Отказът на изпълнение на Европейска заповед за арест по чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЕЕЗА в актуалната съдебна практика
Авторът
Атанас Ст. Атанасов е дългогодишен наказателен съдия. Бил е член на Националната съдебна мрежа за международно сътрудничество по наказателни дела и контактна точка на Европейската съдебна мрежа в периода 2015-2018 г.
Този текст не претендира да представлява цялостно изследване на практиката на съдилищата в последните години по приложение на разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА). Провокирано от медийни публикации[1] от последните месеци за отделни съдебни актове, с които е отказано изпълнението на европейски заповеди за арест (ЕЗА), издадени за престъпления, извършени и на територията на България, настоящето изложение има за цел да обобщи съображенията, залегнали в съответните влезли в сила съдебни решения, откриваеми в публично достъпните информационни системи. Това е необходимо, доколкото въпросните публикации поставят различни въпроси, между които и дали не е налице противоречива съдебна практика, при която сходни казуси се решават не по предвидим и еднакъв начин. Затова и в сравнителен план са разгледани други съдебни решения, в които е обсъждано приложението на същото факултативно (относително) основание за отказ за изпълнение на ЕЗА, като е направен и опит най-общо да бъдат разгледани характеристиките на същото основание.
Извършването на престъплението, за което е издадена ЕЗА, изцяло или частично на територията на България като изпълняваща държава, е едно от относителните основания за отказ да бъде изпълнена ЕЗА, предвидени в чл. 40, ал. 1 от ЗЕЕЗА, съответно и в чл. 4, т. 7 от Рамково решение 2002/584/ПВР (РР за ЕЗА). Това относително основание за отказ за предаване на искано от друга държава лице може да се нарече „класическо“, доколкото още преди възприемането му в РР за ЕЗА, то е било сред също относителните основания за изпълнение на молба за екстрадиция, предвидено в чл. 7 от Европейската конвенция за екстрадиция от 1957 г., съответно и в множество двустранни договори, уреждащи екстрадиционни производства.[2]
Особеностите на ЕЗА като инструмент на взаимното признаване на съдебни актове между държавите членки на ЕС, в рамките на общото пространство на свобода, сигурност и правосъдие не може да не бъдат съобразявани при решаването на въпроса дали да се откаже изпълнение на ЕЗА, издадена за престъпление, изцяло или частично извършено на територията на България. Следва да се има предвид, че относителният характер на това основание за отказ за изпълнение на ЕЗА дава възможност на изпълняващия орган за преценка, която изисква както задълбочена проверка за наличието на съответното основание за отказ, така и надлежно мотивиране в случай на възприемане на същото основание и постановяване на отказ да се изпълни ЕЗА.[3] Следва да се има предвид също, че, както нееднократно е посочвал Съдът на Европейския съюз (СЕС), изпълнението на ЕЗА е принципът, а отказът за изпълнение следва да се счита за изключение, което трябва да се прилага стриктно.[4]
Съобразяването на тези изисквания би препятствало както постановяването на немотивирани и самоволни откази за изпълнение на ЕЗА, така и на откази, които не обезпечават целите, за които съответните основания са били предвидени като изключения от задължението да бъде призната и изпълнена заповедта за арест, издадена от друга държава членка на ЕС. Така например предвиденото в чл. 40, ал. 1, т. 4 от ЗЕЕЗА, респ. в чл. 4, т. 6 от РР за ЕЗА факултативно основание за отказ да бъде изпълнена ЕЗА е насочено към увеличаване на шансовете за социална реинтеграция на издирваното лице след изтърпяване на наложеното му наказание[5], а относителното основание за отказ по чл. 40, ал. 1, т. 3 от ЗЕЕЗА, съответстващо на това по чл. 4, т. 5 от РР за ЕЗА цели да бъде гарантирана правната сигурност на издирвано лице, спрямо което в трета държава за същото деяние е постановена осъдителна присъда и е наложено наказание, което е изтърпяно, изтърпява се в момента или вече не подлежи на изпълнение.[6]
Факултативното основание за отказ да бъде изпълнена ЕЗА, предвидено в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЕЕЗА и чл. 4, т. 7 от РР за ЕЗА, също може да се счете за насочено към гарантиране на правната сигурност, но в аспекта на предотвратяване на конфликта между юрисдикции на издаващата и изпълняващите държави членки на ЕС. Извършването на деянието на територията на изпълняващата държава (частично или в цялост) обуславя нейната териториална компетентност да образува и води наказателно производство за това деяние. Тази компетентност обаче в светлината на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЕЕЗА и чл. 4, т. 7 от РР за ЕЗА не е изключителна, доколкото не е абсолютна предпоставка за отказ да бъде изпълнена издадена в друга държава членка на ЕС ЕЗА за същото деяние.
С оглед на изложените по-горе характеристики на факултативните основания за отказ, както и на специфичните цели, към които посоченото основание е насочено, теорията и практиката на българските съдилища са възприели като основен критерий, при преценка за приложимостта му, ефективността на наказателните производства, които за едно и също деяние биха били водени съответно в издаващата или в изпълняващата държави. В тази насока в правната литература се сочи, че независимо от компетентността на България като изпълняваща държава, преценката, която се дължи за приложението на факултативните основания за отказ да бъде изпълнена издадена в друга държава членка на ЕС, ЕЗА би следвало да е основана на всички обстоятелства по делото и най-вече на отговора на въпроса къде е по-целесъобразно да бъде водено наказателното производство с оглед на местонахождението на основната част на доказателствата, напредналостта на някое от наказателните производства, ако такива са образувани и в двете държави, къде възпитателният ефект от евентуална осъдителна присъда би бил най-ефективен и коя държава има най-голям интерес от постановяване на осъдителна присъда. [7]
Същият ограничителен и съобразен именно с отговора на въпроса къде би било по-ефективно воденето на наказателното производство подход е възприет в изключително еднопосочната доскоро съдебна практика по приложението на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЕЕЗА от български съдилища. Прегледът в правно-информационните системи сочи, че с изключение на няколко скорошни решения, българските съдилища са отдавали и отдават приоритет на воденото в издаващата държава наказателно производство при изпълнение на ЕЗА и постановяват предаване на исканите за целите на провеждане на такова производство лица, вместо да отказват изпълнението на заповеди за арест поради териториалната компетентност на българската държава да образува едно бъдещо наказателно преследване за същото деяние, извършено изцяло или частично на българска територия. Така в Р. № 360/30.08.2016 г. по н. ч. д. № 933/2016 г.[8] Софийският апелативен съд, НО, 3 състав, е приел, че дори и при хипотезата, в която за престъпленията, за които е издадена ЕЗА от гръцки власти, е било образувано наказателно производство в България, по което обаче исканото лице не е било привлечено като обвиняем, не са налице основанията за отказ за изпълнение по чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЕЕЗА, тъй като престъпленията, макар и започнали в България, са довършени в Гърция, и гръцките власти са събрали много по-голям обем информация в сравнение с българските, пред които разследването е било в начален етап. При хипотезата на липса на образувано в България наказателно производство за престъпна дейност, за която от съд в гр. Бамберг, Германия, е издадена ЕЗА, като дейността частично е осъществена на територията на България с Р. № 50/20.01.2022 г. по н. ч. д. № 3093/2021 г.[9] Софийският градски съд (СГС), НО, 34 състав, е приел, че „…доколкото във ФРГ е вече образувано и се води наказателно производство срещу него и се касае до престъпления, довършени в Германия спрямо немски граждани, т.е. цялостната престъпна дейност е в значителна степен свързана с тази чужда държава, няма разумна причина да се счита, че хипотетично провеждане на разследване в България трябва да е основание да се откаже предаването на израелския гражданин (искано лице) на немските власти“.
По отношение на друга ЕЗА, издадена от съд в гр. Бамберг, Германия, в рамките на наказателно преследване за киберизмами от колцентрове в България, СГС, НО, 23 състав, е приел в Р. № 685/02.11.2022 г. по н. ч. д. № 4258/2022 г.[10], че не са налице основания за отказ за изпълнение, „независимо че като едно от местата на извършване на престъплението е отразена територията на гр. София…, тъй като „видно от цитираното по-горе описание, измамите са били извършвани посредством отдалечен достъп между дееца и жертвите, а жертвите са изключително и само граждани на ФРГ, съответно там са настъпили и вредите“. На основата на същите критерии – довършването на престъпленията на територията на Германия, настъпването на имуществените вреди именно там и по отношение на граждани на същата държава и наличието на вече събрани доказателства в издаващата държава, в рамките на други производства по изпълнение на ЕЗА също не са намерени основания за постановяване на откази на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЕЕЗА – Р. № 289/29.04.2020 г. по н. ч. д. № 1200/2020 г. на СГС[11]; Р. № 261/10.04.2020 г. по н. ч. д. № 1199/2020 г. на СГС[12]; Р. № 286/07.12.2021 г. по н. ч. д. № 3091/2021 г. на СГС[13]; Р. № 113/06.10.2022 г. по в. ч. н. д. № 394/2022 г. на Апелативния съд – Пловдив[14]; Р. № 86/11.05.2023 г. по в. ч. н. д. № 191/2023 г. на Апелативния съд – Пловдив[15]; Р. № 175/19.06.2023г. по ч. н. д. № 593/2023 г. на Окръжния съд – Бургас[16].
Първото, станало обект на обществен интерес, изключение от така еднопосочната съдебна практика по приложение на факултативното основание за отказ за изпълнение на ЕЗА, предвидено в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЕЕЗА, беше отразеният през месец февруари 2023 г. от медийни публикации отказ на състав на Окръжния съд – Пловдив да предаде на австрийските власти искано лице, заемало длъжности като съдия, председател на съд и член на Висшия съдебен съвет.[17] Това решение не може да се намери в правно-информационните системи, нито в поддържаните от Висшия съдебен съвет (ВСС) портали за електронно правосъдие и за публикувани от съдилищата съдебни актове. От съдържанието на достъпното обаче решение на въззивния съдебен състав – Р. № 46/21.03.2023 г. по в. ч. н. д. № 84/2023 г.[18], се установява, че първоинстанционният съд е отказал да изпълни издадената от Австрия ЕЗА единствено на основание, че престъплението, за което тя е издадена, е извършено на територията на България. Въззивният съд обаче е отменил така постановения отказ, установявайки невъзможност да се установи категорично, че част от фактическия състав на престъплението е осъществена на територията на България, така и съобразявайки обстоятелството, че българските власти не са образували наказателно преследване за същото деяние, за разлика от компетентните органи на издаващата държава, които са събрали и значителна по обем информация, свързана с предмета на престъплението. С оглед на това Апелативният съд – Пловдив е приел, че „за цялостно и ефективно разследване на конкретното престъпление, с оглед трансграничната му специфика, следва да се отдаде приоритет на наказателната юрисдикция на издаващата държава предвид факта, че там вече е започнало наказателно преследване, събирани са доказателства и в хода на образуваното наказателно производство исканото лице ще има възможност да реализира пълноценно защитата си против престъплението, за което се иска предаването му“.
