Андрей Янкулов беше прокурор в Софийската градска прокуратура, но в началото на годината напусна системата в несъгласие със случващото се в нея. Бил е зам.-министър на правосъдието (2014-2015 г.) и на зам.-министър на вътрешните работи (2013 г.).

На 28 януари прокуратурата качи на сайта си непълно постановление за спиране на наказателно производство, в което се цитират съдържание на няколко разговора, записани чрез използване на специални разузнавателни средства (СРС), както и аудиозапис от разговорите.

Според прессъобщението и цитираното постановление при извършения анализ на събраните в хода на разследване под надзора на Специализираната прокуратура (СпП) доказателства се достигнало до извод за „висока степен на вероятност за съпричастност към престъпна дейност“ на президента, като „установените евентуални престъпни действия не са свързани пряко с изпълнение на службата му“. Казва се още, че наблюдаващите разследването прокурори са счели, че телефонните разговори са по повод „вероятно извършвана проверка от Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ) по отношение на г-жа Д.Р.“ и че „пълното извършване на тази проверка на КПКОНПИ е била осуетена поради укриване на документи“.

Въпросното разследване на СпП, видно от постановлението за спиране, е водено за това, че за времето от месец май 2017 г. до датата на образуване на досъдебното производство (неизвестна от предоставената информация) „се сговорил с едно или повече лица да върши в страната и чужбина престъпления, за които е предвидено лишаване от свобода повече от три години и чрез които се цели да се набави имотна облага – престъпление по чл. 321 ал. 6 от НК“. В тази формулировка не е посочено конкретно лице/лица, срещу които се води разследването, защото това изискване отпадна с едни от последните промени в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).

Допълнителна яснота по темата беше внесена на 10 февруари от публикувано прессъобщение на КПКОНПИ. Към него бяха приложени две писма на един от участниците в записаните със СРС разговори, който, развивайки правни доводи, отказва да предостави искани от комисията документи, свързани с извършвана проверка за конфликт на интереси при назначаването на съпругата на президента в Министерството на отбраната.

От всички изложени от държавните органи факти по казуса остава несъмненото впечатление, че се касае за твърдяна вероятна съпричастност на президента към осуетяване на проверка на КПКОНПИ за конфликт на интереси, която съпричастност обаче не може да бъде разследвана поради имунитета на държавния глава. И ако до момента в публичното пространство бяха анализирани обстоятелства като законосъобразно ли е да се разпространява събрана чрез СРС информация не за целите на наказателното производство, а за осведомяване на обществото, какво е действителното участие на президента в разговорите и пр., някак съвсем встрани остана друг не по-малко важен въпрос: каква е оценката от наказателноправна гледна точка на така представените факти, или казано по-ясно – кое точно ще да е престъплението, изразило се в предполагаемото осуетяване на проверката на КПКОНПИ?

Защо този въпрос е толкова важен?

По принцип в началото на едно разследване държавните органи не са длъжни да конкретизират какво точно престъпление разследват. Достатъчно е да има достатъчно данни, че е извършено каквото и да било престъпление от общ характер (т.е. такова за наказателното преследване на извършителя на което отговорна е държавата), за да започнат да се събират доказателства. Точната правна квалификация може да се посочи и по-късно.

Когато обаче се касае за разследване на лице с имунитет или такова, при което се приобщават доказателства, събрани чрез използването на СРС, тогава не може да има никакъв спор, че е необходима много повече конкретика относно кое точно е разследваното престъпление. СРС не могат да се използват за доказване на всяко престъпление по Наказателния кодекс (НК), а само за тези тежки умишлени престъпления, които са изрично посочени в НПК. Необходимо е престъплението, което ще се доказва чрез СРС, да бъде:

1. тежко умишлено (т.е. да е наказуемо с лишаване от свобода за срок по-голям от пет години и само при умишлена форма на вина) и
2. освен това да е сред посочените в цитирания текст.

Доказателства, получени чрез СРС, биха могли да се използват и за доказване не на престъплението, за което СРС са били разрешени първоначално, както и за целите на наказателното производство биха могли да се използват и данни от СРС, експлоатирани с други цели, а не разследване на престъпления, но и в тези случаи, за да служат по конкретното наказателно производство, то трябва да бъде за доказване не на всяко престъпление, а отново само на изрично посочените в НПК.

Така че в настоящия случай въпросът кое точно е предполагаемото престъпление е много по-значим, защото разследването за него не може да се води абстрактно – трябва да се знае точно кое е, за да могат да се ползват доказателства от СРС. Тук тези доказателства са от „външен източник“ (т.е. СРС не са прилагани по самото наказателно производство, а по някаква неизвестна разработка на ДАНС, която няма разследващи функции и не може да иска прилагане на СРС за доказване на престъпления) и са вече очевидно приобщени към материалите по делото, т.е. от наблюдаващите прокурори вече би трябвало да е направен изводът, че точно цитираните записани разговори, в които се коментира какви документи да се дадат или да не се дадат на КПКОНПИ за конкретната й проверка на конфликт на интереси, съдържат доказателства за някое конкретно престъпление, което отговаря на посочените по-горе критерии да е доказуемо чрез резултати от СРС.

След като на обществото беше обилно предоставена информация по темата, не би трябвало да е проблем да се каже и кое точно е въпросното престъпление, което разследващите виждат в случая, което беше спестено. Не бива да се забравя, че някакво деяние може да е в противоречие с всякакъв вид правни норми или дори само неписаните правила на морала, но наказателният процес служи единствено за да се осигури разкриване и доказване на престъпленията и наказване на виновните за тях. А както беше показано и по-горе, за доказването на престъпленията има поставени редица ограничения, които пазят гражданите от възможния произвол на държавата.

Тъй като такава информация не е предоставена и на нас, външните наблюдатели, ни остава единствено да спекулираме.

Престъплението, за което е водено спряното наказателно производство, както беше посочено по-горе, е по чл. 321 ал. 6 от НК (престъпен сговор), за доказването на което е допустимо използване на резултати от СРС.

Съставът му обаче изисква наличие на престъпен сговор на две или повече лица да се вършат повече от едно бъдещи престъпления, наказуеми с наказание лишаване от свобода за срок повече от три години и чрез които се цели да се набави имотна облага или да се упражни противозаконно влияние върху дейността на орган на властта или местното самоуправление, т.е. дейност различна от обикновеното постигане на съгласие между две или повече лица да извършат конкретно бъдещо престъпление (например изразяващо се в упражняване на противозаконно влияние върху дейността на орган на властта), което представлява приготовление към извършването на това дадено престъпление (чл. 17 от НК) и е наказуемо не по принцип за всяко престъпление, а само в предвидените от закона случаи (например наказуемо е приготовлението към убийство, но не и към противозаконното пречене на орган на властта да си свърши работата). Самите престъпления, които престъпният сговор по чл. 321 ал. 6 от НК си е поставил за цел да върши, трябва да отговарят на критерий за наказуемост с над три години лишаване от свобода.

Така че ако публикуваните резултати от прилагането на СРС са приобщени за доказване именно на престъплението, за което е било първоначално образувано досъдебното производство, то от предоставените факти от разследването възникват много повече въпроси, отколкото се получават отговори, разбира се, най-вече кои именно са планираните престъпления, предмет на престъпния сговор.

Когато с осъществяването на някакво поведение се препятства някой държавен орган да прави вмененото му от закона, теоретично могат да са налице множество разнообразни престъпни състави. Затова, за да се даде точната правна квалификация, в общи линии трябва да се преценят няколко неща: на какъв точно държавен орган се пречи – например, ако осъществява правосъдие (съда) или разследване на престъпления (прокурора или разследващите органи), ще се касае за специален състав на престъпление против правосъдието; кой пречи – дали е от самия държавен орган (т.е. руши дейността му отвътре), или е външен на него – в първия случай ще се касае най-често за престъпление по раздел II на Глава осма от НК, във втория – по раздел I; как пречи – чрез сила, заплашване, друго действие, различно от сила или заплашване, бездействие чрез отказ да даде съдействие, когато е длъжен по закон, или пък чрез извършване на нещо, водещо до укриване или унищожаване на доказателства, което обаче ще е специален състав на престъпление само против правосъдието, а не против дейността на всякакви административни органи, и пр. Трябва преди всичко внимателно да се прецени и дали осуетяването на дейността на дадения административен орган не е дори правомерно в конкретния случай, дали не се извършва само с правни действия, а не с фактически такива, и ако това е така – може ли изначално да се говори за каквото и да е престъпление и т.н. Например противозаконното пречене на орган на власт да изпълни задълженията си е криминализирано в чл. 270 от НК, отказването на съдействие на орган на власт след надлежна покана – в чл. 275 от НК, скриването на чужд документ – в чл. 319 от НК, като нито едно от тях не е наказуемо с наказание лишаване от свобода за срок повече от три години (за да отговаря на критерия на чл. 321 ал. 6 от НК), какво остава за повече от пет (за да отговаря на критерия на чл. 172 ал. 2 от НПК).

Не са един и два добилите сериозна популярност случаи от близкото минало, при които шумно започналите с пресконференции криминални разследвания накрая са завършвали с непротестирани от самия прокурор оправдателни присъди поради правната оценка на съда, че се касае за изначална липса на каквото и да е престъпление по така представените факти. Достатъчно е да се посочи само делото „Костинброд“, което започна с журналистически твърдения за изборна фалшификация, премина през обвинение за общо престъпление по служба и завърши с възприет от всички страни в процеса извод на съда, че осъщественото от обвиняемия поведение не може да се подведе под никакъв престъпен състав, та му се създаде изрично нов такъв, разбира се, действащ само занапред.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar