Правни последици на определенията по допустимостта на исковото производство
1. Възприетото в процесуалната теория разбиране за характера на производството, в което сезираният съд проверява процесуалните предпоставки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск, го определя като „процес относно процеса“[1]. Към него се придържа и съдебната практика[2]. Предмет на проверка в него е валидното възникване на процесуалните правоотношения, обусловени от упражненото право на иск. Затова не е част от исковия процес, макар да се развива по повод на образувано и висящо исково производство[3].
„Процесът относно процеса“ разкрива относителна самостоятелност[4] по своя предмет, макар да е тясно свързан с производството за разглеждане на материалноправния спор по същество. В рамките на това самостоятелно производство съдът дължи произнасяне по своето задължение да предостави търсената с иска защита (чл. 2 ГПК), която е дължима при валидно сезиране и допустимо исково производство[5].
В процесуалната доктрина е проведено последователно разграничение между произнасянето по материалноправния спор, по който съдът не е субект, и произнасянето по допустимостта на производството. Проверявайки процесуалните предпоставки, съдът се произнася по съществуването и надлежното упражняване на претендирано спрямо него като задължен субект процесуално право[6] – право на иск, право на въззивно или право на касационно обжалване. Тази същностна разлика в характера и предмета на „процеса относно процеса“ и „съществото“ на материалноправния спор, с който е сезиран, обуславя различието във вида на съдебния акт, който съдът постановява. Валидното възникване на процесуалните правоотношения, което зависи от наличието или липсата на процесуалните предпоставки, не е част от „съществото на спора“ в исковия процес. Затова съдът се произнася по тях с процесуален акт – определение или разпореждане[7].
2. При разрешаването на процедурните въпроси относно процесуалните предпоставки в „процеса относно процеса“ е възможно съдът да приеме две различни становища. Оттам възникват две възможни хипотези за произнасяне по допустимостта на исковия процес : 1) да констатира неговата процесуална недопустимост и да го прекрати, в който случай се пресича възможността висящият исков процес да завърши с акт по същество на материалноправния спор; или 2) да приеме, че е надлежно сезиран, при което пристъпва към действия по администриране на допустимия исков процес, който ще завърши с постановяване на съдебно решение.
И в двете хипотези съдът дължи произнасяне в „процеса относно процеса“ с процесуални актове, макар техният предмет и въздействие върху исковия процес да е различен. При първата хипотеза висящият исков процес ще приключи с преграждащо развитието му определение – за прекратяване като недопустимо, което подлежи на самостоятелно обжалване с частна жалба (чл. 274, ал.1, т.1 ГПК). При втората с процесуалния си акт съдът ще констатира допустимостта на исковото производство и ще пристъпи към процесуални действия за неговото развитие в съответствие със служебното начало (чл. 7, ал.1 ГПК). Допустимото производство ще приключи с решение по същество на правния спор.
Определенията, с които съдът е намерил, че процесуалните предпоставки са спазени и е пристъпил към действия, обезпечаващи развитието му, са по движение на допустимото производство и проявяват само вътрешнопроцесуални последици – в рамките на конкретното исково производство, в което са постановени[8]. Те имат само „спомагателно, помощно значение“[9]. Пътят за защита срещу техните пороци е различен – в съответствие с чл. 253 ГПК, те са оттегляеми от постановилия ги съд, а в изрично предвидените от ГПК случаи по изключение подлежат на самостоятелно обжалване (чл. 274, ал.1, т.2 ГПК; чл. 15, ал.2 ГПК и др.). Ако не бъдат оттеглени или обжалвани (когато е допустимо), тяхната правилност подлежи на проверка при обжалване на крайния акт, който те подготвят и с който допустимото производство завършва – съдебното решение[10]. Те обуславят „неговото съдържание и валидност“[11], отнасят се към него като средство към цел и затова техните пороци имат за последица опорочаване на крайния акт – резултат от исковото производство[12].
3. В практиката, а и в процесуалната теория, се поставя проблемът за правните последици на определенията, с които съдът се произнася в „процеса относно процеса“, като намира исковото производство за допустимо, съответно го прекратява при недопустимост. Разпростират ли се те извън конкретния процес, в който са постановени? Следва ли да бъдат зачетени и обвързват ли друг съд, който бива сезиран със същия правен спор между същите страни? В случаите, когато между едни и същи страни има няколко спора, основани на един и същ правопораждащ фактически състав, с който са уговорени дължими престации за различни периоди, обвързан ли е съдът, разглеждащ исковата претенция за друг период, от становището по допустимостта, възприето от съда по приключило с влязлото в сила решение за предхождащ период? Преклудират ли се процесуалните възражения на ответника срещу допустимостта на иска във втория процес с влязлото в сила решение по първия?
Тези въпроси, макар и отдавна поставяни в доктрината, придобиват актуалност в светлината на възприетата тълкувателна постановка по т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 от 22 април 2019 г. по тълк.д.№ 3/2016 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на ВКС, според която ,,решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право“. В мотивите към нея е изразено схващането, че правоустановяващото и преклудиращо действие на силата на пресъдено нещо на уважаващото частичния иск решение прави недопустимо оспорването на основанието на вземането и правната му квалификация в последващия исков процес за остатъка.
Склонността на съдебната практика да разширява приложното поле на възприетите тълкувателни постановки е известна. Дали определението на съда, с което е приет за разглеждане един частичен иск, преклудира възможността на ответника да направи възражение за недопустимост пред друг съд, разглеждащ иска за горницата или сезираният съд служебно трябва да се произнесе от своя страна в „процеса относно процеса“ по новия иск? Настоящата статия си поставя за цел да изследва тези проблеми. Опора за изводите търсим в характера на съдебните определения по допустимостта на производството, теоретичните постановки за техните правни последици и практиката на ВКС.
4. При първата хипотеза, определението за прекратяване на производството като недопустимо съдържа установяване, че не съществува задължението на съда да правораздава по този отнесен към него правен спор и да постанови решение по същество. С основания в процесуалната теория се изтъква, че те са сходни с определенията, с които производството се намира за допустимо, тъй като съдържат установяване по задължението на съда да правораздава по конкретния правен спор. По това установяване, без оглед на
неговото съдържание – дали производството се намира за допустимо, или не, до пораждане на сила на пресъдено нещо не може да се достигне, тъй като съдът се произнася не относно материалноправния спор, а относно самия процес. Актовете, с които съдът се произнася по условията за допустимост на процеса, са с процесуален характер и по разрешения с тях процесуален въпрос – дали съществува право на иск или не съществува такова право, сила на пресъдено нещо не се формира[13].
Понятията „влизане в сила” и сила на пресъдено нещо не са равнозначни. След като станат необжалваеми, съдебните постановления „влизат в сила“, но това не им придава сила на пресъдено нещо с характерното за нея съдържание. Ако разглеждаме необжалваемостта като качество на определението, настъпваща в един или друг момент, като окончателност, то би могло да се приеме, че и определенията „влизат в сила“, когато са необжалваеми, срещу тях не бъде упражнено правото за обжалване или се изчерпи пътят за инстанционното им обжалване. Познатата в някои правни системи категория „процесуални решения“ – тези по допустимостта на иска, у нас не е уредена. Преодоляно е поддържаното преди време в процесуалната ни теория становище за определяне на актовете на съда за прекратяване на делото поради недопустимост на производството като „решения с процесуалноправно съдържание“, които съдържат произнасяне по непосредствен предмет на делото – правото на иск, и окачествяването им като процесуални решения’[14].
Това не означава, че окончателните съдебни определения, с които е преградено развитието на производството поради недопустимост, нямат законни последици. Окончателните определения, постановени след изчерпване на инстанционния път за обжалването им, с които съдът е прекратил производството като недопустимо, отричат правната възможност на ищеца да образува и получи защита в конкретното исково производство на твърдяното или отричано субективно материално правоотношение[15]. Спорът за процесуалната недопустимост на конкретното прекратено исково производство не може да бъде пререшаван, в какъвто смисъл са мотивите по т. 6 от Тълкувателно решение №7/2014 от 31.07.2017 г. по тълк.д.№ 7/2014 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на ВКС.
Определението, с което е прекратен като недопустим конкретният исков процес, обаче не погасява правото на ищеца да получи търсената правна защита чрез ново предявяване на същата искова претенция срещу същия ответник. Ако той го упражни, с предявяването на новата искова молба „се поражда съвсем ново процесуално отношение“[16], различно от това, по което съдът се е произнесъл. Ето защо сезираният съд отново е длъжен самостоятелно да провери процесуалните предпоставки за допустимост на търсената с новия иск защита[17], за да отговори на въпроса дали е длъжен да правораздава по този правен спор и да постанови решение по същество. При тази проверка той не е обвързан от приетата с определението за прекратяване на първото исково производство недопустимост, а извършва самостоятелна преценка на условията за предоставяне на поисканата в новообразуваното производство правна защита.
5. При втората хипотеза, с определението си по движение на допустимото исково производство съдът е намерил, че процесуалните предпоставки в конкретния образуван исков процес са спазени и е предоставил търсената защита, съответно наложил е корелативната санкция, с решението по същество на отнесения за разглеждане пред него правен спор.
Разпростира ли се силата на пресъдено нещо на влялото в сила решение по въпроса за допустимостта на исковата претенция спрямо друг съд, който разглежда същата искова претенция между същите страни, но за друг период или пред който е предявен иск за горницата от парично вземане, предявената част от което е присъдено с влязло в сила решение по уважен частичен иск? По наше виждане, отговорът следва да бъде отрицателен.
Разсъжденията по поставения проблем са свързани с правното значение на процесуалните действия на съда, които подготвят постановяването на съдебното решение и които се обективират в процесуални актове на съда, сред които са определенията по движение на производството, включително по неговата допустимост. В процесуалната доктрина се приема, че отделните процесуални действия на съда, подготвящи съдебното решение като краен акт в исковия процес, „са лишени от непосредствено, пряко значение за прикрепените към този акт правни последици“[18]. В това се проявява тяхното ограничено вътрешнопроцесуално значение – те имат за цел да обезпечат постановяването на съдебното решение в конкретното исково производство и правните последици, които то поражда. Различният предмет на определенията и решенията като съдебни постановления обуславят съществените разлики в техните последици, стабилитет и правен режим[19]. В доктрината е безспорно, че източник на основната правна последица на решението – силата на пресъдено нещо, е диспозитивът на съдебното решение, това, което съдът е постановил по съществото на спорното право[20] (чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК). Той очертава нейния предмет. Мотивите имат само пояснително значение.
Аналогично становище поддържа и съдебната практика. Според мотивите по т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълкувателно дело №1/2000 г. на Общото събрание на Гражданската колегия на ВКС, източник на силата на пресъдено нещо е констатацията на съда относно спорното право, съдържаща се в диспозитива на влязлото в сила решение. В синхрон с доктрината, тълкувателната практика на ВКС отрича сила на пресъдено нещо относно констатациите по юридическите и доказателствени факти, както и преюдициалните правоотношения, част от мотивите на решението. По тази причина те не могат да бъдат обект на самостоятелно обжалване. Зачитането на влязлото в сила решение и настъпилата сила на пресъдено нещо, адресати на което са всички съдилища, учреждения и общини в България (чл. 297 ГПК), се извършва в рамките на нейните обективни и субективни предели и предпоставя наличие на обективно и субективно тъждество между предмета на силата на пресъдено нещо и преюдициалния въпрос, с който тези държавни органи са сезирани[21].
При правни спорове, основани на един и същ правопораждащ фактически състав, с който са уговорени дължими престации за различни периоди или с който се претендира остатъкът от присъдено с уважаващо частичен иск влязло в сила решение вземане, законът не урежда задължението на съда, сезиран с новия, втори правен спор, да „зачете“ приетата от съда по приключилото производство допустимост на исковия процес. Произнасянето на съда в „процеса относно процеса“ не се ползва със сила на пресъдено нещо, а предявяването на втората искова молба представлява „нов процесуален юридически факт“[22], от който се пораждат нови процесуални правоотношения.
Ето защо сезираният с „втория“ процес (относно искова претенция за друг период, произтичаща от същото основание или за горницата на вземането при уважен частичен иск) съд дължи самостоятелна преценка относно допустимостта на образуваното производство, без да е обвързан от приетото по приключилото с влязло в сила решение становище. Приетата по първия процес от съда допустимост на исковите претенции не препятства правото на ответника да упражни в новообразуваното исково производство процесуалната си защита, като противопостави процесуални възражения срещу съществуването или надлежното упражняване на правото на иск. Сезираният с новия процес съд е длъжен служебно да извърши нова самостоятелна проверка за спазване на процесуалните предпоставки, за да отговори на въпроса дали е надлежно сезиран и дали исканата от него правна защита е дължима. Ако установи, че предявеният във втория процес иск е недопустим, той ще прекрати производството с определение, без това да представлява нарушение на зачитането по чл. 297 ГПК или пререшаване на разрешения с влязлото в сила решение правен спор, тъй като по разрешения с определенията по допустимостта на производството процесуален въпрос сила на пресъдено нещо не се формира.
6. В заключение, сезираният с исковата претенция съд дължи самостоятелна преценка по допустимостта на образуваното пред него исково производство, за да отговори на въпроса дали исканата правна защита е дължима и следва ли да се произнесе със съдебно решение по същество на правния спор. Актовете, с които съдът се произнася по условията за допустимост на процеса, са с процесуален характер и по разрешения с тях процесуален въпрос – дали поисканата искова защита е допустима. или не, сила на пресъдено нещо не се формира. А както е прието в теорията и практиката силата на пресъдено нещо се формира по материалноправния въпрос, по който съдът се е произнесъл в решението си в неговите обективни и субективни граници.
[1] Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. 4-то доп. и прераб. изд., С.: Наука и изкуство, 1988, с.173; Иванова, Р. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 10-то допълнено и преработено издание, С.:
Сиела, 2020, с.171.
[2] Вж. Решение № 55 от 10.08.2010 г. по т.д. № 464/2009 г. на ВКС, II т.о.
[3] Сталев, Ж. Цит. съч., с. 173-174; Иванова, Р. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 171.
[4] Вж. Яновски, Б. Към учението за правото на иск у нас, Лекции за следдипломна специализация на юристи, С.: СУ „Климент Охридски“, т. V, 1971, с. 154-161; Яновски, Б. Съдебните постановления относно процесуалните предпоставки. -Социалистическо право, 1958, № 10, с. 7-8.
[5] Стамболиев, О. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 40-41.
[6] Сталев, Ж. Цит. съч., с.173; Иванова, Р. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 171.
[7] Вж. Сталев, Ж. Цит. съч., с.173-174; Яновски, Б. Съдебните постановления…, с. 8; Мингова, А. Въззивно и касационно обжалване на съдебните решения. С.: Софи-Р, 1999, с. 240-244; както и Тълкувателно решение № 104 от 7.IX.1967 г. по гр.д.№ 73/1967 г. на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния съд-В : Сборник постановления и тълкувателни решения на Върховния съд на HP България по граждански дела 1953-1979. С.: Наука и изкуство, 1982, с.324-325.
[8] Вж. Сталев, Ж. Производството като динамичен фактически състав. – Годишник на Софийския университет, том LVI, Юридически факултет. С.: Наука и изкуство, 1965, с. 120-121;Иванова, Р. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 210.
[9] Така Мингова, А. Касационно обжалване на съдебните решения. С.: Софи-Р, 2003, с. 102.
[10] Иванова, Р. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 212.
[11] Сталев, Ж. Производството…, с. 122-123.
[12] Пак там
[13] Подробно за проблемите за силата на пресъдено нещо при определенията вж. Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.: Наука и изкуство, 1959, с. 330-336. При действието на ГПК (отм.) и института на прегледа по реда на надзора като извънреден способ за контрол върху влезли в сила съдебни актове проф. Яновски приемаше, че със сила на пресъдено нещо се ползват определенията, с които съдът се произнася по правото на иск, включително и във форма на разпореждане за връщане на искови молби или жалби поради тяхната недопустимост – Яновски, Б., Актове, подлежащи на преглед по реда на надзора. С.: Наука и изкуство, 1965, с.120 – 189. Това становище до голяма степен беше обосновано от приетите от Върховния съд (ВС) задължителни тълкувания при обобщаване съдебната практика относно прегледа по реда на надзора – Постановление Na 16/18.XI. 1963 г. на Пленума на ВС, което е изгубило силата си с отмяната на този извънреден способ.
[14] Вж. за него подробно Силяновски, Д. Процесуалните решения и тяхната законна сила. -Правна мисъл, 1962, Na 3, с. 6-10; Яновски, Б. За процесуалното решение. Социалистическо право, 1967, Na 5, с.38-40.
[15] Вж. Яновски, Б. Към учението … с. 163.
[16] Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо…, с. 334.
[17] Пак там.
[18] Сталев, Ж. Производството …, с. 122; Стамболиев, О. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 36-37.
[19] Вж. Сталев, Ж. Българско гражданско…, с. 206; Иванова, Р. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 210.
[20] Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо…, с. 191.
[21] Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо…, с. 358.
[22] Пак там, с. 334
29
Коментирайте
Съжалявам, но статията е неточна и практически безполезна. Отговорът на поставения въпрос се съдържа в диспозитива по т. 2 от ТР № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС – ,,решението по уважен ЧАСТИЧЕН ИСК за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно ПРАВОПОРАЖДАЩИТЕ ФАКТИ на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане ЗА РАЗЛИКАТА до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право“. От текста на решението следват два извода – 1) че разрешението е приложимо единствено при частични искове – претенции за различни части на едно и също… Покажи целия коментар »
“’…Освен това следва да се посочи, че в статията се смесват понятията „иск за различен период“ и „частичен иск“, които не са равнозначни….“ Да- имате право- видно от съдържанието на статията. Моята грешка е, че не обърнах внимание на това прецизиране и априори приех, че става въпрос само за частичните искове. Искрено се надявам да упражнявате съдийска професия и да сте магистрат- мисля, че е ясно защо…
Абе статията говори за допустимостта на иска и произнасянето по това, не говори за решения по същество. Това, че се черпени аргументи от там не променя предмета на статията. Май едно четете ама за друго си мислите.
