Трима съдии от Специализирания наказателен съд носят отговорност за 3 000 специални разузнавателни средства годишно
Разузнавателната общност и тайните способи за събиране на информация за защита на националната сигурност на САЩ
Резюме: Една от най-подробните правни уредби, относно специалните служби и тайните способи за събиране на информация, както и за съдебния контрол при защита на националната сигурност е тази на САЩ. Отчитайки различните правни системи, мащаби и традиции, част от нормативните решения в тази специфична област на американското законодателство, могат да послужат като ориентир при бъдещи промени, относно използване на специални разузнавателни средства в Република България.
В посочените паралели се търсят отговори на въпросите :
1. Конституционния статут на Главния прокурор, предполага ли той лично да заявява и да използва резултати, придобити със специални разузнавателни средства (СРС) ;
2.Достатъчно ли е само съдията, противозаконно разрешил използването на СРС, да носи наказателна отговорност;
3. Необходимо ли е подобряване на взаимодействието между компетентните органи – заявители на СРС.
Защитата на националната сигурност на САЩ е свързана с активната дейност на множество отдели и агенции, условно обединени в една разузнавателна общност. Структурата и функциите на Разузнавателната общност, както и процедурите , отнасящи се до тайните способи за събиране на информация за защита на националната сигурност на САЩ са регламентирани в редица актове – закони, актове на Президента, нормативни указания на Главния прокурор, на Директорът на Националното разузнаване, на ФБР, на Агенцията за национална сигурност и др.
Известна е системата на кодификация на законите в единен Кодекс на САЩ, в който отделните глави , съставляват систематизирани актове. Едни от най-важните за настоящото изследване са – Закон за съобщенията от 1934г. (47 USC, §151 и сл.)[3], Закон за националната сигурност 1947 г. ( 50 USC, § 3002 и сл.)[4], Закон за Централното разузнавателно управление от 1949г.( 50 USC, § 3036 и сл., )[5], Закон за надзор на външното разузнаване от 1978 г. ( 50 USC, §1801 и сл.)[6], Патриотичен акт (Закон за патриотите, Patriot Act)[7] , с пълно наименование – „Обединяване и укрепване на Америка чрез предоставяне на подходящи инструменти , необходими за прихващане и възпрепятстване на тероризма “ от 2001г., Закона за свободата на САЩ ( USA Freedom)[8] и др.
В организационно и функционално отношение за системата на националната сигурност основополагащ е Закона за националната сигурност от 1947г ( ЗНС ), който в релевантната за настоящото изследване част е кодифициран в Дял 50, Параграфи 3001 и сл. от Кодекса на САЩ.
Съгласно раздел 3, т.4 от ЗНС (дял 50, § 3003 Кодекс на САЩ), „разузнавателна общност“ включва: Службата на директора на Националното разузнаване, Централното разузнавателно управление, Агенцията за национална сигурност, Агенцията за разузнаване на отбраната, Националната агенция за геопространствено разузнаване, Националната разузнавателна служба, други служби в Министерството на отбраната – Разузнавателните елементи на армията, флота, ВВС, морската пехота, Федералното бюро за разследване, Агенцията за борба с наркотиците, Бюрото за разузнаване и изследвания на Държавния департамент, Разузнавателните служби към други министерства, както и отдели или агенции, които могат да бъдат определени от президента или определени съвместно от директора на националното разузнаване и ръководителя на съответния отдел или агенция, като елемент на разузнавателната общност.[9]
Агенциите и отделите на разузнавателната общност (общо 17 броя), са структурирани в системата на шест министерства, с изключение на Службата на директора на националното разузнаване, относително самостоятелните Централно разузнавателно управление и Агенция за борба с наркотиците. Най- многобройни са структурите към Министерство на отбраната ( 8 броя)[10].
Задачите, които изпълняват изброените агенциите и отделите се отнасят до разузнаване и контраразузнаване, свързани с националната сигурност, което включва: – заплахи за Съединените щати, неговия народ или интереси; – разработване, разпространение или използване на оръжия за масово унищожение; – всеки друг въпрос, свързан с националната сигурност ( раздел 3, т.5, б. „Б“ от ЗНС). Отделно се обособява, като дейност „външно разузнаване“ – събиране на информация, свързана с възможностите, намеренията или дейностите на чужди правителства или елементи от тях, чуждестранни организации или чужди лица, или международни терористични дейности.( раздел 3, т.2 от ЗНС)
В раздел 101 от ЗНС (дял 50, § 3021 Кодекс на САЩ) се уреждат състава и функциите на Съвета за национална сигурност (СНС), който включва: президента, вицепрезидента , държавния секретар, министъра на отбраната , министъра на енергетиката, министъра на финансите и други служители на правителството на САЩ, които президентът може да назначи. Президентът може да определи други служители , които сметне за подходящи, да присъстват и да участват в заседанията на Съвета включително: директорът на националното разузнаване , директорът на националната политика за контрол на наркотиците, председателят на Съвместния щаба и директорът на националния съвет по киберсигурност .
Към СНС функционират Комитет по външно разузнаване, Комитет по транснационални заплахи и др. Комитет по външно разузнаване се състои от Директора на националното разузнаване, Държавния секретар, Министъра на отбраната, Помощник на Президента по въпросите на националната сигурност и други членове. Комитетът по транснационални заплахи, освен гореизброения състав на Комитета за външно разузнаване, включва и Главния прокурор. С термина „транснационална заплаха“ се означава : – Всяка транснационална дейност, включително международен тероризъм, трафик на наркотици, разпространение на оръжия за масово унищожение и системи за доставка на такива оръжия и организирана престъпност, която застрашава националната сигурност на Съединените щати; – Всяко лице или група, които се занимават с дейност, посочена по-горе.
Директорът на националното разузнаване, ръководи и координира всички агенции и отдели в разузнавателната общност, действа като главен съветник на Президента, по въпросите на разузнаването, може да участва в заседания на Съвета за национална сигурност и ръководи изпълнението на Националната разузнавателна програма. Назначава се от Президента, със съгласието на Сената.
Директорът на националното разузнаване се подпомага в дейността си от Съвместен съвет на разузнавателната общност, който председателства, заедно със следните членове: Държавния секретар, Министъра на финансите, Министъра на отбраната, Главния прокурор, Министъра на енергетиката, Министъра на вътрешната сигурност.(раздел 101А от ЗНС, дял 50, § 3022 от Кодекса на САЩ)[11]
Службата на директора на Националното разузнаване се състои от : Директора на Националното разузнаване, Главния заместник-директор и заместник- директори на Националното разузнаване, Генералния съветник, Служителя за защита на гражданските свободи, Директора на науката и технологиите, Националния изпълнителен директор на контраразузнаването (включително Службата на националния изпълнителен директор на контраразузнаването), Главния информационен директор на разузнавателната общност, Генералния инспектор на разузнавателната общност, Директора на Националния център за борба с тероризма, Директора на Националния център за борба с разпространението на оръжия за масово поразяване, Главния финансов директор на разузнавателната общност, други служби и длъжностни лица.
