Специални разузнавателни средства и решенията на Европейския съд по правата на човека срещу България
Предложения за усъвършенстване на ЗСРС
Резюме: Изследвани са решенията на Европейския съд по правата на човека срещу Република България относно използване на специални разузнавателни средства. В част от решенията са разгледани и процедури по Закона за електронните съобщения. Целта на анализа е да се дефинират и систематизират основните насоки на съда при констатиране на несъответствие на българското законодателство с релевантни разпоредби на Конвенцията за правата на човека и основните свободи. В заключение са представени предложения de lege ferenda за подобряване на уредбата.
В продължение на петнадесет години от първото осъдително решение, българското законодателство все още не успява напълно да изпълни заложените стандарти в Конвенцията за правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС)[1] при регламентиране използването на специални разузнавателни средства (СРС)[2]. Освен в законодателството, Европейският съд е дефинирал и проблеми с правоприлагането от съда и практиките на заявителите.
- Общи положения
Като страна по Конвенцията[3] България е длъжна да изпълнява окончателните решения на ЕСПЧ. Изпълнението на решение се изразява в предприемането на индивидуални мерки, които да възстановят положението на жалбоподателите преди нарушението, и на общи мерки (промени в законодателството, съдебната практика и др.), чиято цел е избягване на бъдещи подобни нарушения. Изпълнението на окончателните решения на ЕСПЧ е поставено под наблюдението на Комитета на министрите на Съвета на Европа.[4] Комитетът на министрите изготвя годишен доклад с информация за всяка държава, страна по ЕКПЧ.[5]
През 2021 г. България е на седмо място сред страните – членки на Съвета на Европа по брой осъдителни решения на ЕСПЧ. Преди България по брой осъдителни решения са: Русия[6], Украйна, Румъния, Турция, Молдова и Италия.[7] В началото на февруари 2022 г. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа прие резолюция, според която България е сред десетте страни с най-голям брой неизпълнени решения на ЕСПЧ и които все още са изправени пред сериозни структурни или комплексни проблеми, някои от които с десетгодишна давност.
Координацията по изпълнението на решенията на ЕСПЧ се осъществява от страна на Министерството на правосъдието.[8] След 2012 г., въз основа на решение на 41-вото Народно събрание, министърът на правосъдието внася обобщен годишен доклад по изпълнение на решенията на ЕСПЧ. Годишен доклад, включващ изпълнение решенията на ЕСПЧ, внася и омбудсманът.[9]
Съгласно промените в Закона за нормативните актове от 2016г[10] проектът на закон или кодекс, който подлежи на разглеждане от Министерския съвет, се придружава и от справка за съответствието с КЗПЧОС и с практиката на ЕСПЧ, която се изготвя от Министерството на правосъдието[11]. Не намираме аргументи това задължение да не обхваща и проектозакони, внесени от народни представители и др. органи, имащи законодателна инициатива.
Република България все още не е ратифицирала и Протокол 16 към ЕКПЧ, който осигурява възможност за механизъм за сътрудничество между националния съд и ЕСПЧ, подобен на преюдициалните запитвания до съда на ЕС. Този механизъм значително ще улесни уеднаквяването на практиката на българския съд с тази на ЕСПЧ и ще допринесе за по-малко осъдителни решения[12].
2.Констатирани нарушения на КЗПЧОС, свързани със законодателството в България
С редица решения Европейският съд се е произнесъл относно нарушаване на чл.6[13], чл.8[14] и чл.13[15] от КЗПЧОС при използване на СРС в България – през 2007 г., 2008 г., 2009 г., 2011 г., три решения от 2012 г., 2013 г., 2017 г., две решения от 2021 г., 2022 г. и др.
В първото решение Асоциация за европейска интеграция и права на човека и Екимджиев срещу България от 2007 г. [16] (§ 79-91), Европейският съд извършва цялостна оценка на нормативната уредба и практиката, и констатира, че системата на прилагане на СРС у нас след приемане на ЗСРС от 1997 г., нарушава основни разпоредби – чл.8 и чл.13 КЗПЧОС.
Съдът е констатирал, че българското законодателство, уреждащо използването на СРС, в някои отношения отговаря, а в други отношения не изпълнява тези изисквания. В решението е прието, че законоустановената процедура за издаване на разрешения за прилагане на СРС, ако бъде съблюдавана стриктно, предлага достатъчна защита срещу произволно или безразборно подслушване и наблюдение със СРС . Съдът установява и проблеми , свързани с : а) липсата на последващ контрол от независим орган за прилагането на мерките за наблюдение със СРС или дали придобитите с такива мерки материали се унищожават в законоустановения срок, ако прилагането не дава резултати; б) липсата на достатъчни гаранции, когато СРС се използват във връзка със защитата на националната сигурност, а не в контекста на наказателни производства; в) липсата на подзаконова нормативна уредба, конкретизираща достатъчно точно начина за подбор на материалите или процедурите за запазване на тяхната автентичност, цялост и поверителност, и реда за унищожаването им; г) липсата на независим орган, който да осъществява надзор и отчетност за функционирането на системата за използване на СРС; д) липсата на независим контрол върху използването на материали, попадащи извън обхвата на първоначалното искане до съда за прилагане на СРС и е) липсата на практика за уведомяване на засегнатите лица, дори когато уведомяването може да се осъществи, без да се застрашава целта на наблюдението със СРС (пак там, §§ 85 – 91).[17]
Европейският съд анализира процедурите и по делото Георги Киров срещу България [18] и постановява нарушение на чл.6, §2, чл.8 и чл.13 от КЗПЧОС. Жалбоподателят е бил подслушван в периода май-октомври 1998г. по искане на Национална служба за борба с организирана престъпност (НСБОП) и въз основа на получената информация са предприети оперативни действия. В началото на 2000 г. в писмено уведомление до следователя по делото, НСБОП отговарят, че на основание Инструкция на министъра на вътрешните работи № 52 от 09.06.1998 г. информацията е била унищожена в изискуемия шестмесечен срок. През март 2000 година председателят на Софийския градски съд посочва, че в регистъра към съда не се съдържат сведения за периода преди 1999 г. Той уточнява по-късно, че архивът на регистъра за годините 1997-а и 1998-а и по-специално – разрешенията, дадени за използване на СРС, са били унищожени въз основа на решение на председателя на съда през 2000 г. През декември 2000 година следователят по делото подава отново молба до МВР да му бъдат предадени документите, отнасящи се до извършените подслушвания. Информационната служба към министерството му отговаря, че молбите и разрешенията, свързани с подслушване на разговорите на жалбоподателя, са били вписани в регистрите на министерството, но тъй като въпросните документи са класифицирани, те не могат да бъдат разгласявани.
По делото Горанова – Караенева срещу България[19], съдът приема че е нарушен чл.13 от КЗПЧОС, тъй като преди влизане в сила на чл.2, ал.1, т.7 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) [20], лицето не е разполагало със средства за правна защита.[21] Според Европейският съд наказателните отделения на съдилищата, гледали делото, не са могли да осигурят подобна мярка за съдебна защита. Макар да са имали такава компетентност, те са разглеждали единствено законосъобразността на използваните СРС, доколкото те биха могли да повлияят на справедливостта на наказателното производство срещу жалбоподателката и дали изготвените ВДС могат да бъдат приети като доказателствени материали по делото. Освен това, дори ако този анализ би могъл да установи, че използването на СРС е било незаконосъобразно, такъв извод сам по себе си не би могъл да доведе до някакво обезщетение за жалбоподателката [22].
В контекста на прилагането на СРС, „ефикасно средство“ по смисъла на чл.13 КЗПЧОС означава мярка за съдебна защита, която би дала най-добър резултат, като се има предвид ограниченият обхват на възможностите за използването ѝ (вж. Klass and Others v. Germany, 1978 г., § 69). Такова средство за правна защита се изисква само за оплаквания, които могат да се приемат за основателни и защитими (вж. Илия Стефанов срещу България, § 56).
По делото Савови срещу България[23] , съдът приема че е нарушен чл.8 от КЗПЧОС. Мерките за наблюдение са били регламентирани в ЗСРС от 1997 г., но съдът обръща внимание, че изискването за “съответствие със закона” не се отнася само до това мярката да има някакво основание във вътрешното право, но се отнася и до качеството на въпросния закон, като изисква той да бъде достъпен за засегнатото лице и да бъдат предвидими неговите последици. С оглед на риска от злоупотреби, присъщ на всяка система за тайно наблюдение, такива мерки за наблюдение трябва да бъдат основани на закон, който е особено прецизен. От съществено значение е да има ясни, подробни правила по въпроса. Следователно, законът трябва да посочва обхвата на преценката, предоставена на властите, и начина на упражняването ѝ с достатъчна яснота, като се отчита легитимната цел на въпросната мярка, както и да дава на лицата адекватна защита срещу произволна намеса [24].
По делото Ленев срещу България[25], съдът приема, че е нарушен чл.8 и чл.13 от КЗПЧОС. Правителството отбелязва, че тайният запис е направен в момент, в който жалбоподателят вече е задържан и под пряко лично наблюдение по време на разпита му.[26] Твърди се, че записът е помощно средство за събиране на доказателства и поради тази причина е изключен от СГС като доказателство срещу жалбоподателя. Правителството по-нататък признава, че до 2007 г. не е съществувало ефективно правно средство за защита от тайно наблюдение, но допълва, че такова правно средство за защита е въведено през 2008 ‑ 2009 г., когато парламентът приема изменения в ЗСРС от 1997 г., Правилника за организацията и дейността на Народното събрание и член 2, ал.1 от ЗОДОВ.
Европейският съд в това решение анализира и действащото законодателство относно деликтната отговорност, съгласно чл.45 и чл.49 от Закона за задълженията и договорите от 1951 г. [27] Също така, съдът отбелязва задължителната сила на присъдата за гражданския съд [28].
Съгласно тълкувателно решение на Върховния касационен съд, лица, които са оправдани с влязло в сила решение, могат да получат обезщетение за самия факт, че срещу тях е било възбудено наказателно производство, въз основа на това, че обвиненията срещу тях са приети с обратна сила за „незаконосъобразни“[29]. Съгласно същото решение, обезщетение се дължи по отношение на самото наказателно производство и по отношение на каквито и да било съпътстващи мерки, например досъдебно задържане. Но към този период, обезщетение за незаконосъобразно използване на СРС не е законово уредено.
На основание изложеното, Европейският съд приема, че е нарушена разпоредбата на чл.8 от Конвенцията, относно „тайния запис“ на разпита и на чл.13, относно липса на правни средства за защита.
По делото Хаджиев срещу България[30], съдът също постановява, че е нарушен чл.8 и чл.13 от КЗПЧОС, както че и дадено лице може да претендира, че е жертва на нарушение, като причина за това е самото съществуване на СРС или на законодателство, разрешаващо наличието им, без да се налага да твърди, че такива средства в действителност са приложени спрямо него [31].
Съдът подчертава, че когато на национално равнище няма възможност за оспорване прилагането на предполагаеми мерки за тайно наблюдение, широко разпространеното подозрение и тревога сред обществеността за злоупотреба с използването на СРС не може да се приеме за неоснователно.[32] Съдът добавя, че в тези случаи, дори когато действителният риск от използване на специални разузнавателни средства е нисък, има нужда от засилен контрол от съда.
Жалбоподателят не твърди, че в действителност е бил подложен на използването на СРС, поради което той не трябва да доказва наличието на вероятност това да се е случило (вж. Halford v.The United Kingdom, §§55- 57).
Законодателството в България към посочените периоди не е предвиждало средство за защита. Вярно е, че по силата на новия чл. 34з от ЗСРС от 1997 г., специална парламентарна комисия следва да уведоми лицата, неправомерно подложени на СРС, ако това може да бъде направено, без да навреди на някои по-значими интереси. Това обаче не може да бъде взето предвид, тъй като тази възможност е възникнала дълго след подаването на жалбата и не е ясно дали важи и за минали случаи на използване на СРС. Освен това, няма индикация, че тази комисия е длъжна да разглежда искания за информация, подадени от физически лица.
Мотивите на Европейския съд по това дело, обуславят извода, че на всяко лице, предприело действие преди 2009 г. относно търсене на обезщетение[33] и преди 2013 г, относно упражняване на право на информация[34] по реда на националното законодателство, Европейският съд би уважил жалбата. [35]
С решение по дело Харизанов срещу България [36], Европейският съд обявява жалбата за недопустима. Съдът припомня, че по предходни дела[37] намира, че иск за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ не представлява достатъчно ефективно средство за правна защита по смисъла на чл. 8 от Конвенцията, основаващи се на факти, предхождащи влизането в сила на тази разпоредба през 2009 г., именно поради липсата на обратно действие на тази законова норма.
Съдът отбелязва обаче, че настоящият случай се отличава от посочените по-горе дела, доколкото тайното наблюдение, от което се оплаква жалбоподателят, се е осъществило през 2013 г. или четири години след влизането в сила на чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ. От това следва, че за разлика от споменатите дела, настоящият случай се характеризира с невъзможност да се изтъкне липса на обратно действие на разглежданото законодателство и следователно да се оспори приложимостта на тази законова норма.
Европейският съд по делото Васил Василев срещу България[38] постановява нарушение на чл. 6, § 1 (право на справедлив процес, липса на публичност на съдебното дело и решенията, постановени в производството за обезщетение за вреди, заведено от жалбоподателя) и чл.8 от Конвенцията[39].
Жалбоподателят е адвокат по наказателни дела[40] и на 4.04. 2010 г., при запознаване с материалите по едно от делата констатира, че в един от документите е възпроизведен в цялост телефонен разговор, който е провел с клиента си на 21.03.2010 г.Незабавно той подава жалба в прокуратурата. [41]
По време наказателното дело в СГС са изслушани няколко записа на подслушвани телефонни разговори на клиента, включително този с жалбоподателя. Производството по това дело приключва с влязла в сила оправдателна присъда. През 2011 г. жалбоподателят предявява иск в Софийския районен съд по чл. 2 от ЗОДОВ срещу прокуратурата и Специализираната дирекция за технически операции към МВР /СДОТО/ във връзка с незаконното подслушване на неговите телефонни разговори с клиента му и отказа съответните документи от тези записи да бъдат унищожени.[42] В СРС след повторното изпращане на делото, същото запазва своя класифициран характер, поради което е гледано при закрити врати. Съдът уважава исковата претенция на жалбоподателя [43] (макар че преквалифицира спора като такъв по общия ред на ЗЗД, а не по ЗОДОВ), намирайки че подслушването на телефонния разговор между адвокат и клиент е в противоречие с чл. 30, ал. 5 от КРБ, чл. 33 от ЗАдв. и с чл. 8 от Европейската конвенция. Тъй като делото е било класифицирано, то самото решение на съда също не е било достъпно и публично, а е имало класифициран характер. Това решение е обжалвано от ответниците и отменено с окончателно решение на СГС,[44] който намира, че съответните длъжностни лица от полицията и прокурорите не са знаели, че записът е на разговор между адвокат и клиента му, тъй като никъде в него не фигурирало име, а освен това подслушваният телефон е бил на обвиняемия, а не на адвоката. Самото съдебно заседание е проведено при закрити врати, а съдебното решение също е класифицирано[45].
