По някои въпроси на Павловия иск. За момента, от който тече срокът за погасяване на правото на кредитора да го предяви
Настоящата статия има за цел да анализира въпроса за началния от момент, от който тече срока за погасяване на правото на кредитора да предяви иск по чл.135 от ЗЗД. Разглеждайки разрешенията, дадени от съдебната практика, както и основанията за тези разрешения, намиращи в съвременното българското и европейското законодателство, в историческото развитие на относимите правни институти и като цяло в здравия разум и функцията на законодателството и правото, предлагам различен отговор от този, който българската съдебна практика дава повече от десетилетие. Моето лично разбиране е, че законовите норми не са и не следва да се свеждат до абстрактни теоретични конструкции, обосноваващи се с други теоретични конструкции, а съвсем естествено, те съществуват, за да обслужват социално-икономическата действителност на правните и стопанските субекти и тълкуването на законовите правила трябва да се обосновава предимно с тяхната приложимост и полезност в обществения живот и гражданския оборот.
- Произход на Павловия иск
Корените на Павловия иск се откриват в римското право, като още тогава прераства от „изпълнителен способ, който давал на кредитора правото да продаде в робство длъжника“, в право, „позволяващо на кредитора да отмени действия, извършени умишлено от длъжника с намерение да го увреди“, като насочи иска си към третото лице, приобретател на спорното имущество. Смята се, че в класическия период съществуват два конкретни способа за защита – restitutio in integrum ob fraudem и interdictum fraudatorium. Първо, restitutio in integrum ob fraudem позволява на управителя на имуществото на несъстоятелния длъжник да поиска от съответния магистрат да разпореди връщане на прехвърлените с намерение за увреждане активи обратно в имуществото на длъжника. Този способ обикновено се използва след започването на производството по несъстоятелност, но преди пристъпването към изпълнение върху активите. На второ място, interdictum fraudatorium е способ за защита на конкретен кредитор. Увреденият кредитор може да поиска от магистрата да издаде заповед за връщане на прехвърлените с намерение за увреждането му активи обратно в имуществото на длъжника, така че да може да се поправят причинените с прехвърлянето вреди за този кредитор. Смята се, че Юстиниановият кодекс слива тези два способа за правна защита в един иск, наречен Павлов. Във всички случаи е налице единодушие по трите определящи признака на такъв иск – първо, към момента на предявяването на иска трябва да е налице действително (обективно) увреждане – eventus damni, второ – длъжникът трябва да е действал с намерението да увреди кредиторите си (consilium fraudis), т.е. да е налице умисъл у длъжника да причини eventus damni, и трето, третото лице да е действало недобросъвестно (scientia fraudis), т.е. да е знаело, че длъжникът е извършил увреждащото действие с consilium fraudis. [1]
Практиката и доктрината са единодушни в разбирането си, че правото на кредитора по чл.135 от ЗЗД има характеристиката на преобразуващо потестативно право. Ето защо по-нататък ще изложа основните положения при приложението на института на погасителната давност при тях.
- Същност и характеристика на притезателните и на преобразуващите права. Разграничение.
В теорията преобладава становището, че преобразуващите потестативни права се погасяват по давност, а съдебната практика отдавна е дала своя утвърдителен, но не съвсем обоснован отговор на това. Въпросът е свързан както със структурата и съдържанието на субективните права, в частност за разграничението между вземания и преобразуващи права, така и с квалификацията на срокове, защото действащите разпоредби обвързват субективните права с времето, но често характерът на срока е непосочен или некоректно формулиран, както е и при нормата на чл.135 от ЗЗД. Проблемът изглежда предимно теоретичен, но всъщност той има сериозни практически отражения, доколкото спрямо това каква позиция ще се заеме, би се достигнало до съвсем различни правни последици.[2]
Субективните граждански права се определят като призната и гарантирана от закона възможност за едно лице да има определено поведение и да иска от друго лице спазване на определено поведение за задоволяване на признати интереси[3]. Те се делят на притезателни и непритезателни според това дали за упражняване на правото е необходимо чуждо поведение или не.[4]
Притезателни са тези субективни права, за чието упражняване е необходимо действието (бездействието) на лице, различно от техния титуляр. Типични притезателни права са вземанията. Вземането е относително облигационно право на правоимащия (кредитора) да иска от задълженото лице, което наричаме длъжник, осъществяването на определен облигационен резултат. Според проф. Иван Русчев претенцията е състояние на вземането, при което може да се иска доброволно изпълнение, докато притезанието е друго състояние, което възниква при неизпълнение на правото. Претенцията и притезанието възникват от различен юридически факт – първата се поражда, когато настъпи изискуемостта, докато притезанието възниква при неизпълнение, а последното всъщност е самото искане. Фактическият състав на притезанието, при което правото става годно за принудителна изпълняемост, съдържа:
- изискуемост;
- упражняване на претенцията;
- нарушаване на вземането (неизпълнение).
