Ще дойде ден ,когато една война между Париж и Лондон, между Петербург и Берлин, между Виена и Торино ще изглежда също толкова абсурдна ,колкото между Руан и Амиен , между Бостън и Филаделфия.Ще дойде ден ,когато вие Франция, Русия,Италия ,Англия , Германия и всички други , нациите на контионента ,ще се свържете тясно в една по висша общност и ще положите основите на великото европейско братство , без да се налага да губите специфичните особености от вашата националност…

Ще дойде ден ,когато няма да има други бойни полета ,освен пазарите,които ще отговарят за търговията , и духа ,който ще се отвори за идеите.Ще дойде ден ,когато куршумите и бомбите ще бъдат заместени от избирателни бюлетини, от общото право на вот на народите ,от решенията на един голям независим сенат ,който ще бъде за Европа това ,което е Парламентът за Англия и националното събрание за Франция…

Ще дойде ден ,когато две огромни групи Съединените американски щати и Съединените европейски щати, едните срещу другите ,ще си подадат ръка през морето , ще обменят своите продукти ,своята търговия и промишленост, своето изкуство и своите идеи.И този ден ще дойде преди да са изтекли 400 години

Виктор Юго –реч по случай  откриването на законодателното Национално събрание  , в което Юго е избран  1849 година.(моя парафраза 23.05.2020)

Актуалност на темата

Темата за уреждането на договорните отношенияс трансграничен елемент определено има голямо значение за съвременното общество. Всекидневно съдебната практика се сблъсква с договори между граждани на различни държави.

Безспорно регламентацията на тези отношения спомага за предвидимостта на изхода от съдебното уреждане на спорове, като се имат предвид обективните привръзки. Още повече, че автономията на волята, уредена в  регламента позволява на индивидите да уредят отнощенията по желания от тях начин.

Присъединяването на определена държава към международна организация предполага по-тесни връзки с членуващите държави. Засилва се в повечето случаи и взаимадействието между гражданите в сключилите международния договор страни. Присъединяването на България към Европейския съюз засилва връзките между българите и гражданите на другите страни-членки в частния сектор. Договорните отношения между сънародниците ни и граждани на страните от ЕС стават все по-често явление в правната действителност. Регламент Рим I регулира тези отношения и България като страна-членка е длъжна да го прилага. Освен това универсалния характер на регламента предполага неговото приложение и когато приложимото право не е право на държава-членка, което обхваща по широк кръг от международни отношения.

Проблемът за договорните отношения между граждани на различни държави датира отдавна. Още през III и  II век пр.н.е  римляните създават право на народите (ius gentium) за уреждане на отношенията между римляни и перегрини. То уреждало предимно имуществени отношения.

Заложен още в древността проблема за регулирането на договорните отношения между чужденци еволюира  и в наши дни при условията на глобализация и интеграция има все по съществена роля и значение.

Изследователска теза

Настоящата дипломна работа разглежда  Регламент  Рим I, който е необходима предпоставка за подобряване  развитието на договорните отношения между физическите и юридическите лица в държавите-членки. Чрез правен анализ на разпоредбите на регламента се изгражда нормативната  характеристика на посочения източник. Сравнителния анализ с други общностни актове, конвенции и вътрешно право определя  мястото на регламента в международното частно право и  връзката му с други правни актове.

Цели

Дипломната работа цели  да докаже по безспорен начин приноса на разгледания регламент за задълбочаване сътрудничеството между държавите-членки и подобряване на вътрешния пазар. Друга задча на настоящия труд е е да разгледа Рим I като основен акт развиващ пространството на свобода сигурност и правосъдие. Съпоставката с други източници цели да придаде по-голяма яснота на корелацията между регламента и останалите актове, да определи приложимостта му при стълкновение с други актове, както и да бъде посочена уредбата на неуредените от регламента договорни отношения, за по-пълно разбиране на посочената материя.

Източници на информация

В дипломната работа са използвани учебници, книги, научни публикации, нормативни актове, също и електронни източници като официални сайтове на ЕС.

Структура

Дипломната работа се състои от увод, три глави и заключение.

Първата част изяснява същността на проблема. Описват се целите на регламента, историческия му принос за развитие на договорните задължение, приемствеността с други актове. Съпоставя се регламента с други международноправни източници, която съпоставка цели да изясни съотношението му с някои международни конвенции, общностни актове и вътрешно право. Използват се историко-правен, систематичен и сравнителноправен анализ.

Втора глава е аналитична. Описва нормативната уредба на изследвания проблем – чрез правен анализ на разпоредбите на регламента контекст-анализ и систематичен анализ.

Третата част цели да изясни приложението на Рим I в държавите-членки, в частност при сезиране на българския съд.. Използва се анализ и синтез, както и правен анализ.

I.Увод

II.Първа глава- Същност и развитие на договорните отношения във връзка с Рим I

Раздел 1:Същност на регламента

– цели на регламента

– понятието договорно отношение  според регламента

Раздел 2:Връзка и взимодействиe с други източници на МЧП

2.1.Общностни източници

-Брюксел и Рим I

-Рим II и Рим I

2.2.Международни конвенции

-Виенска конвенция за международната продажба на стоки и Рим I

-Римска конвенция и Рим I

III. Втора глава-Нормативна уредба на договорните отношения според Рим I и уредба на неуредените от регламента въпроси

Раздел 1: Приложимо право

1. обективни привръзки
2. автономия на волята

3.обхват на договорното отношение според регламента

Раздел 3: Действителност на договорното отношение според регламента

-материална действителност

-формална действителност

Раздел 4 : Недееспособност

Раздел 5: Усложнение на договорното отношение според регламента

-доброволно прехвърляне на вземане и договорна суброгация

-законна суброгация

-множество длъжници

-прихващане.

Раздел 6: Договори за превоз

Раздел 7: Защита на по слабата страна

-потребителски договори

-трудови договори

-застрахователни договори

IV.Трета глава- Практико-приложно поле на регламента

Раздел 1: Начало на прилагането

Раздел 2: Държави членки, прилагащи регламента

Раздел 3: Приложение на Рим I при сезиране на българския съд

V.Заключение

С присъединяването си към Европейския съюз България се сдоби с още една правна система – Правото на ЕС (ПЕС). То се инкорпорира в българското право. Това стана автоматично, по силата на Договора за присъединяване и с действие от 1 януари 2007 г. Като автономен и наднационален по произход правен ред, Правото на ЕС започна да се прилага у нас в състоянието си към тази дата. То продължи да се развива по начина и в посоките, както това е ставало и преди нашето присъединяване, но с ефект вече и върху нас. Българският юрист се изправи пред задачата да познава и да прилага две правни системи, при това и двете наши, но с различен произход – националната (с произход националния законодател, респ. със санкция от него – за международноправните ни източници) и наднационалната/автономната (с произход държавите-членки или Общностния законодател, респ. със санкция от него – за международните договори, по които ЕС е страна).

Правото на ЕС урежда различни групи обществени отношения – частни и публични по своя характер. Типичното за тях е, че при възникването, развитието или погасяването им те се оказват свързани с две или повече държави-членки, т.е. имат т.нар.презграничен елемент или последици. Тук се включват и отношенията, попадащи в обхвата на съдебното сътрудничество между държавите-членки по граждански и търговски дела. В тази материя действат множество актове, систематично обособени и обединени всамостоятелен правен отрасъл – Международното частно право на ЕС (МЧПЕС).^[1]

Професор Натов в своята статия  „Регламентите  „Брюксел I’’ и „ Рим I’’ – обща характеристика и съотнощение ”( БСУ Юридически сборник том 18, 2011) посочва че МЧПЕС е хомогенен и самостоятелен отрасъл в системата на ПЕС, със свой ясно определен предмет на правнауредба, отграничаващ го от другите клонове на ПЕС, със свои източници (първични ивторични), които действат заедно и са съобразени един с друг, изграждат се върху общи принципи и преследват общи цели, главната от които е постепенно изграждане на зона на свобода, сигурност и правосъдие. Това не е единствената цел на Регламента както следва от посочения труд.

Разглеждането на целите на регламента помага да се добие обща представа за посочения акт на Европейския съюз. В посочената статия професорът разглежда 12 цели на регламент Рим  I.

Първата цел е свободното движение на стоки и услуги.

Вътрешният пазар е един от стълбовете на Европейския съюз. Завършен през 1992 г., единният пазар е пространство без вътрешни граници, в което хората, стоките, услугите и капитала могат да се движат свободно в съответствие с Договора за създаване на Европейската общност. Вътрешният пазар е много важен за просперитета, растежа и заетостта в ЕС, тъй като допринася за постигането на неговите цели съгласно Лисабонската стратегия.

Като едно интегрирано, отворено и конкурентно пространство той всъщност насърчава мобилността, конкурентоспособността и иновациите, взаимодействайки в частност със секторните политики на ЕС. ЕС се концентрира върху премахването на бариерите, които все още възпрепятстват неговата работа, за да осигури, че всеки – гражданин или фирма, може да се възползва максимално от предимствата на единния пазар. Той цели да хармонизира законодателството, за да усъвършенства своята реакция към предизвикателствата на глобализацията и да се адаптира към напредъка, като например новите технологии.^[2]

Разпоредбите за Вътрешния пазар са ситуирани в част  III  на ДФЕС. Дял I на посочената глава обхваща Вътрешния пазар. Според чл. 26 параграф първи „Съюзът приема мерките, предназначени за установяване или осигуряване на функционирането на вътрешния пазар, съгласно съответните разпоредби от Договорите.^[3]

Дадена е дефиниция на Вътрешния пазар в параграф втори: „Вътрешният пазар обхваща пространство без вътрешни граници, в което свободното движение на стоки, хора, услуги и капитали е осигурено в съответствие с разпоредбите на Договорите.”^[4]

Корелацията между съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси с трансгранично значение  и Вътрешния пазар е заложела в глава 3 – „Сътрудничество по гражданскоправни въпроси”- чл.81 параграф 2. Там изрично е посочено, че за целите на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси  се приемат мерки  когато това е необходимо за функционирането на вътрешния пазар. Посочени са и мерките.

ГЛАВА 3

СЪДЕБНО СЪТРУДНИЧЕСТВО ПО ГРАЖДАНСКОПРАВНИ ВЪПРОСИ

Член 81

(предишен член 65 от ДЕО)

…………………………………………………………………………………………………………..

2. За целите на параграф 1 Европейският парламент и Съветът приемат, в съответствие с обикновената законодателна процедура, по-специално когато това е необходимо за правилнотофункциониране на вътрешния пазар, мерки, които целят да осигурят:

а) взаимно признаване между държавите-членки на съдебните и извънсъдебните решения и тяхното

изпълнение;

б) трансгранично връчване и уведомяване за съдебните и извънсъдебните актове;

в) съвместимост на правилата, приложими в държавите-членки по отношение на стълкновение на

закони и на юрисдикции;

г) сътрудничество при събирането на доказателства;

д) ефективен достъп до правосъдие;

е) премахване на пречките пред правилното протичане на гражданските производства, като при необходимост се насърчава съвместимостта на гражданскопроцесуалните правила, приложими в държавите-членки;.

ж) разработване на алтернативни методи за разрешаване на спорове;

з) подкрепа за обучението на магистрати и съдебни служители.[5]

Регламентът Рим  обхваща мерките по параграф 2 буква в ,където става въпрос за приложимо право при стълкновение на закони.Това ни доказва съображение 1 и 2 от регламент Рим I:

(1)

Общността си е поставила за цел да поддържа и развива пространство на свобода, сигурност и правосъдие. За постепенното установяване на такова пространство Общността следва да приеме мерки в областта на съдебното  сътрудничество по гражданскоправни въпроси с трансгранично значение с обхват, необходим за правилното функциониране на вътрешния пазар.

