Кой всъщност носи тежестта на доказване в наказателния процес?
1. Увод
Настоящата статия бе създадена с ясното съзнание, че изразената позиция представлява радикален поглед върху проблематиката свързана с тежестта на доказване в наказателния процес. На практика изразеното становище влиза в колизия с преподаваното в юридическите факултети поколения назад, а също така и с изразените становища в големите трудове на българския наказателен процес. Смятам, обаче, че всяка една област, пък била тя и наказателен процес, има място за конструктивен диалог когато биват маркирани конкретни проблеми с цел тяхното разрешаване и в крайна сметка промяната, макар и радикална, макар и на на ниво принципни постановки, често пъти е начин за градивното развитие на определена материя.
В следващите редове ще анализирам общоюридическото съдържание, което се влага в понятието тежест на доказване, а след това ще съпоставя конкретното му проявление в наказателния процес спрямо гражданския такъв. Подбуден от по-старата наказателно-процесуална доктрина ще се опитам, без да претендирам за необоримост или изчерпателност на заключението си, да аргументирам някои изолирани от съвременната наука и съдебна практика становища.
2. Понятие за тежест на доказване.
На първо място следва да се изясни понятието „тежест на доказване”. То намира своето място във всички съдебни производства, независимо дали говорим за граждански, административни или наказателни дела. Разбира се, обусловен от конкретните особености на съдебното производство, в което се проявява, институтът на доказателствената тежест търпи своите модификации.
Струва ми се, че корените на разглежданото понятие лежат върху почвата наречена състезателно начало. Състезателното начало е уредено на конституционно ниво, ал.1 на чл. 121 от КРБ гласи, че „Съдилищата осигуряват равенство и условия за състезателност на страните в съдебния процес”. По-натам това съдоустройствено начало е доразвито в действащите процесуални закони, а ЕСПЧ константно свързва нарушаването му с противоречие с чл.6 от ЕКЗПЧОС, прокламираща правото на справедлив съдебен процес.
В този ред на мисли следва да се подчертае, че макар конституционният законодател при дефинирането на въпросния принцип да не е поставил в зависимост проявлението му от предмета на процеса, то отражението му в различните процесуални закони се характеризира с различна форма и степен. Разбира се най-силно изразено състезателно начало се проявява в нормативната уредба регулираща процесуални отношения с предмет материалноправни спорове между равнопоставени правни субекти. Именно тази силна проявява на състезателността в гражданскопроцесуалното право, обуславя и чистия израз на правилата за тежест на доказване в него. Но преди да разгледам проявлението му в тази област, ще посоча общовъзприетата дефиниция за доакзателствена тежест.
В най-общ план тежестта на доказване се разбира като правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан[1]
- Teжеста на доказване в гражданския процес.
На плоскостта на гражданския процес, посоченото правило намира своето пълно проявление с оглед разпоредбата на чл.154,ал.1 от ГПК – Всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Съгласно разпоредбата, ако страната не успее да докаже факт, от който претендира изгодни за себе си правни последици, то съдът ще го приеме за ненастъпил.
Докато в гражданския процес служебното начало отстъпва пред диспозитивното съдът не е субект на задължение за доказване. Ако някоя от страните бездейства, то съдът ще приеме, че изгодните за нея обстоятелства не са се осъществили, което всъщност е съдържанието на доказателствената тежест.
Обратно, в наказателното правораздаване в редица случаи силно изразеният обществен интерес, прозиращ зад наказателнопроцесуалната норма, лимитира някои проявления на състезателното начало, което е принудено да отстъпи пред социалната необходимост от установяване на истината в подобен род дела.
3. Доказателствена тежест в наказателния процес. Кой всъщност я носи?
3.1. Проблемът за доказателствената тежест е решаван нееднозначно в различните наказателноправни системи. Така например в американското Наказателно право, подсъдимият носи тежестта да докаже т.нар утвърдителна защита сиреч когато твърди положителни факти обуславящи неговото алиби[2].
