическа, морална и правна гледна точка.
Наказателното право на РБ е израз, въплъщение на определена наказателна политика. Последната като част от държавната политика се определя от Конституцията. Измененията на наказателното законодателство следователно трябва да съответстват на политиката на държавата и в частност – на наказателната ѝ политика. Това означава, че всяка нова разпоредба трябва да е съобразена освен с основните принципи, върху които е изградено съвременното наказателно право (законност, демократизъм, хуманизъм и т.н.), също и с насоките на наказателната политика на модерната европейска държава. Тези насоки са най-общо: а) ограничаване приложното поле на наказателната репресия; б) постигане на максимално поправително-възпитателно въздействие чрез възможен минимум принуда и в) задълбочаване на диференцирания подход към общественоопасните деяния и наказателната отговорност.[16]
Новата наказателноправна забрана трябва да е съобразена и с морала, с обществените представи за добро и зло, за справедливост и т.н. От гледна точка на морала престъплението е винаги безнравствена проява.
Накрая следва да се прецени съответства ли новият запрет на правните принципи; вгражда ли се той добре в строежа на съществуващата правна система; не противоречи ли на разпоредби от други правни отрасли (които разрешават същото поведение) и т.н.
7.2. След като се установи, че дадена забрана е потребна и допустима, трябва да се премине към следващия въпрос – възможно ли е тази забрана да се осъществи на практика? Това изисква да се изяснят редица обстоятелства. Преди всичко възможно ли е съответното поведение да се регулира от наказателното право, подлежи ли изобщо то на външен контрол (напр. не се ли касае до твърде интимни страни от живота на хората). Едва след положителен отговор на този въпрос следва да се преценяват конкретните юридически изисквания: а) правнотехническа възможност за построяване на съответната наказателна норма (не се ли създава празнина в правото или излишък на наказателни норми; възможно ли е адекватно да се отрази обществената опасност в състава на престъплението, т.е. възможност за пълнота и определеност на състава; възможно ли е да се установи отговорност, съответна на престъплението); б) възможност с правни средства да се открие и докаже фактът на престъплението (в досъдебното и съдебно производство); в) възможност за поправяне и превъзпитание на извършителя при изпълнение на наказанието.
8. Положителната страна на криминализацията е добре известна – наказателноправните норми охраняват обществените отношения от най-опасните посегателства. Но дори когато е необходима и допустима, криминализацията поражда освен положителните и отрицателни последици. Тя неизбежно има и отрицателна страна.[17] Поради това законодателят винаги следва да преценява целесъобразността на наказателноправния запрет, като съпостави положителните с отрицателните последици от криминализацията.
Социалната „цена“ на криминализацията се определя от редица обстоятелства: а) вредните странични последици на криминализацията (откъсване на осъдения от производството, от семейството и т.н.); б) материалните средства за приемане и прилагане на наказателната забрана (разходи за законодателна дейност, информиране на гражданите, разследване на престъпленията, съдебно разглеждане и изпълнение на наказанията); в) отражение на криминализацията върху общественото съзнание и по-конкретно социалнопсихологическа реакция на населението при въвеждането на новия запрет; г) отражение на криминализацията върху индивидуалното съзнание (понижаване на самооценката на осъденото лице в резултат на «стигматизацията», снижаване значението на моралните норми и др.); д) перспективите на борбата срещу съответния вид отрицателни прояви (продължителност на действие на новоприетия запрет, необходимост от други изменения на законодателството) и т.н.[18]
Приемането на нова забрана в НК е целесъобразно само когато очакваният положителен резултат надхвърля съществено отрицателните последици на криминализацията.[19]
9. При криминализация на различните прояви преобладават едни или други съображения, свързани с особености на деянието или на обществената обстановка. За да бъде социално обосновано решението за криминализация, трябва да е съобразено с всички критерии, с цялата система от криминализационни принципи. Нито едно от основанията за криминализация (висока обществена опасност, разпространеност на деянието и т.н.) само по себе си не е достатъчно за въвеждане на нов наказателноправен запрет. За това е нужно едновременното наличие на всички основания. Следователно само последователното прилагане на всички критерии позволява на законодателя да вземе оптималното решение и да създаде ефективна наказателна норма.
1 Точната дефиниция на криминализацията е: определяне в наказателния закон на деянието като общественоопасно, виновно и наказуемо. Декриминализацията може да се разглежда като криминализация с обратен знак. В настоящата статия, ако не е посочено друго, използваме понятието „криминализация“ в широк смисъл, който включва както криминализацията, така и декриминализацията.
2 Вж. Маркс, К., Ф. Энгельс. Соч., т. 8, с. 531.
3 Ролята на принципите на криминализация – пише Г. А. Злобин, е „в по-голяма степен черта на бъдещия, отколкото характеристика на миналия законотворчески процес“ (Основания уголовно-правового запрета. М., 1982, колектив, отг. ред. В. Н. Кудрявцев, А. М. Яковлев, с. 211, вж. също и с. 190).
4 Вж. Основания уголовно-правового запрета, с. 19–25, автор на параграфа В. Н. Кудрявцев.
5 Вж. Основания угловно-правового запрета, с. 144–146, автор на параграфа А. М. Яковлев. Вж. също и Демидов, Ю. А. Социальная ценность и оценка в уголовном праве. М., 1975, с. 14–15, с. 134.
6 Вж. Демидов, Ю. А. Цит. съч., с. 134, с. 137, също и Koган, В. М. Соцнальный механизм уголовно-правового воздействия. М., 1983, с. 32.
7 Маркс, К., Ф. Энгельс. Соч., т. 13, с. 516.
8 Срв. цитираната от В. М. Koган (цит. съч., с. 37–39) класификация на престъпленията в седем групи, която предлагат П. А. Сорокин и Н. А. Тимашев.
9 В този случай свободата на законодателя се проявява при конструиране състава на престъплението, създаването на по-леко и по-тежко наказуеми състави, а също и при определяне последиците от извършване на престъплението – степента на наказателна отговорност, предвиждането на лични основания за освобождаване от наказателна отговорност и т.н. Изобщо свободата на законодателя се проявява не при обявяването на деянието за престъпление, а при диференциацията на наказателната отговорност за това престъпление.
10 Според В. М. Коган (цит. съч., с. 40) „деянията, по отношение на които държавата може да избира правното решение, преобладават както в числото на деянията, признати от закона за престъпления, така и в числото на реално извършваните престъпления“.
11 Основания уголовно-правового запрета, с. 209.
12 По-нататък в настоящата работа вместо „принцип на криминализация“ ще използваме термина с по-тясно и уточнено съдържание „критерий“.
13 Подобна система на критериите при правотворчеството изобщо предлага В. Н. Кудрявцев. Правовое поведение: норма и патология. М., 1982, с. 267–273.
14 Лютов, К. Обществената опасност на деянието по наказателното право на НРБ. С., 1960, с. 179.
15 Вж. Дагель, П. С. Условия установления уголовной наказуемости. // Правоведение, 1975, № 4, с. 67–74, и Основания уголовно-правового запрета, с. 218–219, автор на параграфа Г. А. Злобин.
16 Диференцираният подход към наказателната отговорност – пише К. Лютов – означава „диференциация не само на наказателната отговорност, на характера и тежестта на наказателната репресия, но и на подхода при решаването на въпроса, кога и доколко да се използва или да не се използва тя в борбата с правонарушенията“ (Нови положения в Наказателния кодекс. // Правна мисъл, 1982, № 4, с. 85). Относно диференциацията на наказателната отговорност вж. Ненов, И., К. Лютов. Диференциация и индивидуализация на наказателната отговорност. – В: Държавната и правната система при изграждане на развито социалистическо общество в НРБ. С., 1975, с. 320–340, и Михайлов. Д. Диференциация на наказателната отговорност по НК на НРБ. // Правна мисъл, 1981, № 2, с. 22–34.
17 Колкото и да е опасно едно или друго поведение – пише Г. А. 3лобин, – неговата криминализация никога не може да се разглежда като абсолютно благо, а винаги представлява пожертване на едни обществени интереси заради други, по-значителни“ (Основания уголовно-правового запрета, с. 220).
18 Вж. Кудрявцев, В. Н. Правовое поведение: норма и патология, с. 272.
19 Вж. Основания уголовно-правового запрета, с. 220, автор на параграфа Г. А. Злобин.
23
Коментирайте
Hello! It’s truly enjoyable to communicate with you here. Your shared thoughts are interesting and thought-provoking.
Reading this information from different perspectives is a pleasure for me.
I would always like to follow your meaningful and positive contributions. Have a great day!
Haartransplantatie Turkije
Hello, This subject very interesting. thanks for helpfull writing. this article very important and true.
thanks for helpfull writing. this article very important and true.
Stand ve Sehpalar
Currently, downloading videos from TikTok without a watermark is a violation of TikTok’s usage policy, foodle as the content on TikTok belongs to the user who created it and is not allowed to be distributed or reused without the author’s consent.
На тази напреднала възраст учените рядко творят, ама Филчев не се отказва, както и Мръчков.
Комунистическата идеология отдавна е извадена от повечето науки. В миналото комунистите са критикували физиците, че незнаейки какво е същестувало преди Големия взрив, оставят вратата широко отворена за съществуването на Господ.
Идеологическите термини нямат място в научния метод. Нямат място и в правната наука.
Термините на страна (доколкото те са атавистичен белег на нашето наказателно право) статията е издържана и прецизна. Следва съображенията ѝ да бъдат взети предвид от законодателя.
И какво ни казва по-различно тази статия, ако изключим многобройните цитати от съветски източници? „Ясно е, както и ще се съмне“, че не могат всички правонарушения да се обявят за наказуеми в НК. Трябват социални ресурси за справяне с тези противоправни деяния – образование, правилно възпитание в семейството, училището и на „улицата“, силни социални служби, активни програми за интеграция в обществото, смислена трудова заетост, обществена нетърпимост срещу езика на омразата, вкл. в политическия живот и на „малкия екран“. Всеки студент по право би достигнал до тези прозрения, дори и без да поднася съчинения на соцдоктрината – множество от тях неправилно… Покажи целия коментар »
Верно, че си има такива нужди
Страхотно анализче. Добре е
Чуден анализ
„Преди всичко възможно ли е съответното поведение да се регулира от наказателното право, подлежи ли изобщо то на външен контрол (напр. не се ли касае до твърде интимни страни от живота на хората). Едва след положителен отговор на този въпрос следва да се преценяват конкретните юридически изисквания…“
Същината на статията е тази
Може всичко да се каже за Филчев, но като учен е прецизен и няма една дума, която да не е вярна в написаното.
Да, добре идва това съчинение след анализа на новите изменения НК, не че някой в НС ще прочете
Същото е и като съдия от ВКС. Решенията му са изключетелно ясни, конкретни, сбити и необемни.
„Класовата природа на законодателя“ – дотук приключих с четенето. От повече от три десетилетия не съм чел в. „Работническо дело“. Кой дели хората и обществата на класи (касти)?! Със сигурност не и демократичните държави и общества.
Значи според теб няма средна класа? Диалектиката не я измислил Маркс, нали знаеш
Средна „класа“ е нарицателно понятие, което притежава икономически смисъл. А когато се говори за обществени „класи“ или господстваща „класа“, се има предвид и „подчинена“ („нисша“) класа. И сега да си преведем „диалектическия материализъм“ – със съвременното разбиране на демократичното общество, неговата уредба и законодателство. Апропо, Вие от коя „класа“ („каста“) сте?!
Защо се възмущава щте толкова при положение, че дори прозападният демократ Костов е на мнение, че обществото трябва да се управлява от една ограничена група хора, която да задава посоката, а масите щат не щат да я следват, наричано от него- еманципация на партията от народа, гласувал за нея, и на политическия елит от членската маса. На това, ако не му се казва класово разделение по властови, икономически, морален и интелектуален признак, не знам. Колкото повече управляващите вземат решения в противоречие с светогледа и ценностите на обикновените граждани, толкова подибни тълкувания на социалните процесите ще стават актуални. Умникрсасивите ще поучават… Покажи целия коментар »
Не бъркайте касти с класи, защото първото е индийска ориумица, която е строго фамилно детерминирана и при нас може да се открие в кадруването в съдебната власт и назначеният по роднинска линия.
„дори прозападният демократ Костов е на мнение…“
Бухале, Костов/Санкин е един от имплантите на КГБ и ДС в старото СДС, един от имплантите, които изопачиха и ПОДМЕНИХА чистите идеи на прехода. В този смисъл Киро, Хр.Иванов, Кокорчо, Терзиев са си от неговата каста ПОДМЕНКАДЖИИ.
Да не те връщам към „Ръкуване с перестройката“ на Костов ит 1990г в Дело, поне „Имплантите на ДС в СДС – най-големите антикомунисти се оказаха ченгета“ би трябвало да знаеш.
Колко демократични всъщност са тия държави, в чийто закон се въвеждат ограничения пред прякото осъществяване на държавната власт от суверена?; в които от народната банка гледат на приемането на еврото като на fait accompli (за справка изявленията им пред медиите), въпреки че подписката на 470 хиляди българи е в Конституционния съд?
Още в първата Конституцията на Франция от 1791 г., представителите на този приемат, че макар всичката власт да произтича от „нацията“, тя може да се упражнява само представително и безотговорно (свободен мандат). Така и всички след тях (повече или по-малко).
Горещи момичета ви очакват ---> https://nu21.fun/girl?88120