„Склонността на съдебната практика да разширява приложното поле на възприетите тълкувателни постановки е известна. Дали определението на съда, с което е приет за разглеждане един частичен иск, преклудира възможността на ответника да направи възражение за недопустимост пред друг съд, разглеждащ иска за горницата или сезираният съд служебно трябва да се произнесе от своя страна в „процеса относно процеса“ по новия иск? Настоящата статия си поставя за цел да изследва тези проблеми.“
Четем внимателно.
Прокрадва се мисълта, че коментарът е написан от професор Валя Попова…
Освен цитиране на проф. Живко Сталев и ТР не виждам какво ново се казва в статията. Само студенти могат да възхваляват подобни писания на преподавателите си.
В българския мейнстрийм и това е много нещо. Нека поне студентите да се докоснат до класическата правна теория, вместо да им пълнят главите с врели- некипели по ОТП още в 1ви курс/ имам предвид СУ/ и на семестриален изпит да им задават въпроси от държавните изпити. Всяка тематика, която връща правото към касическата правна доктрина, е добре да се публикува и то- точно в този специализиран юридически сайт. Правото и политиката са две съвсем отделни неща- затова и под тази статия липсват “коментари“ от платените политически тролове с техните партийни опорни точки…
Ей, тези откриха топлата вода! Ами това го знае всеки юрист, че даже и студентите по право в четвърти курс… Безсмислена статия.
Ето- точно такива статии очаквам да се публикуват в лекс.бг, а не някакви конюнктурни политически дъвки. Браво, лекс.бг- завърнахте се в лоното на правото. Много добра статия и според мен, дори проф. Живко Сталев щеше да бъде очарован от настоящото елегантно поднасяне на тази иначе съвсем нелека правна материя по българско гражданско процесуално право. Още веднъж- адмирации за статията- най- накрая в този уж юридически сайт да се процете специализирана юридическа литература, която не е екзотична правна теория.
Браво на Стамболиев. Класен и страхотен професионалист!
Както винаги много интересен и полезен анализ.
Определено има много знания в главaтa на Градинарова.
Уникална както винаги.
Градинарова и Стамболиев са класи. Разбирате ли?
А не смятат ли двамата автори, че диспозитивът на първото решение по уважен иска имплицитно съдържа и произнасяне по допустимостта, без да е нужно това да се изписва словесно в него?
няма СПН, бе, аланкоолу
В каква хипотеза след допустим частичен иск предявеният за остатъка би се явявал недопустим? Според мен само ако първият съд всъщност се е произнесъл по недопустим иск. Други предположения?
Така, така и няма основание да се отрича защитата относно допустимостта при предявяване на остатъка. Друг е въпросът, че може да се стигне до там за на практика едно вземане, предявено на части, да има противречиви решения – при недопустимост на едната част ще е определение. Да сме прецизни заради почитаемите автори
Просто, ясно, с прецизен изказ, логично обосновано. И в първи курс ще го разберат. Така трябва да се пише по процесуалноправни въпроси и Стамболиев и Градинарова го умеят. Благодарност за статията!
Двамата в момента за мен са най-добрите и адекватните в разбиранията си за правилата относно процеса 😉 Тъй че четете, то сляпото окато прави!
Къде забрави за Мингова. Фен съм й от студентските години. Прекрасен преподавател и заслужава да спомената.
Добро напомняне, но напоследък не съм чел нищо от нея. Последно мисля в далечните времена преди ковида четох статия от нея тук
Да, скоро не е публикувала, а с удоволствие бих прочел нещо от проф. Мингова
Безспорно си заслужава.
Като че ли наистина скоро не е писала нищо.
И тя и съпругът й са невероятни.
За мен въпросът не е спорен, но явно щом двамата са се заели да го изяснят, има случаи на съдилища, които са отхвърлили възражения за допустимостта на втория иск на основание на СПН по първия. Както се казва, видели сме какво ли не в този живот.
Виж какво пишат в статията – Склонността на съдебната практика да разширява приложното поле на възприетите тълкувателни постановки е известна. Явно са видели някоя простотия и не могат да се сдържат.
ОТ ПРАКТИКАТА
първо производство за дължим наем служебно спечелено!
второ производство по ново време за наема отхвърлено понеже има адвокат …….
такя ни системата!