1. Въведение

Правото на защита е основен конституционен принцип, гарантиран от разпоредбите на основния закон, и намиращ проявление във всички видове съдопроизводствени действия. Съобразно правилото на чл. 56 от Конституцията на Република България[1] (КРБ) „всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. В държавните учреждения той може да се явява и със защитник”. Правото на защита обаче не се явява само и единствено възможност за осъществяване на представителство, а гаранция за професионално, отговорно и ефективно представителство на физическите и юридическите лица, както и на държавата, в рамките на гражданския, наказателния, административния и данъчния процес.

Единствената професионална защита, която нашето право познава (при това не само на конституционно ниво), е защитата, осъществявана от адвокати. Това следва както от изричните разпоредби на чл. 30, ал. 4 и чл. 134, ал. 2 КРБ, но така също и от липсата на нормативна уредба на дейността на останалите лица, които законът допуска да участват в качеството си на процесуални представители в производството.

  1. Процесуално представителство по пълномощие по граждански дела

Актуалната процесуална уредба допуска процесуалното представителство по пълномощие да се осъществява от няколко групи лица. На първо място това са адвокатите, които могат да осъществяват защитата по граждански дела въз основа на професионалната си квалификация и подготовка. Законът обаче допуска и други лица, които могат да участват като процесуални представители на страните, като сред тях са роднини от много близкия семеен кръг (родители, деца или съпруг), юрисконсултите или лицата с юридическо образование, областните управители и други лица, предвидени в закона – чл. 32 от Гражданския процесуален кодекс[2] (ГПК).

  1. Лица, осъществяващи процесуално представителство по пълномощие по граждански дела

За да бъде направена съпоставка между компетентността на адвокатите и тази на останалите лица, имащи право да осъществяват процесуалното представителство по пълномощие, на първо място следва да бъдат разгледани отделните групи лица, които законът допуска да бъдат упълномощавани и да защитават правата и интересите на страните в гражданското съдопроизводство.

а) родителите, децата или съпругът

Възможността, предвидена в текста на чл. 32, т. 2 ГПК процесуалното представителство да се осъществява от родителите, децата или съпругът, по необходимост се изразява в представителство само и единствено на физическите лица. По принцип родителите са законни представители на своите малолетни деца (чл. 28, ал. 4 ГПК) и в тази хипотеза представителната им власт произтича от закона, а не от упълномощителната сделка.

Самият закон е резервиран относно възможността на тези лица ефективно да упражняват правото на защита на своите доверители, доколкото например не им дава възможността да приподписват касационни жалби. Макар и силно ограничено като приложно поле, изискването за осъществяване на професионална защита пред касационната инстанция неслучайно изисква като минимум приподписване на касационната жалба само и единствено от адвокат или от лице с придобита юридическа правоспособност – чл. 284, ал. 2 ГПК.

Нещо повече, процесуалното законодателство винаги е отчитало по-особените отношения, в които се намират лицата от близкия (а и по-далечния) семеен кръг. Така например, показанията на роднините на страната са приравнени на показанията на заинтересовани лица в полза или във вреда на една от страните, като законът изрично предвижда събраната от тези лица информация да се преценява от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост – чл. 172 ГПК. Също така трябва да се отчита и предвидената в чл. 166, ал. 1, т. 2 ГПК възможност на близките на страната да откажат да свидетелстват. Тези разпоредби държат сметка на особения интимен характер на отношенията в семейството, които в голяма част от случаите не позволяват на близките да бъдат обективни в пресъздаваната от тях информация, като в същото време принципът за установяване на истината (чл. 10 ГПК) не следва да се абсолютизира и да влиза в конфликт с отношенията в рамките на семейството.

Всички изложени по-горе аргументи показват, че защитата осъществявана от родителите, децата или съпругът, е много повече формална, отколкото ефективна.

б) юрисконсултите или други служители с юридическо образование в учрежденията, предприятията, юридическите лица и на едноличния търговец

В практиката на съдилищата последователно се приема, че юридически лица „…могат да осъществят процесуалното си представителство по пълномощие чрез свой служител – лице, което е с тях в трудово/служебно правоотношение, при условие, че служителят има юридическо образование (правоспособност), независимо от характера на заеманата от него длъжност – „юрисконсулт“ или друга длъжност. Разликата в длъжностите се проявява в това, че задължителна предпоставка за заемане на самата длъжност „юрисконсулт“ е наличието на юридическа правоспособност на лицето, каквото изискване може да не е налице по отношение на друга длъжност, изпълнявана от служител, притежаващ юридическо образование. И в двата случая законодателят приема, че за осъществяването на професионална защита на юридическите лица и едноличните търговци по делата е достатъчно наличието на юридическо образование на упълномощения от тях служител“[3].

Следва да се прави разграничение между представителството по чл. 30, ал. 1 ГПК и по чл. 32, т. 3 ГПК, дори и представляващият юридическото лице да притежава юридическо образование. Основателно се приема, че представителят на юридическото лице по закон го представлява на основание чл. 30, ал. 1 ГПК, и в това си качество същият осъществява и процесуалното представителство на юридическото лице, като страна в процеса. Това представителство е различно от представителството, учредено по чл. 32, т. 3 ГПК и аргумент в подкрепа на изразеното разбиране е самото въведено в закона разграничение. Притежаваното от законния представител юридическо образование и юридическа правоспособност са правно ирелевантни и сами по себе си не обуславят правен извод, че лицето въз основа на тях придобива автоматично и качеството на юрисконсулт или „друг служител с юридическо образование“ по смисъла на чл. 32, т. 3 ГПК[4].

Основният извод, който се застъпва в практиката е, че независимо дали иде реч за юрисконсулт, или друг служител с юридическо образование, законът не въвежда сред условията за осъществяване на процесуалното представителство по чл. 32, т. 3 ГПК да се изисква наличие на юридическа правоспособност[5].

Следва да се обърне внимание обаче на обстоятелството, че отново за подаването на касационна жалба е необходима придобита юридическа правоспособност, докато за лицата, осъществяващи процесуално представителство на основание чл. 32, т. 3 ГПК, такова изискване не е налице. Това означава, че и в този случай представителната власт на тези лица е ограничена.

Не следва да се забравя, че дейността на юрисконсултите не е правнорегламентирана, техният статут не е уреден нито със закон, нито пък с подзаконов нормативен акт. По отношение на осъществяваната от тях дейност няма изисквания за стаж, допълнителна квалификация и т.н. Не е уреден дори и видът на правоотношението, от което произтича представителната власт на юрисконсултите – трудово или гражданско (по договор за поръчка).

Отделно от посоченото, следва да се има предвид, че широко формулираната възможност процесуалното представителство да се осъществява от лица с юридическо образование, понякога достига и до много особени хипотези. Така например, през последните години срещу съдилищата бяха предявени множество искове по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди[6] (ЗОДОВ), но нерядко съд участва като страна по вещни, трудови или административни дела. Когато делото се води от или срещу съд, практиката допуска възможност процесуалното представителство да се осъществява от съдии или съдебни помощници[7]. Това тълкуване ми се струва изключително широко, предвид обстоятелството, че работещите в органите на съдебната власт, и специално в съдилищата, се делят на две основни групи: съдии и служители – вж. например чл. 86, ал. 2 от Закона за съдебната власт[8] (ЗСВ).

Това разделение, макар и на пръв поглед чисто терминологично, показва, че съдиите и служителите имат различен трудовоправен статут, което намира проявление и в различния обем на неспецифичните им права и задължения[9]. Правоотношението на съдиите и работещите в съдебната система винаги е било по-особено и правилата за трудовите правоотношения или правоотношенията на държавните служители не следва да се прилагат направо за всички случаи[10]. Предвид характера на извършваната работа, и с оглед на завишените изисквания за отчетност, обективност и безпристрастност, съдиите са ограничени при осъществяването на допълнителни дейности (дейности извън типично правораздавателната). Съдия, прокурор и следовател, докато заема длъжността си, не може да получава възнаграждение за извършване на дейност по договор или по друго правоотношение с държавна, общинска или обществена организация, търговско дружество, кооперация, юридическо лице с нестопанска цел, физическо лице или едноличен търговец с изключение на научна и преподавателска дейност – чл. 195, ал. 1, т. 4 ЗСВ. Извън тези дейности, съдията не може да „упражнява свободна професия или друга платена професионална дейност“ – чл. 195, ал. 1, т. 5 ЗСВ. Всъщност процесуалното правоотношение между съдията и съда във връзка с осъществяването на защитата по конкретно дело представлява осъществяване на консултантска дейност в полза на едно юридическо лице. Няма никакво значение, че това юридическо лице е съд и съдията е в правоотношение с този съд. На практика съдията се явява като адвокат и не изпълнява правораздавателна дейност (която е винаги в обществена полза), а упражнява адвокатска дейност (в частна полза). Предвид на този извод, а и с оглед въведените в закона ограничения (а и произтичащите такива от самата длъжност на съдията), съдията няма право да се явява в качеството си на пълномощник на когото и да било, в съдебното производство. Разбира се, един съдия може да бъде родител, дете или съпруг на страна и по този начин да я представлява на основание чл. 32, т. 2 ГПК. В тази хипотеза обаче, съдията не встъпва в представителното правоотношение с длъжностното си качество. Горният извод не следва да бъде разколебаван, ако се претендира възнаграждение или пък работата се осъществява pro bono.

Адвокатската работа и изобщо консултантската дейност е интелектуална такава и изисква използването на специални знания в областта на правото. Съдийската професия е правно регламентирана дейност, която включва извършване на изчерпателно посочени работи, свързани с правораздаването и съпътстващите го дейности. Заемането на каквато и да било „служителска“ длъжност е свързано с йерархично подчинение на прекия ръководител, изпълнение на възложените задачи и следването на определена линия на поведение. В хипотезата на процесуалното правоотношение, линията на поведение е свързана с координиране на защитната теза на доверителя с поддържаната от довереника процесуална тактика на водене на производството. Такъв тип координация и йерархичност не само, че са чужди на правоотношението на съдията, но и влизат в противоречие с принципите за изпълнение на служебните задължения по съвест, вътрешно убеждение и безпристрастност – чл. 155 ЗСВ. Поради това, дори и възлаганата дейност да се осъществява безплатно или без претендиране на разноските, водещият критерий в случая е дали съдията изпълнява свое законово задължение, или не. Отделно от всичко изложено по-горе, принципът за равенство на страните, който намира проявление както в гражданския, така и в наказателния процес, би бил нарушен, ако една от страните се възползва от държавно обезпечения ѝ ресурс от квалифицирани служители с юридическо образование, които extra officio, защитават интересите ѝ в производството.

в) областните управители

Представителната власт на тези лица е силно ограничена, тъй като те могат да осъществяват процесуално представителство единствено в случаите, когато са упълномощени от министъра на финансите или от министъра на регионалното развитие и благоустройството, когато се водят дела от и срещу държавата.

По закон областните управители са териториални органи на изпълнителната власт – чл. 19, ал. 3, т. 1 от Закона за администрацията[11] (ЗА). Те изпълняват административни функции и сред тях не попада осъществяването на процесуално представителство. Отделно от това, компетентността на областния управител по принцип е териториално ограничена до административния район на съответната област.

И тук отново стои въпросът доколко правото на защита на държавата може да бъде ефективно упражнявано, предвид липсата на изискване дори за наличие на юридическо образование.

г) други лица, предвидени в закон

В хипотезата на чл. 32, т. 5 ГПК попадат прокуристите, търговският пълномощник, управителите на етажната собственост и т.н. За тези лица в пълна степен важат изложените резерви относно възможността защитата на представляваните да бъде реално осъществявана.

  1. Процесуално представителство, осъществявано от адвокати

Адвокатската професия е правнорегулирана дейност, която изисква от една страна обективното наличие на образование, придобита правоспособност и стаж, но от друга страна, така също и проверка на тези обстоятелства и провеждането на изпит за придобиване на права на адвокат – чл. 4, ал. 1 от Закона за адвокатурата[12] (ЗАдв). За разлика от адвокатите, останалите лица, които законът допуска в качеството им на процесуални представители, не разполагат със специализирана подготовка, и не могат да реализират в пълен обем правото на защита на страната. Нещо повече, за разлика от отговорността на адвоката, която е изрично уредена в специалния закон, останалите упълномощени представители трудно биха отговаряли пред своите доверители, доколкото техните права и задължения ще произтичат от общите правила на упълномощаването, а не от специфичните права и задължения, произтичащи от договорите за правна защита и съдействие. В случаите, когато пълномощникът работи по трудово или служебно правоотношение с доверителя си, дори отговорността ще почива на правилата на трудовото законодателство, която е лимитирана до получаваното трудово възнаграждение, и в повечето случаи би била напълно несъпоставима с причинените на доверителя вреди.

Дори и в хипотезата, при която се допуска участие на юрисконсулти или лица с юридическо образование, последните не носят професионална отговорност, за разлика от адвокатите.

Чрез допускане участието на други лица в качеството им на процесуални представители се нарушава и принципа на свободната конкуренция, доколкото едни и същи услуги могат да бъдат предоставени от лица, спрямо които закона поставя различни изисквания за правоспособност, стаж, квалификация и минимално възнаграждение.

Следва да се има предвид също така, че представителството винаги следва да се осъществява на професионална основа. И това личи от изискването, заложено в ГПК, при всички случаи особеният представител трябва да има качеството адвокат.

Накрая, но не на последно място, следва да се има предвид, че осъществяването на услуги, свързани с електронната среда, представителството на страните и към настоящия момент може да бъде осъществявано само от адвокати. Такова е например представителството, осъществявано пред Търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ към Агенцията по вписванията, както и представителството пред Централния регистър на особените залози.

  1. Заключение

Настоящото изложение има за цел да постави на обсъждане един въпрос с важно практическо приложение. Наистина, правото на защита не е сред принципите на гражданския процес, такива, каквито те са изложени в разпоредбите на ГПК. Правото на защита обаче е конституционен принцип и изисква интересите на страните да бъдат защитавани професионално, отговорно, добросъвестно и компетентно. Такава защита у нас може да бъде дадена единствено от адвокатите.

* Иван Георгиев е асистент по Гражданско процесуално право в Юридическия факултет на Университета за национално и световно стопанство и адвокат от Софийската адвокатска колегия.

[1] Обн., ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г. с последващи изменения и допълнения.
[2] Обн. ДВ, бр  59 от 20.07.2007 г. с последващи изменения и допълнения.
[3] Вж. Определение № 163 от 05.03.2014 г. по т. д. № 2638/2013 г., I т. отд. на ВКС.
[4] Вж. Определение № 658 от 10.08.2011 г. по ч. т. д. № 38/2011 г., II т. отд. на ВКС.
[5] Вж. Определение № 163 от 05.03.2014 г. по т. д. № 2638/2013 г., I т. отд. на ВКС.
[6] Обн., ДВ, бр. 80 от 05.08.1988 г. с последващи изменения и допълнения.
[7] Вж. примери за такива случаи в Решение № 554 от 11.11.2013 г. по в. гр. д. № 625/2013 г. на Апелативния съд – Пловдив, Решение № 107 от 10.06.2008 г. по адм. д. № 87/2008 г. на Административния съд – Смолян. В същия смисъл е и Определение № 218 от 08.04.2015 г. по ч. гр. д. № 2510/2014 г., III гр. отд. на ВКС.
Посочената практика не е изолирана. В Концепцията си за работа като административен ръководител – председател на Софийския градски съд (с. 10-11), съдията Калоян Топалов (понастоящем председател на съда) посочва следното: „В щатното разписание на съда няма щатна бройка за длъжността „юрисконсулт“, която е необходима предвид немалкия брой дела (най-вече по реда на ЗОДОВ), както и големия общ финансов интерес по тях, по които е необходимо да бъде организирана адекватна защита. В момента защитата по такива дела е възложена от временното ръководство на няколко съдии, между които съм и аз“. Концепцията е достъпна в интернет на адрес: http://www.vss.justice.bg/root/f/upload/7/jobs-admin-rakovoditeli-DV-24_31-03-2015-sgs-kt-konc.pdf, в режим на достъп от 19.11.2016 г., 17:05 ч.
[8] Обн., ДВ, бр. 64 от 7.08.2007 г. с последващи изменения и допълнения.
[9] Разграничение между отделните категории лица, работещи в съдебната система прави и Мингов, Ем. Още за характера на правоотношенията в съдебната власт. – в: Юбилеен сборник, посветен на 80-годишнината на проф. д.ю.н. Васил Мръчков. С.: Труд и право, 2014, с. 181-182.
[10] Вж. Друмева, Ем. Конституционно право. С.: Сиела, 1998, с. 497, Мръчков, В. За характера на правоотношенията на съдии, прокурори и следователи. – Юридически свят, 2002, № 1, с. 97-110, Мингов, Ем. Цит. съч., с. 175-202, Глушков, М. Дисциплинарната отговорност на магистратите по Закона за съдебната власт. С.: Софи-Р, 2015, с. 22-44.
[11] Обн., ДВ, бр. 130 от 05.11.1998 г. с последващи изменения и допълнения.
[12] Обн., ДВ, бр. 55 от 25.06.2004 г. с последващи изменения и допълнения.

9
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
И. Петров
И. Петров
26 ноември 2018 17:26
Гост

Колегата е хоноруван /доброволен/ асистент на граждански договор, а не постоянен такъв, на трудов договор и след спечелен конкурс.

ха ха
ха ха
26 ноември 2018 17:23
Гост

Чудя се защо многоуважавания автор си губи от ценното време за писане на подобни статии. Най-напред, няма да се допусне от законодателя, представителството по граждански дела, да се осъществява само от адвокати, каквато явно е тънката идея на статията. Това няма да се случи, ако ще и пет тома да се изпишат, а не една статия. Що се отнася до виждането на автора, че „……защитата осъществявана от родителите, децата или съпругът, е много повече формална, отколкото ефективна“ следва да се припомни, че е въпрос на лична преценка от самата страна, която може да има всякакви подбуди за подобно упълномощаване и… Покажи целия коментар »

Иван Иванов
Иван Иванов
24 ноември 2018 18:23
Гост

Ще настане икономическа дупка, ако това стане. Аз например съм съвестен адвокат (много), резултатите говорят сами за себе си. Откъде и за какво една клиентка ще извади примерно 100 лева – за каквото и да е било. Много хора не разбират какво е адвокатстването – то е възстановяване на един баланс. Искаш да регистрираш фирма – няма проблем. Но при едно дело – откъде накъде ще плащаш за нещо, което няма рентабилност. Рентабилността се свързва с връщане на средствата които си вложил плюс разноските по делото. Каквото и да говорим – се обединяваме около факта, че наистина адвокатите са некадърни,… Покажи целия коментар »

Анонимен
Анонимен
22 ноември 2018 22:49
Гост

Доста едностранчиво представено изложение, типичен пример за лобистка позиция.

Черната овца
Черната овца
22 ноември 2018 21:52
Гост

Би било добре всички адвокати да защитават професионално, отговорно, добросъвестно и компетентно.

Анонимен
Анонимен
22 ноември 2018 21:50
Гост

Едно е сигурно- в Университета за национално и световно стопанство не са съвсем безпристрастни.

tima
tima
22 ноември 2018 21:49
Гост

Лобистки празнодумства .Само си търсят работа , а са толкова ограничени в знания и опит . Посредствени адвокати останах в БГ и сега лобират , че нямат работа . Често се губят делата поради неподготвеност ,а също и заради това, че са се свързали с другата страна за пари …….Този правен „титан „има вид на кухар , който иска да ни убеди в лъжа

Анонимен
Анонимен
22 ноември 2018 21:48
Гост

Този говори като адвокат:)

Никой
Никой
22 ноември 2018 18:27
Гост

Общо взето така стоят нещата, но автора пристрастно абсолютизира необходимостта от адвокатска защита. Все пак участието на адвокат в процеса не е задължително, нито е условие за допустимост на процеса, нито за валидност на решението. Едно лобистко мнение от представител на гилдията на адвокатите. Има и други лица, които са много по-компетентни от адвокатите. 🙂