Също от медийна публикация[19] стана публично достояние и друго съдебно решение, с което е отказано изпълнение на ЕЗА на основание 40, ал. 1, т. 5 от ЗЕЕЗА. От Р. № 339/10.05.2023 г. по ч. н. д. № 4069/2022 г.[20], е видно, че СГС, НО, 15 състав, е отказал да изпълни издадена от съда в гр. Бамберг, Германия, ЕЗА по отношение на израелски гражданин на посоченото основание. В мотивите към така постановеното решение[21] е отразено, че според изложените в ЕЗА обстоятелства фактическият състав на престъплението, за което тя е издадена, или отделни негови части, са осъществени на територията на България, поради което и с оглед на териториалния принцип на действие на българския наказателен закон, установен в чл. 3, ал. 1 от НК, престъплението е било подсъдно на българския съд. На следващо място, съобразявайки задължението си да мотивира възприемането на относителното основание за отказ да изпълни ЕЗА по чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЕЕЗА, съдът е посочил, че едно разследване в България „би разполагало с далеч по-голяма оперативност, като в никакъв случай не може да се подценява компетентността и на българските разследващи органи…, че от престъплението са нарушени обществени отношения, които са значими за българската държава, която е в състояние сама да реализира наказателната си политика и да постигне репариране на нарушеното статукво“, както и че „предаването на исканото лице на немските съдебни власти не би допринесло за разкриване на обективната истина по един решаващ начин, като в случая по-важно е участието му в един наказателен процес в Република България и евентуалното му наказване за постигане целите на наказанието, установени в чл.36 от Наказателния кодекс на Република България“. Съдебният състав е счел, че за германските власти е от значение разкриването и наказването на предикатното престъпление, извършено частично на територията на издаващата държава, и че непредаването на исканото лице не би затруднило властите на издаващата държава. В обобщение, съставът на СГС е приел, че „… за цялостно и ефективно разследване на конкретното престъпление, с оглед трансграничната му специфика, следва да се отдаде приоритет на наказателната юрисдикция на изпълняващата държава“. Това решение не е било протестирано и съгласно данните в ЕПЕП е влязло в сила на 16 май 2023 г.
Така постановеният от СГС отказ за изпълнение на ЕЗА, издадена от съда в гр. Бамберг, е първият станал обществено достояние съдебен акт, с който е отказано предаване на германските власти на искано лице за разследване на престъпна дейност, изразяваща се в организиране и участие в дейността на т. нар. колцентрове, чрез които се твърди, че от България са извършвани измами по отношение на германски граждани. Както беше посочено по-горе, по издадени от същия германски съд ЕЗА, за описана чрез същите обстоятелства престъпна дейност други съдебни състави не са намерили основания за отказ по чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЕЕЗА и са постановявали предаване на исканите лица на германските власти.
От публикация в медия[22] е видно, че след постановяването на отказа по ч. н. д. № 4069/2022 г. на СГС, НО, 15 състав, за изпълнение на издадена от съда в гр. Бамберг, Германия, ЕЗА, Варненският окръжен съд е постановил и друго съдебно решение, с което е отказал изпълнението на такава заповед. То е постановено на 29 септември 2023 г. по ч. н. д. № 996/2023 г. по описа на Окръжния съд – Варна, НО, 3 състав[23], и според данните в ЕПЕП също не е протестирано и е влязло в сила на 5 октомври 2023 г. От съдържанието на решението е видно, че изпълнението на издадената от съда в гр. Бамберг ЕЗА по отношение на българска гражданка е отказано основно поради обстоятелството, че визираните в заповедта престъпления са извършени на територията на България, както и поради интересите на малолетното дете, което се отглежда единствено от исканата за предаване. В частта на решението, в която се обсъжда основанието за отказ по чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЕЕЗА, е посочено, че е налице хипотезата, визирана в същата разпоредба, да бъде отказано изпълнението на ЕЗА, тъй като „престъплението, по данни от молещата държава, е извършено изцяло на територията на Република България, като е приложима разпоредбата на чл. 3 от НК, т.е. за престъпление, извършено на територията на Република България се прилага българският Наказателен кодекс“.
При търсене в информационната система за съдебни дела и актове по думата „Бамберг“ се установява и постановен друг отказ за изпълнение на ЕЗА, издадена от съда в същия град – Р. № 645/31.08.2023 г. по ч. н. д. № 4653/2023 г. по описа на СГС, НО, 33 състав[24]. Посоченото решение също не е било протестирано и е влязло в сила на 6 септември 2023 г. Като основания за отказ да изпълни ЕЗА съдебният състав е посочил липса на достатъчна конкретизация на описаните престъпления, неяснота на текстовото съдържание на правната квалификация и неяснота относно предвидените в закона санкции за твърдените престъпления. Като друго, самостоятелно основание за отказ, е посочен чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЕЕЗА, тъй като според изложените в заповедта обстоятелства исканото лице е работило в български колцентър, в гр. София или гр. Варна, т. е. „престъплението, по данни от молещата държава, е извършено изцяло на територията на Р. България, като е приложима разпоредбата на чл. 3 НК, т. е. за престъпление, извършено на територията на Р. България се прилага българският Наказателен кодекс“.
Така разгледаните съдебни решения показват наличието на противоречива съдебна практика по приложението на факултативното основание за отказ за изпълнение на ЕЗА, предвидено в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЕЕЗА и чл. 4, т. 7 от РР за ЕЗА. Противоречивостта особено изпъква при произнасянето съответно на решения за изпълнение и на откази за изпълнение на Европейски заповеди за арест, издадени от един и същ издаващ орган – съда в гр. Бамберг, Германия, в рамките на наказателни преследвания за престъпна дейност, осъществена при сходни обстоятелства – твърдени измами, извършени от колцентрове в България, по отношение на германски граждани, претърпели имуществени вреди в резултат на сочените измами.
Прегледът на разгледаните съдебни решения сочи, че според някои български съдилища необходимостта от обезпечаване на ефективното разследване именно в издаващата държава обуславя изпълнение на ЕЗА и неприложението на факултативното основание за отказ по чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЕЕЗА, според други – ефективно разследване, макар още да не е започнало, може да се води в България, поради което прилагат посоченото основание за отказ, а според трети – местоизвършването на (част) от престъпната дейност на територията на България и произтичащото от чл. 3, ал. 1 НК териториално действие на българския наказателен закон е достатъчно основание за приложение на факултативното основание за отказ да бъде изпълнена ЕЗА.
Тази противоречива съдебна практика се явява несъвместима с принципите на правната сигурност и предвидимост, още повече при отчитане на обстоятелството, че по вече изпълнени ЕЗА по разследванията в издаващата държава, за които са постановени и откази за изпълнение на такива заповеди, български съдилища приемат за изпълнение съдебни актове, с които са наложени наказания „лишаване от свобода“[25]. Пример за липсата последователност и предвидимост на съдебната практика е и обстоятелството, че за период от по-малко от две седмици от прессъобщения на Окръжния съд – Варна стана ясно за постановени (съответно) решение за отказ за предаване и решение за изпълнение на ЕЗА, издадени за изключително сходни по своя характер обстоятелства[26].
Преодоляването на тази противоречива съдебна практика, с оглед на обстоятелството, че последна инстанция за разглеждането на делата по изпълнение на ЕЗА са апелативните съдилища, може да стане чрез осъществяване на правомощията на общите им събрания по чл. 104, ал. 2, вр. чл. 85, ал. 3, т. 8 от Закона за съдебната власт да анализират и обобщават практиката на съответния апелативен съд и на окръжните съдилища в съдебния му район.
Компетентните да сезират ОСНК на ВКС органи с искане за приемане на тълкувателно решение също могат да направят необходимото за поставяне на въпроса за противоречивата съдебна практика по приложението на 40, ал. 1, т. 5 от ЗЕЕЗА. Не на последно място, доколкото посоченото факултативно основание за отказ за изпълнение на ЕЗА представлява транспониране на същото по своя характер основание по чл. 4, т. 6 от РР за ЕЗА, при необходимост от тълкуване на съдържанието на тази разпоредба български съд, като изпълняващ ЕЗА орган, може да отправи и преюдициално запитване до СЕС.
[1] https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/13833402; https://www.moreto.net/novini.php?n=484814; https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/pravo/2023/11/03/4547372_kak_shepa_sudii_nameriha_cakata_i_na_evropeiskata/
[2] Например чл. 61, б. „б“ от Договора между НРБ и СССР за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела; чл. 4, т. 1 от Договора за екстрадиция между Република България и КНР; чл. 5, т. 2 от Договора за екстрадиция между правителството на Република България и правителството на САЩ и др.
[3] Панова, П. Европейската заповед за арест и съдебната практика, С.: Сиела и НИП, 2012, с. 114.
[4] Вж. в този смисъл Решение от 5 април 2016 г., Aranyosi и Căldăraru, C‑404/15 и C‑659/15 PPU, т. т. 80 и 82; Решение от 29 юни 2017 г., Popławski, С-579/15, т. 19; Решение от 31 януари 2023 г., Lluís Puig Gordi и др., С-158/21, т. 74 и др.
[5] Решение от 13 декември 2018 г., Sut, C‑514/17, т. 33 и 36; Решение от 6 юни 2023 г., O. G., С-700/21, т. 49 и цитираната в тези решения съдебна практика.
[6] Решение от 29 април 2021, С-665/20 PPU, т. 56.
[7] Панова, П. Цит. съч., с. 120, 216.
[8] Непубликувано в Портала на ВСС за съдебни актове и ЕПЕП, но достъпно в правно-информационните системи СИЕЛА и АПИС.
[9] https://legalacts.justice.bg/Search/GetActContentByActId?actId=JEvTWQeCjR0%3D
[10] https://legalacts.justice.bg/Search/GetActContentByActId?actId=DzGeraVP%2BWU%3D
[11] https://legalacts.justice.bg/Search/GetActContentByActId?actId=spqHgg7c9IE%3D
[12] https://legalacts.justice.bg/Search/GetActContentByActId?actId=e%2BPPETbTZ34%3D
[13] https://legalacts.justice.bg/Search/GetMotiveContentByActId?actId=aEP2UzN815c%3D
[14] https://dela.bg/Acts/380423b0-d5ac-4866-bc9e-09e75c5b3041
[15] https://dela.bg/Acts/9c821fd5-09ee-44a3-b167-8a4e25fcb084
[16] https://dela.bg/Acts/260ad8c3-b78e-4eeb-8162-82d0faf5a650
[17] https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/13833402
[18] https://legalacts.justice.bg/Search/GetActContentByActId?actId=MZe1nhEotqo%3D
[19]https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/pravo/2023/11/03/4547372_kak_shepa_sudii_nameriha_cakata_i_na_evropeiskata/
[20] https://legalacts.justice.bg/Search/GetActContentByActId?actId=szgX8D5K%2BII%3D
[21] https://legalacts.justice.bg/Search/GetMotiveContentByActId?actId=szgX8D5K%2BII%3D
[22] https://www.moreto.net/novini.php?n=484814
[23] https://ecase.justice.bg/Case/CaseDetail/d57e025d-2233-415d-a113-201c66651d8b
[24] https://dela.bg/Acts/d6003495-8845-43a9-997e-3581caca6cb5
[25] https://dela.bg/Acts/d7b599db-94af-401d-ab0c-eeb8bfdf4442; https://dela.bg/Acts/4bd2cd1d-670f-4ae5-a8a7-c01617684cda; https://dela.bg/Acts/0ddea34a-fd4b-461f-b97d-d8db732d0b67
[26] https://varna-os.justice.bg/bg/news/27746; https://varna-os.justice.bg/bg/news/27934
15
Коментирайте
Явно ще трябва да се отправи преюдициално запитване до СЕС.
Да, има много немотивирани и самоволни откази за изпълнение на ЕЗА.
Много добър анализ.
Статията трябваше да е със заглавие „Как да прехвърлим горещия картоф на чуждите съдилища – правни основания и пречки“
Вицът на седмицата.
„като в никакъв случай не може да се подценява компетентността и на българските разследващи органи…“
Пълни глупости.
Браво за статията
Много полезно!
Браво. Нека четат и да се учат
Чуден коледен анализ. Поздравления.
Браво за статията. Има доста неясноти по темата
Не може да имаме отказ. Ние сме в един съюз
И като съюза ти каже:“прегризи си вените“ ,НЕ ЗНАЧИ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО,ЧЕ ТРЯБВА ДА ГО ПРАВИШ……
Много им пука за нас.
Добре обяснено
Challenges and Strategy:
While striving to create suika game large fruit combinations for high scores, you must also be cautious not to let the fruits overflow from the box. This introduces an interesting challenge, requiring a balance between ambitious stacking and careful strategy.
Global Popularity:
Initially designed as an advertising tool for Aladdin X’s digital projectors, Suika Game quickly gained global popularity. Its rise was fueled by VTubers, Hololive Production, and Western influencers, creating a diverse and enthusiastic gaming community.