За непритезателните (преобразуващите) права е характерно това, че не е нужно поведение на лице, различно от това на титуляря. В теорията те се наричат производни, секундарни или вторични.[5] Характерно за потестативните права е, че те дават възможност на титуляря си едностранно да предизвика промяна в определено състояние, която засяга чужда правна сфера. Според начина на упражняване, предвиден от действащите норми, потестативните права биват такива, които се упражняват извънсъдебно и такива, които се упражняват само чрез иск. В последния случай искът е конститутивен При извънсъдебните потестативни права настъпването на правната промяна става направо с упражняването им чрез едностранно волеизявление – например правото на разваляне на договор по чл. 87, ал. 1 и 2 ЗЗД. [6]
В настоящото изложение се съсредоточавам върху потестативното право по чл.135 от ЗЗД, което може да се упражни само чрез иск. Тук законодателят е счел, че се касае за важни правоотношения, зад които стоят не само частни, но и обществени интереси, и за нормалното развитие на правоотношението е необходима съдебна проверка за наличието и правилното упражняване на претендираното право. В този ред на мисли потестативните права, които се упражняват единствено по съдебен ред се явяват на практика тъждествени (еквивалентни, еднакви) с правото на иск по смисъла на процесуалното право. Същността на правото да бъде обявена за относително недействителна дадена сделка спрямо дадено лице се корени в правото на страната да сезира съда с иск, чрез който да потърси съответната правна промяна. Преобразуващото право да се иска отмяна на увреждащата сделката не съществува отделно от правото да се сезира съда с такъв иск, тъй като без да се предяви такъв иск, правото по чл.135 от ЗЗД не би могло да бъде упражнено по друг начин – никой друг освен съдът няма право да обяви атакуваната сделка за относително недействителна спрямо кредитора – ищец. Ето защо, доколкото в тези случаи преобразуващото право се корени в правото на иск, при упражняването му следва се държи сметка за наличието на всички надлежни процесуални предпоставки. Този въпрос ще бъде разгледан подробно по-надолу в изложението.
- Характер на срока, в който се погасяват преобразуващите права. Приложимост на правилата за погасителната давност по ЗЗД при преобразуващите права.
Съгласно чл.110 от ЗЗД с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Изтичането на давността не погасява правото на иск в материален смисъл, а само правото да се иска изпълнението на вземането по принудителен ред. След погасяването си по давност, правото остава да съществува като естествено право. Съгласно чл.114, ал.1 от ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение.
Законът не предписва, че се погасяват всички облигационни права, а само вземанията, които по дефиниция са притезателни права, както беше обяснено по-горе. Въпреки това практиката константно приема, че по давност се погасяват и преобразуващи права (Решение № 1499 от 08.04.1980 г. по гр. д. № 244/80 г., I г. о., Решение № 55 от 10.06.1962 г. по гр. д. № 44/62 г., ОСГК, Решение № 6 от 30.01.1971 г. по гр. д. № 110/71 г., ОСГК и др.)
От друга страна, в българската правна теория не е непозната и тезата, че преобразуващите права поначало не се погасяват по давност, макар и застъпена в изолиран брой съчинения. Така например проф. Голева и д-р Чернев защитават тезата си, че погасителната давност се прилага само към притезателни права, доколкото тя погасява възможността за принудително осъществяване на правото. При положение, че потестативното право е непритезателно и се упражнява самостоятелно, то давността няма какво да погаси, а след парирането с възражението няма какво да остане от него. Така те доказват, че преобразуващите права се преклудират с преклузивен срок. [7]
Доц. Тр. Конов също счита, че институтът на погасителната давност е неприложим към потестативните права като правна конструкция. За него законът под термина „давност” има предвид срок и доказателство за това е чл. 87, ал. 5 ЗЗД, защото, ако срокът, предвиден там, е петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, изричният текст на алинеята би бил ненужен.[8]
Доц. Кр. Таков също като че ли се изказва в подкрепа на отрицателния отговор, макар и obiter dictum, като пише, че потестативните права са „по начало непогасими по давност”.[9]
С оглед на тези постановки приложението на погасителната давност при потестативните права правно-логически изглежда невъзможно. След настъпването на срока няма какво да се погаси, защото няма какво да остане – правото вече е прекратено. По-разумно изглежда е да се приеме, че при тях намира приложение преклузивният срок, с изтичането на който правото се прекратява. [10]
Логично следва въпросът: кога възниква преобразуващото право, което може да се упражни само чрез иск? Отговорът на този въпрос ще намери отправната точка за началото на срока, в който то се погасява.
Като естествен извод от изложеното до тук следва, че правилата за погасителната давност в ЗЗД са неприложими към потестативните права, съответно и към срока за предявяване на иска по чл.135 от ЗЗД, т.е. не може да се търси момент, от който „вземането е станало изискуемо“ като отправна точка за началото на този срок.
Според константната съдебна практика давността за предявяване на иск по чл. 135 от ЗЗД започва да тече от момента на извършване на самата увреждаща сделка, независимо от това дали увреждането е станало преди или след възникване на вземането като: „Давностният срок за упражняване на потестативни права, каквото е това по чл.135 от ЗЗД, започва да тече от момента на пораждането на правото на иск, без да е необходимо притежателят на правото да знае, че то е възникнало.“ – Решение № 38/24.07.2012 г. по гр. 1348/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 292/14.VІІ2001г. по гр.д № 1220/2010г. ІV ГО и Решение № 7/26.І.2012г- по гр.д № 456/2011г. ІІІ ГО, постановени по реда на чл.290 и сл. от ГПК. Цитираната съдебна практика приема още: „Незнанието на кредитора, че има вземане или че вземането му е изискуемо, не е пречка за течението на погасителната давност за това вземане, нито е причина за прекъсването или спирането й.“.
Тези изводи по мое мнение не са съвсем прецизни и дори съдържат вътрешно логическо противоречие, което ще обоснова по-надолу в изложението.
- Правния интерес като процесуална предпоставка за възникване на правото на иск и съответно – за възникване на преобразуващото право по чл.135 от ЗЗД.
Както отбелязах по-нагоре, логичен е изводът, че преобразуващото право което може да се упражни само по съдебен ред е тъждествено (еквивалентно, еднакво) с процесуалното право на иск. Ето защо когато се анализира въпроса дали правото по чл.135 от ЗЗД е възникнало следва да се държи сметка дали са възникнали всички необходими чисто процесуални предпоставки за предявяване на иск. Тук ще се спра само на една, която е от съществено значение – правния интерес на кредитора, легитимиран с Павлов иск.
Цитираното по-горе съдебно решение и въобще константната съдебна практика приемат, че всяко едно отчуждаване на длъжниково имущество представлява увреждане спрямо неговия кредитор, ето защо влиза в действие фикцията, че при всяко едно отчуждаване налице е правен интерес за кредитора да предяви иск. На практика обаче това много често не е вярно и много често тази конструкция просто не работи в гражданския оборот.
За прецизност е редно да се разграничат хипотезите по чл.135, ал.1 и ал.3 от ЗЗД в зависимост от това дали увреждащото действие е станало преди или след възникване на вземането.
В най-честия случай по ал.1 на чл.135 от ЗЗД, увреждащото действие се извършва не само след възникване на вземането, а след възникване на неизпълнение на това вземане и появата на обосновано очакване у длъжника, че кредиторът ще пристъпи към принудително изпълнение. Ето защо в тази хипотеза съвсем логично е срока, в който преобразуващото право на иск се погасява, да тече от момента на увреждащата сделка. В този случай е налице правен спор, съответно – правен интерес на кредитора на предяви иска по чл.135 от ЗЗД.
Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска. Определение № 79 от 29.01.2015 г. по ч.гр.д. 393/2015 г. на ВКС, IV ГО казва, че процесуална предпоставка, обуславяща съществуването на правото на иск е наличие на подведомствен на съда гражданскоправен спор между правоспособни лица, чиято правна сфера е засегната от съществуването му. Според проф. Живко Сталев: „Няма ли правен спор, няма нужда и интерес от защита, липсва правен интерес.“.[11]
Възниква въпросът: налице ли е правен интерес в хипотезата на чл.135, ал.1 от ЗЗД, когато е налице отчуждаване (т.нар. увреждаща сделка) и има възникнало вземане, но няма неизпълнение, както и в хипотезата на чл.135, ал.3 от ЗЗД, когато все още няма възникнало вземане? Ако длъжникът изпълнява задължението си добросъвестно или пък този въпрос въобще не стои, тъй като на практика все още няма длъжник и кредитор, можем ли да говорим за увреждане – съответно за правен спор и за правен интерес?
Съдебната практика приема, че правен интерес за водене на иск по чл.135 от ЗЗД има при всяко отчуждаване от страна на длъжника, тъй като цялото длъжниково имущество служи за обезпечение на кредиторовото вземане, съответно – с всяко отчуждаване той увеличава неплатежоспособността си. В Решение № 93 от 28.07.2017 г. по т. д. № 638/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., е посочено, че „всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора. Отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, в т.ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и др.“.
Следва да се отбележи и необходимостта от наличие на още една предпоставка от фактическия състав на правото по чл.135 от ЗЗД, а именно – знанието за увреждане. Според Решение № 93 от 28.07.2017 г. по т. д. № 638/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о. „длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане“ , като отново тук липсва разграничение относно това дали задължението се изпълнява или е настъпило неизпълнение.
По мое мнение тези твърде буквални съждения не отговарят на съвременната действителност и следва да бъдат изоставени. Налага се изводът, че всяко едно разпореждане с имущество от страна на длъжник, който знае, че има задължения към кредитор, може да бъде отменено чрез иск по чл.135 от ЗЗД. Не е трудно да си представим хипотеза, в която длъжник има например задължение за 2 000 лв., извършва отчуждаване за 3 000 лв. и същевременно има имущество на стойност 10 000 лв. Обосновано ли е в такъв случай да се предостави на кредитора правото да проведе иск по чл.135 от ЗЗД, защото „длъжникът увеличава неплатежопособността си“? Ако кредиторът знае, че давностният (или преклузивен) срок за предявяване на този иск тече от момента на увреждащата сделка, то той вероятно би предпочел да го предяви дори да няма неизпълнение, за да не изгуби правото си. Обратното – ако кредиторът намери, че няма причина да предявява такъв иск, понеже няма неизпълнение, но такова настъпи след повече от 5 г. от увреждащата сделка, то ще се окаже, че преобразуващото право вече ще бъде погасено, а кредиторът не е могъл да го упражни, понеже не е имало правен спор, съответно – правен интерес.
Според мен подобна регулация на гражданските отношения и бизнес оборота е далеч от здравия разум по няколко причини. На първо място по този начин се налага на страните една необоснована съдебна намеса, в момент, в който те са в добри отношения и нямат спор относно облигационното правоотношение помежду им. Същевременно, както посочих по-горе, ако тази съдебна намеса не влезе в действие, може да се окаже, че давността е изтекла към момента на настъпване на неизпълнението, което на практика обезсмисля функцията на Павловия иск като вид обезпечение, понеже именно в глава VII на ЗЗД, озаглавена „Обезпечения“ е уреден този иск.
В подкрепа на тази теза се дава аргумента, че длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото – той, за разлика от кредитора, не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудително изпълнение.[12] И това е вярно – стига да се касае за хипотеза, в която принудителното изпълнение вече е започнало или непосредствено предстои. Ако облигационното правоотношение е в етапа на своето нормално развитие, струва ми се, че няма място да се говори за възможност за избор в условията на принудително изпълнение.
След всичко изложено до тук естествено се налага извода, че в хипотезата на прехвърлителна (увреждаща) сделка, извършена след възникване на вземането, но преди да има неизпълнение, както и преди възникване на вземането, давностният (или преклузивен) срок за предявяване на отменителния Павлов иск следва да тече не от момента на извършване на самата сделка, а от момента, в който е констатирано неизпълнение на кредиторовото вземане. По-надолу в настоящия материал излагам аргументи в подкрепа на тази теза.
- Срещу онзи, който не може да действа, давност не тече .
