Скандалът с апартаментите на хора от властта е в етап на усилено замазване. Първоначалните разкрития (които всъщност са резултат от сравняване и анализ на достъпни за всеки публични данни) бяха залети и изместени с поток от всякакви други „сигнали“. А пък обявените най-напред (след известно умуване) проверки на тези разкрития бяха пометени и затрупани с лавина от подобни съобщения за други „съмнителни случаи“. Накрая – проверяват „куцо и сакато“ за „щяло и нещяло“. Всъщност не е ясно дали въобще някой проверява някого. Но така или иначе в парламата публиката трябва да остане с впечатлението, че в тази държава всеки имот е съмнителен и всички са „една стока“.

„Да оставим органите да си свършат работата“

Какво ще излезе от проверките ще видим – обикновено те се проточват, докато всички забравят за тях. През това време обаче (а и винаги в подобни ситуации) най-често чуваната фраза е: „Да оставим компетентните органи (на спокойствие) да си свършат работата“. Както каза самият премиер, „ние сме правова държава и оставям проверките да дадат отговори на въпросите“, защото „и у нас, и по света надзорните агенции работят в независимост“.

Абсолютно правилно. Точно така се прави в демокрациите – те са си създали и отгледали институции, на които може да се вярва и да се разчита, че ще си свършат работата, като въведат ред и поставят всичко и всекиго на мястото му.

Нашият случай обаче не е такъв. В България такива институции няма. Или по-скоро – има, но, както е показал опитът, на тях нито може да се вярва, нито да се разчита, че ще си свършат работата. Защото в България „компетентните органи“ или не са достатъчно компетентни, или „работата“ им е друга.

Ако сега например попитате десет души какво ще излезе от тези проверки, девет от тях ще отговорят, че всичко ще се окаже законно и „компетентните органи“ няма да открият нищо – нито разминаване между доходи и разходи, нито данъчни нарушения, нито конфликт на интереси. Още по-малко – пране на пари или търговия с влияние. А дори и да открият „нещо“, поне за някого, мнозинството пак няма да повярва. И ще продължи да се съмнява, че някого са покрили, а другиго са натопили. Защото проверяващи и проверявани са свързани и зависими едни от други. Проверяващите се проверяват взаимно – например антикорупционната комисия проверява министъра на финансите, а после подчинените на министъра проверяват шефа на комисията. Някои пък въобще си нямат кой да ги провери и трябва да проверяват сами себе си.

Какво можем да очакваме

Какво например може да се очаква от проверките на споменатата специализирана антикорупционна комисия? В случая съмнението даже е свързано не толкова с факта, че самите ѝ шефове блеснаха в главни роли в имотния скандал, оплетени в тераси и други обстоятелства, които подлежат на проверка (от кого?). Основният проблем е, че именно тази комисия е „компетентният орган“, който би трябвало (защото е създаден точно с тази цел и точно това му е „работата“) да направи разкритията, от които тръгна целият скандал. Вместо някакви медии и неправителствени организации да се ровят в събираните от самия него данни. Но не е направил нищо подобно. Назначен и снабден с огромни правомощия от политиците, които трябва да проверява, този орган е достоен продължител на „делото“ на своя първообраз – „независимата“ комисия, чийто председател си беше записвал в едно тефтерче по чие нареждане (ИФ, ЦЦ, ББ, ДП) кого трябва „да удари“ и кого „да оправи“. Така сега и новият орган „удря“ едни и „оправя“ други. А може дори и спрямо един и същ човек да прави ту едното, ту другото, според това кога какво се налага.

В автентичния си вид, всъщност, тази схема действа в прокуратурата. Най-красноречивите примери за това са няколкото проверки и разследвания срещу премиера и няколкото дела срещу неговия партиен заместник (с апартаментите), които започваха, спираха и се възобновяваха паралелно с тяхното качване и слизане от властта. Затова сега толкова важно за всички е да се намери достоен наследник на отиващия си главен прокурор (а на него да му се намери достойна работа).

Какво може да се очаква от данъчните? Те, както се оказа, могат системно да не забелязват купените в пъти под пазарните цени имоти на едни. И същевременно да преследват друг, като оценяват имота му в пъти над реално платеното за него. Така малка дървена постройка с ламаринен покрив край морето може да се окаже три пъти по-скъпа от огромен луксозен апартамент с личен асансьор в престижен квартал на София.

За ДНСК („независимият“ национален строителен контрол) пък се оказа, че една и съща сграда може да е едновременно законна и незаконна. Довчера един строеж можеше да продължи, понеже строителното му разрешение беше валидно. На другия ден изведнъж (след среща при премиера) разрешението стана невалидно и строежът трябва „окончателно“ да спре. В някой трети ден може да се окаже обратното. Човек остава с впечатлението, че ДНСК ту преследва, ту завежда незаконното строителство.

Още няколко примера

Ето и примери, които не са свързани с актуалния строително-имотен сюжет. При напълно идентични условия т.нар. Комисия за защита на конкуренцията (КЗК) може първо да забрани, а след това да разреши придобиването на една компания – според това кой е купувачът. В друг случай пък може първо да разреши на един купувач да придобие една фирма, а после (при абсолютно същите условия) да си промени мнението и да му забрани. Като всеки път си измисля някакви смехотворни аргументи. Изводът е, че комисията не защитава нормалната конкуренция (което ѝ е работата), а я убива. За да защити частните интереси на едни от конкуренцията на други.

И накрая – забележителният пример на министъра на околната среда (последният му „подвиг“ е проектозакон за намаляване на Натура 2000). Той се държи сякаш работата му е не опазването на природата, а унищожаването ѝ. Все едно е министър на строителството. В битката за съхраняване на дюните, горите, защитените територии и природните местообитания той решително е на страната на инвеститорите, лифтовете, хотелите и бетона.

Колкото повече проверки, толкова по-малко доверие

Заради всичко това замазването на скандала с апартаментите няма да е никак лесно. Залъгването с купищата проверки няма да мине. Даже – колкото повече проверки, толкова по-малко доверие. Няма да помогне и дежурната фраза „Да оставим компетентните органи да си свършат работата“. Да ги оставим, но всички знаят, че те работят друго. И работата им е малко „пунта мара“, казано на „преводния език“ на премиера.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar