Преценката за приложното поле на Правото на ЕС – лампата на Аладин или кутията на Пандора?
Разбиране за „изцяло вътрешна ситуация”
Поредицата на чл.-кор., проф. д.ю.н. Атанас Семов
В поредица от публикации, озаглавена „Приложно поле на Правото на ЕС – установяване на връзка в наглед изцяло вътрешни ситуации: в материи, които нямат съюзна правна уредба или в които ЕС изобщо няма компетентност“, чл.-кор., проф. д.ю.н. Атанас Семов ще даде ценни насоки за практикуващите юристи за поставящите най-големи предизвикателства пред тях ситуации, свързани с приложението на Правото на ЕС.
В няколко предходни студии представих общото разбиране за приложно поле (обхват) на Правото на ЕС и подчертах, че преценката дали една ситуация попада в това приложно поле зависи от установяването на реална (но не и непременно пряка) връзка с ПЕС. И на основата на богата практика на СЕС приех обобщено, че
всяка ситуация,
която има връзка с ПЕС,
е „съюзна ситуация” –
дори и ако на пръв поглед
е изцяло вътрешна,
защото няма годна за прилагане
съюзна правна норма (СПН).
Ако една ситуация е уредена напр. от съюзна директива, тя несъмнено има съюзна правна уредба (дори ако нито една норма от директивата не се прилага като източник на субективни права – било защото е добре транспонирана, при което източник на субективни права са вътрешните правни норми (ВПН); било защото не е транспонирана, но сама не е годна да прояви директен ефект). Нормите на тази директива обаче се „прилагат” спрямо тази ситуация косвено – като източник за съответстващо им тълкуване на приложимите ВПН или като основание за неприлагане на противоречащите им ВПН.
Същата директива може да има връзка и с друга ситуация (материя), която очевидно не урежда – напр. процесуалните отношения (относно материалните норми в обхвата на уредената със съюзен правен акт материя). Тази друга ситуация – именно поради връзката си с ПЕС (чрез директивата) – също е „съюзна ситуация” (в обхвата на ПЕС, поради което напълно приложима е поне ХОПЕС).
Същото е валидно и по отношение на регламентите: една ситуация може да има връзка с регламент, уреждащ друга ситуация (и дори друга материя). Особено типичен пример (който ще бъде анализиран подробно нататък) за връзка с изключително широк кръг материи, респ. ситуации в ДЧ, е Регламентът за защита на личните данни[1].
Именно затова е необходимо да се разграничават:
съюзна ситуация – имаща съюзна правна уредба, приложима или относима,
и изцяло вътрешна ситуация – без никаква връзка с ПЕС.
Нерядко връзката е косвена (далечна), но все пак реална – тогава ситуацията е „привидно изцяло вътрешна“ (apparently internal situation) – и Съюзното право е относимо към нея, т.е. пак е съюзна...
Всяка национална юрисдикция по всяко дело трябва служебно да провери дали предметът на делото и приложимите ВПН имат връзка с ПЕС и ако установи връзка – да съобрази в пълнота последиците от действието на ПЕС. Това означава (както наскоро потвърди еднозначно и КС, виж надолу) последователно (и мотивирано) да бъде установено:
- дали в ПЕС има разпоредби, годни за прилагане като източник на субективни права,
- ако не – кои са относимите СПН;
- дали те налагат определено съдържание на приложимите ВПН;
- дали са предвидени дерогации;
- има ли държавата свобода на преценка при приемането на вътрешни мерки, ако да – какви са границите на тази свобода и дали са спазени;
- дали приложимите ВПН са съвместими с ПЕС и ако да – какво е съответстващото на ПЕС тълкуване на тези ВПН (а ако не – да бъдат оставени неприложени).
Във всеки случай на съмнение националният съдия (независимо от каква инстанция) трябва да отправи преюдициално запитване до СЕС.
Централно за разбирането на обхвата на ПЕС е понятието „релевантност“. По отношение на ПЕС „релевантен“ трябва да се разбира в общия смисъл на „имащ отношение“ или „СВЪРЗАН“ (виж подробно тук ) Винаги, когато една ситуация има реална връзка с ПЕС, то е относимо право. Спрямо всяка ситуация, попадаща в приложното ѝ поле, СПН е „относима“ – и изисква поне „спазване“. Ако тази СПН е годна да породи преки правни последици (да предостави субективни права), тя е и „приложима“. Но цялото ПЕС е действащо право във всяка ДЧ.
ПРИЛОЖНОТО ПОЛЕ НА ПРАВОТО НА ЕС Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ШИРОКО. Практически е много вероятно, позволявам си да твърдя: дори по-вероятно, една ситуация в ДЧ да има връзка с ПЕС, отколкото да няма. Неслучайно съдията в СЕС Алан Розас настоява, че
„все по-трудно е да се намери област,
в която Правото на ЕС отсъства напълно!“[2]…
Затова през 2022 г. Конституционният съд посочи[3] максимално ясно:
„…Изясняване на приложимото вътрешно право в контекста на ПЕС е необходимо винаги, когато приложима вътрешна правна норма попада в приложното му поле…, и поради това се дължи на общо основание (ipso jure) от всеки правен субект, който я прилага, и в частност от всеки съд в съдебната система. Всеки съд …по всяко дело трябва служебно да провери дали предметът на делото или приложимите вътрешни правни норми имат връзка с Правото на ЕС (респ. дали приложимата вътрешна правна норма представлява мярка по прилагането му или по друг начин е свързана с него) и ако установи връзка – да съобрази в пълнота последиците от действието му. Това означава последователно да бъде установено: дали в Правото на ЕС има самоизпълними норми (годни за прилагане като източник на субективни права), ако не – кои са относимите съюзни правни норми (вкл. принципи); дали те налагат определено съдържание на приложимата вътрешноправна уредба; дали допускат изключение (дерогация); дали оставят на държавата свобода на преценка (дискреция) при приемането на вътрешни правни мерки (и особено при транспониране на директива), и в двата случая – дали са спазени границите на допустимите дерогация и/или дискреция; какво е съответстващото на Правото на ЕС тълкуване на приложимите вътрешноправни норми, вкл. и дали то не преодолява евентуално съмнение за противоречие на тези норми с Конституцията; както и дали те не са несъвместими с ПЕС.
Ако съответстващо на Правото на ЕС тълкуване на приложимата вътрешна правна норма се окаже невъзможно, тъй като би противоречало пряко на смисъла на нормата (тълкуване contra legem), е налице противоречие, при което вътрешната правна норма трябва да бъде оставена неприложена, без да се иска или изчаква отмяната на тази разпоредба по законодателен или друг конституционен ред, с резервата за съмнение за порок на относимата съюзна правна норма – ultra vires или друг – или за нарушаване на националната конституционна идентичност, при което ще е необходимо произнасяне на Съда на ЕС. В случай на основателно съмнение относно валидността или тълкуването на относима съюзна правна норма националният съдия също трябва да поиска преюдициално произнасяне на Съда на ЕС, след което да се съобрази с него.
Когато една вътрешна правна норма попада в приложното поле на Правото на ЕС, единствено прочитането ù в неговия контекст може да разкрие в пълнота нейните цели, съдържание и правни последици. Съответстващото на Правото на ЕС тълкуване на вътрешните правни норми в неговия обхват е определящо за прилагането на нормата. То може да позволи преодоляване на противоречие между вътрешната норма и Правото на ЕС от една страна, както и между вътрешната норма и националната конституция от друга страна.“
От своя страна и веднага след това ВАС също потвърди[4] изрично и ясно: всеки национален съд като съд по ПЕС дължи служебно проверка дали приложимата ВПН, по-общо ситуацията и делото по повод нея, попадат в ПППЕС и ако да: всеки съд дължи ipso jure, служебно и винаги, тълкуване на ВПН в съответствие с ПЕС (когато тази ВПН попада в приложното поле на ПЕС), защото България е обвързана от принципите на непосредствена приложимост, директен ефект и примат на ПЕС и от задължението за съответстващо тълкуване.
Класическата ситуация на връзка с ПЕС е „осъществяването на движение”, т. е. „външен елемент”. Без такъв елемент ситуацията изглежда „изцяло вътрешна” (приложими са само ВПН). На основата на принципа на ефективност на ПЕС обаче СЕС стесни значително разбирането за „изцяло вътрешна ситуация” и респ. разшири разбирането за приложно поле на ПЕС. Най-вече като „отвори” действието (обхвата!) на четирите свободи и към ситуации без трансграничен елемент, но при наличие на „друг елемент на връзка”! За да наложи, че дори без „движение”, ситуацията може да бъде „обхваната от Съюзното право” (и е само привидно/наглед изцяло вътрешна).
Някои автори определят ситуациите без трансграничен елемент като „изцяло вътрешни” и приемат, че ПЕС може да бъде приложимо към нея, ако е налице „друга връзка” – т.е. говорят за „прилагане на ПЕС към изцяло вътрешни ситуации”[5]. Такъв подход обаче може да подведе националния юрист – ситуацията „изцяло вътрешна ли е” или е „съюзна” (и ПЕС ѝ влияе)? Смятам за правилно – и единствено годно да помогне на юриста! – разбирането, че всяка ситуация, която има връзка с ПЕС (и ПЕС може да ѝ влияе), е „съюзна ситуация” – включително и когато на пръв поглед е изцяло вътрешна (защото няма годна за прилагане СПН).
Най-очевидният критерий за връзка с ПЕС е наличието на трансграничен елемент (виж подробно тук). СЕС също подходи първоначално сдържано и сякаш предпочиташе в случаите на ситуация без трансграничен елемент решението да остава в компетентността на държавите, евентуално и на ЕСПЧ. През 1997 г. по делото Uecker et Jacquet[6] той прие, че гражданството на ЕС няма за ефект разширяването на приложното поле на Общностното право към изцяло вътрешни ситуации, които нямат никаква връзка с него[7].
По-късно обаче Съдът предпочете обратния поход и практиката му от 90-те години на ХХ век насам е пропита от разбирането за необходимост прилагането на ПЕС максимално да се разшири (за да бъде „ефективно”)[8]. Той осъществи масирана юриспруденциална намеса, най-вече по отношение на голямо разширяване на разбирането за „външен/трансграничен елемент” и наложи различни юридически концепции, като например тази за виртуалното или фиктивното движение[9]. По делото Carpenter[10] СЕС знаково определи, че една ситуация няма да е „изцяло вътрешна”, ако самото лице не осъществява движение, но получава трансгранична услуга. Поради това гражданин на ЕС, доставчик на услуга в друга ДЧ, на която не е гражданин, може да се позове на свободата на предоставяне на услуги[11], за да се ползва от гарантираното в ЕС право на семеен живот и да се противопостави на експулсирането от собствената му страна (ДЧ, на която е гражданин) на неговата съпруга, гражданин на трета страна, въпреки че самата съпруга не се е ползвала от правото на свободно движение (не се намира в друга ДЧ, където би се ползвала от правата, съставляващи свободата на движение и гарантирани от ПЕС).
Дори когато всички елементи на едно обществено отношение са изцяло свързани само с една ДЧ, може да бъде установена връзка с Правото на ЕС. В решението си по делото Lindqvist[12] (относно „основните правни принципи” и то в така актуалната материя на защитата на личните данни[13]) СЕО (по повод Директива 95/46 относно защитата на личните данни) настоя, че позоваването на тази директива „не предполага съществуването във всяка ситуация на действителна връзка (l‘existence d‘un lien effectif) със свободното движение между ДЧ”[14]. Поради което прие, че „не е уместно изразът „дейности, които не попадат в приложното поле на Общностното право”, да се тълкува така, че да е необходимо във всеки случай да се проверява дали конкретната дейност засяга пряко свободното движение между ДЧ”[15]. Това е ярък пример за разбирането на СЕС, че в някои случаи ДЧ действат „в обхвата на ПЕС” дори ако „в конкретния случай липсва трансграничен елемент” (в частност осъществено движение) – т. е. и в ситуации, наглед изцяло вътрешни! Защото не е необходимо наличието на „ефективна връзка със свободното движение между ДЧ”[16].
В последното десетилетие Съдът постигна категорично утвърждаване на тенденцията за значително ограничаване на разбирането за изцяло вътрешна ситуация[17]. В контекста на настоящото изложение особено показателен пример за тази тенденция представляват делата Rendón Marín[18] и CS[19], решени в един ден и то от Големия състав.
По двете дела граждани на трети страни са лишени от право на пребиваване в ЕС, въпреки че непълнолетните им деца, по отношение на които упражняват родителските права, са граждани на ЕС. Съдът установява липса на връзка intuito personae с Директива 2004/38/ЕО, която се прилага само по отношение на гражданите на Съюза и членовете на техните семейства, които се движат или пребивават в държава членка, различна от тази, на която са граждани. Но (!) приема[20], че „съществуват някои съвсем особени случаи, при които, въпреки че не се прилагат разпоредбите на Съюзното вторично право (относно правото на пребиваване на граждани на трети държави) и въпреки че съответният гражданин на Съюза не е използвал свободата на движение”[21], Правото на ЕС поражда определени правни последици. И на гражданина на трета държава, член на семейството на гражданин на Съюза, все пак трябва да се признае право на пребиваване, тъй като в противен случай полезният ефект[22] на гражданството на Съюза би бил накърнен, ако в резултат от отказ той се окаже фактически принуден да напусне територията на Съюза и по този начин бъде лишен от възможността действително да се ползва от най-съществената част от правата, които му предоставя съюзното гражданство”.
Според СЕС „за тези случаи е характерно, че макар да се уреждат от вътрешни правни норми – „по принцип от компетентността на държавите-членки” и „извън приложното поле на разпоредбите на вторичното право” – те все пак са „неразривно свързани със свободата на движение и пребиваване”…
Забележете: в качеството си на граждани на ЕС трите деца се ползват с правото свободно да се движат и да пребивават на територията на Съюза и че всяко ограничение на това право попада в приложното поле на Правото на Съюза. Което несъмнено очертава изключително широко разбиране за връзка на плоскостта на „възможното въздействие” на вътрешни правни норми спрямо съюзни субективни права! И, поради това, изключително широка приложимост на ХОПЕС[23].
Аналогично по кръстопътното (по редица причини[24]) решение по българското дело Панчарево[25] СЕС „припомня” и че всеки гражданин на ЕС – както този, който е упражнил правото на свободно движение, така и този, който „никога не се е възползвал от правото на свободно движение”[26] – може да се позовава на (да упражнява – б.м.) свързаните с това качество права, включително – в дадени[27] случаи – пред своята държава-членка по произход[28].
Дори само тези примери са достатъчни, за да се убедим, че според СЕС установяване на връзка с ПЕС е възможно дори в ситуация без очевидна връзка (без трансграничен елемент/упражнено право на свободно движение): трансграничен елемент отсъства, но ситуацията само изглежда „изцяло вътрешна”, а в действителност има косвена връзка с ПЕС поради последици от гражданството на ЕС или от свободите на движение, …дори без движение да е осъществено.
ДРУГАТА НАЙ-ОЧЕВИДНА ХИПОТЕЗА НА ВРЪЗКА С ПЕС е наличието на СПН, чрез които ЕС е упражнил своя компетентност.
Режимът на компетентността на ЕС е не просто най-съществената му особеност[29], но и наглед естествена рамка на приложното поле на ПЕС. Ако чл. 1, ал. 1 от ДЕС определя, че ЕС има власт, а според чл. 5, § 1 и 2 от ДЕС той може да упражнява власт само в определените чрез Учредителните договори „граници“ (сфери), то за природата и съществуването на ЕС ключова (централна) е разпоредбата на чл. 4 от ДЕС, чийто § 1 определя ясно: „всички области на компетентност, които не са предоставени на Съюза в Договорите, принадлежат на държавите-членки”. И изрично препраща към чл. 5, според чийто § 2 „Съюзът действа единствено в границите на компетентност, която държавите-членки са му предоставили с Договорите …и всяка компетентност, която не е предоставена на Съюза с Договорите, принадлежи на държавите-членки”.
Единствената наглед възможна логика е да се смята, че всяка ситуация в материя, в която ЕС няма компетентност, е „изцяло вътрешна ситуация“. Съюзът не може да приема правни актове в материи, различни от тези, за които изрично е овластен чрез УД.
Според СЕС обаче това не означава, че неговите актове в материите, в които има компетентност, не могат да оказват никакво въздействие (респ. да действат като „относимо право”) в материите, в които няма компетентност… Неговата вече изобилна практика – и то постоянна и разположена в широк период от време – дава ясно да се разбере, че ПЕС може да въздейства и върху ситуации/материи, по отношение на които Съюзът няма компетентност. Тоест, че в приложното поле на ПЕС могат да попадат и ситуации в материи извън обхвата на компетентността на ЕС.
Още в самото начало на европейския интеграционен процес (и то по дело срещу Франция – не просто държава-учредител, но и основен вдъхновител на интеграционния модел) интеграционният съд в Люксембург (и то в Голям състав) постанови ясно: „Упражняването на запазените компетенции (на ДЧ – б.м.) не позволява едностранното (от отделна ДЧ – б.м.) приемане на мерки, които Договорът (УД – б.м.) забранява”[30]! И уточнява, че дори: „…при упражняването на своите запазени компетенции държавите-членки не могат да се отклонят от задълженията, които произтичат за тях от разпоредбите на Договора, освен при предвидените в него условия”[31]. Сетне не пропуска възможност „да напомни, че ДЧ трябва да упражняват своите запазени компетенции при зачитане на Съюзното право”[32].
В предходните си публикации тук разгледах някои конкретни примери за прилагане от СЕС на това разбиране (виж напр. тук и тук ).
В настоящата поредица предлагам цялостна систематизация на изводите от десетките примери за налаганото от Съда на ЕС разбиране, че рамките на предоставената на ЕС компетентност не са непреодолима граница на действието – и въздействието – на Съюзното право, поради което са възможни (че и задължителни) правни последици в наглед изцяло вътрешни за една ДЧ ситуации от действието на съюзни правни норми (и дори само на ценностите, целите и основните принципи на ЕС), които уреждат неуредени аспекти на конкретната материя или дори други материи…
И да, всичко това, въпреки че понякога изисква Съюзът да има компетентност, компетентността да е упражнена и то със СПН, които налагат конкретни задължения, че и понякога именно на държавата (виж подробно в следващата публикация).
Дори по повод придобиване или отнемане на гражданство на ДЧ – материя на изрично запазена национална компетентност! – СЕС изрично постановява: „обстоятелството, че дадена област е в компетентността на държавите-членки, не означава, че в положения, които попадат в приложното поле на Правото на Съюза, съответните национални норми може да не са в съответствие с това право“[33]!
Подобно виждане не се възприема безкритично, тъй като засяга пряко разбирането за запазени изключително за държавите-членки области на компетентност, което е пряко свързано с въпроса за запазения суверенитет. Особено силни аргументи излага Генералният адвокат Джулиане Кокот в Заключенията си по българското дело Панчарево[34].
Въпреки това СЕС налага разбирането, че
Правото на ЕС може да оказва въздействие
дори върху материи, в които ЕС няма компетентност![35]
Това са ситуации, които определям като
„привидно/наглед изцяло вътрешни ситуации”.
Именно затова е необходимо изложеното по-рано (виж тук) разбиране за ясно разграничение между пряка и косвена приложимост на ПЕС. Сложността на разграничението между „приложимо” и „относимо” Съюзно право се дължи както на самата особена природа на Съюзния правен ред (ЕС е властови съюз на суверенни държави), така и на произтичащото от нея голямо многообразие на видове съюзни правни инструменти[36], приложими (или „относими”) към много широк и все по-широк кръг материи.
Дълбокият смисъл на целия Съюзен правен ред – и естественото поради това изискване ДЧ да създадат „необходимите правни средства за осигуряване на ефективна правна защита” (и то „в областите, обхванати от Правото на ЕС”, според чл. 19, § 1, ал. 2 от ДЕС) – предполага и широка палитра от национални мерки, далеч не всички сред които са мерки по „транспониране” или дори по-общо за „хармонизиране” или просто „прилагане” на Съюзното право. Това ще са мерки по „съобразяване със Съюзното право” – и именно те, без да са (строго технически) мерки по прилагането (enforcement), ще са мерки в обхвата на (във връзка с) Правото на ЕС (in the scope of Union law[37]).
Това е разбиране, целящо гарантиране на полезния ефект (effet utile) на Правото на ЕС. То „цели да покаже ясно, че прилагането на ПЕС отива отвъд предмета на хармонизацията и пряката имплементация и следователно по-далеч от нормотворческите компетенции на съюзните институции”[38].
Може би най-красноречив пример е материята на наказателното право (която поради това ще анализирам самостоятелно нататък). То „не е обхванато от каквато и да било хармонизация” и разпоредбите му най-често са създадени много преди и извън всякаква връзка с ПЕС, но в редица случаи могат да се окажат свързани с него, защото „е естествено вътрешните (на ДЧ) наказателни разпоредби, за които се предполага, че представляват „ефективни правни средства” в обхванатите от ПЕС области”[39], да се смятат за обхванати от (засегнати от, повлияни от) Съюзното право.
Нещо повече: дори когато ДЧ не е приела нови вътрешни норми в дадена материя (напр. защото вече съществуващите във вътрешното право са достатъчно годни да изпълнят целите на директивата), заварените вътрешни правни норми попадат в приложното поле на ПЕС (макар да не са формално „мерки по прилагането”!) – напр. директивата се смята за добре транспонирана и без нови мерки, стига заварените (старите) да постигат в пълнота нейните цели[40]. Тези мерки попадат в обхвата на ПЕС, респ. и спрямо тях се прилагат генералните правни принципи (съответно днес и ХОПЕС)[41].
За всички такива случаи смятам за по-точно и поради това по-подходящо на български език понятието „относима съюзна правна норма” (вместо „приложима”). „Относима” ще бъде тази СПН, която сама по себе си не е годна да уреди дадено обществено отношение в ДЧ (и поради това не е годна да бъда „приложена” като източник на субективни права), но поради особената природа на Съюзното право и произтичащите от него задължения на ДЧ е годна да въздейства – като повлияе на тълкуването на приложимата национална норма или като предизвика неприлагането ù в случай на противоречие.
За националния съдия е от ключово значение не просто да разбира, а да може да прокарва в практиката разграничението между приложима и относима съюзна правна норма. Това ще му позволи в случаите, когато една СПН не е годна за прилагане, но влияе върху дадена материя (понеже може да бъде установена „връзка” между тях), да извлече последиците от нейното действие (напр. като остави неприложена вътрешната норма, която е несъвместима с „относимата” съюзна, въпреки, че не може да приложи съответната СПН на мястото на оставената неприложена вътрешна норма, понеже не е годна за прилагане, а само относима…).
Немалко решения на СЕС (основните разглеждам нататък) налага разбирането, че дори една материя – или отделен елемент – да не попада (формално) в нито една от (изрично и изчерпателно изброените след Договора от Лисабон в чл. 3-6 от ДФЕС) компетенции на ЕС, това не означава непременно, че тя е извън обхвата на („приложното поле на”) ПЕС (и ХОПЕС). Очевидно СЕС все пак предпочита разбирането, че Правото на ЕС може да бъде „приложимо” (като „относимо”) и в материи, в които ЕС няма компетентност! Именно тук проличава особено важната разлика между „обхват на компетенциите на ЕС” и „обхват на Правото на ЕС”[42].
Затова смятам за необходимо в настоящата поредица да анализирам подробно практиката на СЕС относно установяването на реална връзка (пряка или косвена) с ПЕС в наглед изцяло вътрешни ситуации – в материи, които нямат съюзна правна уредба или в които ЕС изобщо няма компетентност. Ще проследя редица произнасяния на СЕС, които прокарват това разграничение и потвърждават, че една материя може да „попада в обхвата на Съюзното право” дори да не е обхваната от нито една от предоставените на ЕС компетенции.
Ще систематизирам в цялостна концепция способите и критериите за установяване на косвена връзка с Правото на ЕС на привидно изцяло вътрешни ситуации – в материи, които нямат съюзна правна уредба или в които ЕС изобщо няма компетентност. Това включва анализ на практиката на СЕС (съвсем не непротиворечива), която значителното разширява разбирането за приложно поле на ПЕС чрез извънредни механизми за установяване на връзка със съюзна правна уредба, която може да влияе на конкретната ситуация в ДЧ, независимо дали ЕС има компетентност (ІІ) или не (ІІІ) и конкретно относно наказателното право (ІV) и процесуалните правоотношения (V), и крайното разширяване на приложното поле на ПЕС към материи в изключителна компетентност на ДЧ – националните устройствени за съдебната система закони (VІ), националните парламентарни избори и националната сигурност (VІІ).
[1] Виж знаково в делата CJUE (Голям състав), 6. 10. 2020, French Data Network, C-511/18, C-512/18 и C-520/18, и от същия ден CJUE (Голям състав), 6. 10. 2020, Privacy International, C-623/17 и особено CJUE, 20. 12. 2022, Koalitsia „Demokratichna Bulgaria – Obedinenie“ (Комисия за защита на личните данни, Централна избирателна комисия срещу Коалиция „Демократична България – Обединение“), C‑306/21.
[2] Allan ROSAS, When is the EU Charter of Funfamental Rights Applicable at National Level?, http://www.mruni.eu/lt/mokslo_darbai/jurisprudencija, Mykolas Romeris University, Jurisprudence, Vol. 19, Issue 4, 2012, p. 1269
[3] Решение от 14 юни 2022 г. по к. д. 13/2021 (докл. съдия А. Семов). Виж също Определение от 14. 9. 2021 по к. д. 13/2021, по същество потвърдено в Определение от 24. 2. 2022 г. по к. д. № 15/2021 (докл. съдия М. Карагьозова-Финкова).
[4] Искане до КС по силата на Определение от 23. 6. 2022 по адм. дело № 198/2022.
[5] Виж напр. Jean-Denis MOUTON, Droit de sejour, https://www.eu-hub.eu.
[6] CJCE, 5. 6. 1997, Uecker et Jacquet, C-64/96 и C-65/96.
[7] Виж също CJCE, 16. 12. 1992, Koua Poirrez, C-206/91.
[8] По-общо виж в Gianluigi Palombella, Whose Europe? After the constitution: A goal-based citizenship, International Journal of Constitutional Law 3/2005, р. 357-382, esp. p. 377-382.
[9] CJCE (Пленум), 2. 10. 2003, Garcia Avello, C-148/02, CJCE (Пленум), 19. 10. 2004, Zhu et Chen, C-200/02.
[10] CJUE, 11. 7. 2002, Carpenter, C-60/00, т. 37-40.
[11] Много широк прочит на понятието за връзка на основата на свободата на предоставяне на услуги виж и в CJUE, 8. 7. 2014, Fonnship, C-82/13. Виж и знаковия коментар Duncan, Un nouveau Viking/Laval?, https://www.paperblog.fr/7216698/un-nouveau-vikinglaval/, 13. 7. 2014.
[12] CJCE (Голям състав), 6. 11. 2003, Lindqvist, С-101/01. Комисията се позовава на ХОПЕС (т. 35), но Съдът не разглежда този въпрос. Позовава се обаче на „основния принцип на свобода на изразяване” (т. 5 от диспозитива и в мотивите), на „основния принцип на пропорционалност” (т. 141) и др.
[13] При това именно относно информация в интернет…
[14] Т. 40, където припомня и CJCE, 20. 5. 2003, Österreichischer Rundfunk e.a., C-465/00, C-138/01 и C-139/01, т. 41 и цитираната там предходна практика.
[15] Т. 43.
[16] Произтичащият от това виждане проблем бе поставен много ясно и категорично от Генералния адвокат Eleanor Sharpston в заключенията ù по делото CJCE, 1. 4. 2008, Gouvernement français – gouvernement Wallon, C-212/06.
[17] Виж знаково в CJUE, 8. 3. 2011, Zambrano, C-34/09. По делото CJUE, 5. 5. 2011, Mac Carthy, C-434/09 състав на Съда сякаш прави крачка назад, но това не трябва да заблуждава – виж веднага след това CJUE, 15. 11. 2011, Dereci, C-256/11. Тези дела разглеждам подробно нататък в тази глава.
[18] CJUE (Голям състав), 13. 9. 2016, Rendón Marín, C-165/14.
[19] CJUE (Голям състав), 13. 9. 2016, CS, C-304/14.
[20] Като посочва, че „вече е констатирал” и припомня разгледаните тук по-горе решения CJUE, 8. 3. 2011, Ruiz Zambrano, C‑34/09, т. 43 и 44; CJUE, 15. 11. 2011, Dereci, C‑256/11, т. 66 и 67; CJUE, 8. 11. 2012, Iida, C‑40/11, т. 71; CJUE, 8. 5. 2013, Ymeraga, C‑87/12, т. 36 и CJUE, 10. 10. 2013, Alokpa et Moudoulou, C‑86/12, т. 32.
[21] CJUE (Голям състав), 13. 9. 2016, CS, C-304/14, т. 29.
[22] Пак там. В българския превод „полезното действие”, вцепеняващо…
[23] Изрично в CJUE (Голям състав), 13. 9. 2016, Rendón Marín, C-165/14, т. 74-81 и 85 и CJUE (Голям състав), 13. 9. 2016 CS, C-304/14, т. 29-33, 36 и 48.
[24] Виж подробно в Отказа ли Съдът на ЕС зачитане на българската национална конституционна идентичност? И отказва ли се от диалога с националните конституционни съдилища?, „Научни и практически публикации”, Lex.bg, 20 юни 2022 г. и Почти пълно премахване на рамките на приложното поле на правото на ЕС? – Lex.bg News, 18 юли 2022,
[25] CJUE (Голям състав), 14. 12. 2021, Pancharevo, C‑490/20.
[26] Т. 42, където припомня решение CJUE, 2. 10. 2019, Bajratari, C‑93/18, т. 26 и цитираната там практика.
[27] В българския превод „съответните”. Това е паразит, който често се използва извън всякакъв смисъл, в случая не става дума за никакво съответствие, а за „дадени”, „конкретни”, „определени” случаи (анлг.: where appropriate, фр.: le cas échéant, което е точно „в даден случай”).
[28] Като припомня знаковото в материята решение CJUE (Голям състав), 5. 6. 2018, Coman et a., C-673/16, т. 31 и цитираната съдебна практика.
[29] Виж подробно в Атанас СЕМОВ, Правна система на ЕС, ИЕП, С., 2017, стр. 37 и сл.
[30] CJCE (Голям състав), 10. 12. 1969, Commission с/ République française, 6/69 и 11/69, т. 17.
[31] Пак там, т. 41. Малко по-късно четем същото в CJCE (Голям състав), 9. 6. 1982, Commission с/ Italie, 95/81 и в две последователни дела на Гърция: CJCE (Голям състав), 7. 6. 1988, Grèce с/ Commission, 57/86, т. 9 и CJCE (Голям състав), 21. 6. 1988, Commission с/ Grèce, 127/87, т. 7.
[32] Напр. CJCE (Голям състав), 4. 10. 1991, Commission с/ Royaume-Uni, C-246/89, т. 12, и CJCE (Голям състав), 14. 2. 1995, Schumacker, C-279/93, т. 21 и многократно.
[33] CJUE (Голям състав), 2. 3. 2010, Rottmann, С-135/08, т. 41.
[34] Разгледани подробно в следваща част от тази поредица.
[35] CJUE (Голям състав), 2. 3. 2010, Rottmann, C‑135/08, т. 41. СЕС сам настоява, че това е негова постоянна практика и посочва редица решения: CJCE, 24. 11. 1998 г. Bickel et Franz, C‑274/96, т. 17 (относно национална правна уредба в областта на наказателното право и наказателния процес), CJCE (Пленум), 2. 10. 2003, Garcia Avello, C-148/02, т. 25 (относно национални норми за имената на лицата), CJCE, 12. 7. 2005, Schempp, C‑403/03, т. 19 (относно национални норми за пряко данъчно облагане), както и CJCE, 12. 9. 2006, Espagne c/ Royaume-Uni, C‑145/04, т. 78 (относно национални норми, определящи лицата, които имат право да гласуват и да бъдат избирани в изборите за Европейски парламент).
[36] Виж подробно в Атанас СЕМОВ, Правна система на ЕС, ИЕП, С., 2017, стр. 59 и сл.
[37] Припомням още един съвсем категоричен аргумент: ако в първоначалната версия на „Разясненията” от 2000 г. използваният израз е „когато действат в контекста на…” („when they act in the context of Community law” – виж Brussels, 11 October 2000 (18.10), (OR. fr), CHARTE 4473/00, CONVENT 49), то в действащата по силата на ДЛ версия от 2007 г. изразът е много по-ясен: именно „в обхвата на” (in the scope of Union law)!…
[38] Mаrek Safjan, Areas of Application of the Charter of Fundamental Rights of the European Union: Fields of conflict?, European university institute, Working paper LAW 2012/22, www.eui.eu, p. 15.
[39] Ibid. Той дава за пример чл. 325, § 1 (но има предвид § 2…) от ДФЕС, който задължава ДЧ да приемат мерки за борба с измамите, засягащи финансовите интереси на Съюза” (при това същите, „каквито предприемат за борба с измамите, засягащи собствените им финансови интереси” /на ДЧ/), и посочва, че това могат да бъдат и наказателноправни разпоредби, като дава пример с решението по делото CJCE, 21. 9. 1989, Commission v. Greece, 68/88, т. 23.
[40] Виж CJCE, 20. 11. 2003, Commission с/ France, C-296/01, т. 55; CJCE, 29. 4. 2004, Commission с/ Autriche, C-194/01, т. 39. Понякога Комисията се вдъхновява от вътрешното законодателство на някои ДЧ и предлага/приема съюзен акт с аналогично съдържание – и ако актът е директива, съответната ДЧ най-вероятно няма да трябва да приема никакви мерки по транспонирането, тъй като „целеният резултат” вече (и без това…) е постигнат в нейната правна система.
[41] В този смисъл виж напр. т. 20 от Conclusions Julianne KOKOTT, CJUE, 5. 6. 2012, Bonda, C-489/10.
[42] Виж напр. Loïk Azoulai, La formule des compétences retenues devant la Cour de justice de l’Union européenne – in: E. Neframi (dir.), Objectifs et compétences dans l’Union européenne, Bruylant, 2013, p. 341. Виж и Heidi Kaila, The Scope of Application of the Charter of Fundamental Rights of the European Union in the Member States – in: Pascal Cardonnel, Allan Rosas and Nils Wahl, Constitutionalising the EU Judicial System : Essays in Honour of Pernilla Lindh, Oxford, Hart Publisher, 2012, p. 291-315.
25
Коментирайте
Order a gorgeous Yellowstone Halloween costume from Yellowstone Clothes right away to benefit from this promotion and save up to 30%. Order some gorgeous Yellowstone Clothing right away and don your favorite Yellowstone look. people who play the roles of Rip Wheeler, Beth, John, and Kayce Dutton How to Create A Wikipedia Page For An Author
“Атанас Семов, жалкото падение, не е достигнал развитието на Георги Близнашки!”
че никой не може да достигне пропадналото ниво на Георги Дебелашки
Проф. Близнашки беше министър-председател на държавата, а проф. Атанас Семов е един научен кадър.
Мисля, че второто е за предпочитане. Особено като знаем нивото на премиерите ни и състоянието в което е държавата. А сред всички премиерски издънки Лизнашки изпъква най-отчетливо.
Помня като студент как лъжеше, че е конституционен съдия, да не говорим за другите му небивалици. Явно това обяснява и факта, че се самокоментира под всяка статия.
тези локуми, ако ги опитате в съдебна зала, ще имат нулев ефект 🙂
Ако нямат ефект в делото по същество, ще имат гарантиран ефект в делото за вреди от съдебното решение (онова по същество), постановено в нарушение на ПЕС…
„Любопитен факт е, че само преди 3 години именно юридическият опит на Семов се оказа недостатъчен, за да бъде приета кандидатурата му за генерален адвокат в Съда на ЕС. Тогавашният правосъден министър Христо Иванов бе принуден да оттегли номинацията му, след като комитетът, оценяващ годността на кандидатите, излезе с отрицателно становище заради липсата на достатъчен професионален опит на високо ниво на Семов.“
https://www.mediapool.bg/prezidentat-izbra-atanas-semov-za-konstitutsionen-sadiya-news285498.html
Да, комитетът по чл. 255 ДФЕС взе това решение в пълно противоречие със самия договор, който не изисква подобна дължина на стажа нито като дължина, нито като „качество“, разбирай позиция, която трябва да е заемана.
Семов за Виденов:
„Има три ясни констатации – от Виденов насам всяко следващо правителство е по-лошо от предишното….“
„Радев избра за конституционен съдия юрист, отхвърлен от ЕС за генерален адвокат заради липса на опит и ниско ниво“ – https://faktor.bg/bg/articles/obshtestvo/zakon-i-red/radev-izbra-za-konstitutsionen-sadiya-yurist-othvarlen-ot-es-za-generalen-advokat-zaradi-lipsa-na-opit-i-nisko-nivo
Семов беше номиниран от Христо Иванов…
„Скандал – ЕС не иска Атанас Семов за генерален адвокат, нямал опит, ниско ниво“ – https://faktor.bg/bg/articles/obshtestvo/zakon-i-red/-skandal-es-ne-iska-atanas-semov-za-generalen-advokat-nyamal-opit-nisko-nivo-59223
Имаме съвършено българско законодателство, поне – основните ни закони са пълна хармония.
Новите изисквания на ЕС идват малко като навремето – КПСС, но се ядват, въпросът е – да не се прекалява. Дори при времето на Сталин – българските юристи направихме прекрасни ЗС и ЗЗД.
Проблемът на съвременният юрист е – че иска да е уникален
Поздравления за смислените думи
Браво на Семов. НАдявам се да има повече такива професионалисти, като него
Семов, както винаги много подготвен и ерудиран
Страхотно
Естествено, че всеки гражданин на ЕС може да се възползва от правото си на свободно движение.
Така е и така трябва да бъде
Много задълбочен и интересен анализ.
Няма нищо задълбочено във встъпителна статия, с която се нахвърлят основните теми, които очакваме да бъдат доразвити в следващи публикации.
Наистина
Тц, тц, тц тъкмо статията започна да става интересна за четене в очакване на повече конкретика и то взе, че свърши, бива ли така…
Изключително ценни насоки за практикуващите юристи.
Блестящ както винаги. Дано повече хора да прочетат сътатията.
Горещи момичета ви очакват ---> https://nu21.fun/girl?84476