Жалбоподателят повдига две самостоятелни оплаквания по чл. 6, §1 КЗПЧОС. Първото е за това, че делото е било класифицирано като секретно и е било гледано при закрити врати, а не публично. По съществото на спора съдът отбелязва, че самият факт, че материали са получени чрез СРС, съвсем не прави тяхното съдържание поверително. [46]
Второто оплакване за нарушение на чл. 6, §1 от Конвенцията е по повод липсата на публично произнасяне на решението (в случая – достъп до самия съдебен акт след неговото постановяване). Съдът препраща към основните си принципни постановки в тази насока, изложени в делото Fazliyski v. Bulgaria (no. 40908/05, §§ 64-66, 16 April 2013). Той констатира, че поради класифицирания характер на делото за обезщетение за вреди, съдебните решения на СРС и СГС са останали недостъпни за обществеността за значителни периоди[47].
Установено е нарушение и на чл. 8 от Конвенцията поради липсата на гаранции за унищожаване на съответните материални носители от незаконно записаните разговори между адвокат и клиент, като част от правото на неприкосновеност на личния живот и кореспонденцията.
Впоследствие, по отношение прилагането на чл.33, ал.3 от Закона за адвокатурата е издадена „Инструкция за действията, които могат да извършват органите на досъдебното производство по отношение на адвокати“ на главния прокурор от 11 април 2011 г. [48]. В т. 12 от инструкцията е записано, че СРС могат да бъдат използвани по отношение на адвокати, само ако има достатъчно данни, от които може да се направи обосновано предположение, че те са извършили престъпление самостоятелно или в съучастие с други лица. В искането за използване на СРС трябва изрично да се посочи, че ще бъдат приложени спрямо адвокат.
С решение по дело Екимджиев и други срещу България [49], съдът констатира нарушения на чл.8 от КЗПЧОС. Въпреки многоаспектния анализ на законодателството ни 15 години по-късно, това решение на ЕСПЧ от 11.01.2022 г. остана встрани от общественото и професионално внимание и не му се отдели подобаващо внимание. Още повече, че анализа на Европейския съд в това решение обхваща не само реда по ЗСРС, но и запазване и достъп до трафични данни по ЗЕС.( Процедурите по ЗЕС не са предмет на настоящия анализ).[50]
Изпълнение на първото осъдително решение на ЕСПЧ по делото Асоциация за европейска интеграция и права на човека и Екимджиев срещу България от 2007 г. все още е на специален надзор от Комитета. В трите си решения, приети досега в хода на това наблюдение, Комитетът отбеляза шест нерешени въпроси [51]. В решението си ЕСПЧ разглежда тези въпроси като потвърждава тяхната актуалност и към момента. Допълнително съдът идентифицира като проблеми и неясното определяне на понятието „обект“ по смисъла на чл.12, ал.1, т.4 от ЗСРС, както и условията на уведомяване на лицата.
Голяма част от поставените нерешени въпроси, освен тези, свързани с наложили се практики на съда и на заявителите, се отнасят до законодателството:
– Относно националната сигурност, като самостоятелно основание за използване на СРС и срока на прилагане.
Националната сигурност не е самостоятелно основание за използване на СРС. Този въпрос не е дискусионен. Няма предвиден специален ред и условия, които да се отнасят до националната сигурност, освен общия ред по чл.14 и сл. от ЗСРС, по който искането за СРС предполага мотивиране на тежко умишлено престъпление. За да е още по-категоричен този извод, законодателят допълни разпоредбата на чл.14, ал.1, т.1, in fine ЗСРС, с текста „включително и в случаите на чл.4, които налагат използването им“[52]. Жалбата по делото е подадена преди това допълнение на закона, но разпоредбите на чл. 32 – 34 от Конституцията на България от 1991 г са императивни – само за предотвратяване и разкриване на тежки престъпления е допустимо ограничаване на основните права. В това отношение българското законодателство е приело по-високи стандарти от заложените в чл.8, §2 от КЗПЧОС. Според Конвенцията националната сигурност е легитимно основание за ограничаване на права, прието и в законодателството на редица европейски държави, особено по отношение на т.нар. стратегически мониторинг, масово наблюдение на външните за държавата комуникации на неограничен кръг от лица.
Вторият довод на съда, свързан със срока на прилагане на СРС при хипотезата на чл.21, ал.1, т.2 ЗСРС – до две години, следва да се има предвид при бъдещи законодателни промени. Споделяме мотивите за прекомерност на този първоначален срок и липса на съдебен контрол по време на това продължително прилагане на СРС. В законодателството на други европейски държави този срок е значително по-кратък.
– Относно процедурите за проверка и унищожаване на информацията.
Заключенията на съда по този пункт са в две насоки: вътрешните правила за съхранение и унищожаване на материалите, получени при прилагане на СРС не са достъпни за обществеността и съществуват пропуски на съответните органи в посочените действия и процедури.( § 356, б.“а“ и б.“д“ от решението). Съдът излага мотивите си в §326- 332, като цитира свои решения срещу други държави, в които е уредено запазване на цялата информация, събрана при прилагане на подобни мерки В тази връзка не кореспондират с нашето законодателство критичните бележки на съда, че гражданският съд в производство по чл.2, ал.1, т.7 ЗОДОВ нямал правомощия да разпорежда унищожаване на материалите, получени в резултат на прилагането на СРС ( § 353), като с такова правомощие не разполагало и НБКСРС ( § 344). Процедурата по поставения въпрос е изчерпателно регламентирана в чл.24 – 34 ЗСРС, чл.132, чл.175 и чл. 176 НПК и не са необходими вътрешни правила, които да съдържат допълнителна уредба.[53]
Съдът отбелязва, че „Не може да се приеме, че това осигурява подходящо ниво на защита на информация, която може да засяга интимни аспекти от личния живот на някого.“ (§ 329). Съгласно чл.32 ЗСРС резултатите, получени при прилагане на СРС не могат да се използват за друго освен за предотвратяване, разкриване и доказване на престъпления, т.е информация от интимен характер, неотносима към извършване на тежко умишлено престъпление, не се запазва и възпроизвежда във ВДС. Тези разпоредби изключват възможността за непропорционална намеса в личния живот на лицето. Същият извод може да се изведе и от разпоредбите на чл.114, чл.132, чл.136, чл.177, ал.2 и др. от НПК.[54]
– Относно понятието „обект“, чл.12, ал.1, т.4 ЗСРС.
