1. Принципът на процесуална автономия на държавите-членки

1.1. Според чл. 19, § 1, ал. 2 от ДЕС „ДЧ предвиждат правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от Правото на Съюза“. От това следва, че Съюзът не (е компетентен да) създава съюзна правна уредба на приложимите по делата пред националните съдилища[1] процесуални правила, а Съдът на ЕС няма никаква процесуална власт над националните съдилища[2]. ДЧ имат (запазват) процесуална автономия: само националните съдилища решават споровете, за които се прилага (в широк смисъл!) Правото на ЕС (с изключение на много ограничения кръг въпроси, които са в изключителната компетентност на Съда на ЕС[3]) и само националните процесуални норми са приложими спрямо тези дела. ПЕС се прилага в ДЧ единствено по предвидените в нейното вътрешно право процедурни и процесуални правила – заварени (и приложими и по отношение на материалните норми на вътрешното право) или приети нарочно именно с цел гарантиране на ефективността на съюзни правни норми.

1.2. СЕС потвърждава този принцип в изобилна практика[4]. Още през 1976 г. той приема, че „при (в смисъл на „поради” – б. м.) отсъствието на общностна уредба, вътрешният правен ред на всяка държава е този, който ще определя компетентната юрисдикция и процесуалните правила за осигуряването на защитата на правата на частните лица, произтичащи от (директния ефект на) Общностното право“[5]. Това разбиране и изискването за спазване на този принцип са потвърдени многократно[6]: кой и как решава споровете, по които приложимо е Правото на ЕС, решава всяка ДЧ – сама и свободно.

Съвсем същото бе потвърдено и ясно обобщено съвсем наскоро по знаковото българско дело IG срещу ВАС[7]: Съгласно постоянната практика на Съда, ако ПЕС не съдържа правила в съответната област, по силата на принципа на процесуалната автономия във вътрешния правен ред на всяка държава-членка трябва да се предвидят[8] процесуални правила за реда и условията за съдебна защита, които да гарантират зачитането на правата на правните субекти, като тези правила обаче не следва да са по-неблагоприятни от правилата, уреждащи сходни случаи, за които се прилага вътрешното право (принцип на еквивалентност[9]), и не следва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза (принцип на ефективност)[10].

1.3. От това изглежда произтича ясен извод, че националните съдопроизводствени правила са извън компетентността на ЕС – и поради това извън обхвата на ПЕС. СЕС обаче прави съвсем различен извод:

въпреки процесуалната автономия на държавите-членки, в обхвата на ПЕС попадат всички национални процесуални норми, когато се прилагат по отношение на ситуации, които на друго основание попадат в обхвата на ПЕС (най-просто напр. ситуации, в които правните субекти могат да черпят субективни права от ПЕС).

Той постановява пределно ясно[11]: „макар че по принцип (en général) наказателното законодателство и наказателнопроцесуалните норми[12] са в компетентността на държавите-членки, от постоянната практика (на самия СЕС – б. м.) следва, че Съюзното право налага ограничения на тази компетентност”.

1.4. Решенията, в които СЕС сякаш налага разбиране за ограничено значение (ако не и пълно пренебрегване) на границите на компетентността на ЕС (и на неговата собствена компетентност…), вече са много – всъщност става дума за изобилна и постоянна практика, която позволява ясно да се установи: ПЕС може да оказва въздействие дори върху материи, в които ЕС няма компетентност, вкл. процесуалните отношения, иначе запазена компетентност („процесуална автономия”) на ДЧ!

2. Изрично включване на процесуалните правоотношения в ДЧ (и националните съдопроизводствени норми) в обхвата на приложното поле на ПЕС по силата на принципа на ефективност

2.1. В редица материи, по отношение на които ЕС има компетентност и някои (дори повечето) елементи на които са уредени от съюзни правни норми (СПН), други (и понякога немалко) елементи се уреждат само с вътрешни разпоредби, респ. нямат съюзна правна уредба. На основата обаче на принципите на ефективност на ПЕС и на лоялно сътрудничество на ДЧ[13], основани на общия принцип на полезния ефект, СЕС налага на ДЧ много широк кръг непредвидени изрично правни последици от действието на ПЕС и извежда задължения на ДЧ, които не произтичат изрично от конкретна съюзна правна норма. Той често прибягва до комбинация между конкретна съюзна правна норма и единия или двата принципа, за да очертае пълния кръг задължения на ДЧ, произтичащи от тази норма, въпреки че нейното собствено съдържание не налага изрично такива задължения.

2.2. И налага разбирането, че съществуващата съюзна уредба на другите, „свързани“, „съседни“ елементи на материята може да им оказва съществено влияние. И обратно: вътрешните правни норми, приложими (и дори предназначени за прилагане само) към неуредени от ПЕС ситуации, може да имат отношение и към уредени от ПЕС ситуации, в частност към упражняването на произтичащи от ПЕС субективни права. От десетилетия СЕС е категоричен: задължение на всяка ДЧ (и на първо място на нейните юрисдикции) е да гарантират ефективното приложение на Правото на ЕС така, че частните лица да имат ефективен достъп до национален съд за защита срещу национални правни норми, които противоречат на съюзна, дори тя да няма директен ефект[14].

2.3. Типичен пример са националните процесуалноправни норми. Още през 1988 г. СЕО определя ясно: „Трябва да се посочи, че когато една общностна регламентация не съдържа никакви разпоредби относно санкционирането (на нарушение на ПЕС – б. м.) или препраща по този въпрос към националните законодателни, подзаконови и административни разпоредби, чл. 5 от ДЕИО (днес чл. 19, § 1, ал. 2 от ДФЕС – б. м.) задължава ДЧ да вземат всички мерки, необходими за гарантиране на обхвата и ефективността на ПЕС. За тази цел те – напълно запазвайки своето право на избор на санкциите (разбирай своята компетентност и процесуална автономия – б. м.) трябва да следят нарушенията на ПЕС да бъдат санкционирани при условия – процедурни и по същество – аналогични (принцип на еквивалентност, виж надолу) на тези, които се прилагат за санкциониране на нарушенията на подобни по характер и значение разпоредби от националното право и които дават на санкцията ефективен, пропорционален и превантивен (разубеждаващ – б. м.) характер”[15].

Затова СЕС настоява, че и националните процесуални норми (редом с всички други) не само трябва да се прилагат към попадащи в обхвата на ПЕС отношения, но и да се прилагат „по съюзен начин” в тези случаи!

2.4. Това означава, че във всички процесуални правоотношения приложими са само (!) вътрешните процесуални норми (годни за прилагане съюзни няма…), но тези вътрешни процесуални норми трябва:

• или да се прилагат при съобразено с ПЕС тълкуване („в светлината на Правото на ЕС“[16]),
• или да не се прилагат (ако са несъвместими с ПЕС и противоречието не може да се преодолее по тълкувателен път).

Заради изначалното за СЕС разбиране (изискване!) за „еднообразно и правилно прилагане на Правото на ЕС във всички ДЧ“[17].

2.5. Разбира се, СЕС проявява известна гъвкавост: за приложими той приема тези национални процесуални норми, които се отнасят за „съпоставими отношения, с подобен предмет“[18].

2.6. Много силен пример за широко тълкуване на обхвата на ПЕС по отношение на националните процесуални правила, за които иначе на общо основание се отнася принципът на процесуална автономия на ДЧ, дава делото DEB, в което става дума за национална уредба, която не позволява на едно юридическо лице да получи правна помощ по дело пред национален съд и по този начин го лишава от възможност успешно да потърси обезщетение на вреди, причинени от ДЧ (Германия) в нарушение на ПЕС (при това чрез нетранспониране в срок на директива). Преюдициалното запитване се отнася до приложимостта на чл. 47 от ХОПЕС относно правото на ефективна съдебна защита спрямо съдебно производство в ДЧ за търсене на отговорност на държавата за вреди[19]. По същество въпросът е дали съюзното изискване за поправяне на вредите, причинени от нарушение на ПЕС, може да обоснове „достатъчна връзка” с вътрешното процесуално право. СЕС определя широка приложимост на чл. 47 от ХОПЕС[20] и допуска при определени условия да се разглеждат като несъвместими с принципа на ефективност тези национални разпоредби, които правят практически невъзможно или прекомерно трудно получаването на обезщетение от ДЧ.

2.7. СЕС разгръща устойчива практика и по повод възможността за търсене на отговорност от държавата за неизпълнение на съюзни задължения[21], достигаща до санкциониране дори на нарушение на национален съдия[22].

3. Общи ограничения на принципа на процесуална автономия на държавите-членки

СЕС приема еднозначно, че в светлината на принципите на ефективност на ПЕС и на лоялно сътрудничество (днес в чл. 4, § 3 от ДЕС) принципът на процесуална автономия „обективно подлежи на ограничаване от принципите на еквивалентност и на ефективност”. Всъщност това означава именно ограничаване на действието на вътрешните процесуални норми по съюзни съображения без прилагане на „свързани“ съюзни правни норми. „…От трайната съдебна практика е видно, че при липса на общностна правна уредба (в областта на възстановяване на недължимо събрани национални данъци – б. м. А. С.), във вътрешния правен ред на всяка ДЧ трябва по-конкретно да се определят компетентните юрисдикции и да се уредят процесуални правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които страните в процеса черпят от Общностното право, доколкото правилата не са по-неблагоприятни от тези, които уреждат аналогични вътрешноправни съдебни производства (принцип на равностойност), и не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред (принцип на ефективност)”[23].

Нерядко Съдът на ЕС се позовава едновременно и двата принципа – на еквивалентност и на ефективност – за да аргументира изискването си към националните съдии да се водят единствено от (собствената си преценка на) Съюзното право при прилагането спрямо неговите материални норми на национални процесуални норми[24]. И подчертава[25] задължението на националния съдия служебно да прилага Правото на ЕС, вкл. във връзка с принципа на процесуална автономия, който обаче подлага на „тест за тест за еквивалентност и ефективност”[26]! По българското дело IG СЕС изисква „проверка дали национална процесуална уредба съответства на принципите на равностойност и ефективност”[27].

3.1. Ограничения на процесуалната автономия на ДЧ поради принципа на ефективност в процесуалните отношения.

3.1.1. Принципът на ефективност изисква ДЧ да прилагат за защита на субективните права, произтичащи от правния ред на ЕС, достатъчно ефективни (работещи) процесуални способи, така че по никакъв начин да не се ограничава, още по-малко препятства, възможността за пълната реализация на тези субективни права. Тези способи може да са създадени нарочно (по повод конкретна нова съюзна материална правна уредба на определени отношения) или заварени (приети по повод други обществени отношения, но напълно годни за прилагане и спрямо тези, които получават съюзна уредба).

3.1.2. Според принципа на ефективност „националните процесуални норми „не могат да правят практически невъзможно или изключително трудно“ защитаването на правата, които частните лица черпят от Съюзното право”[28]. Дори да е спазен принципът на еквивалентност (еднакво ограничителен режим, виж надолу), ДЧ не могат да прилагат спрямо субективните права, произтичащи от ПЕС, процесуални норми, които затрудняват защитата им[29]. СЕС формулира максимално ясно и категорично: задължение на всяка ДЧ (и на първо място на нейните юрисдикции) е да гарантират ефективното приложение на ПЕС, така, че частните лица да имат ефективен достъп до национален съд”[30]. Всяко произтичащо от ПЕС субективно право трябва да може да получи ефективна (достъпна, реална и пълна) съдебна защита във всяка ДЧ.

3.1.3. В бележитото (най-вече заради изясняването на понятието „подзаконови актове” в чл. 263, ал. 4 от ДФЕС) решение по дело Unión de Pequeños Agricultores[31] Съдът подчертава:

• „Правните субекти трябва да могат да се ползват от ефективна съдебна защита на правата, които черпят от ПЕС, като правото на такава защита е част от основните правни принципи, които произтичат от общите за ДЧ конституционни традиции” (т. 39).
• „ДЧ трябва да предвидят система от правни способи и процедури, позволяващи да се осигури спазване на правото на ефективна съдебна защита” (т. 41).
• „Съгласно принципа на лоялно сътрудничество, националните юрисдикции са длъжни максимално до колкото е възможно да тълкуват и да прилагат вътрешните процесуални норми относно съдебните искове по начин, позволяващ на физическите и юридическите лица да оспорят по съдебен ред законосъобразността на всяко решение или друга национална мярка относно прилагането спрямо тях на съюзен правен акт с общо действие” (т. 42)

3.1.4. СЕС например вменява в задължение на националния съдия да не се съобразява с предписан по националното право преклузивен срок, който е твърде кратък за нуждите на една ефективна защита на субективните права, произтичащи от ПЕС[32]. Като напомня постоянно практиката си[33], той е категоричен: „за да изпълни функцията си на гаранция за правната сигурност, един преклузивен срок трябва да бъде определен предварително. Едно положение на съществена правна несигурност може да представлява нарушение на принципа на ефективност, тъй като поправянето на вредите, причинени на частните лица чрез нарушаване на ПЕС от една ДЧ може да се окаже крайно трудно за тях, ако не могат да определят приложимия преклузивен срок с достатъчна степен на сигурност“[34].

Изобилна практика на СЕС налага по силата на принципа на ефективност ограничения относно националното разбиране за „разумен срок“[35]; „допустими доказателствени средства“[36]; „дължими финансови компенсации“[37]; „санкции“[38] и ред други[39].

3.2. Ограничения на процесуалната автономия на ДЧ поради принципа на еквивалентност в процесуалните отношения.

3.2.1. Принципът на еквивалентност, основан и на принципа на недискриминация на основание гражданство, изисква националните процесуални правила да се прилагат еднакво за исковете или жалбите за нарушение на ПЕС, и за сходните искове или жалби за нарушение на вътрешното право.

3.2.2. И да не бъдат по-неблагоприятни от тези, които се прилагат относно националните материални норми. Националните юрисдикции не могат да прилагат за защита на права, черпени от Съюзния правен ред, „по-неблагоприятни от предвидените за подобни производства от вътрешен характер…“[40] (т.е. от приложимите спрямо защитата на субективни права, произтичащи само от вътрешния правен ред на държавата). Всяко произтичащо от ПЕС субективно право трябва да може да получи еквивалентна (еднаква на дължимата по отношение на защитата на произтичащите от вътрешното право на държавата субективни права) съдебна защита във всяка ДЧ.

3.2.3. Но дори ако е приложен еднакво ограничителен режим, остава валидно ограничението националните процесуални норми да не могат да правят практически невъзможна или изключително трудна защитата на правата, които частните лица черпят от ПЕС[41], респ. ДЧ да не могат да прилагат спрямо субективните права, произтичащи от Съюзното право, процесуални норми, които затрудняват защитата им.

3.2.4. СЕС все пак проявява известна гъвкавост. Не е необходимо по отношение на правата, произтичащи от ПЕС, винаги да се прилага възможно най-широкият режим – естествено е да се отчитат разликите, например по отношение на сроковете в отношенията от публичен ред между гражданите и администрацията и в частноправните отношения между гражданите[42]. При наличието на по-ограничителна и по-либерална разпоредби националният съдия е длъжен да приложи в рамките на цялото производство една и съща норма (по възможност по-либералната, при отчитане на посочените по-горе условности)[43]. Всъщност става дума за изискването защитата на субективните права, произтичащи от интеграционния правопорядък, да се постави в „недискриминационно“, равностойно положение на защитата на правата, произтичащи от вътрешния правен ред[44].

3.3. Естествено, когато едно процесуално правоотношение (и всяко съдебно производство) има на друго основание връзка с ПЕС, то ще бъде подчинено изцяло и на задължението за прилагане/спазване на ХОПЕС.

3.4. СЕС отдава огромно значение и на принципа на пропорционалност. Една национална правна мярка, макар да преследва легитимна (съвместима с ПЕС) цел, може да се окаже непропорционална (като надвишава необходимото за постигането на преследваната легитимна цел) и поради това несъвместима с ПЕС. Например ако една разпоредба в наказателния кодекс, целяща засилена борба с прането на пари или финансирането на престъпна дейност (легитимна по Правото на ЕС цел), но предвиждаща конфискация на всички парични средства, пренасяни през граница без да бъдат декларирани (или дори лишаване на извършителя от свобода), тази вътрешна мярка ще бъде „несъвместима“ с ПЕС – и в този случай националният съдия, като остави неприложена съответната норма от НК, ще трябва да реши делото при липса на правна уредба, т.е. да установи липса на престъпление[45].

3.5. В резултат СЕС налага и право (и задължение!) на националния съдия да не приложи, ако е необходимо (и „на собствена отговорност“, дори да няма такова право по вътрешния правен ред![46]), националните процесуални норми, които му пречат да „гарантира ефективната защита на правата, произтичащ от Съюзния правен ред“. И очевидно винаги, когато националните процесуални норми са приложими по дела в материи, уредени от (или свързани с) Правото на ЕС! Особено знакови в това отношение са мотивите на решението по българското дело Колев и др. (C‑612/15, разгледано по-нататък).

3.6. Всъщност, колкото и да изглежда парадоксално, ограничавайки принципа на процесуалната автономия, СЕС разширява ролята на (овластява) националния съдия[47] и разширява приложното поле на ПЕС – поради което принципът на ефективност трябва да се разглежда не само като търсещ най-малкото общо кратно (най-малкия допир между вътрешната и съюзната правна уредба), но и като множител за правомощията на националния съдия (и неговата преценка).

4. Конкретни ограничения на процесуалната автономия на държавите-членки чрез налагане на съюзни последици в национални процесуални отношения

СЕС нееднократно подчертава, че националните норми (вкл. процесуални), които възпрепятстват националните съдилища да осъществяват задачите си като съдилища на Съюза, са несъвместими с ПЕС – например норми, които ги лишават от тяхната компетентност за разглеждане на спорове, свързани с тълкуването и прилагането на ПЕС[48].

4.1. Особено ярък пример за разбирането за връзка на процесуалните отношения с Правото на ЕС е режимът на отговорност на държавата за вреди, причинени на гражданите. СЕС потвърждава, че това е „изцяло вътрешна компетентност“, но уточнява, че в случаите, когато вредите са причинени от мерки, които нарушават ПЕС, приложима трябва да бъде съюзната концепция за поправяне на вредите, респ. приложимите национални процесуални норми трябва да бъдат „съобразени“ („аналогични“) на приложимите на съюзно равнище за режима на отговорност на самия ЕС за вреди[49].

4.1.1. Още през 1990 г. по делото Factortame I[50] СЕО определя, че задължение на националните съдии е да осигурят пълната ефективност на Съюзното право, и дори, когато е необходимо, да създадат национален способ, ако такъв не съществува във вътрешното право!

4.1.2. През 2010 г. Съдът потвърждава многозначително: „Правото на ЕС не допуска прилагането на национална разпоредба, която поставя възможността за търсене на отговорност на държавата за нарушение, прогласено с решение на Съда по чл. 258 от ДФЕС, в зависимост от предварителното изчерпване от ищеца на вътрешноправните средства за защита срещу националната норма, причинила вредите, дори такова изискване да се прилага по отношение на искове за обезщетение на вреди от национални норми в рамките на чисто вътрешно правоотношение“[51].

4.1.3. СЕС разгръща устойчива практика и относно възможността за търсене на отговорност от националните съдилища за неизпълнение на съюзни задължения („неизпълняване”, „неспазване”, „нарушаване” на Правото на ЕС)[52].

4.2. Действието на ПЕС обаче не засяга силата на пресъдено нещо. Съвсем наскоро СЕС подчерта отново неговото значение „както в Съюзния, така и в националния правен ред”[53] и потвърди, че „ПЕС не налага на националния съдия да остави неприложени вътрешните процесуални норми за силата на пресъдено нещо, дори ако това ще му позволи да поправи една вътрешна ситуация, несъвместима с ПЕС” (т. 56). Дори изискването за съответстващо на ПЕС тълкуване на вътрешното право не налага преразглеждане на решение със сила на пресъдено нещо[54]. Разбира се, СЕС потвърждава ясно възможността (без да се поставя под въпрос силата на пресъдено нещо) да се търси по вътрешния правен ред отговорност от държавата за вредите, причинени от окончателно съдебно решение, очевидно нарушаващо Правото на ЕС[55].

4.3. Връзка с формално несвързани с ПЕС вътрешни норми. Много добър пример за изграждане на връзка между Съюзното право и формално несвързани с него вътрешни разпоредби – на основата на формулата за зачитане на „върховенството, единството и ефективността на Правото на ЕС” (от делото Melloni[56]) – даде наскоро и делото European Commission United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland[57]. Това дело е знаково по редица причини, които заслужават внимание (и е постановено впрочем в същия ден, когато СЕС се произнесе и със своето крайъгълно Становище 2/13 относно не-присъединяването на ЕС към ЕКПЧ[58]…).

4.3.1. Производството е за установяване на нарушение на ДЧ (по чл. 258 от ДФЕС)[59]. Вече съм имал възможност да анализирам особено голямото значение на този вид производства за доктрината и по-общо за доброто разбиране и прилагане на Съюзното право[60] – практиката на СЕС по тези дела е ценен тълкувателен източник, тъй като първата и основна задача на съюзния съд е да очертае дължимото поведение на държавата и така снабдява нарушената СПН със задължително тълкуване (макар производството да не е тълкувателно)[61].