Момента, от който започва да тече срока, в който дадено право на иск може да се упражни, се свързва с различни обстоятелства както в българското, така и в чуждестранното законодателство.
В подкрепа на изложената по-горе теза, че е правилно този срок с да започва да тече от момента, в който е налице правен спор и правен интерес, е разпоредбата на чл.649, ал.1 от Търговския закон. Там е записано, че иска по чл.135 от ЗЗД може да бъде заведен в двугодишен срок от откриване на производството по несъстоятелност, а не от момента на извършване на увреждащата сделка. Изглежда, че момента на откриване на това производство, се свързва именно с констатирането на невъзможност за изпълнение на дружеството-длъжник по търговска сделка, от което следва наличието на правен спор и правен интерес.
Може да се направи сравнение и с уредбата на давността при недействителните и в частност при унищожаемите сделки, тъй като увреждащата сделка, чиято отмяна се търси до известна степен с и прилича с тях поради своята относителна недействителност. Съгласно чл.32, ал.2 от ЗЗД „Правото да се иска унищожение се погасява с тригодишна давност. Давността почва да тече от деня, в който лицето е навършило пълнолетие, запрещението е било вдигнато, грешката или измамата са били открити или заплашването е престанало, а в останалите случаи – от деня на сключването на договора“. Явно, че и в този случай в отделните хипотези законодателят държи сметка и за други обстоятелства, като например за наличието на процесуалните предпоставки на правото на иск, каквато е процесуалната дееспособност на страните и откриването на порока, което представлява своеобразен вид вреда.
Тук е моментът да разгледаме и принципа „Срещу онзи, който не може да действа, давност не тече“, („Contra non valentem agere non currit praescriptio“), който води началото си от римското право и неговото изражение в световното и българското законодателство.
Например според чл. 199, параграф 1 от Германския граждански кодекс (Buergerliches Gesetzbuch (BGB), по-нататък „БГБ“) общата погасителна давност започва да тече в края на годината, в която: „1. вземането е възникнало и 2. задълженото лице узнае за обстоятелствата, които пораждат вземането, и за самоличността на длъжника или би узнало, ако не беше проявило груба небрежност“. Подобен е текстът на чл. 200, параграф 1 от Гражданския кодекс на Руската федерация, който гласи, че погасителната давност тече от момента, когато лицето е узнало, че има иск, или от момента, когато е трябвало да узнае. Член 1489 от Австрийския граждански кодекс предвижда, че погасителната давност за всяко обезщетение (включително договорното) тече от момента на узнаването на вредата и самоличността на лицето, причинило вредата. В Дания е уредена 5-годишна погасителна давност, която не тече, ако кредиторът не знае или не може разумно да узнае за правото или местоживеенето на длъжника. В същото време има 20-годишна абсолютна давност.[13]
Прави впечатление разликата с възприетото у нас становище, което беше цитирано по-горе – че незнанието на кредитора, че има вземане, не е пречка за течение на давността. Очевидно разрешението, което държи сметка за пречките пред кредитора да действа, е по-разумното, тъй като целта както на давностния, така и на преклузивния срок, е да създаде у кредитора мотив да се активизира и да потърси вземането си. Ясно е, че това няма как да стане, ако не знае, че има вземане, че има вреда (или такива просто не съществуват) или че има изобщо право на иск. В подкрепа на тезата си, че незнанието на кредитора не спира и не прекъсва давността, ВКС изтъква, че хипотезите на спиране и прекъсване на давността за изчерпателно уредени в закона, тези разпоредби са с повелителен характер и това се отнася и за началния момента на давностния срок – не може да се установява различен от законово определения – Решение № 7/26.І.2012г- по гр.д № 456/2011г. ІІІ ГО. Този аргумент обаче има два недостатъка – първо, законът не определя начален момент на давностния срок при преобразуващите права, така че всъщност настоящата съдебна практика също стъпва на начален момент, който не установен в закона. От тук следва и вече посочения извод, че правилата за давността по ЗЗД не са приложими към преобразуващите права, т.е. това, че спирането и прекъсването на давността са изчерпателно уредени в закона с императивни разпоредби не е относимо към преобразуващите права. Най-сетне, дори правилата за спирането и прекъсването да бяха приложими, то обосноваването на една теоретична конструкция с друга такава, вместо с търсенето на полезното приложение на разпоредбата в обществения живот, най-малкото не е разумно.
Този принцип не е чужд и на българското законодателство. Според чл. 140, ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП): „Искът за обезщетение на вреди, причинени от дефект на стока, може да се предяви до три години от датата, на която ищецът е узнал или е следвало да узнае за вредата, дефекта и самоличността на производителя“. Същевременно в чл. 141 ЗЗП е предвидена абсолютна десетгодишна давност независимо от узнаването. Съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за безопасно използване на ядрената енергия(ЗПИЯЕ): „Давностният срок за предявяване на иск за обезщетяване на ядрена вреда е 5-годишен и започва да тече от датата, на която претърпелият ядрена вреда е узнал или е могъл да узнае за нанесената вреда и кой е експлоатиращият, отговорен за вредата, при условие, че срокът не надвишава сроковете за предявяване на исковете по ал. 1“. Принципът е застъпен и в новата редакция на чл. 111 от Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК). Според ал. 1 исковете за вреди от нарушаване на конкуренцията се погасяват с давност, която тече от деня на преустановяване на нарушението, при условие че ищецът знае или може да се предполага, че знае за: 1. поведението, което представлява нарушение на правото на конкуренцията; 2. причинените му вреди, и 3. нарушителя.[14]
Прави впечатление, че в цитираните разпоредби началото на давностния срок се свързва с узнаването на причинена на лицето вреда или с други думи с неизпълнение на определено задължение, било то и на общото да не се вреди другиму. Смисълът на това по мое мнение е именно да се съобрази възникването на правния интерес като абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск.
- Заключение
В обобщение, въз основа на всичко изложено до тук, според мен не трябва да има съмнение, че при преобразуващите права, които се упражняват единствено по съдебен ред, моментът, от който започва да тече срока за тяхното упражняване, е този, в който са били налице всички надлежни процесуални предпоставки за упражняване на правото на иск и по-конкретно – правния интерес, изразяващ се в наличието на правен спор, защото именно това е моментът, в който се е породило правото на иск. В този смисъл следва да бъде развита и съдебната практика с оглед на правната логика, здравия разум и функцията на правото да обслужва обществения живот и бизнес оборота.
[1] Ивета Викторова, „Павлов иск“, юни 2020 г.
<https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/studentski-konkursi pavlov-isk/>, (юни 2024 г.)
[2]Ивайло Димитров, „Погасяват ли се по давност потестативните права? Към въпроса за квалификацията на срокове.“, ноември 2012 г. <Погасяват ли се по давност потестативните права? | Предизвикай правото! (challengingthelaw.com)> (юни 2024 г.)
[3] Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. С.: Софи-Р, 2001, с. 392.
[4] Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: Софи-Р, 2002, с. 182.
[5] Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: Софи-Р, 2002, с.195
[6] Ивайло Димитров, „Погасяват ли се по давност потестативните права? Към въпроса за квалификацията на срокове.“, ноември 2012 г. <Погасяват ли се по давност потестативните права? | Предизвикай правото! (challengingthelaw.com)> (юни 2024 г.)
[7] Голева, П., С. Чернев. За квалификацията на давностните и преклузивните срокове. – Правна мисъл, 1987, № 1, с. 32
[8] Конов, Т. Възражение за неизпълнен договор и право на задържане. – В: Подбрани съчинения. С.: Сиела, 2010, с. 316.
[9] Таков, Кр. Неизяснени или неразглеждани въпроси във връзка с давността, В: Мръчков, В. (съст.). Гражданско право: правни научни изследвания. София: Сиби, 2018, с. 212.
[10] Ивайло Димитров, „Погасяват ли се по давност потестативните права? Към въпроса за квалификацията на срокове.“, ноември 2012 г. <Погасяват ли се по давност потестативните права? | Предизвикай правото! (challengingthelaw.com)> (юни 2024 г.)
[11]Сталев. Ж. „Българско гражданско процесуално право“, Сиела, 2012, стр.177
[12] Ивета Викторова, „Павлов иск“, юни 2020 г. <https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/studentski-konkursi pavlov-isk/>, (юни 2024 г.)
[13] Тихомир Рачев, Принципът „срещу онзи, който не може да действа, давност не тече“ (част I), май 2022 г,
<https://www.challengingthelaw.com/grajdansko-pravo/contra-non-valentem-chast-1/#sdfootnote81sym> , (юни 2024 г.)
[14]Пак там.
