Нашите предели на неизбежната отбрана и упоритите опити да бъдат премахнати
Авторът
Антон Гиргинов е професор (ВАК) и доктор на юридическите науки. Бивш прокурор във Върховната касационна прокуратура и на ООН в Източен Тимор и Косово. Юридически експерт на ООН за Генералната прокуратура на Украйна в Киев и на ЕC в Босна и Херцеговина, Ирак и Сомалия. Понастоящем е правен сътрудник на EQA-Madrid.
1. Законодателят отново се зае с неизбежната отбрана. В чл. 12 от Наказателния кодекс (НК) се предлага, с несъмнено добросъвестни подбуди, една нова алинея (3), която да има следния текст:
„Няма превишаване пределите на неизбежната отбрана при защита срещу нападение, съпроводено с насилие, опасно за живота на защитаващия се или на друго лице, както и при защита срещу непосредствена заплаха от предстоящо животозастрашаващо нападение.”[1]
Прави най-напред впечатление, че изискването за противоправност на нападението липсва. Това е сериозен пропуск. Той трябва да се запълни, независимо от всички намерения и замисли. Няма как да има каквато и да е неизбежна отбрана срещу деяние, което не е противоправно.
2. Цитираната проектоалинея 3 съдържа две нововъведения. Едното позволява неизбежна отбрана без предели за възпирането на предстоящи животозастрашаващи нападения. Това нововъведение е предвидено като първично спрямо сегашната ал. 3 на чл. 12 НК, с което тя се оказва субсидиарно приложима. Така изглежда, че се изоставя частично залегналата в нея и възприетата в цял свят неограничена “защита на дома” (англ: Castle Doctrine).
Трудно може да се приеме, че частичното изоставяне на сегашната алинея 3 е безусловно оправдано. Няма обаче да се спирам на този въпрос. Ще разгледам други не по-малко важни проблеми на предлаганото нововъведение, които имат главно правно-техническо съдържание.
Според цитираната проектоалинея, ако нападението е животозастрашаващо, няма нужда то да бъде непосредствено и дори започнало, за да бъде отбраната срещу него без предели. Елиминират се следователно две законови изисквания по чл. 12, ал. 1 от НК – за непосредствеността на нападението, а след това и за наличността му.
За да не се стига до такова двустепенно елиминиране, което изглежда прекомерно, трябва да се помисли най-напред за заличаване на законовото изискване за непосредственост на нападението. Тогава предлаганата алинея 3 би водила до отпадане само на наличността на посоченото нападение. Вследствие на това и въведената с нея промяна би се оказала по-приемлива.
Впрочем, законовото изискване за непосредственост на нападението, което би могло да отпадне по повод на проектоалинея 3, няма никаква регулативна стойност. То не определя нищо само по себе си. Това е така, защото се смята, че щом има налично нападение, то е неминуемо и непосредствено[2]. Както отбелязва А. Стойнов, “нападението е непосредствено, когато е започнало и не е завършило”[3]. Затова няма смисъл непосредствеността да се изисква изрично за противоправното нападение, след като тя cе извежда от наличността му.
По изложените съображения се солидаризирам с Р. Марков, че при днешните тълкувания на института на неизбежната отбрана “няма нападение по смисъла на чл. 12, ал. 1 НК, което да не е “непосредствено”. Поради това законовото изискване за непосредственост на нападението се явява според същия автор “ненужно”[4]. Логично е по тези съображения това изискване да бъде заличено от текста на чл. 12, ал. 1 от НК и да остане само изискването за противоправност на нападението.
При това положение, като няма законово изискване за непосредственост на нападението, става наистина по-приемливо (от правнотехническа гледна точка поне) неизбежната отбрана от предстоящото нападение по ал. 3 да бъде без предели. Защото липсва ли изискването за непосредственост на нападението, предлаганата защита без предели срещу незапочналото нападение, ще означава отпадане само на наличното нападение като задължителна предпоставка.
3. По-интересно е другото нововъведение в предлаганата алинея 3. То премахва пределите на неизбежната отбрана най-вече и преди всичко в случаите на налично животозастрашаващо нападение. Целта е, съдейки по мотивите на законопроекта, да се преодолеят съществуващите, според вносителите, „прекалено високи изисквания към жертвата в случай на нападение срещу нея“.
Законовите изисквания обаче и в момента не са прекалено високи. При действащата уредба няма пречка, особено в случай на налично животозастрашаващо нападение, да се причини възможно най-голямата вреда на нападателя – той да бъде умъртвен съгласно разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от НК[5]. Това важи и в случаите на завишена опасност на животозастрашаващото нападение, посочени в мотивите на законопроекта: нападнатият е възрастен човек на място, където не може да получи помощ от властта. Следователно разглежданото законово нововъведение само обяснява за един от най-типичните случаи на неизбежна отбрана, че тя е позволена дори когато бива „смъртоносна“[6]. В тези случаи защитата спазва чл. 12, ал. 1 и 2 НК, тъй като дори тя не може да се окаже явно несъответна на възпираното противоправно нападение.
Все пак не е изключено да се стигне до явно несъответствие (най-вече по отношение на опасността) на неизбежната отбрана с едно животозастрашаващо противоправно нападение, когато то още не започнало, а е само „предстоящо“, както проектоалинея 3 предвижда. Но съдейки по мотивите на законопроекта, нищо не навежда на мисълта, че „волята на вносителите“ е била да няма предели и в такива случаи. Напротив, всичко в мотивите подсказва, че се има предвид само вече започнало животозастрашаващо нападение. Защото само то създава действителна и непосредствена опасност за нападнатия, чието отблъскване не е оправдано да има предели. Мотивите визират единствено извършваните, а не и подготвяните насилствени престъпления. Поради това по-убедителното обяснение за включването и на незапочнатото животозастрашаващо нападение в обхвата на алинея 3, където предели няма, е законодателно недоглеждане. По тази причина едва ли може да се препоръча неизбежната отбрана в посочените случаи на незапочнато нападение също да остане без предели. Не е излишно да се има предвид и това, че визираните нападатели ще са в състояние да довършат замисленото във всякаква обстановка и че някои от тях, които са по-слаби или дори безпомощни, ще могат да бъдат обезвредени и без да се причинява смъртта им.
Подобно на прекъснатото нападение, което също обосновава неизбежна отбрана (т. 5, ал. 2 от Пост. № 12-73-Пл, сб., с. 9), предлаганата алинея 3 предвижда такава възможност и за едно предстоящо нападение. И в двата случая обаче опасността на нападението е относително невисока. Затова, както неизбежната отбрана срещу прекъснатото нападение не може да е като тази срещу непрекъснатото, така и неизбежната отбрана срещу предстоящото нападение по проектоалинея 3 не може да бъде същата като срещу вече започналото нападение по тази алинея.
По така изложените съображения предлаганата алинея 3 не следва да премахва пределите на неизбежната отбрана за случаите на каквото и да е предстоящо нападение. Тези случаи следва да бъдат изключени от обхвата на алинеята.
В останалата си част алинея 3 само конкретизира, както вече се изясни, чл. 12, ал. 1 от НК. Тя сочи, че щом нападението е насочено срещу нечий живот, защитата също може да причини най-голямата вреда на нападателя, лишавайки го от живот. Но важно е да се отчита, че при това положение няма как да се стигне до превишаване пределите на неизбежната отбрана съгласно чл. 12, ал. 2 от НК.
Очевидно е, че в тази своя по-приемлива част предлаганата алинея 3 предлага не повече от тълкуване на съществуващия чл. 12 от НК. Тълкуването му е направено с добри намерения и е също така практически полезно в немалка степен. Остава обаче въпросът за мястото на такива тълкувания. Едва ли мястото им е в същия закон, при това в същия негов член.
4. Ако проектоалинея 3 се приеме в сегашния си вид, тя няма да е първото спорно премахване на пределите на неизбежната отбрана. Пресен е споменът от 1997 г., когато пак с добри намерения се направи неуспешен опит да се премахнат пределите на неизбежната отбрана (ДВ, бр. 62/1997 г). В повечето предвидени случаи обаче премахването на пределите по чл. 12, ал. 2 от НК бе обявено за противоконституционно[7]. В резултат на това неизбежната отбрана остана без предели само в случаите, когато нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище (за защита на дома), и когато нападението не може да бъде отблъснато по друг начин. При това вторият случай на защита без предели отпадна по-късно (ДВ, бр. 75/2006 г.)[8]. Той можеше да има повече смисъл и оправдание от житейска гледна точка, ако се предвиждаше, че неизбежната отбрана няма предели, когато нападнатият не може да бъде защитен по друг начин, т. е. не може да избяга или да получи помощ от другиго[9].
Трябва да е ясно след всички законодателни опити с пределите на неизбежната отбрана[10] (при всичкото ми уважение към положените усилия), че пределите ѝ не могат да се поправят качествено, а още повече – премахват, по полезен за обществото начин, ако не бъдат разбрани добре. А за да се разберат те добре, нужно е да се познава най-напред тяхното историческо и логическо развитие до наши дни. Това би позволило по-критично тълкуване и прилагане на предвиждащия ги текст по чл. 12, ал. 2 от НК, както впрочем и подобряването му, където е необходимо.
И обратно – не се ли опознаят добре пределите на неизбежната отбрана, не може да се мисли сериозно дали, кога и как те да бъдат променяни, ограничавани или премахнати в интерес на обществото. Без да се реши този водещ проблем с доброто разбиране на пределите на неизбежната отбрана, качеството на текстове като предлаганата алинея 3 няма да бъде задоволително.
5. Известно е, че неизбежната отбрана е един от най-старите наказателноправни институти[11]. Винаги се е твърдяло, че нейният смисъл и оправдание като вредоносна дейност е да се защити чрез нея нападнатото лице – личните му и/или имуществени блага. Нападнатият трябва да бъде защитен чрез употреба на всички онези сили и средства, които са необходими за отбиване на нападението срещу него. Затова още Джон Лок (1632-1704 г.) вижда в правото на неизбежната отбрана едно специфично право на „отбранителна война“[12].
Това ще рече, че колкото по-голяма е силата и колкото повече са средствата на нападателя (или на нападателите) като количество и качество, толкова по-сериозна следва да е защитата от него. Няма значение какво се защитава – стъклена чаша или милионен град. За да бъде неизбежната отбрана успешна съгласно своя същностен замисъл, субектът на защитата трябва да употреби всичко онова, което е необходимо. Той не може само да го надхвърля, като прави нещо явно излишно за отбиване на нападението. Така, ако нападението съставлява кражба, която се извършва от немощен старец или малко дете и може поради това да се пресече чрез повалянето му с един шамар, тогава няма защо да се отнема животът този нападател. Убийството му би било излишно и неоправдано.
Затова преди години в немалко държави се е разбирало, че не е достатъчно неизбежната отбрана да бъде успешна, ползвайки безусловно всички сили и средства, необходими за отбиване на нападението. Приело се е, че нейният успех може да бъде позволен само в рамките на справедливостта. Тя не допуска засегнатото от защитата благо да надхвърля явно по своята стойност отбраняваното. Няма ли и такова съразмеряване, получават се неприемливи резултати. Би излязло, че ако нападателят е много упорит и няма друга възможност за неговото възпиране, той може да бъде убит, дори за да се защити някакъв плод, вестник или друга дреболия.
По изложените съображения успехът на неизбежната отбрана престанал да се абсолютизира. Той е бил ограничен като метод (средства и начини) за постигане до онова, което се явява обществено приемливо за една цивилизована защита. Така, към основното изискване за необходимост на неизбежната отбрана се добавило и изискването тя да бъде справедлива, а не прекомерна с оглед ценността на насрещните блага – нападнато и засегнато от защитата.
Изоставено било разбирането, че „ако отблъскването на нападението е невъзможно по друг начин то и най-незначителното правно благо може да бъде защитено чрез убиването на нападателя”[13]. Наложила се съвременната теза, включително у нас, че „е недопустимо напр. да се защити един незначителен имуществен интерес с отнемане живота на нападателя”[14]. Това важи безусловно и в случаите, когато застрашеният интерес не може да бъде защитен по друг начин. Така се стигнало до въвеждане на допълнително ограничение за неизбежната отбрана, обозначено с необходимостта тя да бъде съразмерна с нападението и по своя характер, т. е. съобразно ценността на насрещните интереси – нападнатият и засегнатият от защитата.
Изискването защитата да отговаря на нападението и по своя характер се е наложило у нас като ограничител най-напред в съдебната ни практика – т. 21, ал. 3 от Пост. № 2-57-Пл (сб., с. 5), p. 1098-58-I н.о. (сб., с. 6) и други. След това, през 1968 г., въпросното изискване било предвидено изрично и в чл. 12, ал. 2 от влезлия тогава в сила НК.
Заради това днес неизбежната отбрана трябва да бъде съразмерна с противоправното нападение по два показателя едновременно – не само по опасност, но и по своя характер. Несъобразяването само с едно от тях води до превишаване пределите на неизбежната отбрана. Поради това пределите ѝ следва да се смятат за превишени, ако защитата явно не съответства на опасността или на характера на нападението.
6. Чл. 12, ал. 2 от НК, създадена през 1968 г., обаче подрежда показателите за превишаването в обратния ред, като изисква също така (със съединителния си съюз „и“) те да се изпълнят едновременно, за да има превишаване на неизбежната отбрана. Изпълването само на едното от тях се оказва недостатъчно, за да се превишат пределите ѝ. Тези трудно защитими инверсии спрямо историческото и логическо развитие на неизбежната отбрана идват от буквалното възприемане (преписването) на чл. 13, изр. II от НК на Руската федерация, създаден през 1960 г.[15].
Съразмеряването на отбраната с нападението по характер става съобразно обществените отношения, на които те посягат. Обществените отношения са били поставени на първо място и в СССР, и у нас, за да се подчертае основополагащото им значение за социалистическото наказателно право като предмет на негова защита[16]. Така идеологията от онова време е преборила технологията, присъща на неизбежната отбрана – за да се покаже последователно и по несъмнен начин, че обществените отношения са били водещата ценност. „Разкриването“ им като обект на престъпни посегателства и предмет на защита беше една от сериозните задачи на времето.
Днес обаче водещото място на обществените отношения и съразмеряването на отбраната с нападението по характер е доста странно, като се има предвид, че Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ДВ, бр. 80/1992 г.) не ги смята изобщо за показател. Чл. 2, ал. 1, т. 1 от тази Конвенция има предвид само съразмеряването на неизбежната отбрана с нападението по опасност, изисквайки тя да му отговаря само по този показател – да е необходима с оглед на силата, средствата и упоритостта на нападателя[17].
Няма как съразмеряването на отбраната с нападението по характер – предвид стойността на нападнатата и засегнатата от защитата ценност, да не е на второ място. Ако нападнат някого и семейството му, нормално е той мисли най-вече как спаси всички, като увреждайки нападателя, прави необходимото те да не бъдат убити. След това би могло да се мисли, в името на общата справедливост, и за баланс между насрещните блага – нападнатите и засяганото от защитата, и за сравняването им по ценност. Както правилно отбелязва Р. Марков, „преценката дали защитата е в пределите на неизбежната отбрана се прави първо (и главно) с оглед на нейното съответствие с опасността на нападението. Едва след това, ако се установи, че защитата не е в явно несъответствие с опасността, се преценява съответствието ѝ с характера на нападението“[18].
Следователно, въпреки текста на чл. 12, ал. 2 от НК, изпълването само на единия от двата показателя за съразмеряване – опасност или характер, е достатъчно основание да се приеме, че пределите на неизбежната отбрана са били превишени. Ако субектът на защитата убие нападател, когото е могъл да обезвреди напълно, причинявайки му лека или средна телесна повреда, той превишава пределите на неизбежната отбрана по опасност, независимо от стойността на онова, което защитава. Отделно от това, и без защитата да бъде явно несъответна на нападението по своята опасност, пак ще е налице превишаване пределите на неизбежната отбрана по характер, ако нападателят да бъде убит, за да може да се опази някаква дреболия от него.
Затова текстът на чл. 12, ал. 2 от НК е неприемлив. Той изисква, за да има превишаване пределите на неизбежната отбрана, защитата да бъде явно несъответна на нападението и по опасност, и по характер едновременно. Така обаче излиза, че пределите на неизбежната отбрана могат да бъдат превишени единствено и само при убийство или тежка телесна повреда на много слаб нападател, например безпомощен инвалид или малко дете, за да може едновременно с това да се защити нещо незначително от него, например кутия кибрит. Във всички други случаи неизбежната отбрана би била в необходимите предели.
За да не се стига до такива абсурдни изводи, трябва текстът на чл. 12, ал. 2 от НК да бъде поправен, като не само опасността на нападението се постави преди характера му – за да бъде правилно отразена технологията, присъща на неизбежната отбрана. Трябва също така съединителният съюз между опасността и характера на нападението да е „или“ вместо „и“ – за да не бъде неизбежната отбрана без ограничения на практика.
7. В много държави въпросът за съразмеряването на отбраната и нападението по характер не е толкова значим, тъй като се приема, че подлежат на защита само относително по-ценните блага[19]. Това намалява вероятността защитата им да засегне несъразмерно по-ценно благо и да се окаже явно несъответна на нападението по характер. Стига се обаче до подценяване на характера на отбраната като показател за съразмеряване на двете противостоящи деяния. По тази причина той в немалко държави изобщо не е предвиден в законовите им текстове за пределите на неизбежната отбрана. Сочи се само, че отбраната трябва да е „необходима“, т. е. да съответства на нападението по своята опасност[20].