(2)

Съгласно разпоредбите на член 65, буква б от Договора  тези мерки следва да включват насърчаване на съвместимостта на приложимите в държавите членки норми относно стълкновението на закони и на юрисдикции.^[6]

Втората цел на регламента е гарантиране на правната сигурност в европейското пространство на правосъдие.  Пак за нуждите на правилното функциониране на Вътрешния пазар се гарантира, че стълкновителните норми в държавите членки сочат към една и също материално право, без оглед на държавата-членка на съда, в който е подаден иска. По такъв начин се подобрява предвидимодстта на изхода на спор, сигурността на приложимото материално право и свободното движение на съдебни решения. Иначе казано, приложимото към договорите материално право се определя  реда на уеднаквените стълкновителни норми на Регламента, което значи, че критерият му за определяне винаги е еднакъв. Ето защо, който и да е националният съд, разглеждащ делото, (български, германски, латвийски и др.), той ще определя приложимите към договорите материално право на базата на едни и същи критерии, които са задължителни за всички съдилища в държавите – членки. От друга страна уеднаквените стълкновителни норми на Регламента се отличава с висока степен на предвидимост, но заедно с това съдилищата на държавите членки се предоставя известна възможност за преценка при определяне на материалното право, което е най-тясно свързано с конкретната договорна ситуация. За гарантиране на правната сигурност Регламента изключва института на препращането в областта на определяне приложимото материално право в договорните отношения.^[7]

В подкрепа на горепосочените разсъждения за гарантиране на правна сигурност в Европейското пространство на правосъдие в своя труд професор Натов посочва следните съображения: 6, 16 и чл. 20 от Рим I.

Съображение №6:

6) Правилното функциониране на вътрешния пазар поражда необходимостта стълкновителните норми в държавите-членки да препращат към едно и също национално право, без оглед на държавата на съда, в който е подаден искът, за да се подобрят предвидимостта на изхода на спора, сигурността по отношение на приложимото право и свободното движение на съдебни решения.

Съображение №16:

(16) За да се допринесе за постигането на правна сигурност в европейското пространство на правосъдие, която е общата цел на настоящия регламент, стълкновителните норми следва да бъдат с висока степен на предвидимост. Съдилищата, обаче, следва да запазят известна възможност за преценка при определяне на правото, което е най-тясно свързано със ситуацията.

Чл. 20

Изключване на препращането

Прилагането на правото на всяка държава, посочена от настоящия регламент, означава прилагане на действащите норми на правото на тази държава,с изключение на нормите на нейнотомеждународно частно право,освен ако в настоящия регламент не предвидено друго.^[8]

Друга цел на Регламента е широкото уреждане на автономията на волята (свободата на страните по договорните отношения да изберат приложимото към това отношение материално право). Свободата на старните да избират материалното право е един от основните принципи в Рим І. Това се подкрепя от съображение чл. 3 от РимІ. Избраното право е най-често действащ национален материално-правен акт, но не е изключена възвожността страните да изберат недържавен източник на право или международна конвенция. ^[9]

В резултат на подетата инициатива на системите от стълкновителни норми на държавите-членки в изпълнение на чл. 65, б. б от ДЕО (сегашен чл.81 ДФЕС), като пряка последица от приетите актове на вторичното общностно право, материята може да се твърди автономия на волята постепенно се утвърждава като общоважащо правило и универсална превръзка при определянена приложимото право в областите на националните правопорядъци на държавите-членки. Особено след приемане на Регламент Рим І може да се обоснове становището, че в Европейския съюз паралелно действат 28 режима на международно частно право – уеднаквеното ПЕС плюс системите на МЧП на 27-те държави-членки. Именно в Регламент /ЕО/ № 593/2008 на Европейския парламент на Съвета от 17.06.2008 г. относно приложимото право  към договорните отношения Рим І се откроява класическото проявление на принципа на автономия на волята като избор на приложимо право към договорните задължения с международен елемент. В Регламент Рим І автономията на волята в класическото й проявление се утвърждава като „един от основните принципи в системите на стълкновителните норми в материя на договорните задължения, както твърди

Съображение №11”. ^[10]

Автономия на волята обаче е поставена в разумни страници и това е следващата цел на Регламента. Когато в случай на избор всички елементи, относими към ситуацията, т.е. самият избор привнася международен елемент в ситуацията, се намират в държава, различна от държавата, чието материално право е избрано, изборът на право не засяга прилагането на тези разпоредби от правото на тази държава, които не могат да бъдат отклонени чрез споразумение. Това правило се прилага независимо дали заедно с избора на материално право е направен и избор на съд или друг правоприлагащ орган / съображение 15/ . Иначе   казано, границите  на автономията на волята се очертават от пределите на свободата на договаряне, тъй като самият избор на приложимо материално право е вид договор. ^[11]

По този начин, въвеждайки автономия на волята Регламента изразява отношение към неприятното явление – заобикаляне на закона при избор на право като установява способи за неговото предотвратяване. Повелителните норми на държавата, в които са локализиране всички елементи на договора при неговото сключване е нормално да бъдат зачетени въпреки избора. Допустимостта на избора не трябва да ги засяга. Чрез разпоредбата на чл.3, §4 от Регламента се разширява обхвата на ограничението на автономия на волята, като в него се включват и общностните повелителни норми, където е уместно така както теса въведени в правото на държавата-членка, чийто съд е сезиран. ^[12]

Регламентът цели също въвеждане на ясни обективни привръзки за определяне на приложимото към договорните задължения материално право, в случай на липса на избор. При липса на избор на право, приложимито право се определя в съответствие с привръзките на стълкновителните норми, съдържащи се в Регламента. Те са уредени за всеки конкретен вид договор, като Регламентът обхваща всички най-важни видове договори от гледна точка на гражданските и търговските отношения с презгранични последици. А когато договорът не може да бъде квалифициран като един от конкретно определените  в Регламента видове или когато елементите му попадат в обхвата на повече от еден от конкретните там видове, такъв договор се прилага материалното право на държавата,  в която се намира обичайното пребиваванена страната, дължаща характерната за договора престация. В случая на договор, състоящ се от съвкупност от права и задължения, които могат да се квалифицират , попадащи в обхвата на повече от един от конкретно определените в Регламента видове договори, характерната за договора престация се определя с оглед центъра на тежестта на този договор /съображение 19 и 21/. Когато по горепосочените критерии не могат да се определи приложимото право към този договор се прилага правото на държавата, с което този договор е най-тясно свързан. За да се определи тази държава се взимат предвид други обстоятелства като например дали договорът е в много тясна връзка с друг договор или договори. ^[13]

Друга цел на Регламента е въвеждане на отклоняваща клауза. В случай, че договорът е явно по-тясно свързан с държава, различна от тази, чието материално право е определено за приложимо за този договор, по силата на клаузата за дерогация се предвижда дасе прилага правото на тази друга, по-тясно свързана с договора държава.    Взимат се предвид различни обстоятелства, като например, дали договорът е в много тясна връзка с договор или договори. ^[14]

Клаузата въвежда принципа на най-тясната връзка и с това се предава гъвкавост, като позволявана съда да отчита съвкупно обстоятелствата по случая, които разглежда.

