Нематериален характер на обезщетението за неимуществени вреди при непозволено увреждане
Авторът
Иван Георгиев е адвокат от Софийската адвокатска колегия и асистент по Гражданско процесуално право в Юридическия факултет на Университета за национално и световно стопанство
1. Въведение
Конкретен повод за написването на настоящия материал е изумителното количество съдебна практика, според която обезщетението за неимуществените вреди при деликта може да има и различен характер от паричната компенсация. В най-честите хипотези, при които съдът е имал възможността да се произнесе в такава насока, става въпрос за дела срещу Прокуратурата на Република България, заведени по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди[1] (ЗОДОВ). Последователно се приема в практиката на Върховния касационен съд, че „[с]ледва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния й субституент [Прокуратурата на Република България] за заплащане на обезщетение, само́ по себе си също има ефект на репарация за ищеца, като размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване. […] При определянето на последния [размер на обезщетението] съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната прокуратура да заплати това обезщетение има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди“[2]. Посоченият цитат се мултиплицира безкритично и почти дословно и в практиката на инстанционните съдилища[3], както и в редица съдебни актове на административните съдилища[4].
Тази учудваща за мен последователност на застъпваните изводи, а и все по-разпростиращото се разбиране, че самото осъдително решение по гражданско дело може да има ефект на обезщетение за причинени неимуществени вреди, ме провокира да изложа виждането си, което е в съвсем противоположна на толкова масово застъпваната теза. Нещо повече, за да мотивирам явно ретроградното си виждане, че обезщетението за неимуществени вреди може да има само паричен израз, смятам, че могат да бъдат ползвани аргументи както от материалните, така и от процесуалните закони. При всички положения, следва да бъдат изложени и чисто житейските съображения, които могат да се противопоставят на цитираното по-горе виждане.
2. За възможността за присъждане на номинални вреди
Преди да бъдат разгледани аргументите „за“ и „против“ използването на осъдителното съдебно решение като вид справедливо обезщетение, следва да се прегледа познатата практика, от която тази теза е взаимствана.
На първо място, това е т.нар. теория на „номиналните вреди“, разпространена в англосаксонското право. Приема се, че съдът може да присъди символично обезщетение или дори никакво такова, ако това удовлетворява иска на ищеца или пък ищецът не е успял да докаже реално претърпени вреди в претендирания размер. Друга хипотеза, при която съдът постановява осъдително съдебно решение за сума в минимален размер, касае случаи, при които претенцията, макар и основателна, противоречи на установените прецеденти, че конкретният деликт не може да причини вреди[5]. В повечето щати претенциите за минимална сума или единствено за осъдително решение се приемат за допустими, но все по-често се среща и обратното разбиране, че постановяването на решение за символична сума би имало само декларативен характер („declaratory judgements“), която практика противоречи на принципите на процесуалната икономия и води до неоправдани съдебни разходи за безсмислени производства[6].
В повечето държави, принадлежащи към континенталната правна система, възможността за предявяване на претенция за минимална сума е основана на принципа на диспозитивното начало. Ограниченията във връзка с размера на претенцията са по-често срещани при осигуряване правото на въззивно и/или касационно обжалване.
3. Осъдителното съдебно решение като вид компенсация
На второ място, съдебното решение се възприема като вид компенсация в процедурните правила на международните съдилища
В практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) много често се постановяват решения, по които не се присъждат обезщетения, тъй като се приема, че самото осъждане на държавата е достатъчна компенсация[7]. Тази практика обаче е основана на конкретната разпоредба на чл. 41 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи[8] (КЗПЧОС), според която съдът присъжда справедливо обезщетение на потърпевшата страна само, „…ако това е необходимо…“ („if necessary“ в английския текст; съответно – „s’il y a lieu“ – във френския). Освен това, съобразно Правилника за дейността на съда[9], присъждането на справедливо обезщетение не е част от основната цел на ЕСПЧ, залегнала в чл. 19 КЗПЧОС – да се осигури спазването на задълженията, поети от високодоговарящите страни[10].
Аналогична възможност е уредена и в производството пред Съда на Европейския съюз (СЕС). Налице е както практика, според която решението в полза на жалбоподателя е достатъчна компенсация[11], така и практика, според която може да се присъди обезщетение в минимален размер[12].
4. Материалноправни аргументи срещу тезата за непаричен характер на обезщетението
Изложените по-горе примери вече са били обект на анализ в българската съдебна практика, макар и постановена по въпроса за компенсиране неимуществените вреди на юридическите лица. Приема се, че „…съществуват три подхода при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди […] в практиката на европейските съдилища. При първия обезщетението се определя по усмотрение на съда без да се посочват конкретни критерии. Подобен подход следва да се отхвърли понеже създава несигурност, а също така чрез него се внася неяснота в правните очаквания на увредените субекти. При втория подход се счита, че обезщетението може да се изрази в самата отмяна на неправомерния акт или самото установяване в съдебното решение, че е налице неправомерно поведение. Този подход също следва да се отхвърли, доколкото основен принцип на българската гражданска отговорност е паричното обезщетяване на претърпените вреди. Следователно единственият възможен подход е при определяне на обезщетението за неимуществени вреди […] преценката всякога да бъде оставена на решаващия съд при съобразяване на всички релевантни по делото факти и обстоятелства“[13].
Наистина, в българското материално право няма концепция за непарична репарация на вредите. Според правилото на чл. 51, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите[14] (ЗЗД) обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически. В хипотезата на непозволено увреждане, обезщетението се определя от съда по справедливост – чл. 52 ЗЗД. Без значение дали иде реч за имуществени или неимуществени вреди, обезщетението се дължи в пари.
Целта на паричното плащане при непозволеното увреждане е сумата да „замести“ настъпилите морални неудобства, като „осребри“ (в житейски смисъл) понесените от пострадалото лице вреди[15]. Паричната сума следва да даде възможност на увреденото лице да промени живота си по начин, който да го откъсне от отрицателните емоции, и да спомогне за преодоляване на психическите травми. Както правилно се отбелязва в теорията, обезщетението е право с имуществен характер за репариране на вреди от неимуществено естество[16].
Паричният характер на компенсацията при деликта следва и от специалната нормативна уредба на Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления[17] (ЗПФКПП). Според правилото на чл. 13, ал. 1 ЗПФКПП финансовата компенсация се изразява в предоставяне от държавата на парична сума. Друг тип компенсация законът не предвижда.
Последователна е съдебната практика, която приема, че справедливостта не е абстрактен критерий, а е свързан с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера. За да се определи справедлив размер на обезщетението за претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се съобразят критерии, като характер и тежест на увредите, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, получени физически и психически последици от уврежданията, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, при отчитане на конкретните икономически условия в страната. За надлежното обосноваване на размера на обезщетението е необходимо не само изброяване на релевантните факти, а извършване на анализ и оценка на всички обстоятелства, имащи значение за прилагане на принципа за справедливост[18]. Няма спор също така, че присъденото обезщетение не следва да води до неоснователно обогатяване[19]. Възприемането на самото съдебно решение като вид компенсация обаче, ще намали дължимото обезщетение, изчислено на базата на обобщените в съдебната практика обективни критерии. По този начин, освен че се нарушава изискването за паричен характер на обезщетението, ще се наруши и самият баланс на справедливостта, заложена като единствен законов критерий за изчисляване на обезщетението.
5. Процесуалноправни аргументи срещу тезата за непаричен характер на обезщетението
На първо място, следва да се припомни, че според т. 18 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, силата на пресъдено нещо произтича от диспозитива на решението, но не и от неговите мотиви. По предявените осъдителни искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в диспозитива на съдебния акт се посочват страните и паричната компенсация, която съдът е определил по справедливост. От диспозитива не произтича общественото порицание на ответника, нито пък задължително разгласяване на решението. В множество съдебни актове се твърди, че „…осъждането на делинквента съдържа признание за противоправното му поведение и за увреждането на пострадалия…“[20]. Разбира се, няма спор, че в хипотезата на предявен осъдителен иск съдът е констатирал и самия факт на деликта. По делата по ЗОДОВ обаче, срещу прокуратурата, непозволеното увреждане следва пряко от влязлата в сила оправдателна присъда или пък от влизането в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство. Именно поради това, началният момент на начисляване на законната лихва и началният момент на погасителната давност, започват да текат от тези дати – т. 4 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС. За ищеца и за ответника вече е пределно ясно, че непозволено увреждане е налице, както и че поведението на делинквента е противоправно. Още повече, като се има предвид, че оправдателната присъда също има задължителен характер за гражданския съд, според правилото на чл. 300 от Гражданския процесуален кодекс[21] (ГПК).
На второ място, ако осъдителното решение наистина можеше да представлява достатъчна репарация, щеше да е допустим осъдителен иск без материален интерес. Разбира се, подобна процесуална конструкция е непозната на гражданската процедура. Няма да е допустим и установителен иск за самия деликт, доколкото ищецът трудно ще мотивира правния си интерес. Става въпрос за установителен иск за факти, които, вън от хипотезата на чл. 124, ал. 5 ГПК, не могат да бъдат предмет на претенцията[22].
На трето място, ищецът е този, който сам определя предмета на делото и обема на дължимата защита и съдействие – чл. 6, ал. 2 ГПК. При предявена претенция за парична компенсация, съдът няма как да замести търсеното удовлетворение като натрапи на страната друг вид обезщетение. В крайна сметка, става дума за субективно виждане и пострадалият определя търсеното обезщетение, влагайки в неговия размер разбирането си за справедливост. Доколко разбирането на ищеца и на съда съвпада, е въпрос на доказване, по който преценката ще бъде направена с крайния съдебен акт. Разбира се, в случая не може да става дума за произнасяне свръх петитум, доколкото, както беше посочено и по-горе, съдът приема, че осъдителното решение има ефект на репарация единствено в мотивите на постановения съдебен акт, но не и в неговия диспозитив.
6. Заключение
Съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права – чл. 2 ГПК. Исканата защита обаче следва да попада в рамките на допустимостта на претенциите, определени посредством задължителните процесуални предпоставки за упражняване правото на иск. Сезирането на ЕСПЧ и на българските съдилища има съвсем различни цели. Затова и постановяването на осъдително решение срещу държавата по принципен въпрос на основните човешки права наистина може да има морална компенсация, но едва ли за обикновения ищец по ЗОДОВ е толкова важно, че български съд е осъдил българската прокуратура (един от най-осъжданите ответници в историята на българското правораздаване).
Впечатление прави и фактът, че осъдителните решения се приемат като вид репарация единствено по делата по ЗОДОВ, но не и при други деликтни искове. Не е ясно защо в едни случаи решението има толкова удовлетворяващ за ищеца ефект, а в други – изобщо не се взема под внимание. Това е необяснимо и поради факта, че по делата срещу държавата неправомерното поведение, обективирано в съответния незаконосъобразен акт, е очевидно, и установяването на увреждането не е така трудно, както е в сравнение с традиционните деликтни искове.
В заключение, смятам, че възприемането на осъдителното съдебно решение като вид обезщетение, противоречи на основни принципи на деликтното право, установени както в материалното, така и в процесуалното ни законодателство. На българското право не са чужди съдебните производства, в които фактът на нарушението се установява и ответникът може да бъде осъден да разгласи диспозитива на решението. Такива са например особените искове по чл. 95б, ал. 1, т. 1 и т. 6 от Закона за авторското право и сродните му права[23] (ЗАПСП). Това обаче са специално уредени в закона претенции, при които допустимостта на исковете следва ex lege. Причините за съществуването на подобни искове са свързани с трудното установяване на причинените от този специфичен деликт вреди, а приложното им поле е ограничено.
Оставям настоящата тема отворена за последваща дискусия.
[1] Обн., ДВ, бр. 60 от 5.08.1988 г. с последващи изменения и допълнения.
[2] Вж. конкретно Решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г., IV гр. отд. на ВКС, Определение № 189 от 7.03.2018 г. по гр. д. № 3190/2017 г., IV гр. отд. на ВКС, Определение № 345 от 27.04.2021 г. по гр. д. № 281/2021 г., IV гр. отд. на ВКС, Определение № 60493 от 16.06.2021 г. по гр. д. № 837/2021 г., IV гр. отд. на ВКС, Определение № 60795 от 8.12.2021 г. по гр. д. № 2280/2021 г., IV гр. отд. на ВКС, Решение № 162 от 13.08.2018 г. по гр. д. № 3190/2017 г., IV гр. отд. на ВКС, Решение № 60251 от 19.11.2021 г. по гр. д. № 281/2021 г., IV гр. отд. на ВКС, Решение № 60289 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 837/2021 г., IV гр. отд. на ВКС, Определение № 50707 от 7.10.2022 г. по гр. д. № 1599/2022 г., III гр. отд.. на ВКС, Решение № 60323 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 517/2021 г., IV гр. отд. на ВКС, Решение № 154 от 8.10.2019 г. по гр. д. № 319/2019 г., III гр. отд. на ВКС, Определение № 50113 от 2.03.2023 г. по гр. д. № 3213/2022 г., III гр. отд. на ВКС, Решение № 60231 от 24.11.2021 г. по гр. д. № 3888/2020 г., IV гр. отд. на ВКС, Определение № 50114 от 2.03.2023 г. по гр. д. № 2597/2022 г., III гр. отд. на ВКС, Определение № 261 от 6.04.2021 г. по гр. д. № 4135/2020 г., III гр. отд. на ВКС, Решение № 422 от 22.12.2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г., IV гр. отд. на ВКС, Определение № 1312 от 18.11.2015 г. по гр. д. № 4330/2015 г., IV гр. отд. на ВКС, Определение № 59 от 23.01.2019 г. по гр. д. № 4143/2018 г., IV гр. отд. на ВКС, Решение № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г., III гр. отд. на ВКС, Определение № 117 от 13.02.2018 г. по гр. д. № 3907/2017 г., IV гр. отд. на ВКС и много други.
[3] Вж. например Решение № 1585 от 1.06.2018 г. по в. гр. д. № 4301/2027 г. на Софийския апелативен съд, Решение № 90 от 29.07.2021 г. по в. гр. д. № 242/2021 г. на Апелативния съд – Велико Търново, Решение № 973 от 4.07.2022 г. по в. гр. д. № 1069/2022 г. на Софийския апелативен съд, Решение № 260735 [без посочена дата на постановяване] по в. гр. д. № 5446/2021 г. по описа на IV-е въззивен състав на Софийския градски съд, Решение № 353 от 3.11.2022 г. по в. гр. д. № 511/2022 г. на Окръжния съд – Перник и много други. При проучване на съдебната практика по въпроса открих над 100 съдебни акта, в които изрично се отразява, че фактът на осъждането сам по себе си също има характер на репарация.
[4] Вж. например Решение № 3756 от 5.06.2018 г. по адм. д. № 2396/2018 г. на Административния съд – София-град, Решение № 876 от 30.08.2022 г. по адм. д. № 205/2022 г. на Административния съд – София област, Решение № 113 от 9.02.2022 г. по адм. д. № 1093/2021 г. на Административния съд – Варна и много други.
[5] Вж. например Cotter, T. F. Standing, Nominal Damages, and Nominal Damages “Workarounds” in Intellectual Property Law After TransUnion. – University of California, Vol. 56/2023, p. 1087-1089.
[6] Вж. Grealish, M. B. A Dollar for Your Thoughts: Determining Whether Nominal Damages Prevent an Otherwise Moot Case from being an Advisory Opinion. – Fordham Law Review, Vol. 87/2018, p. 734-736.
[7] Вж. например Решението на ЕСПЧ по делото Iliev and others v. Bulgaria от 10.02.2011 г.
[8] Ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31.07.1992 г., обн., ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г. с последващи изменения и допълнения.
[9] В своята последна действаща редакция Правилникът е приет на 20.03.2023 г.
[10] Вж. също така Практическите указания на председателя на Съда, издадени във връзка с присъждането на справедливо обезщетение, издадени на 28.03.2007 г., с последна редакция от 9.06.2022 г.
[11] Вж. например Решението на СЕС по съединени дела C-44/85, C-77/85, C-294/85 и C-295/85 от 9.07.1987 г.
[12] Вж. Решението на СЕС по дело C-18/78 от 14.07.1979 г.
[13] Вж. Решение № 35 от 12.08.2022 г. по гр. д. № 3901/2018 г., IV гр. отд. на ВКС.
[14] Обн., ДВ, бр. 275 от 22.11.1950 г. с последващи изменения и допълнения.
[15] Вж. в този смисъл Тасев, С. Деликтната отговорност. Трето преработено и допълнено издание. С.: Нова звезда, С.: 2016, с. 157.
[16] Вж. конкретно Голева, П. Деликтно право (непозволено увреждане). IV преработено и допълнено издание. С.: Нова звезда, 2018, с. 314.
[17] Обн., ДВ, бр. 105 от 22.12.2006 г. с последващи изменения и допълнения.
[18] Вж. Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, Решение № 1358 от 1.12.2008 г. по гр. д. № 5608/2007 г., IV гр. отд. на ВКС, Решение № 36 от 15.03.2021 г. по т. д. № 503/2020 г., II т. отд. на ВКС и много други.
[19] Вж. например Решение № 145 от 6.07.2017 г. по гр. д. № 4132/2016 г., IV гр. отд. на ВКС и Решение № 60323 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 517/2021 г., IV гр. отд. на ВКС.
[20] Вж. например Решение № 422 от 22.12.2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г., IV гр. отд. на ВКС.
[21] Обн. ДВ, бр 59 от 20.07.2007 г., с последващи изменения и допълнения.
[22] Вж. Иванова, Р. – в: Сталев, Ж., А. Мингова, В. Попова, О. Стамболиев, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2020, с. 181.
[23] Обн., ДВ, бр. 56 от 29.06.1993 г. с последващи изменения и допълнения.
22
Коментирайте
Отчитането на осъждането няма как да доведе до редукция на справедливия размер на обезщетението, ако справедливият размер на обезщетението изначално следва да отчита ефекта на осъждането. Извън тази „забавна“ игра на думи, не смятам, че на практика някой използва ефекта на осъждането, за да редуцира допълнително обезщетението надолу от справедливия съобразно останалите обстоятелства по делото, а по-скоро се ползва като аргумент за мотивиране на отхвърлителен диспозитив за разликата над вече преценения от съда като справедлив размер. Но все пак говорим за преценка по чл. 52 ЗЗД, която за добро или за лошо не е точна наука и произволът никога не… Покажи целия коментар »
Мисля, че колегата го е казал доста ясно. Само не го е изкрещял. Съдът се опитва да умие очите на прокуратурата за нейната некомпетентност. И за това си измисля някакво ново право, което не е законодателно закрепено. И да си кажем истината, че всички които подкрепят критикуваната практика или се ползват от нея или я създават.
На първо място трябва да се направи уточнението, че не става въпрос за нематериално обезщетение за неимуществени вреди, каквото българското право не познава, а за още един критерий, който съдът взема предвид при преценката си относно размера на паричното обезщетение по чл. 52 ЗЗД. След това уточнение следва да се каже също, че ППВС № 4/1968г. предвижда съобразяване именно на подобен вид обстоятелства при преценката за справедливо обезщетение, като позволява на съда да намали размера на присъденото обезщетение не само когато отчита вече заплатено такова, но и когато са налице обстоятелства, водещи до намаляване на обема и интензитета на неимуществените… Покажи целия коментар »
„…за да мотивирам явно ретроградното си виждане, че обезщетението за неимуществени вреди може да има само паричен израз,…“
Къде му е ретроградността на това виждане? И защо да е точно ретроградно? Понеже звучи по-модерно ли?
Ретрограден означава по принцип назадничав. Сам ли се наримате такъв?
От 25 години работя като юрист, до сега и по ЗОДОВ, вкл., обезщетението за неимуществени вреди винаги е било парично. И никога не съм виждал лично присъдено такова с друг характер.
Пак някой се чуди как да се изкара новатор.
В УНСС юристите сса с икономически уклон, там всичко е пари, както се разбра и от подвизите на ректорите на учебното заведение.
ЕСПЧ не изисква жалбата да има цена на иска, и не иска такси за дела, както е у нас – така че, затова, при това по изключение, когато казуса е нов и трябва да предупреди държавата-ответник, не се присъждат вреди. Тук е друго – цена на иска се посочва задължително в исковата молба, плащат се такси – така че, няма как при заявен материален интерес, да се не се присъди нищо, щом иска е уважен. А това, че някои съдебни състави си измислят нови схеми за отказване на обезщетения, превратно побългарявайки практика на ЕСПЧ, е вече друг проблем, явно някакви… Покажи целия коментар »
Прави впечатление, че все повече се смесват материалните с процесуалните предпоставки, според субективните виждания на пишещите индивиди и напъните да се „изобрети ново право“. Материалният интерес има преди всичко значение за размера на държавната такса и възможността за касационно обжалване, а не за допустимостта по принцип. Съвсем друг е същественият въпрос, дали всичко може да бъде оценено и компенсирано в пари. Досега няма създаден от човека начин за пълно и и всеобхватно обезщетение – в материален и в нематериален аспект.
Ама, Иване, те и от ЕСПЧ така казват – достатъчно като репарация е, че е установено нарушението на Конвенцията, поради което няма да даваме пари.
Статията засяга актуална тема, която обаче е значително по-подробно разработена с цитиране на европейска практика от един друг адвокат със свои публикации в сайта отпреди няколко седмици.
От съда искаме неконтролируемо
Май не са мисли много. Копирва се наготово
Поздрави на чудесния сайт от Тополовград
Супер анализ
Като копираме от ЕСПЧ и СЕС без да мислим, тъй става. Дръж се за ЗЗД-то и винаги ще се на пътя на правото
Тъй, тъй, от съд и от жена се иска – стара адвокатска мъдрост
Много добро попадение на тема. Цитираните в началото на статията мотиви всъщност са характерни най-вече за осъдителни решения срещу ответник институция, не само ПРБ. Иронията е, че при тях на факта на осъждането се придава най-голямо значение, а всъщност най не им дреме – нито от него, нито от сумата, която са осъдени да платят
Де факто сте прав, но не съм склонен да се съглася и с тезата на статията, и с вашата. Точно тук самото осъждане – осъдена е институция, особено призвана да брани правовия ред, има особена тежест. Друг е въпросът за каква репарация става дума, ако няма да се плаща
Парата прави борбата!
И какво го топли факта на осъждането на институцията, след като е търкал година наровете, пикал е в кофа и т.н. а после десет години са го влачили по инстанциите и са му разкатали фамилията? Ами дръжте си я тежестта и платете на човека, а не да продължавате да се правите на принципни.
Какво ще каже авторът за исковете за 1 лев? На практика без материален интерес, но формално е предявена материална претенция – напълно допустими според съдебната практика
След като ищецът е предявил 1 лев, значи счита, че с толкова ще бъдат поправени вредите, а съдът не може да се произнесе свръхпетитум. Какво да се мисли?
Дали е ефектът на осъждането ще бъде разглеждан като „нематериално обезщетение за неимуществени вреди, каквото българското право не познава“, или за „още един критерий, който съдът взема предвид при преценката си относно размера на паричното обезщетение по чл. 52 ЗЗД“, е важно от теоретична и практическа гледна точка, но само ако не води до редуциране на справедливото парично обезщетение за сметка на осъждането. Редукцията е точно обратното на неоснователното обогатяване, тъй като са от двете страни на границата, фиксираща справедливата обезвреда в пари. Въобще тези редукции са коварен начин за промъкване на съдебен произвол в преценката за размера на обезщетението.… Покажи целия коментар »