Решенията на ЕСПЧ и на СЕС за мотивиране на съдебния акт при разрешаване на специални разузнавателни средства
Резюме : В рамките на една година, ЕСПЧ и СЕС постановиха решения, с противоположни становища, относно разрешаване на специални разузнавателни средства в България. В решението си ЕСПЧ от 11.01.22г. прие, че „ предоставянето на мотивите е жизненоважна гаранция срещу злоупотреба с наблюдение.“ В решението си СЕС от 16.02.23г „допуска национална практика, съгласно която съдебните актове се изготвят под формата на предварително съставен текст, който не съдържа индивидуализирани мотиви“.
В нормативната уредба не се съдържат специални разпоредби относно съдържанието на съдебните актове при произнасяне за използване на специални разузнавателни средства. Правната същност на съдебния акт в случая е разпореждане, за което важат общите правила[1] .
От мотивите и диспозитива на съдебния акт би следвало по недвусмислен начин да е ясна волята на съда, формирането на вътрешното убеждение и точното прилагане на закона. В съдебната практика са налице решения, в които се подлагат на критичен анализ разпореждания за използване на СРС. При произнасянето си СпНС изключва от доказателствената съвкупност приложени ВДС, като приема, че разпорежданията (19 на брой) за използване на СРС са без мотиви, бланкетни. С последващо отменително решение на Апелативния СпНС се подлагат на критика тези съображения на първоинстанционния съд с доводи, че „(…) не може да се очаква в такъв съдебен акт да се коментират доказателства по предмета на престъплението, за което се иска прилагане на СРС. Подобна аналитична дейност не се изисква нито от НПК, нито от ЗСРС. Докладчикът по искане за издаване на СРС следва да коментира и прецени налице ли са изискванията на чл. 173 НПК (…) и от формална страна спазени ли са чл. 12 – 14 ЗСРС“.[2]
За основните твърдения в искането за използване на СРС и кредитиране на посочените факти и обстоятелства, респективно информация, а не „доказателства“, както приема АСпНС в цитираното решение, съдът следва да се произнесе в мотивите относно основателно предположение за тежко умишлено престъпление и за съпричастността на лицето/обекта към него. Липсата на което и да е от двете условия неминуемо опорочава процедурата.
В решението по дело Екимджиев и други срещу България от 11.01.2022 г. , ЕСПЧ не се споделя изложените доводи на АСпНС: „По този начин може да се заключи, че не са дадени основателни мотиви за издаване на по-голямата част от всички разпореждания за наблюдение, публикувани в България от десетилетие. Това е от особено значение, тъй като предоставянето на мотивите е жизненоважна гаранция срещу злоупотреба с наблюдение. Това е така, защото предоставянето на мотиви, дори кратки, е единственият начин да се гарантира, че съдията, който разглежда искането за наблюдение, е прегледал внимателно искането и материалите, които го подкрепят, и наистина е насочил вниманието си към въпросите, доколко наблюдението би представлявало оправдана и пропорционална намеса в правата по чл. 8 на лицето (…)“.[3]
Само една година по- късно след цитираното решение на ЕСПЧ, на 16.02.2023г Съдът на Европейският съюз (СЕС) , по преюдициално запитване на СпНс, постановява решение с обратно становище – допуска национална практика, съгласно която съдебните актове се изготвят „под формата на предварително съставен текст, който не съдържа индивидуализирани мотиви, а само посочва, наред със срока на действие на разрешението, че са спазени изискванията, предвидени в цитираното в тези актове законодателство, стига точните причини…… да могат лесно и недвусмислено да бъдат изведени при съвместен прочит на акта и на искането за разрешение, като след издаването на разрешението искането трябва да е достъпно за лицето, спрямо което е било разрешено използването на специални разузнавателни средства.“[4]
Правилна е констатацията в решението, че липсата на мотиви в разпореждането, не води до изключване на изготвените ВДС от доказателствената съвкупност, въпрос който всъщност поставя съдията от СпНС. Вероятно тази констатация бе достатъчна и като диспозитив на решението, отнесено към релевантен акт на ЕП. Но СЕС не се ограничава с този отговор на поставения въпрос, а излага и допълни съображения, които не могат да бъдат споделени. Тези съображения, биха могли да наложат занапред погрешна национална практика, в която „изключението да се превърне в правило“ и българският съд да преустанови мотивиране на своите актове.
Съгласно чл.267, б. „б“ от Договора за функциониране на ЕС (ДФЕС) Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза.[5] На това основание, в цитиранато решение на СЕС се тълкува Директива 2002/58 на Европейския парламент и на Съвета (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации).[6] Видно от наименованието й, както и от дефинициите на понятията, същата се отнася до електронните комуникации, данни за трафик, за местонахождения, идентификация за повикваща и/или свързана линия, т.е. понятия,сходни с регламентираните в ЗЕС, а не в ЗСРС.
В тази насока се е произнесъл СЕС с предходно решение по дело C 350/21 от 17.11. 2022 г. , съгласно което цитираната Директива 2002/58 трябва да се тълкува, в смисъл, че не допуска национално законодателство, относно превантивно, за целите на борбата с тежката престъпност и предотвратяването на сериозни заплахи за обществената сигурност, общо и неизбирателно запазване на данни за трафик и на данни за местонахождение по ЗЕС и др. Не се отчита спецификата на правната ни уредба, която за разлика от повечето законодателства на европейски държави, урежда отношенията , свързани с използване на СРС и съхраняване на трафични данни не в един , а в два различни нормативни акта – ЗСРС и ЗЕС, с регламентирани различни процедури.
Единствено в чл. 5, § 1 от Директивата, във връзка с конфиденциалността на комуникациите се съдържа забрана за „слушане, записване, съхранение и други видове подслушване или наблюдение на съобщения и свързаните данни за трафика….. без съгласието на заинтересованите потребители, с изключение на законно упълномощени да извършват това в съответствие с член 15 параграф 1“ . В българската правна уредба – ЗСРС и НПК оперативен способ – „наблюдение на съобщение“, не е уреден. Същото се отнася и до способа – „слушане…и други видове подслушване на съобщения“. ( В други национални законодателства е приет общият термин „акустичен мониторинг“, напр. на жилище ). Дори и да се приеме, че използваните понятия следва да се възприемат, като подслушване не на съобщения , а на контролирани лица, съгласно чл.6 ЗСРС, въпросът който може да се постави – за останалите осем оперативни способа, решението на СЕС приложимо ли е ?
В цитираният чл.15,§ 1, изр.2 е регламентирано, че „държавите-членки могат, inter alia, да одобрят законодателни мерки, предвиждащи съхранението на данни за ограничен период, оправдани на основанията, изложени в настоящия параграф“. Само относно съхранението на данни, което действие е допустимо по ЗЕС и е принципно недопустимо по ЗСРС[7], се съдържа препоръчителна законодателна мярка в Директивата, а останалите ограничителни законодателни мерки са възможни, съгласно националното законодателство. След прочита на тези няколко разпоредби, СЕС намира основание да направи извод, относно актовете на националните съдебни органи, тяхното мотивиране, относно пълното и изчерпателно съдържание на исканията на използване на СРС и други констатации , които според нас не са изводими нито от посочените разпоредби, нито от Директивата, като акт, който се тълкува в цялост. Още повече, че съгласно чл. 1, § 3, настоящата директива не се прилага при дейности на държавата в областта на наказателното право.
Приложимият акт на ЕС в тази област е Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета[8], а не цитираният в § 7 от решението на СЕС – Регламент (ЕС) 2016/679 на ЕП и на Съвета.
Съгласно чл. 121, ал. 4 от КРБ актовете на правораздаването се мотивират. С Решение на КС № 7 от 30.06.2020 г, по к.д. №11/19г[9] се постановява, че „Конституционното изискване за мотивиране на съдебните актове ще е изпълнено, когато са известни съображенията, въз основа на които се издава съответният съдебен акт, като определянето на структурата и задължителното съдържание на мотивите е от компетентността на законодателя, а техният обем, разбираемост, изчерпателност и детайлизация са въпрос на съдебна практика“. Също така Конституционният съд подчертава : „Немотивираният съдебен акт създава конституционно нетърпимо положение. Определянето на вида и тежестта на този порок и неговите правни последици се уреждат в процесуалните закони“ Според КС конституционно допустимо е мотиви изобщо да не бъдат излагани, ако с оглед спецификите на съответното производство или на конкретните обстоятелства такива не са необходими, за да обяснят произнасянето на съда – какъвто е например случаят, когато съдът издава разпореждане, указващо за представяне на допълнителни документи (препис, пълномощно, доказателство за платена държавна такса и пр.)[10]
В този смисъл, не би могло да се приема, че съдебен акт, с който се ограничават основни конституционни права, като се разрешава използването на СРС би могъл да се приравни с разпореждане за прилагане на документ за платена такса. В случай на приравняване на действието на подобни актове, то тогава би било достатъчно съдът да обективира волята си и само подписвайки, на първа страница (горе, в ляво – подобна „бланка“ е наложена в практиката, наред с разпореждането), предявеното пред него искане за използване на СРС. С предварително съставен бланков акт, в който е записано, че са спазени съответните разпоредби на ЗСРС и НПК съдът не допринася в повече за обективиране на съображенията си .
На следващо място, в решението на СЕС е отбелязано действие на „съвместен прочит“ на искането и разрешението, при което да се възприемат „точните причини“, поради които съдът е издал акта. Но, не следва да се пропуска, че съдът се запознава не само с искането , но и с относими към него документи, които биха могли да имат решаващо действие при формиране на вътрешното убеждение, и тази информация, няма да може да се усвои при „съвместния прочит“ само на искането. За СЕС е достатъчно, наред с бланкетното изявление, че законът е спазен да се отбележи само разрешения срок на прилагане, дори и без престъплението, за което се разрешава използване на СРС.
Също така, СЕС приема, че „ искането трябва да е достъпно за лицето, спрямо което е било разрешено използване на СРС“. Според българската правна уредба, а не са ни известни законодателни решения на други държави в обратна насока, докато се прилага СРС процедурата е тайна. Недопустимо е лицето „след издаване на разрешението“ да се запознава с искането. Подобна „достъпност“ за лицето е в ограничени случаи и на много по-късен етап, след издаване на разрешението – в хипотезата на изготвени ВДС , обвиняемо/подсъдимо лице може да се запознае с искането и разрешението или в хода на производството по ЗОДОВ. Във всички останали случаи, няма законова възможност, предвид тайният характер на производството.
По разглежданият въпрос може да се обобщи следното: немотивираният съдебен акт за използване на СРС не е достатъчно основание за опорочаване на процедурата, не води до неправомерност на прилагането и до изключване на изготвените ВДС от доказателствената съвкупност, ако от искането и другите приложени документи по оперативното делото или по досъдебното производство е видно, че са изпълнени императивните изисквания на закона. Това съвсем не означава, че съдът следва да процедира с „бланки“, достатъчно е сравнението с реда за произнасяне по чл.64 и чл.65 НПК – нима следва да се толерира немотивиране на определения, при произнасяне, относно мярката за неотклонение задържане под стража ?
Високият интензитет на засягане на правата на човека, изисква като минимум процесуални усилия на съда да мотивира актовете си, особено с оглед спецификата на производството при използване на СРС – едностранно, тайно и едноинстанционно.
Какъв е изходът за българската правна система и кое от двете решения – на ЕСПЧ или на СЕС да бъде водещо в дейността на съда , при разрешаване на специалните разузнавателни средства. За нас отговорът е еднозначен – решението на ЕСПЧ определя високите стандарти за спазване правата на човека, а решението на СЕС „допуска“ и национална практика на бланкетни мотиви, когато случаят не налага излагане на допълнителни съображения на съда, а той приема „по отделно и в цялост“ аргументите на заявителя. Но това „допустителство“ на СЕС следва да се приема, като изключение, а не като правило и то най-вече насочено към възможната доказателствена стойност на изготвените ВДС, въпреки бланкетните мотиви в разрешението.
В наблюдаваната от Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства практика до момента, се констатира, че българският съд последователно прилага заложените изискванията в КЗПЧОС и в решенията на ЕСПЧ, без да са изключени и случаи на неправомерно разрешаване на СРС. Относно бланкетното мотивиране на разпорежданията, констатирани във визираният в решението на ЕСПЧ съд една от причините е свръхнатоварването на съда, при произнасяне като разрешаващ орган по ЗСРС и НПК.
Както е постановил и Конституционния съд в цитираното решение, относно мотивите –„… техният обем, разбираемост, изчерпателност и детайлизация са въпрос на съдебна практика“. Само при противоречива практика, свързана с мотивиране на съдебното разрешение или константно бланкетно мотивиране, би могло да се предложи вторият подход, посочен от КС – „ определянето на структурата и задължителното съдържание на мотивите е от компетентността на законодателя“, т.е. по аналогия с чл.305, ал.2 НПК – текстът относно мотивите на присъдата би могъл да се възпроизведе в разпоредбата на чл.174, ал.4 НПК, като предл. второ и в разпоредбата на чл.15, ал.2 ЗСРС, също като предл.второ, относно разпореждането [11].
Разбираемо мотивите на съда са свързани с фактите и обстоятелствата, посочени от заявителя в искането за използване на СРС, които следва да са подкрепени и с информация от предоставените материали. Наблюдавана е добра практика в някои съдилища изрично да се посочва в съдебното разпореждане тази взаимовръзка – конкретен факт и индивидуализиране на документа, в който е отразен (оперативни справки, протоколи от действия по разследването и т.н..), съответно и оценката на този факт в мотивите на съда. Тази корелация между факт – мотив в съдебното разпореждане и прилагане към частното наказателно дело на подробен опис на приложените към искането документи допринася за проследимостта на процеса и по-добрата аргументираност при вземане на крайното решение от съда.
Въпрос на висок стандарт, наложен в отделни съдилища, е да се изискват мотиви за всеки от заявените оперативни способи и каква доказателствена информация се очаква да се придобие с тяхното прилагане. При искането за продължаване на срока съдът имплицитно се произнася и за постигнатите резултати до момента, отнесени към приложените способи и дава своята оценка за очакванията на заявителя за ефективността на прилагането им за поискания нов срок.
Подобни добри практики следва да се поощряват и възприемат в дейността на съдилищата, като разрешаващ орган – те ще способстват за обезпечаване защитата на основните конституционни права на контролираното лице, без да се възпрепятства дейността на заявителя.
[1] Наказателно-процесуален кодекс, чл. 32, ал. 2 и чл. 34 НПК. [Разпоредбите на чл. 174, ал. 4 от НПК и чл. 15, ал. 1 от ЗСРС не предвиждат отклонение от тези общи правила. – Б.а.].
[2] Решение № 260002 от 10.02.2021г по в.н.о.х.д. № 245/ 2020 г. на АСпНС. file:///C:/Users/ijeli/Downloads/act_2021_2_10.%20(1).html
[3] Решение „Екемджиев и др. срещу България“ от 11.01.2022 г., т. 313-317 (вж. Dragojević v. Croatia , № 68955/11, §§ 88-101, 15.01.2015 г.; Dudchenko v. Russia , № 37717/ 05, §§ 97-98, 7.11.2017 г. и Liblik and others v. Estonia , № 173/15 , §§ 137-41, 28.05.2019 г.).
[4] Решение на Съда на Европейския съюз , по дело C‑349/21 от 16 .02. 2023 ,„Преюдициално запитване — Сектор на далекосъобщенията — Обработка на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот — Директива 2002/58 — Член 15, параграф 1 — Ограничаване на поверителността на електронните съобщения — Съдебен акт, с който се разрешава подслушването, записването и съхраняването на телефонни разговори на лица, заподозрени в извършването на тежко умишлено престъпление — Практика, при която актът се изготвя под формата на предварително съставен и без индивидуализирани мотиви бланков текст — Член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз — Задължение за мотивиране“ https://curia.europa.eu/juris/document/document.jsf?text=&docid=270504&pageIndex=0&doclang=BG&mode=lst&dir=&occ=first&part=1&cid=498975
[5] Консолидиран текст на Договора за ЕС и на Договора за функционирането на ЕС, https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/HTML/?uri=CELEX:12012E/TXT
[6] Директива 2002/58/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 юли 2002 година относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации), https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=celex%3A32002L0058
[7] Съгласно чл.31, ал.3 ЗСРС информацията, която не се използва за изготвяне на ВДС се унищожава в 10-дневен срок. Единственото изключение е , съгласно чл.31, ал.6 ЗСРС – запазване на информация за защита на националната сигурност. Докато по ЗЕС данните се съхраняват от предприятията за срок от 6месеца и след предоставянето на справката на заявителя, по негово искане и с разрешение на съда се съхраняват още 3 месеца.Оперативните служби, като заявител съхраняват справката в срок до 3 месеца, а наблюдаващият прокурор –без законов срок, по негова преценка, докато справката допринася за изясняване на обстоятелствата по делото, след което подлежи на унищожаване по разпореждане на съда.
[8] Директива (ЕС) 2016/680 на ЕП и на Съвета от 27.04. 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни. https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=celex%3A32016L0680.
[9] Решение на Конституционния съд № 7 от 30.06.2020 г, по к.д. №11/19г ,(обн. ДВ, бр. 62 от 14.07.2020 г.), http://constcourt.bg/bg/Acts/GetHtmlContent/006a46a8-e5c5-4e43-bb94-364e1535a708.
[10] Пак там, Конституционният съд сочи като типичен пример в този смисъл заповедта за изпълнение по чл. 411 ГПК, издавана въз основа на заявление, без съдът да проверява основанието на предявеното вземане.
[11] Интензитетът на засягане на личната правна сфера с двата акта може да е съпоставим – напр. постановено условно осъждане лишаване от свобода до 3 години с присъдата и разрешено „ефективно“ прилагане на СРС за 3 години по чл.21, ал.2, т.2 ЗСРС с разпореждането. – Б.а.