4.3.2. Делото е заведено от Комисията срещу Обединеното кралство по чл. 258 от ДФЕС за неизпълнение на задължението за лоялно сътрудничество (чл. 4, § 3 от ДЕС)[62] във връзка с данъчното облагане (намаляване с обратна сила на преклузивния срок за искове за възстановяване на данъци, събрани в нарушение на ПЕС). Комисията настоява, че конкретната национална норма е „несъвместима с принципите на ефективност и на защита на легитимните правни очаквания”[63]. СЕС потвърждава практиката си относно последиците за ДЧ от принципите на ефективност на ПЕС и на защита на легитимните правни очаквания – но вече и в контекста на принципа на лоялно сътрудничество. Обединеното кралство възразява по същество с твърдение, че този принцип не налага правни последици, като тези, за които Комисията настоява[64]: че принципът на доверие в законодателството не се ограничава само до правото да се получи определен резултат, а включва и правото на защита от закона и правото на достъп до съд[65]. Тя настоява и че ако едно лице вече е завело съдебен иск, трябва да може да се позове на принципа на легитимните правни очаквания (доверие в законодателството), за да иска да не се прилага спрямо него евентуална нова, ограничаваща го национална разпоредба. Поради това според нея приложимата в случая британска разпоредба трябва да се смята за несъвместима не само с принципа на ефективност, но и с принципа на защита на доверието в законодателството (т. 40).

4.3.3. Обединеното кралство не отрича нарушението, но настоява, че проблемната разпоредба „скоро ще бъде изменена”, така че да не се отнася за вече започналите съдебни производства (т. 27). Съдът определя, че това е ирелевантно и нарушение е самото приемане на такава несъвместима с ПЕС разпоредба (т. 45 на мотивите и т. 1 на диспозитива на решението). И че определящо за установяването на нарушението е дали то е прекратено преди края на срока, определен в мотивираното становище на Комисията[66], и без значение за делото е дали държавата е взела необходимите мерки по-късно (напр. преди завеждането на делото срещу нея)[67]. Съдът отказва да приеме като годно оправдание и факта, че потърпевшият разполага и с друг правен способ за постигане на възстановяване на недължимо платеното (т. 36), нито „обещанието”, че въпросната разпоредба „скоро ще бъде изменена”, след като до края на срока по мотивираното становище все още е била в сила (т. 43 и 44).

От гледна точка на предмета на настоящото изследване, Съдът дава добър пример за „връзка” с Правото на ЕС, основаваща се на принципа на ефективност на ПЕС[68]. Той потвърждава общата приложимост на принципа на процесуална автономия на ДЧ, според който вътрешният ред на всяка ДЧ трябва да уреди процесуалните условия за гарантиране на правата, които частните лица (в случая „данъчно задължените лица”) черпят от Правото на ЕС[69]. Настоява обаче, че разпоредбата на чл. 107 от приложимия по делото по същество британски закон (Finance Act от 2007 г.) съкращава с ретроактивно действие и без преходен период преклузивния срок за иск за възстановяване на данъци, събрани незаконосъобразно (вкл. в нарушение на Правото на ЕС). Това според СЕС е нарушение на общото задължение на ДЧ по чл. 4, § 3 от ДЕС – разпоредба, от която произтича, че принципът на ефективност (на ПЕС) налага неприлагане във вътрешното право на процесуални разпоредби, които правят практически невъзможно или прекалено трудно упражняването на права, произтичащи от ПЕС[70]. С което ясно потвърждава, че приложимите национални процесуални норми са в обхвата на ПЕС (и напр. трябва да бъдат съобразени с релевантните норми на ХОПЕС).

4.3.4. Според практиката на СЕС този принцип налага и забрана за ретроактивно действие на нови и по-ограничителни срокове от действалите по-рано, ако това засяга вече заведен иск за възстановяване на вътрешни данъци в противоречие с ПЕС[71]. Същият принцип забранява национално законодателство, което съкращава (ретроактивно и без преходен период) срока за завеждане на иск за възстановяване на данъци, събрани в нарушение на правото на ЕС (т. 23). Приложимата разпоредба на британския закон прави практически невъзможно за данъкоплатците да упражнят правото си на възстановяване на данъци, което е било възможно преди влизането в сила на тази разпоредба (т. 24, такава е и позицията на ЕК). Според СЕС принципът на защита на доверието в законодателството преклудира (не допуска) национално законодателство, което ретроактивно ограничава правото (произтичащо от ПЕС) данъкоплатецът да получи възстановяване на незаконосъобразно (в нарушение на ПЕС) събрани данъци, след като преди влизането в сила на новата национална разпоредба е разполагал с това право (т. 33).

4.3.5. От принципа на защита на легитимните очаквания СЕС извежда (потвърждавайки своята практика[72]) и недопустимост на лишаването от процесуални права, с които потърпевшият вече е разполагал, за защита на субективни права, произтичащи от Съюзния правен ред[73].

4.3.6. Внимателният прочит на това решение позволява да се мисли, че основополагащият за цялата интеграционна конструкция принцип на ефективност (подсилен от принципа на защита на легитимните правни очаквания) и принципът за лоялно сътрудничество налагат много широко разбиране за връзка между вътрешното и Съюзното право и зачитане на всички последици от наличието на такава връзка в конкретна ситуация (не на последно място – и зачитането в тези случаи на Хартата).

4.4. С много голямо значение за настоящото изложение – вкл. и защото е постановено от Големия състав на СЕС – е скорошното решение на СЕС по българското дело Колев и др.[74] (разгледано и в предходната студия във връзка с материалното наказателно право).

4.4.1. След като постановява, че засягането на финансовите интереси на ЕС е напълно достатъчно основание за установяване на връзка на едно наказателно дело с ПЕС, СЕС потвърждава неприложимост на национални наказателнопроцесуални норми, противоречащи на (в случая очевидно само косвено – несъвместими с целите на) релевантна, макар и неприложима (като пряк източник на субективни права) по делото съюзна правна уредба.

4.4.2. Преюдициалното запитване цели да се установи дали приложимите по делото процесуални разпоредби (от българския НПК) противоречат на „съюзното задължение на ДЧ да гарантират ефективност на наказателното преследване на престъпления, които засягат финансовите интереси на Съюза”, и евентуалните последици от такова противоречие, вкл. евентуално неприлагане на тези процесуални норми (т. 37 и 38). Съдът приема за приложими в главното производство редица съюзни разпоредби[75], като сам се позовава и на други (в т. 53 и др.).

4.4.3. СЕС непоколебимо уточнява, че „макар в това отношение ДЧ да могат свободно да избират приложимите санкции” – т.е. имат свобода на преценка – те „трябва да гарантират” …съюзните интереси (т. 54), вкл. като „гарантират, че правилата на наказателния процес позволяват ефективно наказване на престъпленията, свързани с такива деяния” против финансовите интереси на ЕС (т. 55).

4.4.4. След което прави констатации за противоречие с ПЕС на приложимите в главното производство наказателнопроцесуални норми[76].

4.4.5. И налага на националния съд задължение сам да реши дали да остави приложимите процесуални норми неприложени („да не вземе предвид изцяло разпоредбите на чл. 368 и 369 от НПК”) или да ги приложи със съответстващо на ПЕС тълкуване (макар и в чиста форма тълкуване contra legem!), като „удължи[77] (сам!) определените в тях срокове…” (т. 67.).

4.5. Пак неотдавна – и отново относно независимостта на националните съдии (виж в следващата студия) – СЕС постанови, че „по силата на чл. 19, § 1, ал. 2 от ДЕС и принципа на примат на Правото на Съюза” национален съд… „трябва– когато с оглед на разглежданото процесуално положение такава последица е наложителна, за да се гарантира примата на Правото на Съюза – да приеме за нищожно определението на действащ като последна инстанция съдебен орган”[78].

4.6. Съществени изводи за възможните правни последици в процесуални отношения от действието на Правото на ЕС налага и нашумялото поради предмета на спора по същество съвсем скорошно българско дело IG срещу Върховния административен съд[79].

4.6.1. С преюдициалното запитване се иска тълкуването на чл. 47 от ХОПЕС по повод съдебен спор между частно лице (IG) и национален съд (и то Върховния административен съд) относно обезщетение за вреди, причинени от неуважена административна жалба за отмяна на подзаконова разпоредба[80] (станала според ВАС безпредметна поради настъпило изменение на оспорваната разпоредба).

Първоинстанционният административен съд (тричленен състав на ВАС) уважава жалбата, като установява противоречие със законова норма, транспонираща съюзна директива (т. е. и противоречие с ПЕС).

Ресорният министър обжалва решението пред касационната инстанция (петчленен състав на ВАС), след което изменя въпросната разпоредба. Касационният състав на ВАС установява, че разпоредбата вече е изменена и обезсилва решението на първоинстанционния съд поради това, че „предметът на спора е отпаднал”, доколкото отменени или изменени правни норми вече не са част от действащото право към момента на произнасяне по същество от съда (т. 18) и поради това не могат да бъдат предмет на съдебно производство.

Частното лице (IG) завежда пред АССГ дело срещу ВАС за обезщетение за имуществените и неимуществените вреди, които според него са му причинени с решението на петчленния състав. Той твърди, че като е приел, че разглежданата национална разпоредба е била в сила и е пораждала правни последици за периода от завеждането на жалбата до отмяната ù, но след това е отказал да разгледа касационното дело (макар и заведено по жалба на насрещната страна по спора), ВАС го е лишил от право на ефективна съдебна защита, гарантирано в чл. 47 от ХОПЕС, и от възможността да се позове на принципите на ефективност и еквивалентност[81] (т. 19).

4.6.2. Актът на запитването не съдържа самостоятелно изложение относно връзката на делото с ПЕС (респ. относно допустимостта му) – още по-наложително, когато се иска тълкуване на ХОПЕС[82]. Затова ВАС настоява пред СЕС, че преюдициалното запитване е недопустимо, тъй като не изпълнява изискванията на чл. 94, б. „в” от Процесуалния правилник на Съда и в запитването не са изложени причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването на разпоредби от ПЕС, нито установената от нея връзка между него и приложимите по делото по същество национални норми, като настоява, че такава връзка изобщо липсва[83].

4.6.2.1. По отношение на допустимостта на преюдициалното запитване в определението на АССГ озадачаващо се посочва (в т. 18), че „е налице съдебна практика на СЕС, която дава аргументи за допустимост на поставяне на въпроси за тълкуване от СЕС на разпоредби от националното право”?!? СЕС никога не тълкува разпоредби от ничие национално право! Той може само да тълкува разпоредби от Съюзното право – за да помогне на отправящия запитването съдия правилно да прецени валидността или тълкуването на приложимите по делото пред него разпоредби от националното право. И изисква от националния съдия именно това: да посочи – ясно и убедително – защо приложимите вътрешни правни норми имат връзка с ПЕС и в частност с конкретните негови норми, чието тълкуване (или преценка на валидност) иска от СЕС…

Българският съдия в случая (пореден…) не изяснява[84] на какво се основава очевидно установената от него връзка на делото (вкл. приложимите разпоредби от вътрешното право) с Правото на ЕС. Позоваването на конкретни съюзни правни актове (и/или норми) не е достатъчно без изясняване на връзката им с фактите по делото или приложимите спрямо тях съюзни разпоредби.

