Филмът „Странният случай с Бенджамин Бътън“ предизвиква истински фурор с 3 спечелени Оскара, а сюжетът е базиран на едноименния роман на Фицджералд и разказва как през 1918 г. се ражда момче с физическите способности на 86-годишен човек и издъхва като бебе през 2003 г.

Дългоочакваният нов ГПК дойде с водещата цел да забърза и дисциплинира процеса, което да е в унисон с пазарната икономика, в условия на каквато следва да се намираме. Последвалите популистко-пропотребителски изменения, въвеждани хаотично, но последователно и неуморно, без каквато и да било концепция, разстроиха динамиката на кодекса. Това доведе до девалвиране на поставените с приемането му ценности и до цялостен дисбаланс в гражданския процес. Така, макар и намиращ се едва в навечерието на своето тийнейджърство,

ГПК изглежда изхабен поне колкото 80-годишен старец.

Когато насложим и приетия на първо четене Закон за допълнение на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), с който се въвежда т.нар. абсолютна давност, проблемите в установяването и удовлетворяване на частноправните вземания започват да изглеждат още по-сериозни.

Още тук изяснявам, че казусът „вечният длъжник“ е несъмнен и трябва да бъде решен, без повече да се отлага. Притесненията са свързани по-скоро с това дали с обсъждането и приемането на абсолютната давност, законодателят изоставя идеята за въвеждане на личния фалит. Налично ли е провеждането на последователна политика в областта, дали разрешението е концептуално, премерено и съобразено с възможностите и на кредиторите или промените са отново резултат на моментен законодателен (популистки) изблик, който допълнително да състари процеса.

Макар да наричаме новопредвижданата давност „абсолютна“, абсолютното в нея е доста ограничено. Самият факт, че тя не тече при спиране на, да я означим, обикновената погасителна давност, води до странен юридически хибрид, насочен просто да погаси определени задължения. Абсолютната давност в останалите отрасли, давани за пример, тече и при спиране на давностните срокове (вж. чл. 171, ал. 2 ДОПК, чл. 82, ал. 3 ЗАНН, чл. 82, ал. 4 НК), което е допълнителен довод „против“ съпоставителното аргументиране за удачността на уредбата. Така или иначе, за улеснение, тук тази давност ще бъде наричана абсолютна.

Потребителска защита или просто промяна?

Неясно остава дали целта на това решение за допълнение на ЗЗД e в посока на засилване на защитата на потребителите, тъй като се предвижда абсолютната давност да се прилага по отношение на всички физически лица. А не всички физически лица са потребители във всички правоотношенията, в които влизат. Така се повдига и въпросът за потребителското третиране на едностранните търговски сделки, на което се очаква да отговори и ВКС с тълкувателно решение. Ако целта е потребителска защита, уредбата е неприемлива и разширява значително приложното поле. Ако пък не е – защо са приоритизирани физическите спрямо юридическите лица?

Ясно за всички е, че приемането на абсолютната давност ще катализира опитите за забавяне на производствата – изпълнителни и други, които не установяват вземания. Струва ми се, че геният за злоупотребите, който ни е доста присъщ, ще се активира незабавно и по повод на абсолютната давност. Забавянето по всевъзможен начин на производствата, когато не сме в хипотезата на спряна давност, ще се превърне в основна цел на длъжника, а правни механизми за това не липсват.

Не може да се приеме и това, че съгласно законопроекта, приет на първо четене, уредбата засяга и възникналите към момента на приемането ѝ вземания. По този начин може да се окаже, че кредиторът, който е бил благосклонен към своя длъжник и е правил компромиси относно започване на производство за осъждане на длъжника или за принудителното събиране на вземането като се е движил „по ръба“ на обикновената погасителна давност, без да сключва споразумения с длъжника,

изведнъж ще се окаже на прага на изтекла абсолютна давност без да може да направи нищо.

Това разрешение за пореден път ще постави бизнеса и обикновените граждани в позиция партер, при условие че те са полагали цялата дължима грижа за събиране на своите дългове. Но непредвидимостта на законодателната уредба и липсата на стратегия в множество области на икономическия живот е тема до болка позната, която поставя България в челните места на нежеланите държави за правене на бизнес в Европа.

Това, което притеснява допълнително, е, че абсолютната давност се появява на законодателния хоризонт след значителното разширяване на възможностите на длъжника да обжалва действия на съдебния изпълнител, въведени през 2017 г., включително и при право за оспорване на оценката на недвижим имот, когато изпълнението се насочи към такъв, уредена в чл. 486 ГПК. Или казано по друг начин, при увеличените сроковете за защита на физическите лица и дадените им допълнителни процесуални възможности, стимулира се тяхното, включително недобросъвестно, използване за постигане на крайната цел – абсолютна давност. Това е при условие, че според тълкувателната практика на Върховния касационен съд образуването на изпълнително дело не води до спиране на погасителната давност, т.е. ще тече и абсолютната такава.

Личен фалит и абсолютна давност – можем ли да ги комбинираме?

