Преди 4-5 години главният прокурор Сотир Цацаров беше в конфликт с министъра на правосъдието Христо Иванов така, както напоследък е в конфликт с председателя на Върховния касационен съд (ВКС) Лозан Панов.

У нас конфликтите по осите министър на правосъдието – главен прокурор и главен прокурор – председател на ВКС не са новост. Преди 20 години, в началото на мандата на Никола Филчев като главен прокурор, председателят на ВКС Румен Янков стана обект на недостойни медийни атаки, а впоследствие Филчев внесе въз основа на тях и жалби срещу него във Висшия съдебен съвет (ВСС). Нищо от жалбите не излезе вярно, а мнозина бяха убедени, че медийните атаки срещу Янков са вдъхновени от кабинета на главния прокурор.

Филчев завърши мандата си в конфликт със следващия председател на ВКС –

Иван Григоров. През 2006 г. заместниците на Филчев внесоха във ВСС сигнал за корупция срещу Григоров и поискаха от Георги Петканов, тогава министър на правосъдието, да започне дисциплинарно производство, което в крайна сметка можеше да доведе до отстраняването на председателя на ВКС. По това време самият Григоров разпространи документ, за който твърдеше, че съдържа данни за психично заболяване на главния прокурор. Документът се оказа подправен.

Изобщо националният стандарт за междуличностни отношения по върховете на съдебната власт е доста нисък. Обаче ако конфликтите се повтарят периодично и периодично се възпроизвежда една и съща схема на медийни атаки срещу председателя на ВКС, които се превръщат в сигнали за нарушения и отварят пътя за неговото отстраняване, се поставя въпросът дали тук няма и по-сериозен проблем, който засяга конституционната уредба на съдебната власт.

Такъв проблем има и той е бил установен от проф. Петко Стайнов още през 1946 г., когато Отечественият фронт за първи път предлага „главен прокурор“ да се обособи като отделен държавен орган на подчинение на Народното събрание, а съдебните назначения да се изземат от министъра на правосъдието и да се връчат на ВСС.

До 1947 г. у нас прокуратура като отделно юридическо лице няма. Прокурорите са били част от състава на „съдебните места“; те са действали като органи на министъра на правосъдието и са се намирали под негово „висше наблюдение“. Преди 1947 г. няма и „главен прокурор“ като отделен орган. Има „главен прокурор при ВКС“, който е част от състава на съда и йерархично стои по-ниско от председателя на ВКС. В дневника на бившия министър на правосъдието Васил Митаков е отбелязано, че към края на 30-те години на XX в. у нас главният прокурор при ВКС е длъжност без много власт; длъжност „академическа“, казва Митаков, защото

основно действа като правен консултант на върховния съд

Като коментира предложенията на Отечествения фронт през 1946 г., проф. Петко Стайнов подчертава, че „главен прокурор“ като отделен орган на подчинение на Народното събрание е чужда фигура за българската правна традиция. Тази конструкция е заета от конституциите на СССР и на Югославия и може би е полезна в големи, федерални и многонационални държави, защото там може да се появяват много и различни практики по прилагане на закона. За малка унитарна държава отделен орган „главен прокурор“ няма смисъл, защото той просто обезсмисля съществуването на министъра на правосъдието. Именно него проф. Стайнов нарича „първия магистрат в държавата“.

Аргументите на проф. Стайнов не са отчетени и през 1947 г. „главен прокурор“ се обособява като отделен орган на подчинение на Народното събрание, който сам назначава прокурорите. С това се залагат и корените на двата конфликта, които бяха посочени в началото: щом главният прокурор престава да бъде „при ВКС“, неговото място в йерархията по отношение на председателя на ВКС остава неясно; а щом главният прокурор става отделен орган и поема и назначенията на прокурорите,

позицията на министъра на правосъдието се лишава от съдържание

Конституцията от 1991 г. запазва непроменени отношенията в констелацията министър на правосъдието – главен прокурор – председател на ВКС, както са уредени през 1947 г., макар и формално да подвежда прокурорите под частта „Съдебна власт“. Новата конституция дори задълбочава предпоставките за конфликт между главния прокурор и министъра на правосъдието или председателя на ВКС, защото разширява терена за сблъсък. ВСС става кадрови орган по отношение на съдии, на прокурори и на следователи, а министърът на правосъдието ръководи заседанията му, но няма право на глас. Председателят на ВКС и главният прокурор са членове на ВСС по право. Но прокурорите и следователите във ВСС зависят от главния прокурор много повече, отколкото съдиите от председателя на ВКС. Така след 1991 г. главният прокурор вече е решаваща фигура не само по отношение на назначенията на прокурори, но и по отношение на назначенията и дисциплината и на съдиите. Това положение просъществува до 2015 г., когато ВСС беше разделен на две колегии. Запазването на пленарния състав на ВСС обаче с неясно широк кръг от въпроси за решаване запазва и възможностите за конфликти.

Ако погледнем на въпроса от сравнително правна гледна точка, ще видим, че нашата конституционна уредба на висшите позиции в съдебната власт е голяма рядкост за държава – членка на ЕС. В държавите, в които се приема, че прокурорите са част от съдебната власт, те не са обединени в отделна институция, не съществува отделно юридическо лице „прокуратура“, нито отделен орган „главен прокурор“. В държави като Франция, Холандия, Италия и др. прокурорите са част от състава на съдилищата, а въпросите на тяхното кариерно развитие се решават основно от министъра на правосъдието; няма отделен орган „главен прокурор“, а има „главен прокурор при ВКС“, който в йерархията на съда стои след първия председател на ВКС.

Освен това по отношение на назначението специално на прокурори, освен България и Италия, в ЕС почти липсват примери на държави, в които назначенията на прокурори се решават от колективни органи. Назначенията на прокурори са най-често решения на едноличен орган (министъра на правосъдието самостоятелно или от името на държавния глава), а доколкото има прокурорски съвети, те дават само становище по номинациите. Най-ясният пример в това отношение е Франция, където прокурорите се назначават от президента по предложение на министъра на правосъдието, с одобрението на прокурорски съвет към ВСС. Френският министър на правосъдието взема самостоятелно решенията за преместване на прокурорите и за техните дисциплини. Той

може също да дава указания на прокурорите – общи и по конкретни дела,

макар че това правомощие е ограничено от закона и рядко се използва.

В държавите, в които прокуратурата принадлежи към изпълнителната власт (Германия, Чехия), министърът на правосъдието може да дава указания на прокурорите както по приложение на закона, така и във връзка с наказателната политика; той отговаря и за кариерните и дисциплинарни въпроси на прокурорите.
По този начин в другите държави – членки на ЕС, съществува яснота за йерархичната позиция на главния прокурор при ВКС спрямо председателя на ВКС и има баланс и разделение на отговорностите между министъра на правосъдието и главния прокурор: първият отговаря за назначенията, кариерата и дисциплината на прокурорите, а вторият следи за прилагането на наказателния закон и носи отговорност за най-важните решения на наказателната политика, като дава указания на прокурорите.

Липсата на ясно конституционно решение на въпроса за „първия магистрат в държавата“ действа като предпоставка за постоянен конфликт между главния прокурор и министъра на правосъдието или председателя на ВКС. У нас главният прокурор може да дава нареждания, но законът не казва кой дава нареждания нему. А както е известно от времето на Аристотел, общност от свободни хора така не може да бъде управлявана.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar