Справедливост срещу необходимост или защо Прокуратурата воюва с формализма?
През последните години сме свидетели на постоянна вражда между Прокуратурата на РБ и формалността в процеса и текстове в Наказателния кодекс. В почти цялата структура на държавното обвинение, отношението към стриктността в процедурите е негативно, защото по думи на самите прокурори овехтелите текстове в НК и НПК не способстват за бързото и адекватно повдигане на обвинение, както и по-нататъшното му развитие в съдебната фаза. Това също така не е в помощ и на самата справедливост, защото често с прекалената формалност се явява трудно преодолима преграда срещу престъпността. В противовес на доводите на Прокуратурата е стриктността и формалността установена в нашият процес, а и въобще в наказателното право на страната. Защитниците на този по-статичен модел намират положително, че чрез него се гарантира сигурността, която е едно от най-важните неща, когато говорим за престъпления и наказания. Стриктността според тях не е закостенялост, а гаранция, че обвинението няма да бъде безразборно, обвинителните актове ще преминават съдебната фаза, доказателствата ще са годни и стойности да подпомогнат повдигнатото обвинение и тн. Чрез формалността от друга страна се гарантира и справедливостта като тя бъде затвърдена от безспорността на доказателствата, които обаче могат да бъдат такива именно ако са събирани по установен в закона ред, не будещ съмнения относно правилността им.
Тъй като наказателното право защитава най- съществено обществения интерес, накърнен от извършването престъпление, при него установеността на вината трябва да е безспорна. Методите при разкриването на дадено престъпление трябва да са стриктно законоустановени за да могат да не будят съмнения по-късно относно достоверността им. По тази причина тук превес взима формализмът, който макар и често да затруднява прокурорите, има за цел да даде твърда закономерност на събраните доказателства и направените изводи по дадено престъпление, а това е от съществена важност както за обвиняемият, така и за пострадалия, а и за обществото, защото страните има право на справедлив процес, воден на годно издържали доказателства, а обществения интерес от своя страна ще получи защита чрез убедеността при взимането на решения от съда на базата на доказателствените материали, събрани по законоустановения начин. Прокуратурата има за цел не да премахне толкова формализмът при доказването, колкото до възможността дадено доказателствено средство да не може да бъде използвано, защото не е спазен подхода при събирането му. Това е голяма пречка за обвинителите, защото по този начин значителна част от обвиненията им не успяват да издържат пред съд. Тенденцията като тази обаче, не е толкова проблем на императива в закона относно процедурните правила, а по-скоро липсата на последователност на самите обвинители, чиито актове не съумяват да изпълнят докрай своето предназначение.
Един от най- съществените доводи, които Прокуратурата определя като проблем на сегашното законодателно състояние е, че всяка малка неточност в досъдебната фаза води почти неизбежно до невъзможност да се води правилно наказателния процес. Исканията на държавния обвинител са само груби и осезаеми нарушения да водят до сегашното състояние, което е невъзможност да се води наказателен процес, заради нарушение на производствените правила. В това има известен смисъл, като в редица западни държави формализмът в наказателното производство е сведен до практически минимум, позволяващ по-лесно събиране на доказателства, които често обаче водят до неизбежния им крах в съдебна зала. По тази причина и у нас възможността не значи сигурност, а това в наказателното право е недопустимо. Недопустимо е да не се позоваваме на сигурността, която само ще затвърди справедливостта, защото е неин гарант, а да разчитаме на възможности, които са просто стрелба в тъмна нощ. Иначе казано по-голямата свобода при доказването и формалните процедури в процеса може да доведат до reduction ad absurdum, което не е полезно нито за страните по делото, нито за общественото доверие в институцията.
И понеже правото е формалистична наука, която съчетава статичност и динамичност, трябва да се решават противоречията не с пречките, които спъват дадени процедури и улесняват други в името на по-достъпната работа на даден съдебен орган. Не. Трябва да се разисква дали дадена процедура пречи на справедливостта, защото макар и позабравена тя е източникът на правото, който трябва да води всеки процес. И нека наистина всеки дебат да носи смисъла на дължимо поведение към развитието на правото и справедливостта, а не като оперативно- процесуално удобство, гарантиращо успеваемостта на дадена институция.
Позволявам си да завърша това кратко обобщение така: Pereat mundus, fiat iustitia! ( Да погине светът, но да пребъде справедливостта).