Поставя се и солидният въпрос: прави ли разлика законодателят между личния фалит и абсолютната давност?
Който и подход за уредба на личен фалит да се избере, нужно ще е преминаване през определена процедура. Така, може да се окаже, че ако физическото лице обяви фалит, ще се посегне на несеквестируемото му имущество, може да бъде определена издръжка, която да е доста по-различна от несеквестируемия му доход съгласно ГПК, да се назначи синдик, който да оперира с негови имущества, или въобще ще следват значителни неблагоприятни отражения по отношение на фалиралото лице – първо по отношение на настоящото му имущество и разполагаемостта и неприкосновеността му, но и чрез въвеждане на бъдещи ограничения.

Очаквано и оправдано ще е в немалка степен да бъдат намалени възможностите на обявилия фалит, включително в търговската сфера – да е управител, съдружник, член на съвети и бордове, прокурист; по отношение на опциите му за кредитиране; може би и за заемане на определени позиции в държавната администрация, ръководни или отчетнически позиции. Тоест ще имаме стройна процедура, която да провокира лицата да не предпочитат личния фалит, а да се стремят да го избегнат именно заради последиците и фактическото им изключване или поне ограничаване на възможностите им в гражданския или търговски оборот.

При абсолютната давност това не е така. Тук стремежът ще е точно в обратна посока. Възможно е дори длъжникът да си избере определено задължение, което да не изпълнява – оправдано или не, а чрез останалото си имущество длъжникът дори да „инвестира“ в издавностяването на това задължение чрез абсолютната давност. Изтичането на 10-годишният срок просто ще доведе до отпадане на задължението и на възможността за принудителното му удовлетворяване. И отново – въпреки активното поведение на кредитора. Никакви неблагоприятни последици няма да сполетят длъжника, когато вземането се издавности с изтичане на абсолютна давност. Не ми изглежда оправдано лице с несеквестируем недвижим имот, който може да е на стойност от стотици хиляди левове, въпреки активната дейност на неговия кредитор, да може да се ползва от абсолютната давност.

В Европа и у нас – ефективност на изпълнението и период

В мотивите към законопроекта законодателят е привел примери с редица европейски държави, в които е налице аналогичен вид давностен срок. Цитирани са уредбите в Германия, Белгия, Франция, Португалия В посочените държави давностните срокове са диверсифицирани в зависимост от вида на вземането, като най-дългият е 30-годишен (Германия), в Нидерландия пък е позната 20-годишната давност, както и в Гърция, но считано от момента на постановяване на крайния съдебен акт (art. 268 Greek Civil Code). Извън посочените, в цитираните законодателства съществуват доста и различни видове давностни срокове за различните вземания, което е удачен подход и следва да бъде адмириран.

Абсолютно несъстоятелен пък е аргументът, че общият давностен срок на много места бил 3 години, а в България 5. Това е така, защото не се дължи сметка за идеята на погасителната давност – санкция за бездействие, което очевидно е неотносимо към абсолютната давност, която се явява санкция въпреки действие.

Извън горното, не става ясно дали приведените като примери държави в мотивите към законопроекта държат сметка за съответствието на условията в тях и в България. В Белгия, Германия, Франция възможността за сключване на трудови договори например на различна от реалния размер на работната заплата ми се струва немислима. Напротив, в България това и понастоящем продължава да бъде масова практика особено при по-нископлатените позиции. Така е и с оглед възможността за работа на „черния пазар“ като все още е твърде лесно да полагаш нелегално своя труд, а институциите са по-скоро летаргични в борбата с тези практики. По този начин

огромна маса физически лица остават изключени от възможността за секвестиране на имуществото им.

Тук е все още напълно възможно да се води нормален живот, без да е нужно опериране с банкова сметка, а кешовите разплащания са за предпочитане масово сред населението, с което встрани остава и реалната възможност за постъпления от запор на банкова сметка.

Не на последно място, удръжките от работна заплата и пенсия са възможни само ако са над размера на минималната работна заплата, с което се цели гарантиране на определен житейски минимум на индивида. Постоянно нарастващата минимална работна заплата и неритмичното увеличение на доходите поставя възможността за насочване към удръжки от нея все по-илюзорен. Изобщо, кумулирането на несеквестируемостта в съществуващия ѝ вид и уредбата на абсолютната давност не бива да се допуска.

Изводът, който може да се направи, е, че при сегашната уредба, изпълнението върху физически лица всъщност е приложимо най-вече ако те притежават секвестируем недвижим имот, което е в ярък контраст с останалите държави от Европейския съюз, давани за пример.

Десет години след световната икономическа криза от началото на XXI век законодателството ни все още не може да преодолее последици ѝ – една от които е множеството вечни длъжници, попаднали в клопката на променените финансови условия. Способите за справяне с това обаче трябва да показват ясна законодателна политика, която да бъде въведена и наложена, да санкционира некоректният длъжник и да гарантира възможността на кредитора, при нормално стечение и активност от негова страна, да има възможността да си събере вземането.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar