Мафията се засрами и си отиде
Остави ни медийния тоталитаризъм, който да почисти последните спомени за нея
В европейския ски гардероб станаха две важни грешки. Вицепремиерът Валери Симеонов намаза миналия петък ските на шефа си Бойко Борисов вместо на зелената евродепутатка Ска Келер и го бутна неволно по европейската пързалка.
Настана голяма суматоха сред приятелите на Борисов в Брюксел и в българския медиен свят, където бе задействан
кризисен пиар за прикриване на гафа
От Европейската комисия дискретно позвъняване от председателя й Жан-Клод Юнкер още същия ден даде инструкции на българския премиер спешно да се дистанцира от творчеството на „спасителя“ на България Валери Симеонов (НФСБ). А на въпроси на журналисти в понеделник притеснена говорителка на ЕК прикани медиите: „Случаят е приключен“, т.е. „Забравете!“. Само че те продължиха да питат дали комисарите няма да изпитват срам, когато се срещат с такъв вицепремиер. Злощастната говорителка явно бе изчерпала ресурса си от кризисни отговори и затова само повтори: „Случаят е приключен за нас“. И за вас, както и за нас очевидно най-спешната задача е да се потули скандалът, защото снежното кълбо, което се затъркаля, може да се превърне в лавина, която да затрупа българското правителство точно в момента на неговия европейски триумф като председател на Съвета на ЕС.
Как да се спре лавината?
Единственият разумен начин е дистанцирането на Борисов да се материализира в оставка на неговия вицепремиер. Защото от постната му декларация, пусната дори не лично, а нейде зад върбалака, не пролича голяма дистанция. Европейските му приятели трябва да са започнали да осъзнават, че той е носител на срамна политическа болест, която е заразна. Но вместо да пристъпи към спешно лечение, Борисов задейства пиарите си да крият с дебело пудрене симптомите на правителствената му болест. В терапията бяха хвърлени всички медии, които поради общата си стилистика се приписват на един медиен император, хранен обилно с разпределяни от задкулисието порции.
Някой би казал: „На медийния фронт нищо ново“. Мафията, която от десет години методично овладява медиите, за да крие своето съществуване, почти е довършила работата си, ако се съди по масирания огън срещу Ска Келер в защита на вицепремиерската арогантност. По време на нейното кратко посещение в България сякаш демонстративно бе приключена сделката за овладяване на една от последните частни телевизии, позволяваща си да пее извън хора на властовите беквокали. А три дни по-рано човекът, който отдавна не се показва на светло, реши да освети медиите, измъкващи се от властовия контрол, като без да се яви лично внесе в парламента законова поправка, чиято цел е публичната им екзекуция. Тези медии, например, са последните, които се опитват да осветят кой върти фирмата „Юлен“, чиито инвестиционни планове бяха защитени неотдавна от премиера Борисов не къде да е, а в Европейския парламент в Страсбург. Не се е чуло той да е лобирал по същия начин за друга фирма и затова възникна интерес дали безработният кипърски грък Георгиус Георгиу наистина е нейният собственик. Точно това скандираха зелените на протестния митинг в четвъртък под прозорците на Министерския съвет, когато ги подкрепи Ска Келер.
В тази серия от събития
се забелязва тежка психодрама
Мафията, която безочливо се разпорежда с България, е започнала да се срамува от себе си и предпочита да се крие. За целта тя си поръча европейски параван, който скри в последните два доклада на ЕК най-уродливата й черта – организираната престъпност (била изчезнала по давност), а напоследък прилага същия метод и за скриване на корупцията на високо равнище (била придобила средноевропейски вид). Всичко това намира изобилна подкрепа в тотално завладените медии, чиято задача е да довършат оглупяването на обществото, за да им повярва, че щом не съобщават за проблеми, значи не съществуват.
Прелетът над печата никога не е бил толкова трудна рубрика във в. „Сега“, колкото е напоследък. Вместо да разказва какво пишат другите вестници, прелитащият всеки ден решава задачата: „Намерете поне пет разлики“. Няма съмнение, че оцелелите национални всекидневници (без „Сега“) се калъпят на едно и също място или поне по един терк.
Еднакви теми, еднообразна стилистика, едни и същи фрази и най-важното – една и съща анонимност. Вече не са нужни журналисти със свой почерк, нито редакции със собствена физиономия. Не е нужна дори самата професия, защото повсеместно е избутана от пиар (бял и черен), който редакционно или извънредакционно спуска готови текстове. Читателите си мислят, че си купуват различни вестници и може би не подозират, че различно е само названието и графичното им оформление, плюс отделни информационни ситнежи. Трябва някой ден да се прежалят и да си вземат по един брой от всеки вестник, за да разберат колко е безсмислено да продължават.
Казват, че който плаща, той поръчва музиката. Въпросът е какъв може да бъде неговият
интерес да поръчва медиен талаш?
Едва ли го прави от глупост, щом пилее за тази цел милиони – вярно, не точно свои, а държавни и европейски – но който изяжда зелника, сигурно не е толкова глупав. Мнозина подозират Делян Пеевски, че е медийният властелин в България, но това няма как да е вярно. Капацитетът му не е достатъчен за подобна голяма публична функция, която е равнозначна на несменяем министър на информацията и пропагандата, при това с ранг като премиерския.
От последните десетина години се помнят само две негови публични изяви, при които успя да произнесе две съществени фрази: „Страхува ли ви ГЕРБ?“ (на предизборен митинг в Крън) и „Г-н Цветанов, не се правете!“ (в парламента). Повече не е нужно за обществения кастинг, който се придържа към правилото „Виж му акъла, па му крой шапка!“ Самият Пеевски, който избра тактиката да се крие от човешки очи, уверява чрез своите медийни пиари, че има само няколко вестника, че не притежава телевизии и сайтове, че няма разпространителска мрежа и че дори не е помирисвал европейско евро за комуникационни програми. В същото време не само „частни“, но и официални държавни телевизионни канали слизат на равнището на медиите му (средният пръст на Кошлуков е визуален израз на черния му пиар). Радиостанции се превръщат в говорещи вестници „ала Пеевски“, а сайтове се задъхват да бълват негови изявления. Наблюдава се
бързо нахлуване на медиен тоталитаризъм,
какъвто помним от соцвремената, но тогава беше явен и политически, а не потаен и мафиотски. Проектозаконът на Пеевски за изсветляване на медийната собственост няма друго предназначение освен юридическо оправдаване на създаденото нетърпимо положение, заради което държавата е в процес на международно опозоряване. Той има за цел да завърши овладяването на средствата за масова информация, така че никой да не се съмнява повече в пълната победа на криминалната революция в България. Нетърпеливи съучастници в нейното епохално дело прибързано заговориха, че преходът е свършил, но за да стане това, би трябвало всички да го мислят и твърдят, а не само те. Или поне да се създаде видимост, че цялото общество е убедено в необратимостта на ограбването му.
Възможно ли е масово оглупяване по волята на група заинтересовани лица? Едва ли. Всяка пропаганда има такава амбиция, обаче историята показва, че ефектът й е временен, защото човешкият разум все пак намира начин да се измъкне от диктата й. Но понякога дори отсрочката върши работа, защото давността има свойството да узаконява криминалното (както смята и Еврокомисията). Кой би задавал вече въпроси за първия милион? Така ще стане и със следващите милиони – колкото повече време минава, толкова повече крадени милиони ще се узаконяват. Затова е важно да не се шуми, по възможност по-дълго.
По принцип медиите имат способност да произвеждат публичен шум. Млъкнат ли окончателно за мафията, ще изглежда, че тя наистина си е отишла. Това е целта на тяхното овладяване. Те не съществуват за себе си, особено в ерата на интернет, когато се вижда колко са нерентабилни. По природа всички медии са обществени и в крайна сметка всяко общество има такива медии каквито заслужава. Ако редовно узаконява с вота си диктатурата на криминалитета, не бива да се чуди, че и медиите, издържани пряко или скришом от властите, ще бъдат точно такива.
Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика
Коментирайте