У нас обаче винаги се е смятало, че „и най-нищожното правно благо може да бъде защитавано“[21]. Това увеличава възможностите защитата му да засегне правни блага на нападателя, които са със значително по-голяма стойност от отбраняваните. Тези по-големи възможности за несъответствие на засегнатото със защитаваното благо поставят на свой ред по-често въпроса за съразмеряването на отбраната и нападението по характер – чрез сравняване и на ценността на насрещните блага. Затова характерът на нападението не следва да се подценява. Той правилно и с основания е посочен в чл. 12, ал. 2 от НК (макар на неправилното място – преди опасността) като показател за съразмеряване на двете противостоящи деяния.
Характерът на нападението е такова допълнително ограничение по българския закон, което налага субектът на защитата да се примири с нападението, ако алтернативата е да убие дете заради ябълка. По този начин България се причислява към страните, където субектът на защитата има в случаите като посочения „дълга да отстъпи“ (англ: duty to retreat) – в противовес на държавите, където за тях в такива случаи важи правилото за „отбрана докрай“ (англ: stand your ground)[22].
8. В мотивите на законопроекта относно пределите на неизбежната отбрана пише, че с премахването им се търси подходящ баланс. Целта според мотивите е да се постигне баланс между защитата на „правата на жертвата, в това число защитата на правото ѝ на живот и телесна неприкосновеност“ и „общата защита на правото на живот, в това число и на нападателя“. Остава се обаче с впечатлението, че съвсем доскоро субектът на неизбежната отбрана е бил в неизгодно положение и това е наложило да не бъде ограничаван с предели поне в случаите на животозастрашаващото нападение срещу него или срещу трето лице, което защитава.
Все пак нито в тези, нито в другите случаи на неизбежна отбрана положението на субекта на защитата не е дотолкова неизгодно, че да е наложително законът да му предоставя (сега или в бъдеще) прекомерни компенсации. За да не се отива в другата крайност, трябва да се имат предвид следните законови облаги в полза на този субект съгласно българския НК.
Първо, няма изискване, като в някои други държави[23], нападнатият да не може да получи помощ от властта, за да се защити сам или да бъде защитен от другиго. Няма също така пречки за защита от нападения, извършени от полицаи или други органи на власт[24].
Второ, за разлика от деянието при крайна необходимост (чл. 13 НК), не се изисква успех на защитата. Ако нападателят съумее да открадне някаква движима вещ, това няма да попречи да се оправдае действието, с което му е причинена средна телесна повреда по време на кражбата.
Трето, не всяка несъразмерност на защитата с нападението съставлява превишаване пределите на неизбежната отбрана. За да се стигне до превишаването им, несъразмерността трябва да бъде явна, несъмнена, безспорна[25].
Четвърто, ако обстановката е такава, че субектът на защитата превиши пределите на неизбежната отбрана, защото се уплаши или смути, той няма да бъде наказан за причинените вреди на нападателя – сегашната чл. 12, ал. 4 от НК[26].
***
За отбелязване като заключение е и това, че в много други държави правната уредба на неизбежната отбрана е диференцирана. Диференциацията ѝ обаче се основава не на естеството на нападението – дали то е животозастрашаващо, или не е. Диференциацията на разглеждания институт се основава на това дали самата неизбежна отбрана е смъртоносна, или не. За смъртоносната има особени правила – вж например чл. 38 и чл. 41 от Наказателния закон на Индия, секция 35.15.2 от НК на Ню Йорк и чл. 57 от НК на ОАЕ. Чуждият законодателен опит показва, че такава диференциация позволява да се установи по-добър баланс между интересите на различните включени лица.
Що се отнася до пределите на неизбежната отбрана, те трябва да се премахват само в случаите, когато рискът да се стигне до явно несъответствие на защитата с нападението е оправдан. Засега такъв е само случаят по сегашната чл. 12, ал. 3 НК, когато нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище. При него се защитават в общия случай едновременно неприкосновеността на жилището, намиращите се там обитатели и имуществото в него. Вероятността за несъответствие на защитата с нападението е минимална.
Друго е положението с незапочналото животозастрашаващо нападение, обхванато в конститутивната ѝ част от предлаганата чл. 12, ал. 3 НК, за да се позволи отбиването му чрез защита без всякакви предели. Премахването на пределите на неизбежната отбрана в този случай трудно може да се приеме за разумно. Трябва да се отчита, че нападателят невинаги ще е способен да довърши замисленото във всички условия. Отделно от това някои от тях, които са по-слаби, ще може да бъдат обезвредени и без да се причинява смъртта им.
Най-важното все пак е текстът за пределите на неизбежната отбрана (чл. 12, ал. 2 НК) да се приведе в съответствие с присъщата ѝ технология. Това е водещата задача. Нейното решаване би позволило след това пределите на неизбежната отбрана да се усъвършенстват качествено, а там, където е наистина необходимо и подходящо – премахнати. Деформациите, предизвикани по идеологически съображения, трябва да се преодолеят без отлагане.
Изясни се, че неизбежната отбрана следва да бъде най-напред необходима, а след това и справедлива. Тя е необходима, когато съответства на нападението по „опасност“, и справедлива, когато съответства на нападението и по своя „характер“. Следователно отбраната трябва да съответства на нападението по „опасност”, а също така и по „характер”. По довод за противното следва, че неспазването на което и да е от тези две изисквания е достатъчно, за да се стигне до превишаване на пределите на неизбежната отбрана. Това трябва да се отрази точно и в законовия текст – за да не се изпада в противоречие с установената логика на неизбежната отбрана. Следва да се запише в текста на чл. 12, ал. 2 НК, че превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на нападението по своята опасност или по своя характер. Едва след това може да се мисли сериозно дали, кога и как тези предели да бъдат ограничени или премахнати.
[1] № 51-554-01-44 от 12.02.2025 г., Народно събрание.
[2] Нападението очевидно създава опасност от увреждане. Не се изисква обаче увреждането също да е започнало. Вж т. 4 от Пост. 12-73-Пл (сб., с. 9) и р. 161-85-I (сб., с. 21). Все пак това следващо увреждане е друга тема. Още повече, че подлежат на съразмеряване не насрещните вреди (причинена и предотвратена) както при крайната необходимост. Тук се съразмеряват опасността и характерът на противостоящите деяния (защита и нападение) – вж например р. 63-76-ОСНК (сб., с. 24), р. 193-95-ВК (сб., с.23) и други.
[3] Стойнов, А. Наказателно право. Обща част, С., изд. “Сиела”, 2019, с. 210. Също Гиргинов, А. Коментар на Наказателния кодекс, т. I, С., изд “Софи-Р”, 1999, с. 210 и 214.
[4] Марков, Р. и колектив. Наказателно право на Р България. Обща част, С., изд. “Сиела”, 2022, с. 231. Затова в много държави изобщо няма изискване за непосредственост на нападението – напр. чл. 20 от НК на Китай, чл. 20, ал. 4 от НК на Испания, чл. 37, ал. 1 от НК на Русия, чл. 19, ал. 2 от НК на Сърбия, чл. 25, ал. 1 от НК на Турция и други. В крайна сметка излиза, че непосредственото нападение е толкова безсмислено, колкото “мократа вода” или “монументалния паметник”.
[5] Вж напр р. 503-24-I н.о. – от https://www.vks.bg/dela-s-izkliuchitelna-znachimost-i-interes/2024-10-18-472-24.pdf , достъпен на 13.02.2025 г. Също р. 412-12-III н.о. – от http://domino.vks.bg/bcap/scc/ webdata.nsf/Keywords/286A5920E1D4A1B7C225799D004BC7BF , достъпен на същата дата.
[6] Също чл. 2, ал. 2, б. „а“ от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и Велчев, Б. По някои въпроси на обстоятелствата, изключващи обществената опасност в НК, С., изд. “Сиела”, 2021, с. 19 и сл.
[7] Вж по-подробно Реш. № 19-97 на Конституционния съд (ДВ, бр. 120/1997 г). Помня добре това дело на Конституционния съд, защото току-що бях постъпил в тогавашната Главна прокуратура и ми възложиха да подготвя становището на главния прокурор по делото. Становището всъщност беше подписано от Петър Костов – по онова време заместник-главен прокурор. Иван Татарчев отсъстваше тогава и не можа да участва дори в обсъжданията. Той, разбира се, също беше горд с успеха ни – най-вече заради това, че другите държавни институции застъпиха обратното становище. Всички те бяха решително против обявяването за противоконституционни на въведените по-свободни предели на неизбежната отбрана.
[8] Имаше автори които го смятаха за безсмислен, макар такава неизбежна отбрана да беше възможна на практика. Вж и Стойнов, А. Цит уч., с. 221.
[9] Това теоретично възможно условие би било обратно по своето приложно поле на отдавна изоставеното изискване за субсидиарност на неизбежната отбрана – в миналото тя е била позволена само ако нападнатият не може да избяга или да получи помощ (вж напр Йовев, Д. Българско наказателно право, С., придворна печатница “Бр, Прошекови”, 1899, с. 162). В случая се има предвид, че защитата е винаги позволена, но в посочените случаи тя не се ограничава от никакви предели.