В нашият наказателен процес, подобни правни положения не съществуват. Подсъдимият никога не носи доказателствена тежест, дори и за обстоятелствата, които сам твърди. Това само по себе си е пряко проявление на презумпцията за невиновност. Тази законодателна политика е най-добре описана със сентенцията „по-добре сто виновни на свобода, отколкото един невинен в затвора[3]”
3.2. Отговорът на така поставения въпрос на пръв поглед може да бъде лаконичен и еднозначен. Това следва от разпоредбите на НПК – чл.103, който гласи, че тежестта да се докаже обвинението по дела от общ характер лежи върху прокурора и разследващите органи, а по дела от частен характер върху частния тъжител. По-съществен и съдържателен от гледна точка на правото на защита се явява текстът на ал.2, който гласи, че „обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен”, което законодателно разбиране е продължение на презумпцията за невиновност, като основна гаранция за това право. И доколкото текстът на ал.2 едва ли може да бъде подложен на аргументирана критика, то нещата с ал.1 не са така кристални.
Преди да разгледам конкретното съдържание на анализираното понятие в наказателното производство ще направя опит да осветля същото.
Горепосочената дефиниция за тежест на доказване, проявена на плоскостта на наказателнопроцесуалните отношения, би трябвало да намира следния практичен израз – ако субектът осъществяващ основна процесуална функция по обвинение, не успее да докаже относимите към обвинението факти с правопораждащо значение за наказателната отговорност, то следва ръководно-решаващия орган в съдебна фаза да постанови оправдателна присъда.
Макар дефиницията да е своеобразна аксиома в гражданско-процесуалното право, то в наказателно-процесуалното право нещата не стоят по този начин. Индиция за известно отклонение от доказателствената тежест, дефинитивно свойствена на обвинителната функция, се наблюдава в разпоредбата на чл. чл.107, ал.2 от НПК, която гласи, че – Съдът събира доказателствата по направените от страните искания, а по свой почин – когато това се налага за разкриване на обективната истина. Правомощието на наказателния съд по отношение на попълване на празноти в доказателствената съвкупност представлява изключение от правилото за доказателствена тежест в процеса.
Генезиса на посоченото изключение е залегнал в основполагащия принцип за разкриване на обективната истина, като от своя страна проявлението на последния в посочения аспект се отразява ограничително по отношение на принципа на състезателност и равенство на страните в производството. . Цитираната разпоредбата надхвърля пределите поставени от посочената дефиниция за доказателствена тежест. Според текста, когато страната, която носи тежест на доказване не проявява необходимата процесуална активност да докаже относимите обстоятелства и по-този начин възпрепятства разкриване на обективната истина, съдът следва да положи необходимите процесуални усилия и да събере необходимите доказателства.
Чуждо ли е все пак подобно изключение от правилата за тежест на доказване на гражданския процес?
От правилото, че само страните в гражданското съдопроизводство ангажират доказателствените средства, имаме три изключения, при които съдът може служебно, без искане на страна да допусне доказателствено средство. При посочване на фактите нямаме изключение, съдът не може служебно да вземе предвид факт, който не е твърдян от страна. При доказателствените средства съществуват следните три изключения:
- Съдът служебно може да постанови да бъде изслушана експертиза, тъй като, ако нито една от страните не направи това, а делото се нуждае от специални знания на експерт, делото не може да се реши. Съгласно чл. 195, ал. 1 ГПК съдът може да назначи експертиза по искане на страните или служебно.
- Второто доказателствено средство по изключение, което може да бъде събрано от съда в отклонение от състезателността, е огледът на вещи и правото на съда служебно да разпореди оглед, когато това е необходимо за нуждите на делото – чл. 204, ал. 1 ГПК.
- Третото доказателствено средство, което може да бъде събрано от съда, това е освидетелстването спрямо физически лица, напр. при производство по поставяне под запрещение на ответника и респ. служебно да допусне освидетелстване съгласно чл. 204, ал. 1 ГПК.
Видно е обаче, че посочените изключения са силно лимитирани. Същите служат по-скоро за доуточняване на доказателствените пропуски на някоя от двете страни и доказателствата събрани служебно по този начин, трудно биха послужили на съда като основна за постановяване на своето решение.
Обратно в Наказателния процес, съдът в своята преценка за служебно събиране на доказателства не е ограничен от доказателствените способи, които може да осъществи, за да набави необходимите доказателствени материали, дори и по този начин съществено да наруши състезателността в производството.
От друга страна, дефинитивно доказателствената тежест представлява процесуална санкция за неосъщественото /бездействие/ или безрезултатно осъществено процесуално действие на страната в етап на доказване, а за насрещния субект в процесуалното състезание се явява благоприятна процесуална последица.
Къде тогава е процесуалната тежест?
Отговорът на този въпрос ще потърся по-надолу в отделните фази и стадии на наказателния процес.
4. Доказателствена тежест в досъдебното производство
4.1. Възможно ли е тежестта на доказване по същество да е функция на състезателността? Според мен се забелязва известна зависимост между тях. Двете понятия са функционално свързани, доколкото състезателността като принцип характерен за съдебното производство е поле за проява на процесуалните тежести в т.ч. и доказателствената тежест. От друга страна институтът регулиращ процесуалната активност на страните в процеса по отношение на доказателствения етап от него (стадий в ДП), е един от онези процесуални механизми заложени от законодателя в процесуалния нормативен порядък, който осигурява надлежното проявление на състезателното начало. Тежестта предпоставя състезателността, а последната обуславя тежестта.
Именно тези изводи ме провокират да поставя под съмнение проявлението въобще на правилата за доказателствена тежест на досъдебната фаза на процеса.
4.2. В орбитата на наказателно-процесуалните отношения и тяхното изменение в развитие на процеса, състезателното начало не намира константно проявление. Доколкото последното предполага съществуването на три независими една от друга функции, то същото намира израз в различна степен спрямо фазата на развиващите се процесуални отношения. Това следва от самия характер на състезателността като принцип на процеса. Последната предполага съществуването на три независими една от друга функции. Две от които, образно казано, са в отношения на процесуално състезание, което субектът на третата функция ръководи и решава, а също така следи за спазване на правилата му. Обективно правно положение в досъдебното производство /с изключение на някои процесуални действия/ е, че обвинителната и ръководно-решаващата функция биват обединени от фигурата на прокурора. В този смисъл ако си представим трите функции в процеса като умален модел на държавните власти, то съсредоточаването на обвинителната и ръководно-решаващата функция /неизбежно и необходимо в ДП/ в една единствена фигура – тази на прокурора, изключва състезателността, така както обединяването на две от трите разделени власти изключва правовата държава.
4.3.В хипотеза, в която е започнало разследване, но не е привлечен обвиняем, в рамките на развиващо се ДП, как въобще може да говорим за доказателствена тежест при положение, че нямаме насрещна функция в процеса?
От друга страна за прокурора като РРО в ДП съществува задължение за доказване.По силата на чл.107, ал.1 от НПК органите на ДП са длъжни служебно да събират доказателства и по този начин да движат процеса напред. Дори когато се конституира фигурата на обвиняем, отново не може да се каже, че органите на досъдебното производство носят някаква тежест на доказване за обстоятелствата описани в постановлението за привличане на обвиняем. Това положение следва от разпоредбата на ал.3, чл.107 от НПК, която задължава разследващите органи да събират и обвинителни и оправдателни доказателства. Напълно възможно е в хода на текущо разследване, с оглед новосъбраните доказателствени материали, прокурорът да промени вътрешното си убеждение и да прекрати наказателното производство срещу обвиняемия, от това не следват никакви неблагоприятни процесуални последици /тежести/ за функцията по обвинение, доколкото няма нормативна пречка като обвиняем да бъде привлечено друго лице.
5. Доказателствена тежест в съдебната фаза.
Автори в по-старата наказателнопроцесуална доктрина са се изказвали, че в нашия процес изобщо не следва да се говори за тежест на доказване. В подкрепа на това твърдение се излагат следните доводи:
- съдът не се явява пасивен арбитър между обвинителя и подсъдимия и не е обвързан от представените доказателствени материали – има право по свой почин да изисква допълнителни материали;
- съдът не е обвързан от отказа на прокурора от заетите първоначално обвинителни позиции;
- съдът не е обвързан и от самопризнанието на подсъдимия, решавайки всякога делото по свое вътрешно убеждение;
- когато съдът констатира в отделни случаи празнини в дейността на прокурора по събирането на доказателствени материали, сам запълва тези празнини и издава присъда независимо от позициите на прокурора;
- също важи и относно празнините, допуснати в защитата на обвиняемия, който също не носи доказателствена тежест, тъй като неговата невиновност се предполага.
Следователно нито задължението на прокурора да представи обвинителни доказателства, нито правото на обвиняемия на защита не може да се разглежда като тежест на доказване[4].
От друга страна не може да се каже,че дейността по доказване, която проявява съдът е с различна насока от тази на прокурора, макар и последния да осъществява различна функция в процеса. Напротив, чл. 107, ал.3 НПК, вменява задължение на прокурора да събира както обвинителни, така и оправдателни доказателства. Съответно процесуалната му активност е предопределена от задължението за установяване на истина, а след това при вече формирано съответно вътрешно убеждение да реализира обвинителна функция. Доказването, което е образно казано делегирано на съда в хипотеза на чл.107, ал.3, пр.3 отново е насочено към установяване на обективната истина.
Горното не дава основание да се заключи, че в съдебната фаза на наказателния процес тежестта на доказване се споделя между съда и прокурора, каквито становища са изразявани в процесуалната ни доктрина. Подобна изолирана позиция е заемал дори Върховния съд – . „Както многократно се е произнасял ВС, се казва в р. 1138-59-III, тежестта на доказване пада както върху прокурора, така и върху съда”. Аргументирайки тази теза ВС е изтъкнал – „Ако обвинителят не докаже обвинението, съдът е длъжен служебно да събере всички доказателства, които са необходими за разкриването на търсената в процеса обективна истина, като подпомага както защитата, така и обвинението, за да се допълнят евентуалните пропуски при обосноваването на обвинителния акт”.
Грубо несъблюдаване на основните начала на наказателния процес би било да се каже, че съдът носи доказателствена тежест, макар и определена част от нея. Съдът има задължение да установи обективната истина (задължение за доказване). Ако не се докажат в процеса фактите имащи отношение към последната, то за него няма как да възникнат неблагоприятни последици (тежести), тъй като единствената процесуална възможност е постановяване на оправдателна присъда – чл.304 НПК /не е доказано обвинението – чл.304 пр.1/.
Прокурорът contra legem не носи тежест на доказване в същинския правен смисъл на това понятие. Доказателство затова е проецесуално допустимата хипотеза – въпреки, че главният обвинител в процеса не е успял да докаже относимите факти, то процесуалната му активност е възможно да не остане безрезултатна. Съдът по свой почин, след проведени (допълнителни) действия по доказване да осъди подсъдимия в рамките на правната квалификация дадена с обвинителния акт.
След като изложените аргументи (в началото на раздела) не могат да обусловят споделена тежест на доказване и след като очевидно прокурора няма да понесе процесуална тежест от недоказаните факти, то какъв е изводът?
От горното следва че в Наказателния процес, дори и в неговата съдебна фаза не съществува тежест на доказване. Този извод следва от спомената вече разпоредба на чл.107, ал.3 от НПК. Дори и да приемем, че прокурорът е носител на тежест на доказване, то за съда винаги ще съществува задължение да установи обективната истина. Дори когато доказателствата събрани на досъдебното производство и проверени в хода на съдебното следствие се окажат недостатъчни за разкриване на обективната истина, в процеса няма да се реализира ничия процесуална тежест, а съдът воден от висшите обществени интереси ще положи необходимите усилия да установи неустановените факти.
След като не съществува тежест на доказване, защо същата за разлика от много други подобни понятия има легална дефиниция?
Историческият нормативен анализ показва, че с НПК Обн., ДВ, бр. 89 от 15.11.1974 г., в сила от 1.03.1975 г (отм.)2005, за пръв път в нормативната уредба на наказателнопроцесуалните отношения се споменава понятието „тежест на доказване”. В предишните наказателно-процесуални закони – липсва подобна уредба. За сметка на това понятието се използва в граждандскорпоцесуалното законодателства още с Закон за гражданското съдопрозиводство от 23.01.1930 (отм.). Историческият анализ на понятието тежест на доказване поражда въпроса не е ли същото механично пригодено и към наказтелно-процесуалните отношения, без въобще да бъде съобразен техният спефицичен характер и предмет?
Изводи:
- De lege ferenda смятам, че разпоредбата на чл.103, ал.1 от НПК може да се промени по подобен начин – „Задължението да се докаже обвинението по дела от общ характер лежи върху прокурора .. а задължението да се установи обективната истина лежи върху съда”.
- С оглед тълкуване правилото на чл.104, ал.2 НПК и без да целя изпадането в крайности, поставям въпроса възможен ли е следният прочит на разпоредбата и противоречи ли същия на основни конституционни принципи, на духа и целите на НПК. – Когато съдът е изградил вътрешното си убеждение, сочещо на убеденост в авторството и вниовността на подсъдимия, върху доказателства събрани при допуснати съществени процесуални нарушения и тяхното саниране не е възможно, чрез повтаряне на действията в съдебната фаза, то той може да реализира други способи на доказване (не осъществени на стадий разследване), за да придаде юридическа форма, в която да излее вече формираното си вътрешно убеждение”
5. Заключение
И ако все пак греша, и ако тежестта на доказване съществува в Наказателния процес, то логично идва въпросът кой е неин носител? Кой ще понесе неблагоприятните последици от недоказването? С оглед на всичко гореизложено отговора ми на хипотетично зададения въпрос би бил – носител на доказателствената тежест в наказателния процес е обществото. То, заедно със законния си представител – прокурорът и назначения му служебен защитник – съдът, е принудено да търпи неблагоприятната и многоаспектна правна (и не само) последица от неустановената обективна истина в резултат на неуспешно проведено доказване. Това е така доколкото доброто правосъдие е основа на държавността, а доброто доказване основа на доброто правосъдие. Без последното да се ограничава спрямо това на чия процесуална активност е плод, било тази на страна със обвинителна или всяка друга възможна функция в наказателния процес.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
[1] Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова,В., Иванова, Р. – Българско гражданско процесуално право, девето преработено и допълнено издание, Сиела, 2012.
[2] Signorelli P. Walter – Criminal law, Procedure, and Evidence, CRC Press, 2011. pg.88
[3] Moore, B.N., Parker, R. (2009). Critical thinking. 9th ed. New York, NY: McGraw-Hill. ISBN 978-0-07-338667-6, pp. 222-6
[4] Павлов, Стефан – Наказателен процес на Република България. Обща част., Сиби, 1996г.
6
Коментирайте
Поздрави за смелостта на младия учен! На първо място, изисква се много смелост да анализираш елементи на правното явление, като не следваш класическата правна догматика и в отклонение на позивитистичните (а понякога гранични с апологичен нормативизъм) нагласи в юридическото общество. На второ място, статията представлява теоретико-академичен анализ, а не практическо ръководство или коментар. Време е българските юристи да започнат да правят разграничение между двете форми и да отчитат както техните позитиви, така и недостатъци. Баналните забележки към труда (че е в отклонение от позитивното право и класическата теория) произтичат от формата, а не от способноста за съждение и компетентността на… Покажи целия коментар »
Когато съдът е изградил вътрешното си убеждение, сочещо на убеденост в авторството и вниовността на подсъдимия, върху доказателства събрани при допуснати съществени процесуални нарушения и тяхното саниране не е възможно, чрез повтаряне на действията в съдебната фаза, то той може да реализира други способи на доказване (не осъществени на стадий разследване), за да придаде юридическа форма, в която да излее вече формираното си вътрешно убеждение” Има нещо притеснително в това становище на автора. Вътрешното убеждение на съдът не би следвало да се гради върху доказателства събрани при допуснати съществени процесуални нарушения. Иначе като адвокат съм се сблъсквал с практиката да… Покажи целия коментар »
Непосредствено преди цитирания текст съм задал риторичния въпрос – противоречи ли подобно тълкуване на основни правни начала (конституционно уредени).
Извън факта, че остава неприятен привкус, че съд и прокуратура са обединени срещу обвиняемия – не, не противоречи.
Абсолютно сте прав. За съжаление, любимото на комунделката Чинова ТР № 2/2002 ОСНК дава основания законът да се тълкува именно по този начин – ако са допуснати неостраними СПН при събиране на доказателствата в ДП относно даден факт, няма пречка същите да бъдат „отстранени“ на съдебна фаза, като фактът бъде доказан чрез други доказателства, надлежно събрани по реда на НПК в съдебното следствие. От една страна, това становище не е чак толкова налудничево – съдът все пак е централен орган на наказателния процес и правата на подсъдимия са гарантирани в най-пълен обем, когато процесуалните действия се извършат пред съда. От… Покажи целия коментар »
Какви са тези глупости, които е написал този докторант бе? Тежестта на доказване в досъдебносто производство пада върху прокурора и разследващите органи, а в съдебната- на прокурора или частния тъжител, като съдът не е длъжен да се съобрази с обвинителя. За каква комбина ми говорите? Ако обвинителят не докаже обвинението си, съдът трябва да провери служебно изчерпани ли са възможностите да се съберат и проверят всички доказателства и да изгради убеждението си върху онези материали, които е събрал по свой почин. Така че този докторант нищо не е чел, представям си как ще преподава и на какво ще учи поколенията… Покажи целия коментар »