Разграничението между традиция и престъпление при „продаването на булки“
Традициите оставят своят отпечатък в съвремието и заради тази си важна характеристика те трябва да бъдат помнени и уважавани, за да могат да продължават да изпълняват ролята си на паметник, увековечаващ и представляващ народопсихологията изграждана през вековете. Именно традициите са извор на познания как се изгражда един народ и защо изглежда така настоящем. Същите традиции са били движеща сила при уреждането на възникналите проблеми и отношения в етапа на неписаното право, което идва да покаже, че тяхното значение е било много голямо, а заради това дава отражение и в сегашната действителност.
За традиционен се приема и обичаят да се продават булки срещу цена или услуга. А щом е традиция, това означава, че е затвърдена с времето и е преодоляла разрушителните сили на епохите, от което пък следва, че заслужава да ѝ бъде отделено внимание.
В същото време е много важно да се установи дали в сегашния му вид този обичай отговаря на обществените изисквания и желания, скрепени в правни норми и има ли граница между традицията и закона, която не може да се прескача.
В исторически план възмездното сключване на брак и получаването на престация срещу възможността да се придобие легитимна съпруга са познати похвати използвани в целия свят. Изключение не прави и България, за която възмездността е била ключова при сключването на браковете още в езическия период на съществането на нашата държава. У нас това е било съвсем нормално в предхристиянския период, когато за да се отдели едно момиче от рода, се е искало доста голяма зестра, защото с лишаването на семейството от работната сила на жената то „осакатява“ и има нужда да запълни този вакуум с еквивалентното отдаване на благо от страна на желаещия същата булка. В следствие на навлизането на християнската култура у нас през IX в. и на промените, които тя неизбежно осъществява в нашите земи, зестрата променя своя първообраз като овъзмездяване на една сделка и става своеобразна гаранция за достоен живот на младото семейство. Тя вече била давана на младоженеца от семейството на булката, а и от неговото, за да може да животът на бракосъчетаните да получи добър начален тласък. Тази традиция има корени на много места по света и точно това е причината тя да е останала и до днес, макар и да не е широко разпространена.
Не веднъж сме ставали свидетели или телевизионни зрители на т. нар. „традиционен пазар на булки“. Той е останал в ежедневието на някои части от населението (предимно малцинствените и в някои села в Родопите, Старозагорско и др.) и като такъв бива отразяван публично. Вглеждайки се обаче по-дълбоко в същността на осъвременения начин на провеждане на традиционния пазар, ще видим, че в него има смущаващи линии, които граничат с престъпление, а понякога минават и границата, която наказателното право поставя. Когато тези граници, поставени от държавата, биват преминавани и от това се поражда обществена опасност, правото не може да стои безучастно.
Наказателният кодекс в своята Глава четвърта „Престъпления против брака, семейството и младежта“ урежда отношенията свързани с нормалното сключване и протичане на брака, което висша субективна ценност за всяко лице и право гаранирано от Конституцията от 1991 г. (чл. 46 КРБ). В раздел първи и втори на същата глава се съдържат няколко интересни състава на престъпления, които пряко кореспондират с темата на този труд.
В чл. 177 от НК, законодателят е установил наказуемост в случай на осъществена принуда срещу лице с цел то да сключи граждански брак. Наказуемостта за това престъпление е от една до шест години затвор, като при наличие на квалифициращите обстоятелства (извършено от: родител, сродник или настойник; по отношение на непълнолетно лице; по отношение на две или повече лица, както и с цел имуществена облага) наказанията достигат до осем години лишаване от свобода. За да се осъществи съставът на това престъпление, е нужно престъпният деец, който може да бъде всяко наказателноотговорно лице, да осъществи принуда използвайки своето властово надмощие, чрез употреба на сила или заплашване.
Вглеждайки се обаче в доброжелателността при сключване на браковете от младоженците, трудно би бил доказан такъв случай, макар че той никак не е изключен с оглед на големия материален интерес, който е явява основание (causa) на извършената непозволена от закона сделка. Важно е, но често пренебрегвано и от доктрината, че за да се осъществи легитимно съставът на престъплението по чл. 177 от НК, е нужно бракът да не е сключен или ако такъв е бил сключен, вече да е прекратен. Това е така, защото докато има валидно сключен брак, макар и принудително, той е унищожаем по реда на Семейния кодекс, но страните не могат да се позовават на тази унищожаемост, докато не бъде обявена от съда (аргумент от чл. 46, ал. 1, т.2 от СК и чл. 46, ал.2 от СК). И докато в миналото принудата, осъществявана от родител към дете, е била нещо нормално и е могла да бъде отблъсната само с някое романтично бягство от патриархалния дом, сега нещата съвсем не са така и въпросната принуда, осъществена от роднина или родственик, е квалифициращо обстоятелство по визираното по-нагоре престъпление.
Друг паралел, който може да се направи с миналото, е за даването на зестра или каквато и да е имуществена облага, за да се придобие правото две лица да сключат брак. За отминалите времена това е било съвсем разумно и нормално, често и задължителна предпоставка с цел получаването на съгласие от страна на родствениците на младоженеца. По никакъв начин обаче това не стои актуално в тази му форма към днешни дни. Сега имуществените отношения между бъдещите съпрузи се уреждат от Семейния кодекс, който определя какви ще са правата и задълженията на страните по отношение на завареното и бъдещото им имущество. В тези отношения не се включва никой освен двамата встъпващи в брак. Анализирайки текстовете на Семейния кодекс неизбежно можем да стигнем до заключението, че посредничество от страна на родителите на младоженците няма, а от там и това, че те не са включени в правоотношението. Наказателният кодекс отива още по-далеч и определя в своя чл. 178, ал. 1, че: „Родител или друг сродник, който получи откуп, за да разреши да встъпи в брак негова дъщеря или сродница, се наказва с лишаване от свобода до една година или с глоба от сто до триста лева, както и с обществено порицание“. Последното изменение и редакция на разпоредбата е от 2002 г., което само затвърждава, че нормата не е изгубила актуалността си, а точно обратното продължава да урежда една жива материя, която интересува гражданското общество. Присъствието на тази разпоредба показва, че за разлика от миналото, настоящето не признава за нормално и адекватно получаването на парична сума от родственик, за да встъпи негова низходяща в брак с дадено лице. Още повече – освен че не го намира за нормално, го намира и за престъпно, което показва осезаемата разлика с представите на обществото от по-ранни времена. В ал. 2 на чл. 178 от НК се обявява за престъпно и самото предлагане на такъв откуп, като наказанието е същото по размер. Това отграничение беше направено с цел да се види контрастът във възприятията за допустимо и недопустимо, преминал от едната крайност в другата и възприел сегашното положение, което е коренно различно от времето, в което тази традиция се е създавала.
Законодателят е бил далновиден и е инкриминирал и друг случай, който просто заобикаля принудата за сключване на брак. Това е съставът на чл. 190, ал. 1 от НК, въздигащ в престъпление поведението на лице (ал.1 визира всяко наказателноотговорно лице), осъществило принуда срещу друго посредством злоупотреба с власт, сила или заплашване и го накара да заживее съпружески с трето лице против волята му. Това е изключително укоримо престъпление, защото то засяга правото на свободен избор – всеки да избира с кого да сподели интимния си живот и може да нанесе изключително големи краткотрайни, но и дългосрочни проблеми на репресираното лице. По тази причина наказанието варира от една от шест години затвор, което го нарежда сред престъпленията с немалка обществена опасност. Още по-укоримо от законодателя е същото поведение, с което се осъществява принуда срещу лице от страна на неговия родител, когато тя е осъществена срещу непълнолетен, с користна цел или по отношение на две или повече лица. Тук наказанието вече е от три до осем години лишаване от свобода, защото в изброените хипотези деянието е извършено от лице, от което пострадалият се очаква да получава грижа, а и за лице, което е престъпило закона по отношение на повече от един субект. През 2019 г. е изменен визираният чл. 190 от НК, като в предишната му редакция такова престъпление e можело да бъде извършено само от родител по отношение на непълнолетно лице. Това само потвърждава, че с разширяването на обхвата на субектите до всички наказателноотговорни лица, законодателят е на мнение, че това престъпление е дори по-тежко укоримо и от преди.
Невинаги обаче посочените по-горе деяния биват престъпления. Традициите са нещо фундаментално и като такова е редно да бъдат съхранени в съвременния свят, но подведени под съвременната формулировка на закона. Няма да бъде, например, даване на откуп, когато при спазването на останалата през годините традиция, младоженецът да иска булката, същият даде някаква незначителна сума, за да „получи съгласието“ на родителите. Няма да бъде и приемане на откуп от родителя на младоженката, ако се съгласи на давания откуп. Това е така, именно защото традициите е редно да се спазват и законът им позволява в определената от него граница да преуспяват да съществуват в промененото настояще. И за да сме честни и коректни, нека се замислим, че е съвсем нормално, спазвайки неписания обичай, да дадем на лекуващия ни лекар кутия бонбони или на учителката ни букет цветя в знак на признателност. Такива обикновени, без сериозна имуществена стойност, подаръци са възприемани от практиката като нещо ненаказуемо, нещо нормално. Така стоят нещата и при даването на зестра или откуп в съвремието, стига той да не нарушава прага, поставен от закона. Не следва обаче да се смята за нормално откупуването на булка от своеобразен пазар срещу петцифрени суми, а такива случаи ежегодно се представят от медиите като обичай преживял годините. Да, относно обичая са прави, но относно начина – не, защото когато някой получи или даде значителна сума срещу правото да получи съпруга, той извършва престъпление, а не спазва традицията.
В днешно време правото реципира традициите и на тяхна база често създава и правни норми, които директно уреждат правоотношенията между хората. Правото дава отговор на въпросите до къде са запазени някои от обичаите и до къде може да се простира тяхната сила, защото точно законът затвърждава и позволява със стимулиращи норми провеждането на запазили се от обичая традиции, но и забранява или ограничава с императивни норми определени традиции или дадени аспекти от тях. Правото, и в частност наказателното право, имат нелеката задача да преценят кое отговаря на съвременните представи за праведно и допустимо и кое е изгубило своя смисъл в съвремието и с постигането на тази задача способстват за намирането на баланс между запазването на традициите и обичая в рамките на закона, действащ в определен етап от развитието на дадено общество.