4.6.2.2. За пореден път обаче СЕС прилага …непоследователен подход и въпреки тази слабост на акта за отправяне на запитването го приема за допустимо (от своя страна също без ясни, още по-малко конкретни и съвсем не изчерпателни мотиви).

Той потвърждава изведеното по-рано в практиката му разбиране[85], че може да не се произнесе по отправено от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е очевидно, че исканото тълкуване на ПЕС няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство или когато въпросът е хипотетичен (т. 25). По-горе видяхме обаче, че в редица други случаи – вкл. и по други български запитвания[86] – прилага съвсем различно разбиране и много по-голяма строгост…

4.6.2.3. В конкретния случай той приема за достатъчно, че страна по делото по същество е изтъкнала, че разглежданата национална разпоредба не е в съответствие с разпоредбите на съюзна директива и „това твърдение е възприето” от първоинстанционния национален съд[87]. И още по-стъписващо: позовава се на твърдението, че касационната инстанция е нарушила ХОПЕС – отново без изобщо да изследва дали е налице връзка с друга норма от ПЕС, каквато се изисква, за да бъде ХОПЕС приложима по дело пред национален съд. Вместо това просто приема, че „тези данни позволяват да се разберат причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването на ПЕС, и установената от нея връзка между него и в частност приложимите норми на българското процесуално право” (т. 28). И приема запитването за допустимо (т. 31) …

4.6.3. По същество АССГ посочва, че исканото тълкуване е необходимо, за да се прецени „дали съответства на ПЕС (и в частност на чл. 47 от ХОПЕС) освобождаването (поради изменение на спорна разпоредба) на съда (в случая касационния, петчленен състав на ВАС), който трябва да осъществи контрол върху произнасянето на долна съдебна инстанция, от задължението да прецени съответствието с ПЕС на посочената разпоредба в редакцията ѝ, действала към момента на обявяването ѝ от долната съдебна инстанция за противоречаща на ПЕС. И дали при това положение заинтересуваното лице е имало ефективно правно средство за защита пред съд и представлява ли такова средство предвидената в националното право възможност преценката на съответствието на тази национална разпоредба с ПЕС да се извършва само във връзка с иск за обезщетение за претърпените от този правен субект вреди от приемането на посочената национална разпоредба (т. 21).

4.6.4. СЕС потвърждава принципа на процесуална автономия (т. 33) и ролята на „принципа на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти поради нарушения на ПЕС, за които носи отговорност държавата”, за осигуряване на „пълната ефективност на ПЕС и на ефективната защита на правата, които частноправните субекти черпят от него”[88]. И определя, че е необходимо „да се прецени …дали приложимата национална процесуална уредба съответства на принципите на равностойност и ефективност” (т. 37).

4.6.5. След което по същество установява, първо, че „национално процесуално правило (като разглежданото в главното производство) е в съответствие с принципа на еквивалентност, ако се прилага без разлика към всяка жалба за отмяна на национална разпоредба, независимо от основанието ѝ, а не само към жалбите, основани на твърдяното несъответствие на оспорваната разпоредба с Правото на Съюза (т. 38).

И второ, че съответствието на национално процесуално правило с принципа на ефективност няма да е постигнато, ако от него могат „да произтекат процесуални пречки от гледна точка на разходите, продължителността и правилата за представителство, които могат да направят прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от ПЕС”[89]. Принципът на ефективност, закрепен в чл. 47 от Хартата „не допуска процесуално правило на държава-членка, съгласно което ако национална правна разпоредба, оспорена с жалба за отмяна по съдебен ред заради противоречие с Правото на Съюза, бъде отменена с последваща норма и поради това престане да поражда последици занапред, ще отпадне и предметът на оспорване и следователно основание за произнасяне, без преди това страните да са имали възможност да изтъкнат евентуалния си интерес от продължаване на производството и без такъв интерес да е бил взет предвид”[90].

Отделно от това си струва да се видят наистина задълбочените мотиви (в т. 38-55) на СЕС по съществото на делото пред АССГ.

През февруари 2023 г. АССГ реши делото, като осъди ВАС…

4.7. Съвсем наскоро в друго българско дело[91] по преюдициално запитване, отправено от Специализираният наказателен съд в рамките на наказателното производство за „държане на неистински парични знаци”, се иска тълкуване на разпоредба от съюзна директива[92] и на разпоредба от ХОПЕС (чл. 47).

Съдът постановява, че приложимото национално процесуално законодателство противоречи на тези разпоредби.

Както и че националната юрисдикция е длъжна, доколкото е възможно, да направи съответстващо на ПЕС тълкуване на националното процесуално законодателство – и ако установи, че съответстващо тълкуване не е възможно, да остави без приложение противоречащата национална процесуална разпоредба.

4.8. Почти комичен, но също много важен пример, е и българското дело Огнянов[93].

По това дело връзката с ПЕС – макар също да не е изяснена в акта за отправяне на преюдициалното запитване… – е абсолютно очевидна: питането е във връзка с предходно преюдициално запитване и се отнася за самата процедура на преюдициални запитвания по чл. 267 от ДФЕС.

Решението на СЕС обаче е ярък пример за преки правни последици по отношение на националното процесуално право (иначе запазена компетентност на ДЧ) от действието на ПЕС – и то на съюзни правни норми, които не уреждат същата материя!

4.8.1. Преюдициалното запитване е отправено от Софийския градски съд[94] в рамките на производство за признаване на съдебно решение по наказателно дело и изпълнението в България на наказание лишаване от свобода, наложено от датски съд на български гражданин (Огнянов).

Иска се за тълкуване на чл. 267 от ДФЕС, чл. 94 от Процесуалния правилник на Съда и на чл. 47, ал. 2 и чл. 48, § 1 от ХОПЕС. Разпоредбата на чл. 94 от Процесуалния правилник на Съда, озаглавен „Съдържание на преюдициалното запитване“, изисква още в първата точка („а”) актът, с който се отправя преюдициално запитване, да „съдържа кратко изложение на предмета на спора и на релевантните факти, така както са установени от запитващата юрисдикция, или поне изложение на фактите, на които се основават въпросите”. Разпоредбата на чл. 29, ал. 2 от българския НПК обаче предвижда, че „не може да участва в състава на съда съдия или съдебен заседател, който …може да се счита предубеден или заинтересован пряко или косвено от изхода на делото”.

4.8.2. В конкретния случай на българския гражданин е наложена присъда „лишаване от свобода” от датски съд и след като е изтърпял част от наказанието той е предаден на българските власти за изтърпяване на остатъка от наказанието в България. За да се произнесе, СГС отправя до СЕС преюдициално запитване[95] за тълкуване на съюзно рамково решение относно взаимното признаване към съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода.

Софийската градска прокуратура обаче поисква отвод на състава на Софийския градски съд, разглеждащ делото, защото в акта за преюдициално запитване, при излагане на фактическата и правната обстановка по посоченото дело, е изразил предварително становище по фактически и правни въпроси, преди делото да бъде обявено за решаване (т. 11).

4.8.3. И за да се произнесе по това искане на прокуратурата, СГС сезира (фактически повторно по повод/в рамките на едно и също наказателно дело!) СЕС с разглежданото тук искане – поради „съмнения относно допустимостта с оглед на Правото на Съюза на национално правило (именно по силата на което трябва да се произнесе в хода на главното дело), което задължава съдебния състав на български съд да се отведе, когато в акт за преюдициално запитване, отправен до Съда, е изразил предварително становище при излагането на фактическата и правната обстановка по главното производство” (т. 12).

В искането се твърди, че според практиката на ВКС „изразяването от съда на предварително становище по съществото на спора преди постановяването на крайния акт представлява частен случай на предубеденост” (т. 5 от мотивите на решението на СЕС). Поради което „в случай на предубеденост съдът е длъжен да си направи отвод”. И дори се „уточнява, че българската съдебна практика е особено стриктна при тълкуване на условието за „предубеденост“. В това отношение „отбелязва по-специално, че контролът за спазването на това условие се осъществява служебно и дори и най-беглото посочване от съда, отнасящо се до фактите по делото или до правната им квалификация, води автоматично до основание за отвод на съдията” (т. 7).

4.8.4. Най-логично беше да се предположи, че такова преюдициално запитване следва да бъде обявено за недопустимо като поставящо въпрос, който не предполага „никакво разумно съмнение”[96].

4.8.5. Съдът обаче подходи с озадачаваща с оглед несъмнения (самоочевиден) отговор педагогическа съвестност – и то в Голям състав (сякаш запитването поставя съществени въпроси). И неговото изложение в т. 16-22 (и цитираната там негова предходна практика) непременно заслужава да се използва във всеки учебен процес.

По съществото на въпроса той подчертава …несъмненото: когато запитваща юрисдикция (като СГС) излага в своя акт за преюдициално запитване фактическия и правен контекст по главното производство, тя само изпълнява изискванията на чл. 267 от ДФЕС и чл. 94 от Процесуалния правилник. И това „самò по себе си не може да наруши нито правото делото да бъде гледано от безпристрастен съд (по чл. 47, ал. 2 от Хартата), нито правото на всекиго да се ползва от презумпцията за невиновност (гарантирано с чл. 48, § 1 от Хартата)” (т. 22 и 23).

От което (за СЕС и всеки трезвомислещ) следва, че е несъвместимо с Правото на ЕС „прилагането на чл. 29 от НПК, както е тълкуван от ВКС”. Защото „засяга правомощията, признати на националните юрисдикции с чл. 267 от ДФЕС” (т. 24-26 и т. 1 от диспозитива).

4.8.6. СЕС намира за необходимо да припомни, че „съгласно трайно установената съдебна практика националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на ПЕС, е длъжен да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива остави без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен способ”[97]. Нещо, което в нашите съдилища все още не се разбира достатъчно добре…

4.8.7. Както и че „изискването да се гарантира пълното действие на Правото на Съюза включва и задължението на националните юрисдикции при необходимост да изменят постоянната съдебна практика, ако тя се основава на тълкуване на националното право, което е несъвместимо с Правото на Съюза”[98] (за това пък в нашите съдилища се изисква особена смелост…). Поради което „в настоящия случай запитващата юрисдикция е длъжна да осигури пълното действие на чл. 267 от ДФЕС, като при необходимост по собствена инициатива не приложи чл. 29 от НПК, както е тълкуван от ВКС, когато това тълкуване не е съвместимо с ПЕС[99].

4.8.8. От това решение на СЕС могат да се направят обобщени изводи за цяла серия преки правни последици по отношение на националното процесуално право от действието на ПЕС:

• възможно е да възникне противоречие между национални процесуални норми и Правото на ЕС (несъмнено косвено, доколкото ПЕС не урежда същата материя);

• възможно е да възникне противоречие и между национална съдебна практика и Правото на ЕС;

• всеки национален съдия е длъжен да тълкува в съответствие с нормите на ПЕС (очевидно само относими, не и приложими в тесен смисъл) всяка вътрешна процесуална норма;

• всеки национален съдия е длъжен – по своя преценка – да остави неприложена всяка вътрешна процесуална норма, която намира за несъвместима с ПЕС (дори само при косвено противоречие!);

• всеки национален съдия е длъжен да не се съобрази и с тълкуването на свой върховен  съд, за което установи (въз основа на нарочно произнасяне на СЕС или самостоятелно!), че противоречи на ПЕС;

• и всеки национален съдия е длъжен да прави всичко това служебно („по своя собствена инициатива”).

