Критика към чл. 5, ал. 4 от Закона за адвокатурата
Морално укоримо или юридически допустимо е практикуването на адвокатска дейност от народен представител?
Народното събрание в страната ни от години страда от един вътрешно противоречив проблем, свързан с липсата на юристи. Като законодателен орган е редно Парламентът да бъде преимуществено зает от кадри с добра юридическа подготовка. Тенденцията през последните години е обратна, което често води до несполучлива законодателна реалност. Въпреки това обаче, един такъв дефицит не може да бъде запълнен чрез методи, които противоречат на обществено-правния мир. Проблемът следва да се реши чрез възродяване на идеята за парламентаризъм в страната ни, а не чрез закърпване на законодателната нужда с юристи, които работят като депутати-почасово.
Българското законодателство дава възможност на действащи адвокати и такива, които тепърва ще придобият такова качество, да упражняват дейност като защитници и когато бъдат избрани за народни представители. Това е рядка привилегия. Член 130, ал. 1 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (ПОДНС)[1] забранява на народните представители да получават възнаграждения по друго трудово правоотношение[2]. Изключение от тази забрана има в ал. 2 на същата разпоредба, която позволява получаването на хонорар или възнаграждение по граждански правоотношения. Именно поради наличието на такава юридическа постройка в ПОДНС (който има качеството на закон), в чл. 5, ал. 4 от Закона за адвокатурата е направено изключение за народните представители- адвокати да упражняват дейност.
Целият чл. 5 от Закона за адвокатурата има забранителен характер посочвайки характеристики водещи до несъвместимост на дадено качество с възможността да се упражнява адвокатска дейност. Упражняването на академична дейност и дейност като народен представител са единствените две изключения от правилото за несъвместимост. И ако преподавателската и научната дейност следва да се толерира, защото по този начин и адвокатите, и академичната среда могат да се обогатят взаимно, то не по същия начин стоят нещата при съвместяването дейността на адвокат с тази народен представител.
Проблеми могат да се очертаят на няколко плоскости.
На първо място се създава усещането на конфликт на интереси. Успоредното упражняване на адвокатската дейност, силно насочена към индивидуалните интереси на клиентите на даден адвокат или кантора, с качеството народен представител, призван да гласува всеобщо обществено значими закони, е спорна. По този начин в обществото и в дадена страна по правен спор може да се създаде усещането, че едната страна е привилегирована, защото има законодателен коз в Народното събрание, който може да лобира в полза на свои клиенти чрез законодателни изменения или внасяне на законопроекти. Такива предположения никак не са без основание. Тъй като в страната ни няма закон за лобизма, който да рамкира това поведение, в случая едно такова поведение на даден адвокат не може да бъде определено като недобросъвестно. И по този начин в обществото ще назрее разбиране, че действащи адвокати, които имат личен интерес да помогнат на своите клиенти го правят чрез най-висшия орган в държавата. По този начин би бил нарушен обществения интерес в полза на частния. Или поне усещането, че може да бъде нарушен обществения интерес никога не води до една вяра в институцията призвана да бъде гарант на общественото благополучие.
На второ място съвместяването на политическа дейност като народен представител с адвокатското поприще е непосилно за човешките възможности. Съвременната политическа кариера изиска неимоверни усилия, време и разходи, което често превръща политическата дейност в основен и дори единствен ангажимент. По същия начин работата на юристът днес е дотолкова усложнена, че времето е благо, което малко юристи могат да си позволят. Поради тази причина намирам за трудно съвместяването на тези две дейности от чисто времеви аспект, от което следва невъзможността човек да разпредели нужната отдаденост и за двете поприща. Още повече, че едно такова наслагване на работни задължения пряко противоречи на чл. 7 от Етичния кодекс на адвоката[3], който изисква от упражняващите дейност адвокати да не влизат в „противоречие със същността на адвокатската професия… или накърняват достойнството и доброто име (бел. авт.- на професията)“
На следващо място е недопустимо адвокати по висящи дела да коментират често по вулгарен начин работата на съдебните органи, пред които се гледа делото и то най-високата трибуна в държавата. Това създава напрежение върху магистратите, клиентите на адвокатите, пострадалите лица и т.н. Създава се и представа, че има натиск от страна на адвокатите към съдии, прокурори и следователи, заради поведението им в пленарна зала. Такива случаи дори могат да доведат до отвод на даден магистрат, който би сметнал по-нататъшното си участие в процеса неморално. От това, сами ще се съгласите, страда цялото правосъдие- затлачване на дела, срамно петно върху съдебната система, неуредени граждански отношения, несправедлив процес и редица други усложнения, препятстващи нормалното протичане на съдебния процес.
Други държави-членки на Европейския съюз имат по-удачни и гъвкави законодателни разрешения на визирания проблем. В Германия, също както у нас, има изчерпателно изброяване на дейности, които не могат да се извършват успоредно с адвокатската дейност[4]. Извършването на политическа дейност (като народен представител) не фигурира и в изричните изключения за несъвместимост при упражняване на адвокатска дейност според италианското законодателство[5]. Редица други европейски държави също не позволяват на адвокатите да извършват паралелна политическа дейност, поставяйки единствено научната и обществено значимата работа като изключение от несъвместимостта[6]. Най-общо всички от изброените държави намират работата на адвокатите за толкова значима, че тя не бива да бъде подложена на риск, поради други трудови отговорности.
В името на правната сигурност и обществения интерес е да се направи изменение в Закона за адвокатурата, която да ликвидира възможността народни представители да упражняват дейност като адвокати. Това ще създаде далеч по-голямо доверие в адвокатската гилдия, а също така и към персоналните качества на адвокатите, които са избрали да заемат обществено-значимия пост на народен представител. По този начин, съсредоточавайки се единствено в работата си на представители на народа, адвокатите имат възможността да обогатяват законодателния процес в страната, помагайки с практическите си знания за изграждането на безспорни закони. В тази връзка смятам за необходимо de lege ferenda да отпадне частта от чл. 5, ал. 4 от Закона за адвокатурата, която позволява съвместяването на дейността адвокат с такава като народен представител. Текстът след такова изменение следва да остави възможност на лицата извършващи академична дейност да упражняват дейност по Закона за адвокатурата по съображения описани по-горе. Чрез едно такова ново законодателно разбиране ще се направи реформа в разбирането за парламентаризъм, който има за цел преимуществено да следи за обществения интерес, а не толкова за частния. Такава промяна не лишава адвокатурата от важната им роля на силен глас в законодателния процес, който дори е препоръчително да бъде слушан все по активно чрез Висшия адвокатски съвет или просто чрез т. нар. „кръгли маси“, където адвокати съвсем успешно могат да изложат практически съвети, способстващи за изграждането на по-дорбра нормативна среда.
[1] Обн. ДВ бр. 109 от 21 декември 2021 г.
[2] В доктрината за спорно се смята определянето на правоотношението между депутатите и Народното събрание като трудово-правно.
[3] Обн. ДВ. бр.60 от 22 Юли 2005г., изм. ДВ. бр.43 от 8 Юни 2010г.;
[4] Вж. The Federal Lawyers’ Act (Bundesrechtsanwaltsordnung);
[5] Legge 247/2012 – art. 18 & 19;
[6] Вж. Act LXXVIII of 2017 on the professional activities of Lawyers (Törvény az ügyvédi tevékenységről), 23§, 24§; В Унгария например, законодателят отива още по-далеч забранявайки на адвокатите да практикуват каквато и да е дейност изискваща мисъл или физическо натоварване. Изключения от това правило важат за някои дейности, сред които е и преподавателската;