По този въпрос съдът извежда обобщаващо заключение(§356, б. „б“) – терминът „обекти“ в закона не е дефиниран по начин, че да гарантира невъзможността да служи като основа за произволно наблюдение, като ЕСПЧ разглежда само един случай от съдебната практика – делото „Владимира Янева“. Европейският съд приема, че при положение че тя е обвинена в издаване на разрешение за наблюдение на „обект“ – АИС ЦПР, който не попада в законоустановеното определение, но съдилищата я оправдават по това обвинение и я признават за виновна единствено по отношение на срока на издаденото разрешение, то липсва достатъчна прецизност относно значението на този термин. ( § 303)[55].
Разпоредбата за използване на СРС за обекти е допълнена през 2008 г, с оглед необходимостта от разкриването на престъпна дейност, свързана с отвличания, които бележат значителен ръст към този период.[56] Специфични са целта и условията на използването – за установяване самоличността на съпричастното лице, когато е невъзможно да се установи по друг начин, като се вземат мерки да не се навлиза в правната сфера на други лица[57]. С редакцията на разпоредбата на чл.21 ЗСРС през 2015 г.[58] бяха предвидени по-кратки срокове за прилагане по отношение на обект, което законодателно решение отговаря на принципите на необходимост и пропорционалност на ограничителната мярка.
– Относно статута на НБКСРС – професионалната квалификация на членовете, тяхната независимост по отношение на органите, върху които упражняват надзор, както и правомощия на Бюрото.
Въпросът за професионалната квалификация на членовете на Бюрото се свързва с обстоятелството, че само един от настоящите членове има юридическо образование и практика като адвокат.(§§109,112, 229,б.“д“ и 342). За разлика от нормативната уредба в други европейски държави (Обединеното кралство, ФРГ и др.), в които надзорните органи в тази област имат и квази-правораздавателни функции (разрешават ограничителни мерки , отменят актове, свързани с тяхното използване, присъждат обезщетения и др. властнически правомощия), в българското законодателство НБКСРС издава актове, които се приемат за официални свидетелстващи документи, без да имат обвързваща сила при последващ правен спор, който би се разгледал от съдилищата. Това законодателно решение намираме за удачно кореспондиращо с чл.119 от Конституцията, тъй като не би могло орган извън съдебната система да изпълнява правораздавателни функции – Бюрото не е особена юрисдикция. Съответно, не намираме логика в състава на Бюрото да са включени само лица с юридическо образование. Би могло при бъдеща редакция на закона да се обмисли предложение за членския състав – примерно не по-малко от двама от членовете да са с юридическо образование[59].
Поставен е въпроса и за независимостта на членовете на Бюрото по отношение на органите, чиято дейност контролира (§229, б.“д“, §339 – 341) – „Преди да бъдат назначени на своите длъжности, членовете на Бюрото трябва да бъдат подложени на проверка за сигурност от страна на един от органите, чиято дейност Бюрото контролира – Държавната агенция за национална сигурност. Това създава очевиден конфликт на интереси за тази агенция.“(§ 340)[60]
– Относно условията за уведомяване на засегнатото лице и възможностите на гражданските съдилища в производствата по член 2, ал. 1, точка 7 от ЗОДОВ.
Според нас това са едни от най- съществените законодателни проблеми и европейският съд им е отделил подобаващо внимание (§ 138 – 144, § 229, б.“е“, § 264 – 275 и § 290).
Засегнатото лице би могло да узнае за приложени спрямо него СРС, основно в две хипотези – при изготвено ВДС, използвано в наказателното производство, и при уведомяване от НБКСРС. През последното десетилетие случаите на прилагане на СРС, които са довели до изготвянето на ВДС, варират от около 24% до около 60%, към момента са около 30%. Липсват данни за броя на тези доказателствени материали, които впоследствие са приобщени към обвинителния акт и са разкрити на засегнатите лица в рамките на наказателното производство.
Извън тази хипотеза, засегнатите лица могат да бъдат уведомени, че са били подложени на таен контрол, с решение на Националното бюро. Но това уведомяване е в случаи единствено на неправомерно прилагане на СРС, по преценка на Бюрото и при допълнителни условия [61].
Липсата на уведомление от Националното бюро или на информация, получена в наказателното производство, ще бъде непреодолима пречка за воденето на искове за обезщетение. Това е потвърдено, макар и косвено, от Върховния касационен съд, който постановява, че давностният срок за предявяване на такъв иск започва да тече, когато съответното лице бъде уведомено от Бюрото, тъй като без такова уведомяване това лице не разполага със средства за доказване на своите права.
На основание подробен обзор на съдебната практика по чл.2, ал.1,т.7 ЗОДОВ, европейският съд анализира условията за активна и пасивна процесуална легитимация на страните, правата на ищците и на кои основания най-често се позовават за незаконосъобразни СРС, ограничените възможности на решаващия граждански съд да се произнася по наказателно-правни въпроси, вид и размер на присъдените обезщетения.
Заключението, което се прави по този пункт е че специалното средство за правна защита, иск по чл 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ, не е на разположение при всички възможни случаи, не гарантира проверка на обосноваността на всеки един случай на използване на СРС, не е достъпно за юридически лица и е ограничено от гледна точка на възможностите за обезвреда (§ 356, б.“ з“).
Общо заключение на ЕСПЧ – законите и функционирането на системата за таен контрол в България все още не отговарят на минималните гаранции срещу произвол и злоупотреби, съгласно член 8 от Конвенцията.
3.Констатирани нарушения на КЗПЧОС, свързани с правоприлагането в България
Тълкуването и прилагането на вътрешното право е задача преди всичко на националните съдилища [62]. Макар че Европейският съд трябва да упражни известно право на контрол по този въпрос, тъй като неспазването на вътрешното право води до нарушение на чл. 8 от Конвенцията, обхватът на задачата му подлежи на ограничения, присъщи на субсидиарния характер на Конвенцията и той не може да подлага на съмнение или да оспорва начина, по който националните съдилища са тълкували и приложили вътрешноправни разпоредби, освен в случаи на явно и грубо незачитане на закона и съдебен произвол (вж. Weber and Saravia v. Germany, § 90).[63]
По делото Асоциация за европейска интеграция и човешки права и Екимджиев от 2007 г., съдът установява, че законодателната процедура за разрешаване на тайно наблюдение, ако бъде стриктно спазвана, предоставя достатъчна защита срещу произволно или безразборно наблюдение (виж §§ 79-84 от това решение).
По делото Савови срещу България обаче съдът отбелязва, че процедурата за разрешаване на мерките за наблюдение срещу първия жалбоподател е крайно неясна.[64] Националните власти не са проучили дали в случая Военен съд –Пловдив има правомощия да издаде исканите разрешения за наблюдението. Макар че вътрешното право ясно ограничава основанията, на които би могло да се издаде разрешение за тайно наблюдение, материалът, предоставен на военния съд, разкрива малко информация относно фактите, които са породили подозренията на служителите срещу първия жалбоподател, както и тяхната основателност. Въпреки че законността на наблюдението по националното право не е била изцяло разгледана от националните съдилища, липсата на яснота относно обстоятелствата, при които може да бъде поискано и предоставено разрешение, лицата, които имат правомощия да искат такива мерки,и техните права и задължения, по мнение на съда, не съответства на изискванията на чл. 8 ,§2 от Конвенцията, според които релевантното право трябва да предвижда с разумна яснота съществените елементи от правомощията на властите в сферата на тайното наблюдение (виж Malone v. the United Kingdom, § 79).
В решението Колев срещу България [65] е установено нарушение на чл.6 от КЗПЧОС , право на справедлив процес – недостатъчно мотивиране на съдебните решения. Жалбоподателят е полицай, дисциплинарно уволнен през 2010 г. Мотивите в заповедта за уволнение са били, че е изпратил SMS на трето лице, срещу което се е водело наказателно производство, че в неговия район има агенти от ДАНС. Тъй като телефонът на лицето е бил подслушван със СРС, съобщението е било прихванато. Жалбоподателят обжалва издадената заповед. Според първоинстанционния административен съд и впоследствие според ВАС, процедурата е била спазена. Двете инстанции не се произнасят по аргумента на жалбоподателя относно използването на информация, получена със СРС, извън наказателно производство. Повдигнати са няколко оплаквания за нарушаване на правото на справедлив процес. Първото от тях е свързано с липсата на достатъчно мотиви към постановените решения относно основния аргумент, изложен от жалбоподателя.
Съдът припомня, че общите принципи относно задължението за мотивиране на решенията са изложени в решението му по делото Ruiz Torija c. Espagne (1994, §§ 29-30). Той отбелязва, че в настоящия случай основният аргумент на жалбоподателя – относно използването на доказателства, събрани със СРС за цели извън наказателното производство, би могъл да играе решаваща роля за изхода на съдебното производство. Той би могъл да рефлектира върху преценката за законосъобразността на заповедта за дисциплинарно уволнение. Въпреки това двете съдебни инстанции, които са разгледали жалбата, не са дали отговор на този основен аргумент, макар дори само кратко или имплицитно. Тези елементи са достатъчни, за да може съдът да заключи, че националните съдилища не са изпълнили задължението си да мотивират своите решения. Поради това е установено нарушение на член 6, §1 от Конвенцията.
В продължителен десет годишен период след разгледания казус по делото Колев срещу България, заключенията на Европейския съд по делото Екимджиев и други срещу България от 2022 г. относно липса на мотиви в съдебните актове, не са се променили.
Анализирайки дейността на цитирания в жалбата съд, ЕСПЧ констатира, че всички разрешения от този съд представляват документи от една страница, които не съдържат препратка към отделните случаи, за които се отнасят и които в общи линии са формулирани еднакво в достатъчна степен, че да могат да се отнасят до искане за използване на всяко възможно СРС по Закона от 1997 г. или НПК. Единствено в диспозитива на всяко от разрешенията е посочено, че случаят се отнася до предполагаемо престъпление по чл. 321 НК. Всички, с малки изключения, разрешават използване на СРС за максималния законоустановен срок от два месеца и разрешават прилагането на всички заявени оперативни способи. По този начин е невъзможно да се прецени дали съдиите, които са издали разрешенията, всъщност са разгледали исканията за тях (§ 65)[66]. Това е от особено значение, тъй като съответното предоставяне на мотиви е жизненоважна гаранция срещу злоупотреби с използването на СРС (§ 313) [67]. Въз основа на констатациите си за липса на мотиви в разрешенията, съдът изключва тези доказателства.
Заключението на съда по този пункт е, че „процедурата по разрешаване използването на СРС, както функционира на практика, не е в състояние да гарантира, че се прибягва до наблюдение само когато „е необходимо в едно демократично общество“ (§ 356, б.“г“).
- Констатирани нарушения на КЗПЧОС, свързани с практиките на заявителите на СРС в България
По делото Екимджиев и др. срещу България от 2022 г, съдът изследва въпроса за правомощията на Бюрото и непредставяне на всички материали при проверките, които извършва (§ 343 и § 344)[68] :
През ноември 2015 г. главният прокурор издава инструкция до всички прокурори за предоставяне на достъп до материалите, съхранявани от прокуратурите, в хода на проверките на Националното бюро. Съгласно т.8 от Инструкцията (частично изм. през април 2019 г.) членовете на Бюрото и неговите служители не получават достъп до материалите по делата, послужили като основание за изготвяне на искането, тъй като попадат извън пределите на компетентността на Бюрото. (§ 119)
- Заключение
През разгледания период от първото осъдително решение на ЕСПЧ, българското законодателство и практика значително се доближиха до стандартите на КЗПЧОС относно ограничаване на основни права на човека при използване на СРС [69]. Статистическите данни, без да са абсолютно „мерило“ за тази тенденция, представляват обективен ориентир за насоките на развитие – за периода 2011–2021 г. специални разузнавателни средства са разрешени спрямо три пъти по-малко лица [70]
От друга страна, ако все още неотстранените пропуски в законодателството и „пролуки“ при прилагането му, допуснат дори само на едно лице неправомерно да се приложат СРС, то цялата система, поради естеството на секретната си дейност, търпи негативен обществен и международен отзвук.
В тази насока, могат да се направят следните предложения:
- Редакция на разпоредбата на чл.28, ал.3 ЗНА- проектът на закон или кодекс да се придружава от справка за съответствието с КЗПЧОС и с практиката на ЕСПЧ и когато са внесени от народни представители и други органи, имащи законодателна инициатива.
- Първоначалният срок за прилагане, съгласно чл.21, ал.1, т.2 ЗСРС, по отношение на дейности, свързани със защита на националната сигурност да се намали до една година, с възможност за двукратно продължаване с нови срокове до една година.
- Би могъл да се обсъди въпроса, относно състава на НБКРС – да се предвиди изискване от 5 членове, поне двама да са с юридически стаж (чл.34в ЗСРС). Относно разрешение за достъп до класифицирана информация на членовете на НБКСРС, същото би могло да се издава от Държавната комисия по сигурността на информацията или членовете, с оглед длъжността си да имат право на достъп [71].
- Относно предвиждане на изрично правомощие членовете на Бюрото да могат да се запознават с материалите, послужили за изготвяне на искането за СРС. Това правомощие би било излишно, ако исканията отговарят на изискванията на чл.14, ал.1 ЗСРС – пълно и изчерпателно посочване на факти и обстоятелства за престъпната дейност и за съпричастността на лицето/обекта към нея, както и ако съдебното разрешение е достатъчно мотивирано и е видима връзката „факт – право“.
- Както беше отбелязано, засегнатото лице се уведомява, само ако е използвано неправомерно СРС [72]. Съгласно съдебната практика на Европейския съд такова уведомяване, при липса на средство за защита, което да е на разположение без предварително уведомяване, се изисква във всички случаи, веднага щом може да бъде направено, без да се застраши целта на наблюдението. [73]
За да се постигне този стандарт на ЕСПЧ, родното правосъзнание трябва да успее да „пречупи“ догмата, че освен в случаите на приложени ВДС в съдебно дело, използването на СРС следва да остане винаги в тайна. Напротив, процедурата свързана със СРС е тайна, но само докато се прилага. [74] Ако не са налице защитните клаузи, посочени от Европейския съд и уредени в чл.34ж, ал.2 ЗСРС, няма друга основателна причина да се пази в тайна приключило прилагане. Ефектът от подобно предложение би бил основно в две насоки – дисциплиниране на участниците в процеса на искане, разрешаване и прилагане на СРС и възможност на засегнатото лице без допълнителни условности да упражни правата си.
Въпросът е изключително съществен и заслужава отделен анализ. Достатъчно е на този етап да посочим едно от сполучливите законодателни решения на други страни – в Германия задължението за уведомяване на лицето е на заявителя или на надзорния орган, според естеството на процедурата. При отлагане на уведомяването над определен срок, крайното решение е на съда – кога и в какъв обем да се предостави информация на засегнатото лице [75].
[1] Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи , приета на 04.11. 1950г (Ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. – ДВ, бр. 66 от 1992 г. В сила за Република България от 7 септември 1992 г, Текст, представен с изм. и доп., приети с Протокол № 15 (CETS n° 213), в сила от 01.08.2021 г., и Протокол № 14 (CETS № 194), в сила от 01.06. 2010 г..)
[2] Закон за специалните разузнавателни средства – ДВ, бр. 95 от 21.10.1997г., доп. ДВ. бр.62 от 5.08. 2022г и Наказателно-процесуален кодекс – ДВ,бр. 86 от 28.09.2005г, доп. ДВ. бр.62 от 5 Август 2022г.
[3] Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи – чл. 46, ал. 1
[4] Пак там – чл. 46, ал. 2
[5] Виж Жаке, Жан-Пол, „Институционно право на ЕС“ ИЕП и УИ „Св.Кл.Охридски“, С., 2007г
[6] Русия преустанови, считано от 16.09.2022г. , статута си на високодоговаряща страна по КЗПЧ, съответно до тази дата бе юрисдикцията на ЕСПЧ, спрямо нея. https://www.coe.int/ru/web/moscow/-/russia-ceases-to-be-a-party-to-the-european-convention-on-human-rights-on-16-september-2022
[7] Съгласно справка на Отдела за изпълнение решенията на ЕСПЧ, актуална към 15.03.2021г., за всички дела срещу България пред ЕСПЧ : 747 случаи, са предадени за надзор и 579 брой случаи, са приключени с окончателно решение, https://rm.coe.int/1680709740
[8] Министерство на правосъдието – преведени решения на ЕСПЧ срещу България, https://mjs.bg/home/index/48312690-3f31-497b-88ba-3ee5e458e500
[9] Закон за омбудсмана (Обн. ДВ. бр.48 от 23.05. 2003г., изм. ДВ. бр.20 от 6 .03. 2018г) – чл.22, ал.1 т.5
[10] Закона за нормативните актове(Обн. ДВ. бр.27 от 3.04.1973г., изм. ДВ. бр.34 от 3.05.2016г) – чл.28, ал.3
[11] Виж Семов, Ат. „Система на източниците на правото на ЕС“, УИ „Св.Кл.Охридски“, С., 2009г
[12] Годишен доклад на Омбудсмана за 2021г., стр.242- 276, цитирания относно КЗПЧОС https://www.ombudsman.bg/pictures/REPORT%202021-ANNUAL%20FINAL-BG.pdf
[13] Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи – чл.6. Право на справедлив съдебен процес, 1. Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Съдебното решение се обявява публично, но пресата и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или на част от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква от интересите на непълнолетните лица или за защита на личния живот на страните по делото или, само в необходимата според съда степен, в случаите, когато поради особени обстоятелства публичността би нанесла вреда на интересите на правосъдието. 2. …3.. a)- e)
[14] Пак там – чл.8. Право на зачитане на личния и семейния живот, 1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията. 2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.
[15] Пак там – чл 13. Право на ефективни правни средства за защита. Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.
[16] Association for European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev,v. Bulgaria (№ 62540/00 ), решение от 28.06.2007 г.
[17] Виж и Паунова, Л., Панева, М., Кръстева, Л., Ангелова, Д., Найденов, Н., Стоичков, О., „Използване на специални разузнавателни средства по искане на прокуратурата“, НИП, file:///C:/Users/ijeli/Downloads/%D0%90%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7_%D0%A1%D0%A0%D0%A1(1)%20(3).pdf
[18] Kirov v. Bulgaria ( 5182/2002г), решение от 22.05.2008г.
[19] Goranova- Karaeneva v .Bulgaria (№ 12739/05), решение от 8 март 2011 г
[20] Закона за отговорността на държавата и общините за вреди( Обн. ДВ. бр.60 от 5 .08. 1988г., изм. и доп. ДВ. бр.94 от 29.11. 2019г.) – чл.2, ал.1, т.7 (нова – ДВ, бр. 17 от 2009 г.)
[21] В съдебната си практика ВКС и ВАС са постановили, че уреждащите отговорността разпоредби на ЗОДОВ нямат обратно действие. Виж реш. № 63 от 21 февруари 1997 г. по гр. д. № 2180/ 1996 г., ВС; реш. № 529 от 17 юли 2001 г. по гр. д. № 24/2001 г., ВКС; опр. № 9134 от 3 октомври 2007 г. по адм. д. № 8175/2007 г., ВАС, ІІІ о.; опр. № 1046 от 6 август 2009 г. по гр. д. № 635/2009 г., ВКС, ІІІ г. о.; опр. № 1047 от 7 август 2009 г. по гр. д. № 738/2009 г., ВКС, III г. о.; реш. № 335 от 31 май 2010 г. по гр. д. № 840/2009 г., ВКС, III г. о.; реш. № 329 от 4 юни 2010 г. по гр. д. № 883/2009 г., ВКС, IV г. о.
[22] Виж Khan v. the United Kingdom и P.G. and J.H. v. the United Kingdom
[23] Savovi v. Bulgaria (№ 7222/05), решение от 27.11.2012г
[24] Вж Amann v. Switzerland , № 27798/95, § 56 и Liberty and Others v. the United Kingdom, № 58243/00, § 62
[25] Lenev v. Bulgaria (№ 41452/07), решение от 4.12.2012 г.
[26] Пак там , § 26-28 : Разпитът на Ленев от полк.Б.Б., на 2 юни 1999 г. в къщата в Копривщица, използвана за „секретна база“ на МВР е тайно записан. Това е извършено без съдебна заповед. Съдебно разрешение е дадено на 3.06 1999 г. от председателя на СГС и се отнася за десетдневен период, занапред. През м.01.2002 г. е съставен протокол от записа. Протоколът не отразявал целия разпит.
[27] Виж Решение № 567 от 24 ноември 1997 г. по гр. д. № 775/1996 г., ВС, петчленен състав
[28] Гражданскопроцесуалния кодекс от 1952 г, чл. 222 : „Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.“( чл.300 ГПК от 2007г)
[29] Тълкувателно решение № 3 от 22 април 2005 г. по гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС
[30] Hadzhiev v. Bulgaria ( № 22373/04 г.), решение от 18.03.2013г
[31] Виж. Klass and Others v. Germany, §§ 30 – 38, Malone v. the United Kingdom, § 64, Weber and Saravia v. Germany, §§ 78 – 79, Liberty and Others v. the United Kingdom, ,§ 57, Iordachi and Others v. Moldova, § 34, Kennedy v. the United Kingdom, § 125
[32] Пак там – Жалбоподателят подава три заявления до окръжния съд за достъп до информация – първото от юни 2001 г. до Шуменския окръжен съд, с цел да бъде информиран дали този съд е издавал разрешение за подслушване на разговорите му. Третото, от февруари 2008г, разгледано от Разградския окръжен съд, поради отводи на съдии от ШОС.Постановени са откази и по трите заявления. След жалба Върховният административен съд с окончателно решение (Реш. № 9720 от 15.07.2009 г. по адм. д. № 15505/2008г, ВАС, ІІІ о.) оставя в сила обжалваното решението , постановявайки, че напълно споделя мотивите в него: Исканата от жалбоподателя информация е класифицирана. Следователно отказът да му се предостави тази информация е напълно основателен. Това не води до нарушение на Конвенцията, тъй като интересите, посочени в чл. 10, ал. 2 са обществени ценности от по-висша степен в сравнение с правото да се получи и разпространява информация, и за тяхната защита е допустимо ограничаване на правата на отделната личност.
[33] Закон за отговорната на държавата и общините за вреди – чл.2, ал.1, т.7, нова – ДВ, бр. 17 от 2009 г
[34] Закон за специалните разузнавателни средства – чл. 34б. изм – ДВ, бр. 70 от 2013г,
[35] Виж и „Kirov v. Bulgaria“ от 2008г., „Nacev v. Bulgaria“ от 2012 г.
[36] Harizanov v Bulgaria ( №53626/14 г), решение от 05.12.2017г
[37] Association for European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev,v. Bulgaria (№ 62540/00 ),
Goranova- Karaeneva v .Bulgaria (№ 12739/05), Savovi v. Bulgaria (№ 7222/05), Lenev v. Bulgaria (№ 41452/07), Hadzhiev v. Bulgaria ( № 22373/04 г.)
[38] Vasil Vasilev v. Bulgaria (№ 7610/15), решение от 16.11.2021г
[39] Виж и Georgi Yordanov v. Bulgaria ( 21480/13), решение от 24.09.2009г
[40] Виж Решение № 276 от 7.11.2011 г. по гр. д. № 3/2011 г., ОС-Габрово и Решение от 19.04.2012 г. по гр. д. № 280/2010 г., РС‑Левски . Незаконосъобразният характер на подслушванията спрямо ищците произтича от факта, че същите са били адвокати и са записани разговори с клиентите им.
[41] Vasil Vasilev v. Bulgaria – Позовавайки се на чл. 33, ал.3 от ЗАдв. той отправя искане съответните длъжностни лица, които не са унищожили получената информация, да бъдат санкционирани. Процедурата приключва с отказ да се уважи жалбата с мотива, че по принцип използването на СРС е легитимен инструмент за борба с престъпността, както и че няма доказателства за умишлено нарушаване на чл. 33, ал. 2 от Закона за адвокатурата от страна на прокуратурата.
[42] Пак там – След спорове между съдилищата относно това дали делото е от компетентността на гражданските или административните съдилища и повдигната препирня за подсъдност ВАС преценява, че компетентността е на Софийския районен съд. В хода на тези спорове за подсъдност делото е класифицирано от Административния съд на София-град. Молбата на жалбоподателя за декласифицирането му е оставена без уважение.
[43] Решение от 30.04.2013 г. по гр. д. № 47391/2012 г., СРС
[44] Решение от 01.08.2014 г. по гр. д. № С-27/2013 г., СГС
[45] Виж Панова, П. „Съдебна защита на основните права в България- практическо помагало, т. 1, Наказателен аспект“
[46] Vasil Vasilev v. Bulgaria- Съдът посочва, че това е било признато по-късно от българския парламент, когато той отменя точка 8 от част II от Приложение № 1 към ЗЗКИ през август 2013 г., както и от ВКС в неговото тълкувателно решение от декември 2014 г. относно публичността по наказателни дела. По конкретното дело, липсата на публични заседания не е била оправдана и поради естеството на правния спор. Делото се отнася до отговорността на държавните органи за предполагаемо нарушение на правата по чл. 8 от КЗПЧОС. Съдът подчертава, че „когато даден случай се отнася до предполагаемо нарушение на основно право от страна на държавните органи, общественият контрол на производството е от съществено значение за поддържане на доверие във върховенството на закона“ (§110)
[47] Пак там – В последствие са били декласифицирани (през декември 2014 решението на СРС и януари 2015 решението на СГС) и жалбоподателят получава копия от тях, но те все още не са публикувани на уебсайтовете на съответните съдилища и все още не са публично достъпни. Съдът подчертава, че възможността страните да получат копие от решенията по своето дело не е равносилна на публикуването на тези решения. Важното е дали те са били достъпни за обществеността под някаква форма. Ако даден случай включва класифицирана информация, съществуват техники, които позволяват известна степен на публичен достъп до решенията, като същевременно се запазва поверителността на чувствителната информация .
[48]„Инструкция за действията, които могат да извършват органите на досъдебното производство по отношение на адвокати“ на главния прокурор от 11 април 2011г, сп.“Адвокатски преглед“ № 5-6/2011г., изд. ВАС, https://www.vas.bg/p/A/d/Adv5-6_2011_5-2252.pdf
[49] Ekimdzhiev and others v. Bulgaria ( 70078/12) , решение от 11.01.22г.
[50] Закон за електронните съобщения – ДВ, бр. 41 от 22.05.2007 г.,.изм. ДВ. бр.32 от 26 Април 2022г.
[51] Решение на Комитета – CM/Del/Dec(2013) 1164/8; CM/Del/Dec(2017)1288/H46-7; и CM/Del/ Dec(2019)1348/H46-5 : 1. Липсата на яснота относно това дали СРС може да се използват за защита на националната сигурност; 2. Практическия капацитет на съдилищата, които получават голям обем искания за използване на СРС да ги обработят по подходящ начин; 3. Максималния срок на първоначалното разрешение за използване на СРС за защита на националната сигурност; 4. Липсата на достатъчно публично достъпни детайли относно процедурите за проверка и унищожаване на информацията; 5. Професионалната квалификация на членовете на Националното бюро и тяхната независимост по отношение на органите, върху които упражняват надзор . Възможността Бюрото да има достъп до всички материали, от които се нуждае, за да изпълнява своите задачи, включително до материалите, на които се основават исканията за използване на СРС и компетентността на Бюрото да уведомява юридическите лица, а не само физическите лица, за незаконното прилагане на СРС и 6. Възможността гражданските съдилища да установяват фактите в производствата по член 2, ал. 1, точка 7 от ЗОДОВ в ситуации, в които ищците не са официално уведомени, че по отношение на тях са използвани СРС и липсата на яснота какви са правомощията на съдилищата да разпореждат унищожаването на материалите от прилагането на СРС.
[52] Закон за специалните разузнавателни средства – доп. ДВ, бр. 74 от 2015г
[53] Органите, които унищожават резултатите са два – прилагащата структура за информацията на материалния носител по чл.24 ЗСРС ( с първичния , оригиналния запис) и заявителя, който в хода на прилагането е получавал информацията на материалния носител по чл.25 ЗСРС (с направения презапис). Извън хипотезата на чл.31, ал.6 ЗСРС, срокът за унищожаване е 10 дни, след приключване на прилагането. В този срок, заявителя може да поиска изготвяне на ВДС, от информацията съдържаща се на носителя по чл.24 ЗСРС. От другият носител,съдържащ презаписана информация, по чл.25 ЗСРС не се изготвя ВДС, което до голяма степен обезсмисля искане на разрешение от прокуратурата до съда, по реда на чл.175, ал.7 НПК. Изготвените ВДС се предават по един екземпляр на съда и един на заявителя. Тези ВДС се съхраняват в срока за съхранение на съответните дела – Б.а.
[54] Различното становище, което си позволяваме да изразим, се представя с дължимото уважение към дейността на ЕСПЧ и страните по делото, като това становище не изключва наличието на проблемни области при съхраняване и унищожаване на информацията, но те са от друго правно естество, различно от изложеното в решението – Б.а.
[55] Решение № 57 от 19.04.2017г по нохд № 161 от 2017г. на I НО, ВКС, http://vks.bg/dela-s-izkliuchitelna-znachimost-i-interes/20170419-ndelo-161-2017.pdf . На стр.8 от решението подробно са аргументирани изводите на съда за уникалността на този обект, извън обичайните случаи – Б.а.
[56] Закон за специалните разузнавателни средства , чл.12, ал.1, т.4 (нова- ДВ, бр.109 от 2008г) Механизмът на тази престъпна дейност – отвличания с искане на откуп, се осъществява и посредством телефонни комуникации, с честа смяна на СИМ картите, което определя потребността от идентификация на ползвателя. По-късно, чрез прилагане на СРС по този ред, успешно се разкриват и разследват т.нар. „телефонни измами“, като се установява ползвателят на конкретен телефонен апарат/карта – Б.а.
[57] Другият законов текст – чл.12,, ал.1, т.3 ЗСРС, относно обекти, свързани с националната сигурност, се прилага във вр. с чл.4 и на основание чл. 14, ал.1, т.1 ЗСРС за тази процедура се прилагат общите правила – Б.а.
[58] Закон за специалните разузнавателни средства, чл.21, ал.1, т.1 и ал.2, т.1 ( ДВ, бр.74 от 2015г)
[59] Вучков, В., „Секторът за сигурност в процес на трансформация“, С., „Фенея“, 2014г, стр.136, „..Единственият шанс Бюрото да оправдае съществуването си (предвид идентичните функции на предишната подкомисия към НС) е в него да членуват професионалисти с откроено критично мислене“. Виж и на стр.66 – 69, „Реформата на СРС – няма път назад“.
[60] В решението се цитира висяща жалба на Георги Гатев пред ЕСПЧ (№ 34584/18г), в която се релевират нарушения на чл. 8 и 10 от Конвенцията за освобождаването му от длъжност в НБКСРС и по член 6, § 1 от Конвенцията за твърдяната несправедливост на производството, в което той оспорва отмяната на неговото разрешение за достъп до класифицирана информация.
[61] Закон за специалните разузнавателни средства – чл.34 ж
[62] Виж. Kruslin v. France,1990 г., § 29 и Huvig v. France, 1990 г., § 28
[63] Goranova- Karaeneva v .Bulgaria (№ 12739/05), решение от 8 март 2011 г..§ 46
[64] Savovi v .Bulgaria – Наблюдението е било планирано и осъществено от двама от подчинените на първия жалбоподател. И двете страни, по делото, споделят разбирането, че тези служители не са били ръководители на органите, изброени в ЗСРС като такива, на които е предоставено правомощието да искат и използват тайно наблюдение . В настоящия случай обаче националните власти са оставили неясен въпроса дали, при липсата на предвидена компетентност, решението на тези служители би било в съответствие с изискванията на закона. Лицата осъществили наблюдението са поискали разрешението от Министъра 11 дни след прилагане на СРС, а не “незабавно”, както е изисквала законовата процедура
[65] Kolev v. Bulgaria (36480/12), решение от 16.11. 2021
[66] Вучков, В., „Изкушението „СРС“ – между скандала и разума“, в.Труд, 24.02.2015г- „…сега почти не се пишат мотиви. А преди година и половина законът бе променен именно с такава цел: винаги да се излагат мотиви.Защото само чрез мотивите съдията ще „вникне“ в изискването за извънредност на СРС!“
[67] Виж Dragojević срещу Хърватия, № 68955/11, §§ 88 -101, 2015 г.; Dudchenko срещу Русия, № 37717/05, § 97 -98, 2017 г.; и Liblik and Others срещу Естония, №. 173/15 , §§ 137-41, 2019 г.
[68] Ekimdzhiev and others v. Bulgaria ( 70078/12), § 118 – В доклада си за 2017 г. Националното бюро посочва , че Държавна агенция „Национална сигурност“ не му позволява да се запознае с материалите, на които се основават искания за използване на СРС. Бюрото също така посочва в същия доклад, че поради многобройните случаи на предоставяне на неточна информация от страна на Държавна агенция „Технически операции“ през периода 2014 – 2017 г. то е трябвало да отправя нови искания за информация в около 200 отделни случая.
[69] Вучков, В., Славчев, Б., „Сигурност и обществен ред“, С., Фенея, 2009г, стр.134 , “ СРС –десет крачки към реформите“
[70] Доклад на Подкомисията за контрол на СРС, след закриване на НБКСРС – Общият брой на исканията през 2011 г. е 13 846. Само на 116 е отказано, и то главно технически причини. По отношение на 7 881 лица са използвани СРС, от тях за 747 се използват по наказателни дела.
и Доклад на НБКСРС за 2021г – общо 4580 искания за използване на СРС, по които са издадени 4056 разрешения (2602 по първоначални искания и 1454 за продължаване на срока) и 524 отказа. Използвани са СРС по отношение на 2632 лица и по отношение на 129 обекта за установяване самоличността на лица
https://www.nbksrs.bg/media/2919/%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%88%D0%B5%D0%BD-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B1%D0%BA%D1%81%D1%80%D1%81-%D0%B7%D0%B0-2021-%D0%B3.pdf
[71] Закон за защита на класифицираната информация ( Обн. ДВ. бр.45 от 30.04. 2002г., доп. ДВ. бр.62 от 5.08.2022г.) – чл.39
[72] Въпросът се поставя и в годишните доклади на НБКСРС : „ В действащия ЗСРС не е уредено изрично, че гражданите се уведомяват при всяка извършена проверка, независимо дали спрямо тях са били прилагани СРС. Законодателят е предвидил уведомяването да бъде извършено единствено когато спрямо гражданин бъде установено неправомерно прилагане на СРС“ – Годишен доклад за 2021г, стр.33 и др.
[73] Виж.Klass v. Germany , § 58; Weber и Saravia v. Germany,, § 135, Roman Zakharov v. Russia, § 287
[74] В същата насока виж Становище на СГС до ДИКСИ от 2010г. – „…прилагането на СРС се счита за преустановено.Това означава, че самото СРС престава да бъде държавна тайна.То е такова , съгласно т.6 на част II от Приложение № 1 към чл.25 ЗЗКИ само докато е в процес на използване. Съгласно т.6 продължава да бъде класифицирана информация единствено приложените в конкретния случай технология и методология, употребени при прилагането на съответното СРС“.
file:///C:/Users/ijeli/OneDrive/Desktop/%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B5%20%D0%A1%D0%93%D0%A1%20%D0%B4%D0%BE%20%D0%94%D0%98%D0%9A%D0%A1%D0%98%20%D0%B7%D0%B0%20%D0%A1%D0%A0%D0%A1.pdf
[75] Виж Закон за федералната служба за криминалната полиция , Раздел 74 ( https://www.gesetze-im-internet.de/bkag_2018/__16.html ), Закона G – 10, §12 (https://www.gesetze-im-internet.de/g10_2001/BJNR125410001.html ) и НПК на Германия, Раздел 101, ((https://www.gesetze-im-internet.de/stpo/__101.html )