И всичко това, разбира се, извън всякакъв въпрос за границите на компетентност на ЕС – респ. на приложното поле на неговия правопорядък…

4.9. Тази година СЕС се произнесе с важни за това изследване формулировки по друго българско дело[100]. Преюдициалното запитване е отправено от Софийския районен съд по повод производство за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение, произтичащо от договор за потребителски кредит. Преюдициалното произнасяне на СЕС е необходимо поради „съмнения относно съвместимостта с Правото на Съюза на указанията, съдържащи се в диспозитива на определението на по-горестоящия съд (Софийски градски съд), които са задължителни за нея” (т. 7).

4.9.1. В отговор на въпросите за тълкуване на разпоредба от релевантна съюзна директива, Съдът постановява, че „националната юрисдикция е длъжна служебно да остави без приложение… (неравноправна клауза от договора за потребителски кредит)”[101].

Това представлява пълно пренасяне  във вътрешни за държавата процесуални правоотношения на правни последици от действието на релевантна, макар и материална, съюзна правна уредба.

4.9.2. И още по-важното: Правото на ЕС „не допуска национална юрисдикция, която следва да се произнесе по дело, върнато от висшестоящ съд, да бъде обвързана съгласно националното процесуално право от изводите и указанията на висшестоящия съд” (каквато е разпоредбата на чл. 278, ал. 3 от ГПК), когато въз основа на тълкуването, което е поискала от Съда, намира, че тези изводи и указания не отчитат правните последици (свързани с неравноправния характер на клауза от договор за потребителски кредит, т. 40 и т. 2 от диспозитива), произтичащи от действието на релевантна съюзна правна уредба и то предвид нейното тълкуване от самия СЕС.

Това представлява

налагане на неприложимост на национални процесуални норми поради (косвено) противоречие с относими, макар и не приложими, съюзни правни норми.

4.9.3. Това решение може да се разглежда като аналогично (от гледна точка на настоящото изследване) на решението по друго българско дело[102], в което СЕС прогласява, че „Правото на Съюза[103] трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд трябва да вземе предвид всички норми от националното право и да ги тълкува, доколкото е възможно, в съответствие (конкретни съюзни правни норми), за да постигне търсения (с тези норми) резултат, като при необходимост по собствена инициатива не приложи тълкуването, дадено от националния съд, действащ като последна инстанция, когато това тълкуване не е съвместимо с Правото на Съюза”.

От изложеното следва един прост, макар и усложняващ работата на националния съдия, извод: винаги, когато едно съдебно производство има връзка с Правото на ЕС, всички приложими по него национални процесуални норми стават „норми по прилагането на ПЕС” (в обхвата на ПЕС) и трябва да се прилагат „по съюзен начин” (най-малко със съответстващо на ПЕС тълкуване) и да не се прилагат, ако са несъвместими с него…

…Докато подготвях тази студия за публикуване, Съдът на ЕС постанови (в Голям състав!) още две решения с пряко значение за нейния предмет.

5. Решение от 24 юли 2023 г.[104] относно задължението за несъобразяване с решения на националния конституционен или върховен съд, които противоречат на Правото на ЕС.

5.1. Апелативният съд в Брашов, Румъния, отправя ПЗ по повод наказателно дело за отмяна на влезли в сила присъди за данъчни измами. Приложимата по наказателното дело разпоредба от румънския наказателен кодекс през 2018 г. е обявена от КС на Румъния за противоконституционна относно израза „всяко процесуално действие“ (т. 24-26). Тази разпоредба не е изменена от законодателя и през юни 2022 г. КС се произнася отново. Ключовият проблем е за прилагането на по-благоприятния закон (в частност относно срока за давност). И СЕС уточнява: „запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали /посочените/ разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че съдилищата на държавата-членка са длъжни да оставят без приложение, от една страна, решенията на конституционния съд на тази държава, с които е обезсилена националната законодателна разпоредба относно основанията за прекъсване на наказателната давност…, и от друга страна, решението на върховния съд…” (т. 74).

5.2. СЕС подчертава, че „налагането на наказателноправни санкции с цел защита на финансовите интереси на Съюза, и в частност на правилното събиране на /данъчни/ приходи, е въпрос на поделена компетентност между Съюза и държавите-членки по смисъла на чл. 4, § 2 ДФЕС”[105]. И уточнява, че „към релевантния за главното производство момент приемането на правила, които да уреждат наказателната давност за престъпленията, с които се засягат финансовите интереси на Съюза, е било от компетентността на държавите-членки. При упражняването на тази компетентност обаче държавите-членки са длъжни да спазват задълженията, които произтичат за тях от Правото на Съюза” (т. 82 и цитираната там практика). И приема, че „ако по делото в главното производство се приложи като по-благоприятен наказателен закон (lex mitior) правилото, произтичащо от решения …на Конституционния съд… ще доведе до прекратяване на наказателното производство и до невъзможност за осъждане” (т. 88). След което заключава, че „правното положение, което произтича от прилагането на решения /на КС и върховния съд/, поражда системен риск от безнаказаност за престъпленията, които съставляват тежка измама, засягаща финансовите интереси на Съюза…” (т. 91), което е „несъвместимо с изискванията на чл. 325, § 1 ДФЕС /и др./ (т. 92). Макар проблемът за произтича от бездействие на националния законодател след произнасянето на КС (т. 94).

5.3. СЕС подчертава, че според неговата постоянна практика „съгласно принципа на примат[106] на Правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на Правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от Правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред” (т. 96).

5.4. Уточнява, че „от практиката на Съда следва, че правилата за наказателната давност не попадат в приложното поле на чл. 49, § 1 от Хартата”[107]. Но потвърждава неприложимост на национални мерки, „годни по естеството си да накърни предимството, единството и ефективността на Правото на Съюза” (т. 123). За да заключи, че „…съдилищата на държавата-членка са длъжни да оставят без приложение национален стандарт за защита, свързан с принципа за прилагане с обратна сила на по-благоприятния наказателен закон (lex mitior), който позволява включително при оспорването на влезли в сила присъди да се преразглежда въпросът за прекъсването на давността за наказателно преследване по такива дела с процесуални действия, извършени преди обезсилването на разпоредбата” (т. 125 и т. 1 от диспозитива).

5.5. Отделно от това Съдът подчертава, че „макар организацията на правосъдието в държавите-членки да е от тяхна компетентност, те все пак остават длъжни при упражняването на тази компетентност да спазват задълженията, които произтичат за тях от Правото на Съюза” (т. 127). И припомня, че „съгласно постоянната практика на Съда принципът на примат на Правото на Съюза утвърждава върховенството на Правото на Съюза над правото на държавите-членки. Този принцип съответно задължава всички институции на държавите-членки да осигурят пълното действие на различните норми на Съюза, като правото на държавите-членки не може да накърнява признатото действие на тези различни норми на територията на посочените държави”[108]. Поради което „съгласно принципа на примат националният съд е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на правото на Съюза по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от Правото на Съюза с директен ефект…, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред” (т. 129), ако „не е възможно да достигне до съответстващо на Правото на Съюза тълкуване” (т. 130).

5.6. И настоява, че „след като упражни правото си по чл. 267, ал. 2 ДФЕС, националният съд трябва евентуално да не се съобрази с изводите на висшестоящия национален съд, ако въз основа на даденото от Съда тълкуване намира, че тези изводи не са в съответствие с Правото на Съюза, като при необходимост остави без приложение националната норма, която го задължава да се съобразява с актовете на този висшестоящ съд”[109] и „не може да бъде възпрепятстван да приложи незабавно Правото на Съюза в съответствие с акта или практиката на Съда, тъй като в противен случай полезното действие на този член би било ограничено; …правомощието в самия момент на прилагането на това право да направи всичко необходимо, за да остави без последици национална правна уредба или практика, която евентуално представлява пречка за пълното действие на нормите на Правото на Съюза, е неразделна част от функцията на съд на Съюза, каквато изпълнява националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на нормите на правото на Съюза” (т. 134 и цит. практика).

5.7. В частност по отношение на „дисциплинарната отговорност, към каквато биха могли да бъдат привлечени съдиите съгласно правната уредба на държава-членка в случай на несъобразяване с актовете на конституционния или на върховния съд на тази държава”, Съдът е категоричен: „това, че националният съд изпълнява поверените му с Договорите задачи и задълженията си по Договорите, като в съответствие с принципа на примат на Правото на Съюза осигурява действието на разпоредба от Правото на Съюза…, по дефиниция не би могло да се третира като дисциплинарно нарушение на съдиите от състава на посочения национален съд, без така ipso facto да се стигне до нарушение на тази разпоредба и упоменатия принцип (т. 136). Поради това „принципът на примат на Правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба или практика, съгласно която общите съдилища на държавата-членка са обвързани от актовете на конституционния съд и от актовете на върховния съд на тази държава-членка и поради тази причина, а и защото в противен случай би имало риск съответните съдии да бъдат привлечени към дисциплинарна отговорност, не могат служебно да оставят без приложение установената с тези актове съдебна практика дори когато в светлината на дадено решение на Съда смятат, че тя е в противоречие с разпоредби от Правото на Съюза с директен ефект” (т. 137 и т. 2 от диспозитива).

Самото разбиране на СЕС за „директен ефект” на съюзна правна норма вече изглежда значително променено (разширено) – но за това друг път…

6. Решение от 13 юли 2023 г.[110]. Съдът се произнася по две преюдициални запитвания от Окръжния съд на Варшава за тълкуване на чл. 2 и чл. 19, § 1, ал. 2 ДЕС (многократно цитиран в тази поредица относно принципа на ефективност на Правото на ЕС), чл. 47 ХОПЕС и на „принципите на примат на Правото на ЕС, на лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 ДЕС, и на правната сигурност”. Решението заслужава самостоятелно внимание, каквото вече твърде големият обем на тази студия не ми позволява. Мога само да споделя недоумение защо това решение на Големи състав на СЕС не е преведено на български език на сайта на Съда, макар да е преведено на почти всички други езици (дори на малтийски)… А защо и по него няма становище на българската държава е отделна и голяма тема.

[1] Разбира се, ЕС е компетентен и създава процесуални правила – но приложими само по делата, възложени в компетентността на съюзната съдебна институция – виж подробно в Атанас СЕМОВ, Съвременно международно правораздаване. Том ІІ. Съдът на Европейския съюз, Институт по международно право, Институт по европейско право, С., 2011, стр. 163 и сл. и 231 и сл.

[2] Подробно пак там, стр. 42, „Доктринална власт на Съда на ЕС над националните съдилища”.

[3] Единствено поради това, че не може да бъдат оставени или включени в компетентността на националните съдилища – виж подробно пак там, стр. 129 и сл.

[4] Изрично – в CJCE, 15. 9. 1998, Edis, C-231/96; така и CJCE, 17. 11. 1998, Aprile, C-228/96 и мн. др.

[5] CJCE, 16. 12. 1976, Rewe, 33/76, т. 5 и CJCE, 16. 12. 1976, Comet, 45/76, т. 13 и 16.

[6] Виж напр. изрично – в CJCE, 15. 9. 1998, Edis, C-231/96, така и в CJCE, 17. 11. 1998, Aprile, C-228/96 и др.

[7] CJUE, 24. 11. 2022, Varhoven administrativen sad  (IG срещу Върховен административен съд), C-289/21, т. 33, за това дело виж подробно нататък.

[8] В българския превод „да се установят” – припомням, че смятам за правилно да се разбира, че става дума именно „да се предвидят” (не непременно да се „създадат”, нарочно – може и просто да се приложат вече налични адекватни правни способи). Само така трябва да се разбират изразът to establish (англ.),. Още по-ясно е във френския превод:  de régler – да уреди! Затова добрият превод на текста би бил „…вътрешното право на всяка ДЧ трябва да предвиди процесуални правила…”.

[9] В българския превод „равностойност”, според мен неточно.

[10] Съдът припомня и CJUE, 15. 4. 2021, État belge, C‑194/19, т. 42 и цитираната там съдебна практика.

[11] CJCE, 24. 11. 1998, Bickel et Franz, C‑274/96, т. 17.

[12] Вкл. приложимите по конкретното дело пред националния съд правила относно процесуалния език: „Националните разпоредби не могат да налагат дискриминация по отношение на лицата (в случая от друга ДЧ – б. м.) на които ПЕС предоставя право на равно третиране, нито да ограничават основните свободи, гарантирани от ПЕС (и припомня CJCE, 2. 2. 1989, Cowan, 186/87, т. 19) – пак там.

[13] За този уникален само за ЕС принцип виж подробно в Атанас СЕМОВ,  Правна система на ЕС, Институт по Европейско право, С., 2017, стр. 42 и особено в Атанас СЕМОВ, Защита на националната конституционна идентичност в Европейския съюз, Изд. на БАН „Проф. Марин Дринов”, С., 2021, стр. 13 и сл. и стр. 36 и сл.

[14] CJCE, 16. 12. 1976, Rewe, 33/76, т. 5; CJCE, 16. 12. 1976, Comet, 45/76, т. 16 и мн. други.

[15]CJCE, 21. 9. 1989, Commission с/ Grèce, 68/88, т. 23 и 24.

Това е „постоянна практика” (според самия СЕС) и примерите – все с позоваване на днешния чл. 19, § 1, ал. 2 от ДЕС – са десетки. Сред тях виж: CJCE, 10. 7. 1990, Hansen, C-326/88, т. 17; CJCE, 26. 10. 1995, Siesse, C-36/94, т. 20 и цитираната там практика; CJCE, 7. 12. 2000, de Andrade, C-213/99, т. 18-19 (където СЕО изрично говори за „запазване на свободата на преценка на ДЧ” (pouvoir discrétionnaire); CJCE, 30. 9. 2003, Inspire Art, C-167/01, т. 61-62; CJCE, 16. 10. 2003, Hannl–Hofstetter, C-91/02, т. 17; CJCE, 3. 5. 2005, Silvio Berlusconi et a., C-387/02, C-391/02 и C-403/02, т. 63-64 и мн. др.

[16] Виж много подробно в Атанас СЕМОВ, Задължението за съответстващо на Правото на ЕС тълкуване на вътрешните правни норми. Най-широкообхватната последица от действието на Правото на ЕС, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2022.

[17] Още от 1965 г. CJCE, 1. 12. 1965, Firma Schwarze, 16/65 – в 55 най-важни решения на СЕО, стр. 74 (50-res_OKOK.qxd (eubg.eu)).

[18] CJCE, 10.7. 1997, Palmisani, C-261/95, т. 34-38.

[19] CJUE, 22. 12. 2010, DEB, C-279/09, т. 33. Трябва да се отбележи, че СЕС преформулира въпроса на националната юрисдикция, който се отнася общо за „принципа на ефективност в практиката на СЕС” (т. 1).

[20] Макар да оставя на националната юрисдикция да преценява дали в конкретната ситуация са изпълнени редица условия, които извежда за първи път – т. 60-62 и отново в диспозитива.

[21] Виж неотдавна в CJUE, 11. 6. 2015,  Berlington Hungary, C-98/14.

[22] CJCE, 9. 12. 2003, Commission c/ Italie, С-129/00. Подробно виж в Атанас СЕМОВ, За ролята и отговорността на националния съдия по прилагането на Правото на ЕС (необходимо припомняне на изводите от две исторически решения на Съда на ЕС) – в: Екатерина Михайлова, Деяна Марчева (съст.), Сборник 25 години департамент „Право”, НБУ, 2017, стр. 55-66.

[23] CJUE, 21. 1. 2010, Alstom Power Hydro, C‑472/08, т. 17. СЕС припомня практиката си по делата CJCE, 17. 11. 1998, Aprile, C-228/96, т. 18 и CJCE, 11. 7. 2002, Marks & Spencer, C‑62/00, т. 34.

[24] CJCE, 15. 4. 2008, Impact, С-268/06, т. 63 и 73 и CJUE, 15. 4. 2010, Barth, С-542/08.

[25] CJCE, 6. 10. 2009, Asturcom, С-40/08.

[26] Виж напр. CJСЕ, 14. 12. 1995, Peterbroeck, C-312/93 относно правото на конкуренцията.

[27] CJUE, 24. 11. 2022, IG срещу Върховен административен съд, C-289/21, т. 37-39.

[28] CJCE, 10.7. 1997, Palmisani, C-261/95, т. 27.

[29] Виж в наши дни например впечатляващите заключения на генералните адвокати Пойарес Мадуро по делото CJCE, 7. 6. 2007, Wan der Weerd et a., C-222-225/05, т. 20 и сл. и Джулияне Кокот по делото CJCE, 21. 6. 2007, ONP c/ Emilie Jackman et a., C-231-233/06, т. 48-55.

[30] CJCE, 16. 12. 1976, Rewe, 33/76, т. 5; CJCE, 16. 12. 1976, Comet, 45/76, т. 16 и мн. др.

[31] CJCE (Голям състав), 25. 7. 2002, Unión de Pequeños Agricultores, С-50/00.

[32] CJCE, 13. 7. 2006, Manfredi, C-295-298/04, т. 79.

[33] Виж CJCE, 11. 7. 2002, Marks & Spencer, C-62/00.

[34] CJCE, 16. 7. 2009, Visciano, C-69/08, т. 46.

[35] CJCE, 2. 12. 1997, Fantask, C-188/95; CJCE, 17. 11. 1998, Aprile, C-228/96; CJCE, 11. 7. 2002, Marks & Spencer, C-62/00 и др.

[36] CJCE, 9. 11. 1983, San Giorgio, 199/82; CJCE, 21. 9. 2000, Michailidis, 441 и 442/82.

[37] CJCE, 19. 5. 1998, Jensen, С-132/95.

[38] CJCE, 22. 4. 1997, Draehmpaehl, 180/95.

[39] Виж напр. CJCE, 19. 6. 2003, Pasquini, C-34/02, т. 62.

[40] Виж постановените в един ден решения по делата CJCE, 16. 12. 1976, Rewe, 33/76, т. 5, и CJCE, 16. 12. 1976, Comet, 45/76, т. 13 и 16, подчертаването мое. В същия смисъл виж и знаковото CJCE, 19. 11. 1991, Francovich, C-6 и 9/90, т. 42-43, в 55 най-важни решения…, стр. 292.

[41] CJCE, 10.7. 1997, Palmisani, C-261/95, т. 27.

[42] CJCE, 15. 9. 1998, Edis, C-231/96, т. 36.

[43] CJCE, 14. 12. 1995, Peterbroeck, С-312/93, т. 14.

[44] CJCE, 9. 2. 1999, Dilexport, С-343/96, т. 43; CJCE, 2. 10. 2003, Weber’s Wine World et a., С-147/01, т. 92 и др.

[45] Виж особено показателно в българското дело (по преюдициално запитване на Районен съд Свиленград!) CJUE (Опр.), 12. 7. 2018, Pinzaru et Cirstinoiu, C-707/17, подробно в предишната студия.

[46] „..Незабавно да спре приложението на този закон до отсъждането на Съда, дори ако неговото национално право му забранява това“! – CJCE, 19. 6. 1990, Factortame I, C-213/89, в 55 най-важни решения…, стр. 287.

[47] Leo Flynn, When national procedural autonomy meets the effectiveness of Community law, can it survive the impact?, Era Forum scripta iuris europaei, Vol. 9, 2008, p. 245.

[48] Виж знаковото дело CJUE,  6. 3. 2018, Achmea, C‑284/16, в частност т. 36, 55 и 56.

Както и такива норми, които ги лишават от независимост – виж CJUE,  25. 7. 2018, Minister for Justice and Equality, C‑216/18, PPU, т. 48-55 и подробно в следващата студия относно делото CJUE (Голям състав), 24. 6. 2019, Commission européenne c/ République de Pologne  (Независимост на върховен съд), C‑619/18.

[49] Виж подробно в Станислав КОСТОВ, Извъндоговорната отговорност на ЕС и на държавите членки, Сиби, С., 2017.

[50] CJCE, 19. 6. 1990, Factortame I, C-213/89.

[51] CJUE, 26. 1. 2010, Transportes Urbanos, C-118/08.

[52] Знаково в CJCE, 9. 12. 2003, Commission c/ Italie, С-129/00. Подробно виж в Атанас СЕМОВ, За ролята и отговорността на националния съдия по прилагането на Правото на ЕС…, цит. съч. Виж и наскоро в CJUE, 11. 6. 2015,  Berlington Hungary, C-98/14.

[53] CJUE (Опр.), 18. 12. 2019, Hochtief, C-362/18, т. 55.

[54] Т. 57. Виж също CJUE, 29. 7. 2019, Hochtief Solutions Magyarországi Fióktelepe, C‑620/17, т. 56, и CJUE, 11. 9. 2019, Călin, C‑676/17, т. 28 и цитираната там практика.

[55] Т. 1 от диспозитива. За отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушаване на ПЕС, виж подробно в Станислав КОСТОВ, Извъндоговорната отговорност на ЕС и на държавите-членки, „Сиби”, С., 2017.

[56] CJUE, 26. 2. 2013, Melloni, C‑399/11, т. 60.

[57] CJUE, 18. 12. 2014, European Commission v. United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland, C-640/13.

[58] Виж подробно в Атанас СЕМОВ, Фундаментална доктрина за европейската интеграция – в: Правна система на ЕС, ИЕП, С., 2017, стр. 5 и сл. и Атанас СЕМОВ, Права на гражданите на Европейския съюз. Том ІІІ. Правен режим на защитата на правата на човека в ЕС – актуални проблеми в практика на Съда на ЕС 7 години след влизането в сила на Договора от Лисабон. Блокираното присъединяване на ЕС към ЕКПЧ. Принципът на недискриминация в правото на ЕС”, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2017.

[59] Струва си да се има предвид, че докладчик по делото е съдия Антонио Тицано, а Генерален адвокат е Ив Бот – две от големите съвременни имена на консервативното течение в СЕС…

[60] Виж в Атанас СЕМОВ, Съвременно международно правораздаване. Том 2. Съдът на Европейския съюз, Институт по международно право, Институт по европейско право, С., 2011, стр. 283 и сл.

[61] Затова за националния съдия е много важно да познава не само практиката по тълкувателните производства (за преюдициални заключения), но и практиката по делата срещу ДЧ, което може да позволи своевременното съдебно ограничаване на редица нарушения, за които иначе би се наложило Комисията да води дела срещу съответната държава…

Ясно внушение в този смисъл прави самият СЕС по това дело (т. 8): той припомня практиката си по предходно преюдициално запитване (CJUE, 8. 3. 2001, Metallgesellschaft e.a., C‑397/98 и C‑410/98), в което вече е дал ясно тълкуване (за несъвместимост с ПЕС на съответни национални разпоредби), с което националната юрисдикция (в случая Върховният съд на Обединеното кралство) е трябвало да се съобрази – и така не би се стигнало до дело срещу държавата! Впрочем интересно е да се отбележи, че в своето решение Върховният съд потвърждава, че въпросната национална разпоредба е несъвместима с ПЕС (т. 19), а правителството декларира, че тя няма да се прилага в други аналогични ситуации. Това обаче не е достатъчно за ЕК, която настоява разпоредбата да бъде отменена и завежда дело пред СЕС!

[62] CJUE, 18. 12. 2014, European Commission v. United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland, C-640/13, т. 1 и 20-22.

[63] Или на доверието в законодателството (confiance légitime), т. 21.

[64] Т. 16-18. Това е типичен пример за преди всичко тълкувателното значение на делата срещу ДЧ – спорът (между ДЧ и ЕК) не е по фактите, а по тълкуването на съюзна разпоредба: дали тя изисква определено поведение от ДЧ или не…

[65] Т. 25. В текста на френски език (решението е публикувано само на френски и английски език) изразът е „достъп до съдебната система” (d’accéder au système judiciaire).

[66] Виж и CJUE, 4. 9. 2011, Commission c/ Grèce, C‑351/13, т. 20 и цитираната практика.

[67] CJUE, 18. 12. 2014, European Commission v. United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland, C-640/13, т. 42.

[68] Т. 30. Съдът се позовава на практиката си (виж CJUE, 12. 12. 2013, Test Claimants, C-362/12, т. 30 и цитираната там практика).

[69] Т. 31. Виж в същия смисъл CJUE, 27. 6. 2013, Agrokonsulting-04, C‑93/12, т. 35 и CJUE, 12. 12. 2013, Test Claimants in the Franked Investment Income Group Litigation, C-362/12, т. 31.

[70] CJUE, 18.12.2014, European Commission v. United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland, C-640/13, т. 32.

[71] Т. 38. В т. 23 СЕС приема, че ситуацията е най-малкото аналогична на CJСE, 11. 7. 2002, Mark & Spencer, C‑62/00, т. 38.

[72] Виж CJUE, 12. 12. 2013, Test Claimants in the Franked Investment Income Group Litigation, C-362/12, т. 45 и цитираната там практика.

[73] CJUE, 18. 12. 2014, European Commission v. United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland, C-640/13, т. 38.

[74] CJUE (Голям състав), 5. 6. 2018, Колев и др., C‑612/15.

[75] Както релевираните изрично от сезиращата национална юрисдикция, така и непосочени от нея (в т. 53 и др.)!

[76] Т. 63 (и т. 76). И след това прави рядко срещани ясни препоръки за изменения в националното законодателство! „Националният законодател трябва да вземе необходимите мерки, …при необходимост да измени законодателството и да гарантира, че процесуалният ред, приложим при преследването на престъпленията, които засягат финансовите интереси на Съюза, не е формулиран по такъв начин, че поради присъщи за него особености да съществува системен риск за ненаказуемост на деянията, представляващи такива престъпления, както и да гарантира защитата на основните права на обвиняемите лица” – т. 65.

И отделно настоява (в т. 66), че юрисдикцията по същество „трябва, без да изчаква изменение на разглежданата национална правна уредба по законодателен или друг конституционен ред, да осигури пълното действие на посочените задължения (на ДЧ – б.м.), като тълкува тази правна уредба, доколкото е възможно, в светлината на …(относимата СПН, вкл. „така, както е тълкувана от Съда”), или при необходимост да не приложи посочената правна уредба (и припомня CJUE, 8. 9. 2015, Taricco et a., C‑105/14, т. 49).

[77] В българския превод нелепото „продължи”… На френски език е „prolonger”, на английски „to extend the time limits” – все „удължавам”, особено когато се отнася за срок! Срок не може да се „продължи”, а да се „удължи”! Може да „продължи” действието на някаква мярка, съдебният процес може да „продължи” – срокът се „удължава”…

[78] CJUE (Голям състав), 6. 10. 2021, W.Ż, C-487/19, диспозитив.

[79] CJUE, 24. 11. 2022, IG срещу Върховен административен съд, C-289/21.

Пореден пример за българско дело (да не говорим за другите), при това засягащо върховен съд, по което няма становище от българското правителство. Струва ми се, че вече е наложително остро да се постави въпросът какво изобщо върши службата за процесуално представителство пред СЕС (или както се нарича в конкретния момент)! Към края на 2022 г. „дейността” се осъществява от отдел в Министерството на външните работи …

[80] Точка 6.1.1 от приложението към Наредбата за топлоснабдяването.

[81] В българския превод „равностойност”, в случая нелеп опит за „чистота” на езика с избягване на чуждица, която е общоприет термин.

[82] Виж подробно в Атанас СЕМОВ, Права на гражданите на Европейския съюз. Том ІV. Приложимост на Хартата на основните права на ЕС. Приложно поле или кога се прилага ХОПЕС?, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2020.

[83] Т. 23. Всъщност актът на запитването (достъпен на сайта на СЕС в материалите по делото ) е пореден пример за озадачаващо неизпълнение на базови изисквания относно всяко преюдициално запитване до СЕС, а изглежда и за неразбиране на базови понятия или правила на Правото на ЕС.

Още в самото начало се посочва, че „е необходимо тълкуване на общностното право” – макар да е редно всеки съдия да е наясно, че „Общностно” (при това с главна буква) право не съществува от 2009 г. Точно толкова нелепо е да се използва и израз „общностни норми” (в т. 15 от мотивите на определението) – напълно недопустимо (макар и все още масова практика) е в съдебен (и в какъвто и да било друг официален) акт да се пише за „Общностно право” или „общностни норми” и каквото и да било друго „общностно” (все още често срещаме „общностния съд” или дори „Съда на Европейските общности”, макар да е преименуван на „Съд на Европейския съюз” още на 1 декември 2009 г.) – освен в ясно исторически план.

Изразите „европейско право” и „европейско законодателство” (използвани в т. 10 и 20 на мотивите на определението и дори във всеки от преюдициалните въпроси!) са в краен случай събирателно понятие – и то за свободната реч, но напълно неприложимо по отношение на Правото на ЕС… При това в други случаи съдът използва правилното „право на ЕС”, което прави още по-озадачаващо защо не го използва винаги…

В т. 6 звучи странно формулировката „Оспорването на подзаконови нормативни актове е без ограничение във времето, но се отнася само към действащите нормативни актове, а не към отменени или изменени такива, които вече не са част от действащото потестативно субективно право към момента на произнасяне по същество от съда”…

Както и упоритото в нашата съдебна словесност използване на грозни и при това напълно ненужни чуждици, като „касаещо” и особено „касателно” или „досежно” (напр. в т. 17)…

Добре е поне, че тези слабости не са възпроизведени във формулировката на отправените до СЕС въпроси (освен „европейското право”, във всеки от въпросите)…

[84] В светлината на изискването на т. от чл. 94, б. „в” от Процесуалния правилник на Съда.

[85] Вкл. съвсем наскоро в CJUE,  17. 5. 2022, SPV Project 1503 et a., C‑693/19 и C‑831/19, т. 44.

[86] Виж напр. българския опит по делата CJUE (Опр.), 17. 7. 2014 Yumer, С-505/13 или CJUE (Опр.), 13. 2. 2020, МАK ТURS, C‑376/19, виж подробно тук Приложното поле на ПЕС – изискване връзката да е „реална” – Lex.bg News.

[87] СЕС обаче оставя без внимание – макар на фона на посоченото да не става ясно защо… – и посоченото в т. 3 на определението на АССГ твърдение на същата страна, че е „нарушено правото да се отправи преюдициално запитване съгласно чл. 267, § 1 от ДФЕС” (като се отчете и че от акта на запитването не става ясно чие е това право, навярно с мълчаливото разбиране, че подобно право няма никое частно лице, нито който и да било, различен от „национална юрисдикция”…).

[88] Т. 35, където СЕС напомня скорошното решение CJUE, 19. 12. 2019, Deutsche Umwelthilfe, C‑752/18, т. 54.

[89] Т. 53, където Съдът припомня CJCE, 15. 4. 2008, Impact, C‑268/06, т. 51.

[90] Т. 55 и диспозитива. Преводът в българската версия намирам най-малкото за тромав…

[91] CJUE, 21. 10. 2021, ZX (Отстраняване на пороци от обвинителния акт), C‑282/20.

[92] Чл. 6, § 3 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22. 5. 2012 г. относно правото на информация в наказателното производство.

[93] CJUE (Голям състав), 5. 7. 2016, Ognyanov (Огнянов), C‑614/14.

[94] Съдия Иво Хинов (който в своя статия пише за „Европейският съюз – този грандиозен социален и юридически експеримент”)…

[95] Дело CJUE (Голям състав), 8. 11. 2016, Ognyanov (Огнянов), C‑554/14 (виж и в следващата точка). За ориентир е добре да се отчете, че преюдициалното запитване за това дело е изпратено първо – преди  запитването по делото, което разглеждам тук, – но СЕС постановява решението си по него по-късно (8 ноември) – след произнасянето си по разглежданото тук дело (5 юли 2016 г.). Съдът преценява първо да се произнесе именно по настоящото дело!

[96] Съгласно чл. 99 от Процесуалния правилник на Съда: „Когато преюдициалният въпрос е идентичен с въпрос, по който Съдът вече се е произнесъл, отговорът на този въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или не оставя място за никакво разумно съмнение, Съдът може във всеки един момент да се произнесе с мотивирано определение…”. Подчертавам, че в българския превод думата „никакво” пред „разумно съмнение” непонятно е пропусната! Но тя е несъмнено важна – и затова не е пропусната в официалните преводи на другите езици.

[97] Т. 34, където Съдът припомня CJUE, 20. 10. 2011, Interedil, C‑396/09, т. 38 и цитираната там практика; CJUE, 4. 6. 2015, Kernkraftwerke Lippe-Ems, C‑5/14, т. 32 и цитираната там практика и CJUE, 5. 4. 2016, PFE, C‑689/13, т. 40 и цитираната там практика.

[98] Т. 35, където припомня CJUE, 19. 4. 2016, DI, C‑441/14, т. 33 и цитираната практика и т. 2 от диспозитива.

[99] Т. 36 и т. 3 от диспозитива, виж и CJUE, 19. 4. 2016, DI, C‑441/14, т. 34.

[100] CJUE (Опр.), 17. 1. 2023, TBI Bank („ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД), C‑379/21.

[101] Т. 35 и т. 1 от диспозитива.

[102] CJUE (Голям състав), 8. 11. 2016, Ognyanov (Огнянов), C‑554/14 – да се различава от разгледаното по-горе дело CJUE (Голям състав), 5. 7. 2016, Ognyanov (Огнянов), C‑614/14.

[103] Забележете формулировката: „Правото на Съюза” – в цялост, не конкретна съюзна разпоредба!

[104] CJUE (Голям състав), 24. 7. 2023, Х (фиктивно име по съображения за анонимност), C‑107/23 PPU. Делото е разгледана в спешно преюдициално производство.

[105] Т. 80, където припомня цитираното и от мен в предходната студия решение CJUE, 5. 12. 2017, M.A.S. et M.B., C‑42/17, тук т. 43.

[106] В българския превод упорито се използва неуместното „предимство”…

[107] Т. 108, в която припомня CJUE, 8. 9. 2015, Taricco et a., C‑105/14, т. 54-57.

[108] Т. 128, където припомня решението си по предходното румънско дело C‑83/19 и др.

[109] Т. 133, където припомня делото RS, C‑430/21, т. 75.

[110] CJUE (Голям състав), 13. 7. 2023,YP e.a., C‑615/20 et C‑671/20.

29

Коментирайте

Не е задължително поле

Не се показва на сайта. Не е задължително поле

Не е задължително поле

Не се показва на сайта. Не е задължително поле

нови хронологично най-добре оценени

Анонимен

01 май 2024 9:52

Гост

­­­Г­­о­­­р­­­е­­щ­­­и­­ ­­м­о­м­и­­­ч­­е­т­­­а­ ­­в­и­­­ ­о­­ч­­­а­­к­­­в­­­а­­­т ­-­­­-­-> https://nu21.fun/girl?88509

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

07 август 2023 13:40

Гост

Отново прозира критика към СЕС, дали обаче тя е обоснована? Важното е обаче, че „налива вода в мелницата на антиевропейците“ – един конституционен съдия не може да не си дава сметка за това. Законът, вкл. и общностното право трябва да се тълкува съобразно неговия дух, вкл. и когато се прилага принципът на процесуална автономия. Когато се защитават по-висши блага, СЕС не допуска някоя национална юрисдикция или законодател да „изопачава“ целите на общностното право чрез „националния процесуален правопорядък“ (почти започнах да „говоря“ ала автора). За сведение и общностният законодател „се намесва“ в „процесуалната автономия“ на националния законодател, като урежда процесуални норми… Покажи целия коментар »

Съгласен съм1

-5Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

07 август 2023 10:38

Гост

Пълзящото отнемане на държавен суверенитет продължава до пълното му отменяне.
ЕССР продължава да поглъща чужди държави и ресурси под диктата на САЩ.

Съгласен съм6

-5Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

07 август 2023 13:43

Гост

Това е юридически сайт, не е сборище на „антиваксъри“ и „антиевро-то“!

Съгласен съм3

-1Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

07 август 2023 15:41

Гост

Точно защото е юридически сайт, нискограмотните жълтоветници, наведени ниско и с мек тръбнак, нямат място в него.
Те няма идея дори какво е държавен сувиренитет.

Съгласен съм2

-2Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

07 август 2023 16:28

Гост

Ако се успокои темпото, може и да се пише грамотно, а не да се „изяждат“ букви. Апропо, какво е жълтопаветник и държавен суверенитет? И как САЩ „поглъща“ чужди държави и каква е връзката със статията на Семов? Насочвам въпросите към нея, защото все пак това е правен сайт, а не сборище на „антиваксери“!

Съгласен съм1

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

07 август 2023 10:35

Гост

Който си го разбира си го разбира

Съгласен съм6

-1Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

07 август 2023 10:34

Гост

Страхотен анализ. Просто чудодеен

Съгласен съм6

-1Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

07 август 2023 10:34

Гост

Не е зле всичко казано. Поздравления

Съгласен съм3

0Не съм съгласен

Отговор

Лазар

07 август 2023 10:36

Гост

Дано повече хора да го прочетат.

Съгласен съм4

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

07 август 2023 10:34

Гост

Браво на Семов

Съгласен съм3

0Не съм съгласен

Отговор

Роко

07 август 2023 10:24

Гост

Блестящ както винаги!

Съгласен съм6

-2Не съм съгласен

Отговор

Симо

07 август 2023 10:25

Гост

Добро начало за седмицата.

Съгласен съм4

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

07 август 2023 10:08

Гост

Ех, Насе, Насе…
Кога най-сетне ще започнеш за пишеш решения на КС, за което народът ти плаща не малка заплата, вместо статии по извънкласни теми.

Съгласен съм4

-7Не съм съгласен

Отговор

Щерев

07 август 2023 10:27

Гост

Той си пише човекът. Има цяло.дело на година.

Съгласен съм6

-4Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

07 август 2023 14:29

Гост

Което обикновено прекратява, щото най-лесно.

Съгласен съм1

-2Не съм съгласен

Отговор

анонимен

07 август 2023 10:00

Гост

Станахме държава с прецедентно право без да щем – то не са решения на СЕС, то не са ТР, то не е практика по чл. 290 ГПК.

Съгласен съм7

0Не съм съгласен

Отговор

Лозан

07 август 2023 10:33

Гост

Ще има ТР. Като.практиката им е противоречива.

Съгласен съм1

0Не съм съгласен

Отговор

кака сийка

07 август 2023 9:59

Гост

Запазена територия, ама не баш. Всичкото на СЕС му е такова

Съгласен съм5

0Не съм съгласен

Отговор

Проскубания бухал

07 август 2023 9:54

Гост

Семчов отново е недоволен от русизмите „касателно“ (даже касаещо го дразни, алоуу) и „досежно“, които са крайно необходими с цел избягване на досадни повторения, но на драго сърце, донякъде с основание защото са се уставновили трайно в доктрината, прегръща понятия, като еквивалентен (равностоен) и примат (предимство), бива ли така, но от човек без практически опит е нормално да се опитва да окастри езика точно от нужните ни работни думи. Тоя СЕС много двуличен, защото когато става дума за интереси на Съюза затяга коланите, принуждавайки съдиите да не прилагат решения на КС, а ДОСЕЖНО националните държави са прави на улав и… Покажи целия коментар »

Съгласен съм2

-3Не съм съгласен

Отговор

Вуйчо Ваньо

07 август 2023 10:01

Гост

Тези клиширани русизми са изключително досадни и съм съгласен със Семов, а освен това съвсем не са наложителни за избягване на повторенията, тъй като могат да бъдат заместени много лесно без чуждици. Аналогичен пример е и да кажеш „същият“, за да избегнеш повторение на човек или дори име на закон или акт.

Съгласен съм4

-2Не съм съгласен

Отговор

Проскубания бухал

07 август 2023 10:20

Гост

Точно този има субективно отношение към чуждиците като един типичен западноговорящ франкофон теоретик – бори се за чистотата на езика, ама го „дразнят“ само някои по-източни думи, другото го приветства, нищо, че държавността и правната ни система веднага след освобождението е основана с помощта на представители на Руската империя, а като се вземе и близостта на езика, няма нищо необичайно. Лично аз го приемам като богатство и стига да върши работа нямам нищо против, другото е малко като горене на книги, айде, канселиране на определени културни заемки, а иначе това с френския шовинизъм и ролята на езика им от времето… Покажи целия коментар »

Съгласен съм1

-5Не съм съгласен

Отговор

Проскубания бухал

07 август 2023 10:26

Гост

Защо господинът не се преименува на Слъчногледов, че някак си коренът „семка“ изглежда простовато, да вземем да махнем и наставкат „ов“ щото в българския език отдавна няма падежи с изключение на звателния и винителен/дателен за някои въпросителни/относителни местоимения. Комуистите ни осакатиха азбуката, за да се впишем в техния културен мироглед (прощавайте светоглед, щот „мир“ е русизъм, трябва ми време да свикна с (авто)цензурата) да не ме помислят за Z-аджия и русороб, а сега тези се „изнервят“ от думи, колелото на историята се върти, а хамстерите в него преобръщат без никой да ги пита за каквото и да било.

Съгласен съм1

-5Не съм съгласен

Отговор

Проскубания бухал

07 август 2023 10:38

Гост

*Коренът е семе, не семка, ни идеята е същата.

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

07 август 2023 10:44

Гост

Избирателно образуване на нерви има при него. Смешно е.

Съгласен съм1

-4Не съм съгласен

Отговор

Попрочел

07 август 2023 12:06

Гост

„Точно този“ (Семов) многократно и много по-остро е критикувал използването на недъгави западни чуждици (сещам се за „стартирам“ и „финализирам“) и, обратно, е обяснявал разликата между чуждици, които са необходими понятия (като „касация“ или „примат“, което е съвсем различно от „предимство“ или „върховенство“), и ненужни чуждици. Глупавата русофилия е като глупавата русофобия – глупава…

Съгласен съм1

-3Не съм съгласен

Отговор

Проскубания бухал

07 август 2023 12:39

Гост

С това се съгласявам, но изхождайки от аргумента за „работните думи“ на него просто не му се налага да ги използва, защото немалка част от неговите статии са копирани мотиви с коментари към тях на актове на СЕС, така че не се учудвам от раздразнението му. Какъв е проблемът да се употребяват касателно/касаещо, досежно, относно, релевантно и т.н. когато има нужда от тях, а в правото безспорно това се прави по необходимост. Освен, че е фрустриран не откривам валиден довод за отхвърлянето им като понятия.

Съгласен съм1

-2Не съм съгласен

Отговор

даааааам

07 август 2023 9:10

Гост

Значи да обобщим – има ТР, което отива у кереча, търсим относимо ПЕС и го игнорираме с чиста съвест 😉

Съгласен съм4

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

07 август 2023 9:09

Гост

Следя поредицата на Семов и смея да твърдя, че тази статия е една от най-полезните. Осмислянето на представената и анализирана практика на СЕС обаче ще отнеме години на българския съд

Съгласен съм5

0Не съм съгласен

Отговор