[10] Вж още и предложението по вх. № 854-01-23 от 18.04.2018 г, Народно събрание – по информация от https://www.toest.bg/content/files/bills/44/854-01-23.pdf , достъпен на 15.02.2025 г.
[11] Неизбежната отбрана се очертава като понятие още с появата на наказателното право в дълбоката древност на териториите на Индия и Ирак. Като цялостен институт обаче тя се разработва най-напред от италианската наказателноправна наука през 12-15 векове. Вж Романо, Ш. Коментар на Наказателния закон.т. I, част първа (чл. чл. 1-50), С., изд. “С. М. Стайков”, 1933, с. 358.
[12] По информация от https://www.rep.routledge.com/articles/biographical/locke-john-1632-1704/v-1/sections/ political-theory-2 , достъпен на 13.02.2025 г.
[13] Това е разбирането на Лист, Ф. Учебник по наказателно право. Обща част, C., Печатница „Право“, 1920, с. 96. Също и Романо, Ш. Цит. ком., с. 376. В такъв смисъл е и например р. 901-37-I н.о. – цит. по Николов, И. Наказателният закон. Част I (чл.чл. 1-192), второ изд., С., печатница ”Стопанско развитие”, 1943, с. 74 и сл.
[14] Ненов, И. Наказателно право. Обща част, C., изд “Наука и Изкуство”, 1972, с. 304. Също Heinrich, B. Strafrecht – Allgemeiner Teil I. Stuttgart: Kohlhammer GmbH, 2005, p. 123.
[15] Комментарий к Уголовному кодексу РСФСР (авт. – Гришаев, П.); отв. ред. Ю. Д. Северин. – М. : Юридическая литература, 1980, с. 25. Преписаният у нас текст е следният в оригинал на руски: “Превышением пределов необходимой обороны признается явное несоответствие защиты характеру и опасности посягательства.”
[16] Вж Уголовный закон: опыт теоретического моделирования (авт – Наумов А); отв. ред. В.Н. Кудрявцев, С.Г. Келина. – М.: Наука, 1987, с. 14 и Ненов, И. Цит. уч., с. 209.
[17] Само този показател за съизмеряване на защитата с нападението предвиждат и секция 32, ал. 2 от НК на Германия, чл. 32 от НК на Португалия, чл. 22, ал. 2 от НК на Словения, чл. 19, ал. 2 от НК на Сърбия, чл. 25, ал. 1 от НК на Турция и други.
[18] Марков, Р. и колектив. Цит. уч., с. 238. Същото подреждане е възприето по технологична необходимост и в чл. 22, ал. 3 от НК на Гърция и секция 18, ал. 1, б. “с” от НК на Норвегия, например. Вж и т.21, ал. 3 от Пост. 2-57-Пл (сб., с. 5). Водещото значение на опасността се сочи в чл 19, aл. 1 от НК на Албания, секция 34, ал. 2 от НК на Канада и чл 25. § 1 от НК на Полша, както и в чл. 31, ал. 1, б. “с” от Римския статут на Международния наказателен съд.
[19] Вж по този въпрос още Пренс, А. Наказателно право, курс (превод от френски), Пловдив, печатница “Хр. Г. Данов”, 1920 , c. 137.
[20] Вж бел. 17 под черта. В допълнение към посочените там законови текстове цитирам и чл. 52 от италианския НК, където характерът на отбраната (съразмеряването на насрещните ценности) също не се споменава: “Онзи, който извърши действие, наложено му да защити свое или чуждо право от налична опасност, предизвикана от несправедливо посегателство, не се наказва, ако неговата отбрана му е съразмерна.”
[21] Долапчиев, Н. Наказателно право. т. I, Обща част, С. (фототипно издание), изд. “БАН”, 1994, с. 218.
[22] Защитата на дома обаче не налага никъде поначало да се отстъпва на нападателя (англ: castle doctrine), включително при установен по принцип дълг да се отстъпва. Тук ограничения за увреждането на нападателя няма. Това разбиране относно защитата на дома залегна и в разпоредбата на чл. 12, ал. 3 от НК, успешно преминала проверката за конституционосъобразност през 1997 г. Вж също Catherine L. Carpenter, Of the Enemy Within, The Castle Doctrine, and Self-Defense, 86 Marq. L. Rev. 653 (2003) – от https://scholarship.law.marquette.edu/cgi/viewcontent.cgi?referer=&httpsredir=1&article=1290&context=mulr , достъпен на 16.02.2025 г.
[23] Например, чл. 42, ал. 2, т. 2 от НК на Ирак и чл. 70, изр. II от НК на Либия.
[24] Обратно чл. 157 от НК на Иран и и чл. 58 от НК на ОАЕ, например.
[25] Съгласно Реш. 63-76-ОСНК (сб., c. 24) “абсолютна съразмерност на силата на размените удари е почти невъзможна, а за да е налице превишаване пределите на неизбежната отбрана, е необходимо да съществува явно несъответствие между отбраната и нападението”. Също т. 7 от Пост. 12-73-Пл (сб., с. 9).
Много държави нямат такова изискване. Тяхното наказателно право изисква само разумност на неизбежната отбрана (чл. 34-35 от НК на Аржентина), нейна абсолютна необходимост (чл. 24, ал. 2 от НК на Босна и Херцеговина) или обикновена съразмерност с противоправното нападение (чл. 78, пр. II от НК на Етиопия) и пр
[26] Носи се обаче гражданска отговорност за вредите, освен когато са невиновно причинени или когато причиняването им е станало при условията на чл. 50 от Закона за задълженията и договорите. Вж и т. 11, ал. 2 от Съобр. част на Пост. 12-73-Пл (сб., с. 9).
Въпросното обстоятелство (уплаха или смущение) е налице още при извършване на съставомерното деяние, заради което изключва наказуемостта му и не позволява това деяние да се смята за престъпление предвид изискванията по чл. 9, ал. 1 от НК. Учудващо много пишещи [няма да ги споменавам поименно] обаче не правят разлика между такива обстоятелства и онези, които настъпват едва след извършеното престъпно деяние и могат да предизвикат само отпадане на вече произтеклата от него наказателна отговорност, както в случаите на самоволен отказ – напр. по чл. 18, ал. 3 или чл. 292, ал. 1, т. 2 от НК. Те няма как да изключат престъпния характер на деянието, щом се явяват по-късно.
16
Коментирайте
Много често субектът на защитата превишава пределите на неизбежната отбрана.
Добре е да се знаят пределите на неизбежната отбрана.
Някой, като се почне от политическия законодател има големи зор да премахне и малкото сравнително добре технически и езиково формулирани институти в Общата част на НК, сочена за пример в областта на публичното право, за сметка на архаичните постановки в Особената такава, което е повече от необяснимо в контекста на безкрайния прицедурен бюрократизъм в НПК, вероятно със само)цел да се отървем от „социалидтическата идеология“, изскачаща изпод всяка разпоредба като отровна змия, чиято глава трябва да бъде посечена, без значение дали животинчето е отровно или не, ама нали антикимунизмът в очите на доста хора е цяла наука и от него се… Покажи целия коментар »
Страхотен правен анализ на ситуацията
Много добър! Чете се на един дъх.
И този тема си и дойде време да се зачекне. Няма как.
Неизбежната отбрана и пределите й са един от дъвканите въпроси през последните 30 години. Да, възможен е по-казуистичен законодателен подход, мисля, че Велчев беше развил подобна теза, за да е ясен закона на редовия гражданин, до когото се отнася. Но повече от това – не. Гиргинов точно и ясно е изложил проблемите и се надявам да бъде прочетен.
Трябва да можем да се защитим
Оставете хората на мира. Много са прави трябва да можем да се защитаваме, ужасно ви е страх ,ще режима ще стане като в САЩ и НПО ще бъдат изхвърлени от България с ритници и проектили. Само че: изненада ,рано или късно безумията с преценката ЩЕ БЪДАТ ОТМЕНЕНИ, режима за оръжие ще стане уведомителен и хората ще живеят в реалността и значително по нормално. Няма как да спрете това.
Дивият Запад те зове. Законът на джунглата отдавна не се прилага в цивилизования свят. Това е сайт за юристи и ние прилагаме НК и НПК. Със здраве.
Пиенето на белина вреди трайно на мозъка…
Помня времето, когато Антон Гиргинов беше еталон в прокуратурата. Всички се равняваха по него по правни въпроси. Винаги честен и знаещ. Поздравявам го от сърце!
Кой пак е пипал.
Само телесната е важна.
Има линк – копейките са се упражнявали. Класила в жанра.
Ееее то в прокуратурата имало и мислещи и умни хора. Жалко, че в миналото сега всичко в прокуратурата е потрес. напълни се с фатмаци от МВР и всичко вече е очеизвадно.