Статута на Централно разузнавателно управление (ЦРУ) е уреден в раздел 104А от ЗНС (дял 50, § 3036 от Кодекса на САЩ).Директорът на ЦРУ се назначава се от президента, по препоръка на директора на националното разузнаване, със съгласието на Сената .Той докладва на директора на Националното разузнаване, относно дейността на ЦРУ
Директорът на ЦРУ : – събира разузнавателни данни чрез човешки източници и с други подходящи средства, с изключение на това, че директорът няма полицейски правомощия ; – съпоставя и оценява разузнавателните данни, свързани с националната сигурност, и осигурява подходящо разпространение на такива разузнавателни данни; – осигурява цялостно ръководство и координация на събирането на национално разузнаване извън Съединените щати чрез човешки източници от елементи на разузнавателната общност; – гарантира, че ресурсите се използват по най-ефективен начин и че се отчитат по подходящ начин рисковете за Съединените щати ; – изпълнява други функции и задължения, свързани с разузнаването, засягащо националната сигурност, които президентът или директорът на националното разузнаване може да му възложи.
Под ръководството на директора на националното разузнаване и по начин, съобразен с член 207 от Закона за външната служба от 1980 г. (дял 22, §3927 от Кодекса на САЩ), директорът на ЦРУ координира взаимоотношения между елементи на разузнавателната общност и разузнавателните служби или службите за сигурност на чуждестранни правителства или международни организации по всички въпроси, включващи разузнавателна информация, свързана с националната сигурност или включваща разузнавателни данни, придобити чрез тайни средства.
Отчетността на разузнавателната дейност на службите пред Конгреса на САЩ се изразява в предоставяне на 11 броя годишни и 4 броя полугодишни доклади.( раздел 507 от ЗНС, дял 50, § 415b от Кодекса на САЩ). Сред годишните доклади са тези за защита самоличността на тайните агенти, за придобиване на технология, свързана с оръжията за масово поразяване, за наемане на служители от малцинствата в разузнаването, за финансовото разузнаване на терористични активи, за безопасността на ядрените съоръжения и ядрените военни сили на Русия и др.
Процедурите за таен контрол на лица и обекти, за защитата на националната сигурност на САЩ, се различават съществено от процедурите за таен контрол, свързани с престъпна дейност, незасягаща националната сигурност[12].
Едно от специфичните правомощия за защита на националната сигурност е одобрение на „тайните операции/действия“. При извънредни обстоятелства, засягащи жизненоважни интереси на САЩ, Президентът може да одобри „тайни действия“ – дейности на правителството на Съединените щати за въздействие върху политически, икономически или военни условия в чужбина, когато се предполага, че ролята на правителството на Съединените щати няма да бъде очевидна или публично призната. Не могат да се провеждат тайни действия, които имат за цел да повлияят на политическите процеси, общественото мнение, политики или медии на Съединените щати.(Раздел 503 от ЗНС, дял 50, § 3093 от Кодекса на САЩ)
Със Закона за надзор на външното разузнаване от 1978г (FISA, ЗНВР) се предоставят редица правомощия по отношение на тайния контрол и наблюдение на „чуждите сили“.
Съгласно този закон, Президентът, чрез Главния прокурор , може да разреши електронно наблюдение без съдебно разпореждане, съгласно разпоредбите на дял 50, § 1802 от Кодекса на САЩ, за придобиване на информация за чуждо разузнаване за периоди до една година, ако Главният прокурор писмено удостовери под клетва, че електронно наблюдение се отнася единствено до чуждо разузнаване. Главният прокурор незабавно изпраща на съда, запечатано копие от удостоверението си.
Дефиниция на термините , използвани в Кодекса на САЩ в областта на националната сигурност се съдържат в дял 50,§1801- „агент на чужда сила“, „чужда сила“, „международен тероризъм“ , „чуждестранна разузнавателна информация“, „ електронно наблюдение“, „процедури за минимизиране на електронното наблюдение“ , „лице от САЩ“ и т.н.[13] Последното определение за лице включва както физически лица, така и юридически лица (неперсонифицирани асоциации, корпорации и др. )
С Изпълнителен декрет 12333 от 1981г.[14] се определят целите, насоките, задълженията и отговорностите на различните разузнавателни структури и се установяват общите параметри за провеждането на разузнавателната дейност , по-специално необходимостта да се издават конкретни процедурни правила. Съгласно раздел 3.2 от Изпълнителен декрет 12333 Президентът, с подкрепата на Националния съвет за сигурност, и директорът на Националното разузнаване издават укази, процедури и насоки в изпълнение на декрета. Съгласно Изпълнителен декрет 12333 директорът на Агенцията за национална сигурност управлява функционално радиоелектронното разузнаване и ръководи единна организация за дейностите на радиоелектронното разузнаване.
Докато Законът за надзор на външното разузнаване от 1978г. и Изпълнителен декрет 12333 от 1981г. са насочени в най-общ план към „външния тероризъм“, то с Патриотичния акт се поставя акцент и на „вътрешния тероризъм“.
Патриотичният акт (Законът за патриотите) се приема след атаките от 11.09.2001г. срещу Световния търговски център в Ню Йорк и Пентагона за възпрепятстване на тероризма.В дял II , раздели 201 – 225 от Закона за патриотите се описани процедурите по искане и разрешаване на таен контрол.
Директорът на Федералното бюро за разследване или упълномощен негов заместник може да подаде заявление за таен достъп до информация за разследване срещу международен тероризъм или тайни разузнавателни дейности, като е предвидено, че такова разследване за лице от САЩ не се провежда единствено въз основа на дейности, защитени от първото изменение на Конституцията. При заявление, подадено съгласно този ред съдията издава заповед, както е поискана или изменена и одобрява издаването на записи ( раздел 215, дял II)
В критичен аспект разпоредбите на Патриотичния акт „заобикалят“ Четвъртата поправка на Конституцията на САЩ, въведена през 1791г, като част от Закона за правата. В конституционното право на САЩ Четвъртата поправка е в основата на наказателноправната юриспруденция, регламентираща правата на лицата и отговорностите на разследващите органи, основно при претърсване и изземване, но тя брани правата на неприкосновеност на личния живот в по-широк спектър от разследващи действия . Правото на хората да бъдат сигурни в неприкосновеността на своята личност, жилище, документи и имущество не може да бъде нарушавано с неоснователни обиски или изземвания, а съдебни постановления за такива действия не могат да бъдат издавани без достатъчни основания, потвърдени с клетва или декларация. Такива постановления трябва да посочват конкретно подлежащите на обиск места или конфискация на имущество.
С приемането на Закона за защита на Америка от 2007г[15] се въвеждат допълнителни процедури за разрешаване на достъп до чуждестранна разузнавателна информация , не включващи електронното наблюдение.
През 2008г. са издадени Насоки на главния прокурор за вътрешни операции на ФБР[16] , със силата на подзаконов нормативен акт, относно дейността на агенцията.
Консолидираните насоки предоставят единни стандарти, за всички вътрешни разследващи дейности и събиране на разузнавателни данни на ФБР. Те са предназначени да осигурят единна, последователна структура, която да се прилага независимо дали ФБР търси информация относно федерални престъпления, заплахи за националната сигурност, въпроси на външното разузнаване или някаква комбинация от тях. Насоките са последната стъпка в преминаването отвъд реактивен модел (където агентите трябва да изчакат престъпното посегателство, преди да действат) към модел, който набляга на ранното откриване, намеса и предотвратяване на терористични атаки и други престъпни дейности.
Новите насоки заменят пет съществуващи набора от насоки, които отделно разглеждат наказателни разследвания, разследвания за национална сигурност и събиране на чуждестранно разузнаване, наред с други въпроси. След нападенията от 11 септември 2001г, главният прокурор ревизира основните насоки, регулиращи наказателното разследване на ФБР, разследването на националната сигурност и дейностите по събиране на чуждестранни разузнавателни данни през 2002, 2003 и 2006 г.
Насоките изискват уведомяване и доклади до отдела за национална сигурност към Министерство на правосъдието[17] , относно започването на дейности по национална сигурност и външно разузнаване и упълномощават помощник-главния прокурор по националната сигурност[18] да изисква допълнителни доклади и информация относно такива дейности. Отделът за национална сигурност трябва да бъде уведомен, когато ФБР започне пълно разследване на лица от САЩ, свързани със заплахи за националната сигурност, наред с други изисквания за уведомяване и докладване.
Съгласно насоките, ФБР трябва да уведоми прокурора на Съединените щати или друго подходящо длъжностно лице по въпроси, свързани с местен държавен служител, политически кандидат, религиозна или политическа организация, видни лица от тези групи или новинарските медии.
Също така , въз основа на Писма във връзка с националната сигурност (ПНС) , уредени като административни разпореждания, ФБР може да събира информация, съдържаща се в справки за кредити, финансови справки и електронни регистри на абонати и на транзакции от определен вид дружества, единствено за защита срещу международния тероризъм или секретни разузнавателни дейности.[19] Писмата във връзка с националната сигурност обикновено се използват от ФБР за събиране на важна информация, която не се отнася за съдържание, на ранен етап от разследвания в сферата на противодействието на тероризма и контраразузнаването, например самоличност на абонат или профил, който може да е бил във връзка с членове на терористична група. Получателите на писма във връзка с националната сигурност имат право да ги обжалват в съда. [20]
Правилата за работа на ФБР са обобщени в Ръководство за вътрешни разследвания и операции на ФБР (DIOG)[21] , а правилата за дейността на Прокуратурата на САЩ в Справочник за правосъдието[22] .
През 2008г е приет Закона за изменение и допълнение на Закона за надзор на чуждото разузнаване . Като част от неговото изменение се приема и Раздел 702 – процедура, по която се събират значителни масиви на разузнавателна информация за защитата на Съединените щати.
Съгласно раздел 702 от ЗНВР ( (50 U.S.C., § 1881).) Съдът по надзора върху външното разузнаване, не дава разрешение за отделни мерки за наблюдение, а за програми за наблюдение ( PRISM, UPSTREAM) въз основа на годишни сертифицирания, изготвени от Министъра на правосъдието и от Директора на Националното разузнаване. Раздел 702 от ЗНВР позволява за обект на разследване да се определят лица, за които има разумни основания да се счита, че се намират извън територията на Съединените американски щати и чието наблюдаване ще осигури съответните разузнавателни данни с цел събиране на външноразузнавателна информация В сертифициранията, подлежащи на одобрение от Съда по надзора върху външното разузнаване, не се съдържа информация относно отделните лица, които ще бъдат обект на разследване, а се посочват категориите външноразузнавателна информация Съдът по надзора върху външното разузнаване не прави преценка дали — по определена вероятна причина или според някакво друго изискване — лицата са определени правилно за обект на разследване с цел придобиване на разузнавателни данни , а неговите контролни функции се простират до проверка на условието, че „значима цел на придобиването е получаването на външноразузнавателна информация“ (50 U.S.C. § 1881a.). На практика, съгласно раздел 702 от ЗНВР, АНС може да събира информация за съобщенията на лица, които не са граждани на САЩ и се намират извън територията на САЩ, само ако има разумни основания да се счита, че дадено съобщително средство се използва за предаване на данни, представляващи разузнавателен интерес (напр. свързани с международния тероризъм, с разпространението на ядрени оръжия или вражески киберзаплахи).
Съгласно Годишните доклади на Агенцията за национална сигурност, се е осъществявало целево разследване съгласно раздел 702 – на лице което не е граждани на САЩ, което се намира извън територията на САЩ и което има или се очаква да осъществи комуникация с чуждестранно разузнаване. Статистиката по години и брой лица е както следва: За 2013г – 89 138 лица ; За 2014г – 92 707 лица; За 2015г – 94 368 лица; За 2016г – 106 469 лица ; За 2017г – 129 080 лица ; За 2018г – 164 770 лица; За 2019г – 204 968 лица; За 2020г – 202 723 лица [23].Видно от статистиката за последните осем години, броя на лицата се е увеличил 2.27 пъти, като критериите за поставяне под наблюдение са достатъчно общи.
През 2014 г. Президентът на САЩ издава Президентска изпълнителна директива 28 (ПИД-28) , в която очерта различни реформи в дейностите за радиоелектронно разузнаване на САЩ[24] .
САЩ не събират разузнавателна информация, за да потискат или затрудняват критиката или несъгласието; да поставят в неблагоприятно положение лица на основата на техния етнически или расов произход, пол, сексуална ориентация или религия; или да предоставят конкурентни търговски предимства за дружествата и икономическите сектори на САЩ. С ПИД-28 се дават указания събирането на радиоелектронни разузнавателни данни да бъде съобразено с конкретния случай, доколкото това е практически възможно, и събирането на масиви от данни да се прилага само за специфични посочени цели. В този смисъл в ПИД-28 се признава, че се налага при определени обстоятелства разузнавателните структури да извършват събиране на масиви от радиоелектронни разузнавателни данни, за да бъдат идентифицирани нови или възникващи заплахи и друга информация, която е от критично значение за националната сигурност, които често остават скрити в голямата и сложна съобщителна система в съвременния свят. Също така се признава загрижеността, която поражда за неприкосновеността на личния живот и гражданските свободи събирането на масиви от радиоелектронни разузнавателни данни. Поради това в ПИД-28 се дават указания към разузнавателните структури да използват с предимство алтернативни възможности, които биха позволили провеждането на целево радиоелектронно разузнаване, вместо събиране на масиви от данни.
В ПИД-28 е предвидено, че събраните масиви от радиоелектронна разузнавателна информация могат да се използват само за шест конкретни цели: 1. Откриване и противодействие на конкретни дейности на чужди сили; 2. Противодействие на тероризма; 3. Неразпространение на оръжия; 4. Киберсигурност; 5. Откриване и противодействие на заплахи за въоръжените сили на САЩ или на съюзнически държави; 6. Борба със заплахи, произтичащи от трансгранична престъпна дейност, включително заобикаляне на санкции. Ежегодно Президентът определя приоритетните задачи за събирането на външноразузнавателна информация, което е резултат от разширен и официален междуведомствен процес.
С приемането на Закона за свободата на САЩ ( USA Freedom) [25], с пълно наименование – „Обединяване и укрепване на Америка чрез изпълнение на правата и осигуряване на ефективна дисциплина върху Закона за наблюдение от 2015“ , се новират част от разпоредбите на Патриотичния акт , действащи до 2015г. ( Кодекс на САЩ – дял 50 ,§ 1861, 1842, 1881a(i)(3) и др. )
Първоначално законът е внесен за обсъждане през 2013г, през която Едуард Сноудън, копира и разпространява класифицирана информация от Агенцията за национална сигурност (NSA).
Със Закона за свободата в САЩ конкретно се забранява използването на разпорежданията съгласно FISA за електронни устройства за регистриране или за търговски справки за целите на събиране на масиви от данни и се поставя изискване за „конкретен критерий за избор“, за да се гарантира, че тези правомощия се прилагат целенасочено.
С измененията и допълненията на ЗНВР, с цитираните закони, се създава споменатия вече, специален съд за надзор на външното разузнаване (FISC) , който разглежда молби и издава разрешение за електронно наблюдение на територията на САЩ.
Първоинстанционият съд се състои от 11 съдии, назначени от Председателя на Върховния съд на САЩ измежду действащи окръжни съдии, подбрани от най-малко седем различни съдебни окръга на САЩ (раздел 103 от ЗНВР (50 U.S.C. 1803 (a)). Всеки съдия се назначава за срок до седем години, така че да изтече един мандат всяка година и няма право да бъде преназначаван.
Съдът може по своя инициатива или по искане на правителството да проведе изслушване за да се уеднакви съдебната практика или производството включва въпрос от изключителна важност.
Създава се и ревизионен( наздорен, апелативен )съд от трима съдии от окръжните или апелативните съдилища, назначени от Председателя на Върховния съд на Съединените щати. Пред ревизионният съд се обжалва отказа за издаване на разрешение за наблюдение .
Ако съдът отхвърли жалбата , Върховният съд е компетентен да преразглежда това решение.
Председателите на първоинстанциония и въззивния съд, определят съвместно не по-малко от 5 лица, които да отговарят на условията да служат като amicus curiae[26]. Такива лица се определят по препоръка, от всеки източник, включително членове на Комитета за надзор на неприкосновеността на личния живот и гражданските свободи, които съдиите определят за подходящи.
Лицата, определени да служат като amicus curiae следва да притежават опит в областта на неприкосновеността на личния живот и гражданските свободи, събирането на разузнавателни данни, комуникационните технологии или всяка друга област, която може да предостави правна или техническа експертиза на съда.
Процедурата за искане и разрешаване на наблюдение е регламентирана в дял 50, §1804 от Кодекса на САЩ.
Молбата за съдебно разпореждане се подават от федерален служител, след одобрение от главния прокурор до съда. Към нея се прилага удостоверение от помощника на главния прокурор по национална сигурност или от друго длъжностно лице, назначено от Президента, с което се удостоверява, че търсената информация е свързана с външното разузнаване, като се определя и съответната категория на информацията ,съгласно § 1801, б.“д“, дял 50 от Кодекса на САЩ, а също и че такава информация не може да се получи по друг начин.
По писмено искане от директора на Федералното бюро за разследване , министъра на отбраната , държавния секретар , директора на националното разузнаване или директора на Централното разузнавателно управление , главният прокурор проверява лично молбата за съдебно разпореждане за цел, описана в § 1801 (b) (2) , дял 50 от Кодекса на САЩ, включваща и лица от САЩ.
Когато уважи молбата, съдът издава заповед за одобряване на електронното наблюдение, като специално следи когато е насочена и срещу лице от САЩ, това лице да не се приеме за агент на чужда сила само при осъществяване на дейности, защитени от първата поправка на Конституцията на САЩ. („Свобода на религията, свобода на словото, на печата, право за подаване на петициите, както и свобода на сдружаване“. В сила от 15.12. 1791г.). На второ място за това лице от САЩ, да е изпълнена процедурата по лично одобрение на молбата от главния прокурор. В заповедта се задължава заявителя да компенсира , направените от трети лица , най-често технически оператори, разходи във връзка с електронното наблюдение.
Заповедта по § 1805 , дял 50 от Кодекс на САЩ се издава за срок до 90 дни, с две изключения: – когато е срещу „чужда сила“, съгласно § 1801,б „а“, (1), (2) или (3) [27], срока е до 1 година ; – когато е срещу „агент на чужда сила“, който не е лице на САЩ – срока е до 120 дни.
Сроковете на заповедта могат да се продължават , като за наблюдение на „чужда сила“, съгласно § 1801,б „а“, (4), (5), (6) или (7), както и за наблюдение на “агент на чужда сила“, който не е лице от САЩ подновения срок е до 1 година. Предвидени са и хипотези на „спешни заповеди“, издавани от главния прокурор, по подобие на процедурата по чл.18 от ЗСРС, които се предоставят на съда в срок до 7 дни за потвърждаване или отмяната им.
Ако съдът откаже да потвърди „спешните заповеди“, той уведомява засегнатите лица, относно обстоятелството, че са били под наблюдение, периода на наблюдението и информацията, която е била получена, респ. липса на такава информация. При основателна молба на заявителя, съдът може да отложи това уведомяване за срок до 90 дни, а при последващи нови молби, съдът се отказва да връчи това уведомление.( § 1806 (j), дял 50 от Кодекса на САЩ )
Всяка година Главният прокурор представя в Административния офис на съдилищата, в Сената и в Конгреса годишен доклад за броя на разрешените , броя на отказаните молби и броя на лицата, които са били под наблюдение.
Отделни процедури са приети със Закона за разрешаване на разузнаването за финансовата 2015 г., кодифициран в дял 50, §1813 от Кодекса на САЩ – „Процедури за задържане на случайно придобити комуникации“ [28]. Тези процедури се отнасят до „покрита комуникация“ („covered communication“ )- всяка непублична телефонна или електронна комуникация, придобити без съгласието на лице, което е страна по комуникацията, включително комуникации в електронно съхранение.
Процедурите се прилагат за всяка дейност по събиране на разузнавателна информация, която не е разрешена със съдебно разпореждане и с която се очаква да се придобие „покрито съобщение“ до или от лице от Съединените щати . „Покритото съобщение“ не може да се съхранява повече от 5 години, освен в следните случаи: – съобщението е необходимо за разбиране или оценка на външното разузнаване или контраразузнаване; – съобщението представлява доказателство за престъпление и се съхранява от правоприлагащ орган; – съобщението е шифровано или има основание да се смята, че има тайно значение; – основателно се смята, че всички страни в съобщението са лица извън САЩ; – за да се предпази от непосредствена заплаха човешкия живот; – необходимо е за защита на националната сигурност на Съединените щати . Запазването на информацията за период над 5 години се одобрява от ръководителя на разузнавателната общност, който предоставя на комитетите на Конгреса по разузнаване писмено уведомление.
Административният офис на съдилищата представя в Сената и Конгреса, доклад по Закона за надзор на външното разузнаване. съгласно (дял 50 от Кодекса на САЩ, § 1873 (a) (2) ) . Докладът трябва да съдържа следната информация : – броят на заявленията или удостоверенията за поръчки, подадени по всеки от § 1805 (общ ред за наблюдение) , § 1824 (физическо претърсване) , § 1842 (улавяне и проследяване на комуникации) , § 1861 (достъп до документи, предмети, разпечатки на телефонни разговори), § 1881a (достъп до телефонна, устна или електронна комуникация на лице, извън територията на САЩ), § 1881b ( електронно наблюдение, придобиване и съхраняване на електронни данни на лица извън територията на САЩ) и §1881c ( придобиване на друга информация); – броят на тези поръчки, предоставени по всеки от тези раздели; – броят на поръчките, модифицирани под всеки от тези раздели; – броят на отказаните заявления или удостоверенията по всеки от тези раздели; – броя на назначенията на дадено лице, което да служи като amicus curiae.
За 2019г. в доклада на Административният офис на съдилищата са представени следните данни: – Надзорният съд е отхвърлил 20 молби изцяло и 38 молби отчасти; – Съдът е изменил заявките, търсени в допълнителни 264 заявления и ги е разрешил, без модификации, за 688 заявления . Назначени са две лица – amicus curiae през отчетния период . Останалата информация е класифицирана[29].
За 2018 г. данните в доклада са : – Надзорният съд е отхвърлил 30 молби изцяло и 42 молби отчасти. – Съдът е изменил заявките, търсени в допълнителни 261 заявления и ги е разрешил, без модификации, за 1318 заявления. Назначени са девет amicus curiae през отчетния период.
Правната уредба на системата за национална сигурност на САЩ и на тайните способи за събиране и контрол на информация, изградена чрез кодифициране на закони в тази материя , за период от 1947г до наши дни отразява динамичните обществените отношения , свързани с приоритетната защита на националните интереси на САЩ, особено в областта на външната сигурност, контрол и наблюдение на „чуждите сили“ и техните агенти.
На определен етап, това нормативно развитие предизвиква критична реакция от Европейския съюз, както и от отделни европейски държави. Европейските партньори изискват допълнителна информация от САЩ, относно прилагане на отделни способи за събиране на информация – „тайни действия“, събиране на „масиви от данни“ (предимно метаданни от електронна комуникация), радиоелектронно разузнаване , насочено не към персонифицирани субекти, а към географски територии, приемане на чужди правителства, като легален обект на електронно наблюдение , в това число и подслушване на комуникациите им.[30]
През 2016г. е прието Решение за изпълнение (ЕС) 2016/1250 на Европейската Комисия, съгласно Директива 95/46/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно адекватността на защитата, осигурявана от Щита за личните данни в отношенията между ЕС и САЩ (EU-U.S. Privacy Shield) (нотифицирано под номер С(2016) 4176)[31] . С този акт се регламентират механизмите за сътрудничество и баланс на интересите, в сферата на личните данни и националната сигурност.[32]
Изводи от прегледа на основните нормативни решения на организацията на специалните служби и съдебните процедури , относно използване на тайни способи за контрол и наблюдение в САЩ:
- конституционното устройство на президентската република, определя и централизация на правомощията, относно управление на системата за национална сигурност. Начело на йерархичната структура на разузнавателната общност на САЩ е Директора на националното разузнаване, назначаван от Президента, със съгласие на Сената. Ръководителите на агенциите и отделите за разузнаване се назначават от Президента, по предложение на Директора на националното разузнаване.
Колективни структури са Съвета за национална сигурност, Комитетите към него, Агенциите и отделите за разузнаване към министерства и ведомства.
Целта на структурата и устройството на националната сигурност на САЩ е постигане на интегрирани политики и процедури , свързани с националната сигурност, с ясно дефиниран акцент върху дейността на Министерство на отбраната , включително трите военни отдела на армията, ВМС (включително морската авиация и Корпуса на морската пехота на САЩ ) и ВВС под ръководството и контрола на министъра на отбраната .
Въпреки опитите за децентрализация и споделяне на отговорности, ролята на Президента е определяща и при неговата смяна, се сменя не само висшето професионално ръководство на националното разузнаване , но и в нередки случаи – и неговите приоритети.
- Ролята на Главния прокурор в системата на националната сигурност на САЩ. Като част от изпълнителната власт, Главния прокурор участва, като член в дейността на Комитета за транснационални заплахи към Съвета за национална сигурност, Съвместен съвет на разузнавателната общност и др. Във функционално отношение, той , както и зам.главния прокурор по националната сигурност, имат редица правомощия в процедурите по таен контрол и наблюдение.
- специализация на съда, издаващ актовете , свързани с тайния контрол и наблюдение за нуждите на националната сигурност. Първоинстанционият съд се състои от 11 окръжни съдии, при отказ – ревизионния, надзорен съд от 3 съдии преразглежда искането и като последна инстанция се произнася Върховния съд.
- добрите законодателни решения, свързани с конкретни заплахи за националната сигурност, в някои случаи се прилагат „разширително“.
Често се дава примера със Закона RICO (The Racketeer Influenced and Corrupt Organization Act ) приет на основание Закона за борба с организираната престъпност от 1970 г. и кодифициран в дял 18 USC §§ 1961 – 1968 . При приемането му , никой не е очаквал, че наред с рекета и корупцията, той ще бъде приложен и срещу протестиращи срещу аборт, или че по-късно федералното правителство ще обмисли използването му срещу членове на Black Lives Matter и antifa . Законът за патриотите, приет от Конгреса за три дни дава възможност за противоречиво разширяване на електронното наблюдение над гражданите на САЩ, което авторите на законопроекта никога не са предвиждали[33].
- Националното законодателство, позволяващо използване на тайни способи и средства за контрол и наблюдение и извън територията на САЩ, води до ответна реакция. Европейските партньори изграждат „Щита за личните данни в отношенията между ЕС и САЩ“.
Какви предложения могат да се изведат от краткия обзор на американското законодателство, в тази област:
1. Функциите на Главния прокурор в Република България, като заявител на специални разузнавателни средства за предотвратяване на терористични и свързани с тях престъпления следва да се преосмислят. Особено неуместно е това правомощие, когато се упражнява в рамките на образувано досъдебно производство, в което вместо да се разследва извършено престъпление, Главния прокурор за предотвратяване на престъпление, заявява и получава информация от прилаганите СРС. Това несполучливо законодателно решение, е пример за механично привнасяне на чуждо законодателство в разпоредбата на чл.13, ал.4 от ЗСРС, без да се отчита мястото и ролята на главния прокурор , съгласно Конституцията на Република България, Закона за съдебната власт и НПК.
В духа на подобряване на работата на прокуратурата и на информираността на Народното събрание и обществото, би било удачно, да се въведат изисквания към годишния доклад на главния прокурор до НС, който да съдържа, освен броя на получени веществени доказателствени средства (ВДС), изготвени при прилагането на СРС , но и брой на тези ВДС приобщени в съдебното производство и брой на кредитирани от тях в съдебните актове.
Към момента в годишните доклади на главния прокурор , се отчита общия брой на СРС заявени от прокуратурата и общия брой на получени ВДС, в следствие на тяхното прилагане. Информацията за използването на тези ВДС в наказателния процес би могла да внесе определена яснота за ефективността на този способ за доказване. С оглед времевия диапазон – изготвяне на ВДС и предаването му на наблюдаващия прокурор, сроковете за разследване, внасяне на обвинителния акт и произнасяне в съдебно производство – би могло да се предвиди освен годишен, подобна статистическа справка, да обхваща и по-дълъг период.(Съгласно годишният доклад на прокуратурата за 2020г са получени 945 ВДС, като разрешените искания са 1 865, от които – 1 296 първоначални и 569 – искания за продължаване на срока.)
2. Единствено съответния съдия противозаконно разрешил използването на СРС носи наказателна отговорност, по чл.284в НК, но не и заявителя. Съгласно съдебната практика, заявителя не носи наказателна отговорност – по чл.311 НК или по друг текст от закона . Какво се получава – само трима съдии от Специализираният наказателен съд , носят наказателна отговорност за 56 % от всички използвани СРС в страната, колкото съставлява делът на техните разрешения .( За 2020г. СпНС е разрешил използването на 2 800 специални разузнавателни средства, от общо 5000 разрешени СРС за страната.През същата година в СпНС са постъпили 2994 бр. искания и са постановени 194 бр. откази, което представлява 6, 5% от внесените в съда искания. За сравнение , процентната част на отказите в други съдилища е по-голяма – в ОС Пловдив от 466 искания, са постановени 44 откази – което съставлява 9,44% , в СГС от 153 искания, са постановени 33 откази – което съставлява 21,57%)
Наказателната отговорност на заявителя на искането за използване на СРС е въпрос, който заслужава дебат и законодателно решение de lege ferenda.
3. Подобряване на взаимодействието между заявителите на СРС, с оглед предотвратяване на възможността за едно и също лице/ обект, за една престъпна дейност и период да се заявява използване на СРС в различни съдебни райони.Констатирани са случаи на „дублиране“ на исканията за СРС между компетентни органи в структурата на МВР и на ДАНС, между оперативни служби и наблюдаващ прокурор и др. Дори се допуска „дублиране“ на искания между отделни дирекции в системата на МВР, въпреки вмененото им задължение за уведомяване на главния секретар в тридневен срок, след разрешението за използване на СРС и координиращите функции на главния секретар.
Част от тежките умишлени престъпления, за които се допуска използване на СРС, с оглед специфичната насоченост на оперативната работа могат да са от компетентността на различни заявители. Например, престъпната дейност, свързана с трафик на хора и миграционни процеси, би могла да бъде от компетентността на Главна дирекция „Гранична полиция“, на ГДБОП и на ДАНС. За същата дейност и период може да е образувано и досъдебно производство, по което за същото лице/обект да се иска използване на СРС.
Единият от възможните варианти, за недопускане на подобна порочна практика е нормативно уредена координация в действията на заявителите на СРС, при спазване на принципа „ необходимост да се знае“. Към момента редица подзаконовите актове, регламентират взаимодействието на оперативните и разузнавателните служби, на прилагащи структури, МВР, КПКОНПИ, ДАНС и др., но без конкретни норми за координация при използването на СРС. При уреждане на тези правоотношения следва да се спазва специалната компетентност на отделните заявители на СРС, направленията на тяхната дейност и целите на използване на СРС – свързани с тежки умишлени престъпления или със защита на националната сигурност. Вторият подход, в тази насока е създаване и поддържане на единен електронен регистър, изработен и функциониращ при спазване на ЗЗКИ , с информация за разрешените СРС , достъп до която да се предоставя на компетентния съд, пред който е депозирано искане за използване на СРС. Като добра изходна база е възможно да се използва подобна разработка на регистър, ползван от ДАТО след 2013 г. От техническа гледна точка към момента единствено чрез електронните регистри на прилагащите структури – ДАТО и ДАНС, може да се установи подобно „дублиране“ на разрешения за използване на СРС, издадени в различни съдебни райони, но от правна страна тези органи не разполагат с изрично предвидена възможност за незапочване или прекратяване на прилагането.
Подобряване на взаимодействието между заявителите на СРС и прилагащата структура с оглед ефективна реализация на разрешените оперативни способи. Преди заявяване на искането за използване на СРС пред съда, при необходимост – с оглед спецификите на лицето/обекта или на оперативния способ е наложително предварително обсъждане на плана и възможностите за прилагане. При използване на оперативни способи, свързани с действия на служител под прикритие или по реда на международното сътрудничество задължително се извършва предварително планиране. В хода на прилагането на СРС , по инициатива на заявителя се предприемат действия, а задължение на прилагащата структура е да създаде организация „в готовност“ за започване на определени оперативни способи.
В нормативен аспект, правоотношенията на този етап от процедурата са сравнително добре уредени. Съгласно чл.23 ЗСРС заявителите са длъжни да оказват съдействие на прилагащата структура с актуални данни за самоличността на лицата и обектите. Съгласно чл.26 от Инструкция № І-4 от 2018 г. за взаимодействие между МВР и ДАНС, исканията за използване на СРС от структури на МВР се съгласуват за наличие на техническа възможност и могат да се изготвят съвместни планове със специализираната дирекция „Технически операции“ на ДАНС, когато тя ще е прилагащ орган.
В подобна насока са и разпоредбите на чл.12 и чл.28 от Указания за прилагане на ЗСРС в МВР, одобрени със Заповед № 8121з – 1377/14.11.2016г. На заявителя са вменени и допълнителни задължения, свързани с осигуряване на условия за оборудване на сгради, помещения и други обекти с необходимите технически средства, както и условия за демонтирането им след края на прилагането, а при получаване на данни, че ще се извършат действия, които могат да доведат до разкриване на техническите средства или оперативните способи, своевременно уведомява ръководителя на съответната прилагаща структура.
По силата на Инструкция № 5 от 5 юни 2019 г. за взаимодействие между КПКОНПИ и Държавна агенция „Технически операции“ също са регламентирани правата и задълженията на двата органа, в процеса на прилагане на СРС.
Подобряване на взаимодействието на оперативните служби и прокуратурата, за постигане на оптимални резултати от прилагането на СРС.
Съгласно Правила за координация и взаимодействие между Прокуратурата на Република България и Министерството на вътрешните работи от 2013г. при откриване на оперативно дело или преписка за извършено престъпление, посочено в чл.411а НПК(отм.) или такова, наказуемо с лишаване от свобода повече от 10 години, както и по оперативни дела или преписки, по които се използват СРС, съответния ръководител на структура на МВР писмено уведомява административния ръководител на съответната прокуратура, като изпраща подробна писмена справка. От своя страна, административния ръководител на съответната прокуратура или определени от него прокурори, по своя преценка могат да извършват проверки по тези оперативни дела и преписки.Когато в хода на оперативното дело се съберат достатъчно данни за извършено престъпление от общ характер, водещият оперативното дело служител изготвя и представя на административния ръководител на компетентната прокуратура писмена справка, с приложени материали и проект на план за първоначални действия по разследването (реализацията), който включва при необходимост и предложение за използване на СРС в досъдебното производство.Извън цитираните случаи, при възникнала необходимост органите на МВР мога да поискат от компетентната прокуратура правна оценка, относно квалификация на деянието и особеностите на документирането .
Подобен механизъм на взаимодействие, правна оценка и насоки при особености на документирането могат да се приложат и при използване на СРС, особено на етап – преценка за необходимост и доказателствена стойност на получената информация от прилагането, с оглед нейното запазване и приобщаване в досъдебното производство,чрез изготвяне на ВДС
На това предложение би могло да се възрази, с мотиви изводими от закона – след като оперативните служби на самостоятелно основание, са заявители на СРС и имат право да получават информация, тяхно задължение е да преценят доказателствената стойност и да искат изготвяне на ВДС, като тези действия по чл.26 ЗСРС не са обвързани от допълнително волеизявление на друг орган. Но в практически аспект, често преценката на оперативната служба за постигнат резултат от прилагане на СРС не се споделя от наблюдаващия прокурор и същият не приема, респективно не приобщава предадените му ВДС , въпреки разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗСРС. Подобно практика не е лишена от правна логика, тъй като обвинителната функция в наказателното производство се осъществява от прокурора, негова е тежестта за доказване на обвинението и не би могло да му се отнеме правото на преценка кои данни са свързани с обстоятелствата по делото и допринасят за тяхното изясняване , като доказателства, възпроизведени в доказателствени средства.Като краен резултат от липсата на подобно взаимодействие, изготвените ВДС по искане на оперативните служби, остават на съхранение при тях, без изрично регламентиран срок за съхранение и ред за унищожаване.Явно не това е целта на използване на СРС – изготвяне на „ненужни“ ВДС и е наложителна промяна в регулираните правоотношения.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
При подобрено взаимодействие между компетентните органи – заявители на СРС , въвеждане на отчетност за използваните ВДС в съдебното производство и „приноса“ им в доказателствената съвкупност би се постигнала по-добра защита на правата на гражданите и би се получила обективна оценка за ефективността на използваните СРС в наказателното производство. От друга страна, за дейности, свързани със защитата на националната сигурност, сроковете следва да се намалят, по примера не само на разгледаното законодателства на САЩ , но и на други държави – първоначален срок до 1 година, с възможни продължения , всяко едно по една година, за не повече от 3 години общо.
[3]Закон за съобщенията от 1934г- . https://www.law.cornell.edu/topn/communications_act_of_1934
[4] Закон за националната сигурност 1947 г.- https://www.dni.gov/index.php/ic-legal-reference-book/national-security-a ct-of-1947
[5] Закон за Централното разузнавателно управление от 1949г
https://www.law.cornell.edu/topn/central_intelligence_agency_act_of_1949
[6] Закон за надзор на външното разузнаване от 1978 г. –https://www.law.cornell.edu/topn/foreign_intelligence_surveillance_act_of_1978
[7] Закон за патриотите ( Патриотичен акт, Patriot Act) – https://www.congress.gov/bill/107th-congress/house-bill/3162
[8] Закона за свободата на САЩ ( USA Freedom) – https://www.govinfo.gov/content/pkg/PLAW-114publ23/html/PLAW-114publ23.htm
[9] Виж по-подробно Попов В., Трансформация на разузнавателните служби на САЩ, Албатрос, 2011г
[10] Към Министерство на отбраната са – Агенция за въздушно разузнаване (Air Intelligence Agency -AIA)
Военно разузнаване (Army Military Intelligence -MI), Агенция за разузнаване на отбраната (Defense Intelligence Agency – DIA), Разузнавателна служба на морската пехота (Marine Corps Intelligence Activity -MCIA), Национална агенция за геопространствено разузнаване ( National Geospatial-Intelligence Agency -NGA), Национална разузнавателна служба (National Reconnaissance Office – NRO), Агенция за национална сигурност (National Security Agency – NSA), Военноморска служба за разузнаване (Office of Naval Intelligence – ONI)
Към Министерство на правосъдието са – Федерално бюро за разследване ( Federal Bureau of Investigation – FBI) и Отдел за национална сигурност ( National Security Division – NSD)
Към Министерство на вътрешната сигурност са – Разузнаване на крейбрежната охрана (Coast Guard Intelligence – CGI), Дирекция за информационен анализ и инфраструктурна защита (Information Analysis and Infrastructure Protection Directorate
Към Министерство на енергетиката са – Разузнавателна служба (Office of Intelligence – OI)
Към Външно министерство са – Бюро за разузнаване и проучване ( Bureau of Intelligence and Research – BIR)
Към Министерство на финансите са – Служба за разузнавателна поддръжка (Office of Intelligence Support – OIS). Източници – https://www.intelligence.gov/how-the-ic-works и bg.wikipedia
[11] Виж Великов, И., Кратка теория на разузнаването, Трансформация на разузнавателните служби в началото на 21 век, Албатрос, 2017г – стр.107
[12]Кодекс на САЩ, дял 18, § 2516 и сл.- https://www.law.cornell.edu/uscode/text/18/2516
[13] Кодекс на САЩ, дял 50, § 1801, б. „b“ ,“агент на чужда сила“ означава – всяко лице, различно от лице , гражданин на САЩ или всяко лице, включително гражданин на САЩ, извършващо описаните дейности https://uscode.house.gov/view.xhtml?req=granuleid%3AUSC-prelim-title50-chapter36-subchapter1&edition=prelim
[14] Изпълнителен декрет 12333 от 1981г , https://www.archives.gov/federal-register/codification/executive-order/12333.html
[15] Закон за защита на Америка, 2007г.( Protekt America act ) – https://www.justice.gov/archive/ll/docs/text-of-paa.pdf
[16] Насоки на главния прокурор за вътрешни операции на ФБР, 2008г.( The Attorney General’s Guidelines for Domestic FBI Operations ) – https://www.justice.gov/archive/opa/docs/guidelines.pdf
[17] Отдел за национална сигурност в Министерство на правосъдието – виж дял 28 Кодекс на САЩ § 509А
[18] Помощник на главния прокурор по националната сигурност – виж дял 28 Кодекс на САЩ § 507А
[19] Вж. Кодекс на САЩ.- дял 12, § 3414; дял 15, §§ 1681u-1681v; дял 18 § 2709.
[20] Вж. Кодекс на САЩ – дял 18 , § 3511
[21]Ръководство за вътрешни разследвания и операции на ФБР (DIOG) -https://vault.fbi.gov/FBI%20Domestic%20Investigations%20and%20Operations%20Guide%20(DIOG)
[22]Справочник за правосъдието – https://www.justice.gov/jm/justice-manual
[23] Годишен доклад на Службата на директора на националното разузнаване за 2018г, стр.13 – https://www.dni.gov/files/CLPT/documents/2019_ASTR_for_CY2018.pdf и
Годишен доклад на Службата на директора на националното разузнаване за 2020г, стр.16 -https://www.intel.gov/assets/documents/702%20Documents/statistical-transparency-report/2021_odni_annual_statistical_transparency_report_for_cy2020.pdf
[24] Президентска изпълнителна директива 28 (ПИД-28) – https://obamawhitehouse.archives.gov/the-press-office/2014/01/17/presidential-policy-directive-signals-intelligence-activities
[25] Законът за свободата в САЩ, 2015г. ( USA Freedom Act) – https://www.govinfo.gov/content/pkg/PLAW-114publ23/html/PLAW-114publ23.htm
[26] „ amicus curiae“ е професионално лице или организация, която подпомага съда, като предоставя информация или съвети по правни или други свързани въпроси.
[27]Кодекс на САЩ, дял 50, § 1801. Дефиниции, а) „Чужда сила“ означава—(1) чуждестранно правителство или който и да е компонент от него, независимо дали е признат или не от Съединените щати;
(2) фракция на чужда нация или нации, която не е съставена по същество от лица от Съединените щати;
(3) субект, който е открито признат от чуждестранно правителство или правителства, че е управляван и контролиран от такова чуждестранно правителство или правителства;
(4) група, ангажирана с международен тероризъм или дейности в подготовка за това;
(5) чуждестранна политическа организация, която по същество не се състои от лица от Съединените щати;
(6) субект, който се ръководи и контролира от чуждестранно правителство или правителства; или
(7) образувание, което по същество не се състои от лица от Съединените щати и е ангажирано с международното разпространение на оръжия за масово унищожение.
[28] Кодекса на САЩ , дял 50, §1813 – https://www.law.cornell.edu/uscode/text/50/1813
[29] Доклади на FISC – https://www.uscourts.gov/statistics-reports/analysis-reports/directors-report-foreign
[30] През 2013- 2015г световните информационни агенции съобщават за подслушване на комуникациите на канцлера на Германия Ангела Меркел и на още 35 международни лидери https://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/europe/germany/10407282/Barack-Obama-approved-tapping-Angela-Merkels-phone-3-years-ago.html,
https://edition.cnn.com/2015/07/03/politics/germany-media-spying-obama-administration/index.html, https://www.reuters.com/article/us-usa-spying-obama-idUSKBN0LD28N20150209
[31] Решение за изпълнение (ЕС) 2016/1250 на Европейската Комисия, https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=CELEX%3A32016D1250
[32] Виж и Доклад на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи на ЕП от 21.02.2014г https://www.europarl.europa.eu/doceo/document/A-7-2014-0139_BG.html
[33] Брайън М. Дженкинс – „Пет причини да бъдете предпазливи от нов закон за вътрешен тероризъм“
24.02.2021г ,https://www.rand.org/blog/2021/02/five-reasons-to-be-wary-of-a-new-domestic-terrorism.html
* Всички посочени интернет страници са посетени в деня на публикуване на статията.