Не е изключено в даден случай съвкупната презенка на всички обстоятелства по договора да мотивира убедителен извод, че например договорът за продажба е явно по-тясно свързан с държавата понеговото местосключване, в която стоката е произведена, там е предадена, там е местоизпълнението на договора и там е обичайното местопребиваване на купувача. Такъв извод би бил основание за отклоняване на правото на държавата по обичайното местопребиваване на продавача. Общностния законодател подпомага съда с указания в съображения 20 и 21 от Преамбюла да се вземе предвид „интер алиа”, дали договорът е в много по-тясна връзка с друг договор или договори. Клаузата за дорогация осъществява две неразривно свързани функции, отклоняващи регулативна, които произтичат от принципа на най-тясната връзка. Това  основание обективното приложимо право по §1 и §2 да бъде отклонено, катосъщевременно принципът придобива характера на стълкновителен критерии – приложимото право и се включва в уредбата на договора. ^[15]

Друга цел на Регламента е защита на по-слабата икономически страна при определяне на материалното право, приложимо към договорите, в които такава страна участва. По отношение на договорите, интересите на тези страни биват защитавани чрез стълкновителни норми, които са по благоприятни от общите норми. Това е заложено в съображение 23 („По отношение на договорите, сключени със страни, които сасмятани за по-слаби, тези страни следва да бъдат защитени чрез стълкновителни норми, които са по-благоприятни за техните интереси, отколкото общите норми.”). Иначе казано приложимото материално право към такива договори се определя по силата на критерии, които Европейския законодател приема като по благоприятни от общите критерии.

Характерна цел на регламента е универсалното му действие. Съгласно чл. 2 от Регламент „Рим І”, всяко материално право, посочено в този Регламент, се прилага независимо дали е право на държава-членка. Смисълът на тазиразпоредба се състои в това, че независимо от начина, по който е било определеноприложимото към дадено договорно задължение материално право, ако това е ста-нало при спазване изискванията на Регламента, въпросното право подлежи на прилагане, без оглед дали е или не е право на държава-членка.

Иначе казано, става дума за универсален характер на действието на Регламент „Рим І” по отношение на определеното за приложимо материално право. В тази насока Регламентът има универсално действие.

За разлика от „Рим І”, в Регламент „Брюксел І” не е уредено подобно действие. Веднъж посочено по реда на Регламента „Рим І” (било по силата на допусната от него автономия на волята на страните, било – ако избор не е осъществен, по реда на неговите обективни привръзки) и, разбира се, ако са спазени другите условия, за да може Регламентът да осъществява своето действие, едно национално материално право става приложимо към договорното задължение. Правоприлагащият орган и страните по договорното отношение следва да го спазват, а въпросният орган е длъжен да го прилага, независимо дали е право на държава-членка или на трета държава.^[16]

Въвеждането, като изключение, на възможността за прилагане на съображението за обществен ред и на особените повелителни норми е друга цел на регламента. Съображения от обществен интерес оправдават предоставянето от Регламента на възможност за съдилищата в държавите-членки, при изключителни обстоятелства да прилагат съображението за обществен ред и особени повелителни норми. Според създателите на Регламента, понятието „особени повелителни норми” следва да се различава от израза „разпоредби, които не могат да бъдат отклонени чрез споразумение” и следва да бъде тълкувано по ограничително.^[17] Особените повелителни норми са вклюени в чл 9,  чието название е „Особени повелителни норми”. Както вече посочихме, те се различават от нормите в чл. 3, параграф 3 от Регламента. Там се говори за норми, които не могат да бъдат отклонени чрез споразумение. Незевисимо, че имат еднаква правна природа и еднакъв източник – националното право, има разлика в степента на повелята вложена в тях. Разграничението е включено в съображение 37. . Нормите по чл. 3 пар 1 са обикновени повелителни норми и се отнасят за вътрешни договори, като бранят уредбата им от отклоняване по споразумение между страните. Тези по чл. 9, а именно особените повелителни норми, са с много по-висока степен на повелята, т.к. са създадени да гарантират важен обществен интерес. За тази цел те се намесват в уредбата на догорите с международен елемент като отклоняват или ограничават действието на чуждото приложимо право. Спорд чл 9 , пар 3 от Регламента, може да се допусне действие и на особените повелителни норми и на държавата, в която задължението по договора трябва да бъдат или са били изпълнение, до колкото според тези особени повелителни норми изпълнението на договора е незаконосъобразно. За да се реши дали да се допусне действието на тези норми се вземат предвид тяхното естество и тяхната цел, както и последиците от тяхното прилагане или не прилагане.  Общият извод, който мове да се направи от посочения текст по чл. 9 пар. 3 е изключването на особените повелителни норми на трета държава от уредбата на договорите с международен елемент. За да се допусне тяхното действие, те трябва да определят изпълнението на договора  като незаконосъобразно. Освен това това  трябва да е държавата по  местоизпълнението на договорните задължения .^[18]

Новата уредба по чл. 9 пар. 3 има своите достойнства. Тя облекчава работа на съда  който ще прилага само особените повелителни норми на правото, което урежда договора по същество и на собсвеното си право. На него принадлеви преценката дали ще прилови такива норми от правото на държавата по местоизпълнение на договора. Няма ограничение за националната принадлежност на това право. То може да принадлежи както на държава- членка, така и на трета държава. Договорът несъмнено се намира в тясна връзка с държавата по местоизпълнение на задължението, което е предпоставка за предвидимост на приложимото право. ^[19]

Особените повелителни норми следва да бъдат разграничавани от понятието  „Обществен ред”. В теорията на МЧП обществения ред се определя като съвкупност от основополагащи ценности на държавата и обществото, защитавани и намерили отражение в правото и морала.

Съгласно чл 21 Рим 1 , прилагането на разпоредба от право на всяка държава по смисъла на този регламент (т.е. право , избрано от страните по договорните отношения или – при липса на избор, определено от обективните привръзки на регламента), може да бъде отказано, само ако това прилагане е явно несъвместимо с обществения ред на сезирания съд. Общностния законодател изхожда от следните постулати. Обществения ред е национално понятие – институт и се различава във всяка държава. Обществения ред се прилага в динамика. Това означава, че противоречието на разпоредба на чуждо право и обществения ред е правно ирелевантно. От значение е прилагането на чуждата разпоредба и последиците, до които това прилагане води. Само те биха могли да активират поставяне в действие на обществения ред. Освен това противодействието на обществения ред има за предмет отделна, конкретна разпоредба на чуждото право, но не и цялото това право. Обратното би означавало несъответствие с основната цел и предназначение на МЧП, изразяваща се в постигане на международна хармония. Съдът може да откаже прилагането на чужда разпоредба само ако това прилагане е в явно, очевидно противоречие с неговия (на съда) обществен ред, т.е. клаузата е изключение, а не принцип. Не всяко противоречие, а само това, чието съществуване не буди никакво съмнение у съда, е релевантно. Отказът зависи от преценката на съда, а не от неговото служебно задължение. ^[20]

Правото на ЕО също влияе  върху института на обществения ред. Този институт тради­ционно се разглежда като строго национален. Той запазва своя национален характер дори и тогава, когато трябва да съобразява критерии, които са общи за всички държа­ви-членки. Безспорно такива критерии се съдържат в Европейската конвенция за за­щита на правата на човека и основните свободи , Но дори и този на пръв поглед нов „европейски обществен ред“ се счита за национален. Това се посочва изрично в Доклада по прилагането на чл. 16 от Римската конвенция (клауза за обществен ред), където се изтъква, че посочената разпоредба обхваща и обществения ред на Общноста, който е станал съставна част от обществения ред на държавите-членки на ЕО“.

Процесите на интеграция обаче започват да влияят и на този институт. По какъв начин става това, може да бъде онагледено във връзка с прилагането на Брюкселската конвенция по делото Krombach срещу Bamberski от 28 март 2000 г.^[21] То се развива по повод на предявен срещу немски гражданин граждански иск в рамките на наказателен процес във Франция. Ответникът е обвинен в извършване на убийство. Същият не се явява по делото, френските съдилища отказват да му назначат процесуален представител и в негово отсъствие го осъждат на лишаване от свобода. Наред с това го задължават да заплати парично обезщетение за причиненото от него непозволено увреж­дане. Немският съд отказва да признае и изпълни френското съдебно решение. Той поставя пред Съда на ЕО преюдициално запитване за тълкуването на чл. 27, т. 1 от Брюкселската конвенция. При тълкуването на този член Съдът на ЕО посочва, че държавите-членки имат право сами да определят кога ще прилагат собствената си клауза за обществен ред. Но наред с това той изрично подчертава, че на института на об­ществения ред трябва да бъдат поставени общностноправни граници. Доколкото националните съдилища спазват тези граници, те ще имат пълна свобода. Никоя държава-членка обаче не може да излиза извън тях.

Европейският нормотворец стига дори и по-далече от поставянето на рамки на националния обществен ред. В Регламент „Брюксел  Регламент (ЕО) № 805/2004, Регламент (ЕО) № 1896/2006 и Регламент (ЕО) № 861/2007 се премахва изцяло производството по екзекватура. По този начин отделните държави-членки биват лишавани изобщо от възможността да проверяват решенията на другите държави-членки за съвместимост с местния обществен ред в посочените области.

Тенденция за премахване на института на обществения ред в отношенията между държавите-членки има свои поддръжници, които предлагат тя да обхване не са­мо процесуалните аспекти на международното частно право, но и неговото „сърце“ – стълкновителните норми. Това обаче все още не се е случило. [22]

За разлика от клаузата за обществен ред (чл 21) особените повелителни норми на държавата на съда действат предварително  и действието им не е обвързано с преценка на резултатите от прилагане на чувдото право. Тяхното действие е независимо от стълкновителната норма, която определя приловимото право докато намесата на клаузата за обществен ред е обусловена от нея. ^[23]

Друга основна цел на Регламента е определяне на обичайното местопребиваване за неговите нужди. С оглед на правната сигурност на Общността, в „Рим І” е предвидено ясно определение на обичайно местопребиваване, по-специално за дружества, други корпо-ративни или некорпоративни юридически лица и неперсонифицирани образувания. То се различава от определението за местоживеене (местожителство), съдържащо се в чл.60, параграф 1 от Регламент „Брюксел І”, където са установени три критерия относно местожителството на дружества, други корпоративни или некорпоративни юридичес-ки лица и неперсонифицирани образувания. Стълкновителната норма на чл.19 от „Рим І” се ограничава в случая до един, при това темпорален, критерий – мястото нацентралното им управление към момента на сключване на договора. Логиката е ясна – правна сигурност, в противен случай страните няма да имат възможност да предвидят приложимото към тяхната ситуация материално право.^[24]

Друга цел, която посочва проф. Натов в своя труд  „Регламентите  „Брюксел I’’ и „ Рим I’’ – обща характеристика и съотношение ”( БСУ Юридически сборник том 18, 2011) „ е да се уредят други аспекти на договорните задължения. Тук става дума за очертаване обхвата на приложимото към договорните задължения право; противодействието срещу злоупотребата с недееспособност; приложимо то право към съгласието и материалната действителност; цесията, доброволната и законовата суброгация; множество длъжници; прихващането и тежестта на доказването. Регламентът преследва една широкообхватна уредба на отношенията, които са негов предмет. Регламентът цели и да определи съотнощението с други източници на МЧП, посветени на определяне на приложимото материално право към договорните задължения. Макар че Европейският законодател се стреми да избягва разпръскването на стълкновителните норми в няколко акта и съществуването на различия между тези норми, с Регламент „Рим І” той цели да допусне възможността за включване на стълкновителни норми относно договорните задължения в разпоредби на правото на Общността в отделни (специални) области. Признаване на предимство на специалната пред общата норма е принцип, от който се ръководи и Регламент „Брюксел І” в тази материя. Регламент „Рим І” не засяга прилагането на други актове, съдържащи разпоредби, целящи да допринесат за правилното функциониране на Вътрешния пазар, доколкото те не могат да бъдат прилагани съвместно с материалното право, посочено в разпоредбите на „Рим І”.

Спазването на международните ангажименти, поети от държавите-членки, предполага и изисква Регламентът „Рим І” да не засяга международните конвенции, по които една или повече държави-членки са страни към момента на приемането му. Тук най-вече следва да бъде посочена Виенската конвенция относно договорите за международна продажба на стоки от 1980 г. На тази други подобни международноправни източници Регламентът признава предимство.^[25]

В регламет Рим I не е дадено определение на понятието договорно отношение. Осланянайки се на съображение 7, обаче може да се тълкува систематично  във връзка с чл. 5 ал. 1 от Брюксел I, където става дума за дела , свързани с договори.

Според нормата на чл. 5, пар. 1 от Регламент 44 / 01 срещу лице, което има местоживеене в държава – членка може да бъде предявен иск в друга държава членка, по дела, свързани с договор  съдилища по място на изпълнение на задължението. Тази разпоредба важи за дела в материята на договорите  (във връзка с договора). Това понятие е автономно за регламента и за да се определи неговото съдържание, не се прибягва към българското облигационно право. В своята практика СЕО нееднократно е изразил тази позиция  С-34/82, С-51/97, С-265/02. Според практиката на СЕО  това понятие се определя като независимо от националното право на държавата – членка, чийто съд е сезиран; то е в съответствие с целите и общата схема на регламента, по начин , който осигурява еднаквото му прилагане във всички държави- членки. ^[26]

Практиката по определяне на понятието започва още преди появата на Регламент Брюксел I. Съдът на ЕС още във връзка с прилагането на Брюкселската Конвенция застъпва концепцията за автономно квалифициране на понятието договор. Той приема , че целта на Конвенцията е уеднаквяване на правилата  за определяне на международната компетентност в държавите – членки. Ищецът трябва да може лесно да определи кой съд да сезира, както лесно ответникът трябва да може да предположи къде ще бъде призован на съд. Поради това регламент Брюксел I (а преди него Брюкселската Конвенция)  трябва да се прилага еднакво, като това еднакво прилоvение е възможно само при еднакво за всички държави – членки квалифициране. В допълнение чрез автономното квалифициране се намаляват рисковете от стълкновения на юрисдикции (позитивни и негативни)  и се помага на европейска хармония на съдебните решения.

Според СЕС, за да се приеме, че е на лице договор, е необходимо едната от страните по него да е поела спрямо другата  доброволно задължения. Доброволността се извежда от поведението на страната , базирано на нейните самостоятелни решения. Достатъчно е волеизявлението да бъде възприето от получателя му „разумно” като израз на намерение за правно обвързване, като същото разбиране трябва да е на лице и от лицето, което го е отправило. Така според Съда не европейската Общност , договорът е преди всичко възникнала между страните особена връзка , която предполага тяхното автономно намерение за обвързване. Само по себе си това интерпретиране не е окончателно, още повече то не може да бъде определено и като достатъчно прецизно. Понятието за договор подлежи на разширително тълкуване. На практика в преобадаващия брой случаи договор ще възникне между поне две участващи страни, които са предизвикали веланите от тях правни последици чрез съвпадение на собствените им волеизявления. ^[27]

Регламент „Рим I” в правилото на своя чл. 1, пар. 1, очертаващо предметния му обхват сочи, че разпоредбите му се прилагат в ситуации на стълкновение на закони, за договорни задължения от граждански и търговски характер, това без съмнение трябва да се разбира като ситуации, които по определен от източниците на Международното частно право на ЕС начин, са свързани с държавите-членки, т.е.тези ситуации имат презгранични (трансгранични) последици и засягат една или няколко държави-членки.В светлината на горните разсъждения, може да се твърди, че в предметния обхват на Регламент „Рим I” се включват договорни отношения, пораждащи задължения между страните, които задължения (или част от тях) трябва или е трябвало дасе изпълнят на територията на държава-членка. Този извод произтича от едновременното логическото и систематично тълкуване на разглежданата норма (чл. 1, пар. 1,Регламент „Рим I”) и правилото на чл. 5, пар. 1, Регламент „Брюксел I”. Известно е, че според чл. 5, пар. 1, Регламент „Брюксел I”, място на изпълнение на договора е:„– в случай на продажба на стоки, място в държава – членка, където съгласно договора са доставени стоките или е трябвало да бъдат доставени, (б. „а“) – в случай на оказване на услуги, мястото в държава-членка, където, съгласнодоговора услугите са били оказани или е трябвало да бъдат оказани (б. „б“).“ Освен това, по реда на Съображение 18 на Регламент „Рим I”, понятието за „предоставяне на услуги” и „продажба на стоки”, следва да се тълкува по същия начин, както при прилагането на член 5 от Регламент (ЕО) № 44/2001 (Брюксел I), доколкото продажбата на стоки и предоставянето на услуги попадат в приложното поле на този Регламент. Изискването за еднаквост на тълкуването говори за еднакъв подход при правната уредба в двата акта. Казаното по-горе се отнася както за договорите въобще, така и за някои особени видове договори, за които определянето на приложимото материално право е уреденов Регламент „Рим I”, докато международната компетентност по дела (спорове) за такива договори е уредена в Регламент „Брюксел I” (става дума за договорите, в които участва икономически по-слаба страна,).Освен това, по аргумент от чл. 9, пар. 2 от Регламент „Брюксел I”, в предметния обхват на Регламент „Рим I” попадат и договори, чието място на сключване е в държава-членка. Според чл.9, пар.2 от „Брюксел І”, когато спорът произтича от дейността на клон, агентство или представителство на застраховател, който няма местожителство в държава-членка, но има клон, агенция или друго представителство в една от държавите-членки, този застраховател се счита за притежаващ местожителство в държава-членка. В случай, че застрахователният договор е сключен от клон, агентство или представителство на такъв застраховател, този договор ще се обхваща от хипотезата на чл. 1, пар. 1, Регламент „Рим I” и приложимото към него материално право ще се определя според „Рим І”.Изхождайки от същите разсъждения, когато договорът е сключен в условията на чл. 15, пар. 2 и чл. 18, пар. 2 от Регламент „Брюксел I”, тези договори(потребителски и индивидуални трудови договори) попадат в предметния обхват наРегламент „Рим I”. Те са договори по смисъла на неговия чл. 1, пар. 1. В рамките на предметния обхват на „Рим І” е и договорът съгласно чл. 15, пар. 1,б. „с“, от Регламент „Брюксел I”. Според това правило договорът е сключен с лице,което преследва търговски или професионални дейности в държавата-членка, където потребителят има местожителство, или с всякакви средства провежда такива дейности по отношение на тази държава-членка, или по отношение на няколко държави, включително тази държава-членка, и договорът попада в обхвата на такива дейности. Условието, за да бъде в предметния обсег на Регламент „Рим I” е, разглежданият договор да е бил сключен в държавата по местожителството на потребителя.В предметния обхват на „Рим I” са и индивидуалните трудови договори,сключени чрез място на дейност (бизнес), което се намира в държава-членка (така,както те са уредени и в чл. 19, пар. 2 от Регламент „Брюксел I”.Към изброените видове договори с презгранични последици, засягащи държава-членка, се добавят и други, изрично уредени в Регламент „Рим I” – например, договори за застраховка, покриващи рискове, намиращи се в рамките на територията на държавите-членки (чл. 7, пар. 1, втори абзац от Регламент „Рим І”).Списъкът може да бъде продължен и с други договори, които с оглед на конкретния случай се оказват свързани с държави-членки.При спорове относно някой от гореизброените видове договори, сезираният със спора съд или друг правораздавателен орган на държава-членка, международнатакомпетентност на който е била учредена съгласно Регламент „Брюксел І”, ще прилагакъм договора материалното право, определено съгласно Регламент „Рим І”, ако договорът е свързан с държава-членка (било държавата-членка по седалището на съда,било друга държава-членка или няколко държави-членки).^[28]

Така разгледан чл.5 пар.1 в светлината на регламента определя отношенията които могат да попаднат в обхвата му.

Несъмнено като източник на Европейското МЧП, регламент Рим I има връзка с общностни и извънобщностни източници. Именно разглеждането на взаимодействията му с тях определя мястото му в системата от норми на МЧП. Не могат да бъдат обхванати анализът и връзката между всички актове, но по-надолу ще бъдат разгледани някои от тях.

Общата характеристика и съпоставянето на двата вторични източника на МЧПЕС – Регламент „Брюксел І” и Регламент „Рим І” установяват по недвусмислен начин, че те съществуват и действат заедно като части на едно цяло. Те уреждат, всеки в своя обхват и в максимално възможната и необходима за функционирането на Вътрешния пазар пълнота, двете групи обществени отношения с презгранични последици, предмет на МЧПЕС – процесуални и материални. Актовете са съгласувани в основните си цели и принципи, и всеки от тях в рамките на своя предмет гарантира постигането на общата цел да се поддържа и развива пространство на свобода, сигурност и правосъдие. Те спомагат за гладкото функциониране на Вътрешния пазар и осигуряват осъществяването на някои от най-важните негови свободи – свободното движение на стоки и услуги, както и главната юридическа свобода – на движение на съдебни решения.^[29]

Статията „Регламентите  „Брюксел I’’ и „ Рим I’’ -обща характеристика и съотнощение ” професор Натов разделя общностните източници на такива уреждащи процесуалната уредба и съдържащи материална уредба. Брюксел I урежда отношенията от първия вид, а Рим I- от втория. За да бъде достигнато до избора на приложимо право, е необходимо да бъде сезиран компетентният съд. Основанията за международна компетентност са посочени в регламент Брюксел I.

Когато е на лице някое от основанията за международна компетентност, уредени в регламент „Брюксел I” и съдът на държава членка, по реда и при условията на такова основание, приеме и разгледа дело относно договорни задължения, той, при постановяване на решението, ще трябва да определи приложимото материално право към договора като използва правилата на регламент „Рим I”.^[30]

Както е посочено в съображение No.7, разпоредбите на „Рим I” и “Рим II” трябва да бъдат в съотвествие. В областта на автономия на волята страните имат възможност да изберат приложимо право и при двата регламента. Общо е също, че и „Рим I” и „Рим II” съдържат дерогиращи клаузи, които позволяват оклонения от специфичните правила.^[31]

В областта на автономия на волята ,както е посочено в съображение 15 на текста на Рим I, нормите са приведени  доколкото е възможно в съответствие с чл. 14 от Регламент 864/2007 относно приложимото право към извъндоговорните задължения. ^[32]

При празноти в уредбата, някои от отношенията в единия от регламентите в посочената материя, се прибягва до систематично тълкуване в другия акт, за да се стигне до действителната воля на законодателя. Двата регламента се допълват. Това следва от анализа на доц. Боряна Мусева „Деликтът в Международното частно право”. И двата регламента са издадени за необходимостта на Вътрешния пазар. Те обхващат двете страни на правоотношенията- договорни и извъндоговорни. Това следва от преамбюла на двата регламента.

Договорните отношения, съдържащи международен елемент (част от правоотношението, свързваща го с правните системи на две или повече държави), са средство за осъществяване на гражданския и търговски оборот, който от своя страна отдавна вече е преодолял границите на отделните държави. Трансграничният характер на тези отношения поставя проблема с приложимото към тях право – на правопорядъка на коя държава ще бъдат подчинени те. Най-добре е това да бъде уточнено между страните по договора, като по този начин се внесе сигурност и предвидимост в отношенията им. В случай, че това не се е случило, въпросът за приложимото право остава отворен и следва да се реши чрез източниците и методите на международното частно право. В това отношение важна роля изпълняват Регламент 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) и Конвенцията на ООН за договорите за международна продажба на стоки (Виенска конвенция). Затова е нужно да бъде разгледан въпроса за приложното им поле и по-специално конкуренцията между тях, като се отчете както сходната материя, която уреждат, така и различната им правна природа.

Виенската конвенция е изработена в рамките на ООН и представлява многостранен международен договор. Нейните разпоредби са част от вътрешното право на договарящите държави. Характерно за ВК, е че съдържа преки норми, уреждащи съответното правоотношение по същество, а не отпращащи към законодателството на определена държава. Тези преки норми не са с императивен характер, т.е. страните могат да се уговарят различно от предвиденото в тях или да изключат напълно приложението й. [33]

Виенската конвенция урежда международната продажба на стоки.Тя е международна,когато мястото на дейност на страните се намира в различни държави-участнички в конвенцията.Ако  една от страните по договора има повече от едно място на дейност,меродавно е онова място на дейност,което е в най-тясна връзка с договора.За прилагане на Виенската конвенция е необходимо да са налице четири предпоставки-мястото на дейност на страните,съответно тяхното обичайно местопребиваване да е в различни държави; международния характер на продажбата да е очевиден; държавите ,в които страните имат своето място на дейност  да са страни участнички в конвенцията; да липсва уговорка между страните за неприлагане на конвенцията към техния договор.[34]

От своя страна Регламент Рим I е източник на правото на Европейския съюз (самостоятелен правен ред), който е пряко приложим в държавите-членки, но съдържа отпращащи норми – такива, които посочват правото на коя държава, свързана с правоотношението, следва да се приложи, а не съдържат в себе си конкретни правила за поведение. Важно е да се отбележи, че те имат универсален характер и правото, посочено в тях, се прилага дори, ако то не е на държава-членка. И двата източника на МЧП дават предимство на автономията на волята на страните – техните разпоредби се прилагат, сам ако контрахентите не са определили сами приложимото към договора право. В тази връзка възниква въпроса дали когато е избрано правото на една държава, страна по конвенцията, всъщност не се избира отново приложението й, доколкото последната е част вътрешния правен ред на страните по нея. Тук отговора следва да бъде отрицателен и да се счита, че страните мълчаливо са изключили приложението на ВК, тъй като изборът на приложимо законодателство има смисъл, само ако изключва обективно приложимото към конкретния случай право. Въпреки това съдът ще трябва да установи действителната воля на страните – възможно е те да не са искали да не се прилага конвенцията.

Разпоредбите на Р 593/08 са относими към задължения, произтичащи от договор, без значение от какъв характер – граждански или търговски. Изрично от приложното му поле са изключени редица въпроси, като например такива, свързани с правното положение и правоспособността на физическите лица или произтичащи от семейни правоотношения и задължения за издръжка. Регламентът не се прилага още и за данъчни, митнически и административни въпроси, както и за въпроси, отнасящи се до правото на търговските дружества, асоциациите и юридическите лица. Въпросът за преддоговорната отговорност, също е поставен вън от материалния обхват на Регламента и е уреден от друг източник на правото на ЕС – Регламент 864/2007 относно приложимото право към извъндоговорните задължения (Рим II). От друга страна Виенската конвенция се прилага за договори за продажба на стоки между страни, чиито места на дейност са в различни договарящи държави или когато правилата на МЧП водят до прилагането на правото на държава, страна по конвенцията. Критерият „място на дейност“ е предпочетен пред мястото, където е регистрирано юридическото лице или адреса на физическото лице. В случаите, в които страна по договора има повече от едно място на дейност от значение е това от тях, което е в най-тясна връзка с двустранната сделка. Постоянното местопребиваване е меродавно само, ако страната няма място на дейност т.е. с предимство следва да се отчита фактическото положение. Така например ВК ще е приложима към договор, сключен между две юридически лица, регистрирани в една и съща държава, но едното от които има място на дейност в друга договаряща държава. Нещо повече – възможно е дори стоката да не е напуснала територията на едната държава, тъй като това не е въздигнато в критерий за приложението на конвенцията. От друга страна конвенцията казва, че фактът на разположението на местата на дейност на страните в различни държави не се взема предвид, ако това не е видно било от договора, било от други сведения, дадени от страните. Но ако страните са знаели за този факт, макар и той да не личи от сделката, следва ВК да е приложима, тъй като от значение за правните последици на договора е действителната воля, съответно знание за определени факти, които са били от значение при формирането й. От приложното поле на конвенцията изрично е изключена продажбата на на стоки за лична, семейна или домашна употреба, което до голяма степен го ограничава до договори за търговска продажба. Виенската конвенция не се прилага още и за продажба на търг, на акции и дружествени дялове, както и за договори, в които преобладаващата част от задълженията на страната, която трябва да достави стоката, се състои в предоставяне на работа или услуга.

От така описаните приложни полета на двата източника се налага извода, че това на Виенската конвенция е по-тясно от същото на Регламента. В  хипотеза на колизия между двата източника предимство следва да се отдаде на конвенцията. Същата е част от вътрешното право на договарящите държави и дава ясен отговор на въпроса за приложимото право, тъй като съдържа преки норми, които правят излишно отпращането към конкретно национално законодателство. Въпросите, които са изключени от материалния й обхват, ако попадат в същия на Регламент – Рим I, ще бъдат уредени от него, а в случай, че той не може да намери приложение, проблемът следва да бъде решен чрез правилата на международното частно право.

Предимството на Конвенцията спрямо Регламента може да се обоснове и с други аргументи. По силата на чл. 25, ал. 1 и 2 от Регламент 593/2008, същият има предимство пред тези разпоредби на международните договори, обвързващи единствено и изключително държави-членки на Общността. Ако обаче страна по международен договор са и една или повече държави, нечленуващи в ЕС, той не се засяга от действието на Регламент 593/2008, а това означава, че по въпроси, по които между дадената от него и от Регламента уредба има противоречие, предимство има уредбата, съдържаща се в договора. Страни по Виенската конвенция са редица държави, нечленуващи в ЕС, което я изключва от обхвата на действие на чл. 25, ал. 2 на Регламент 593/2008 ^[35]

Когато говорим за Регаламент Рим I неминуемо е да не споменем Римската конвенция за приложимото право към договорните задължения. Регламента се явявя нейн правоприемник. По надолу неизчерпателно се посочват приликите и новостите на Рим  I, както и нуждата от замяна на Римската конвенция.

Конвенцията ще продължава да се прилага на териториите на държавите-членки, които поподат в нейния обхват и за които Регламента не се прилага по силата на 299 ДЕО . Тя запазва също действието си спрямо Дания както е посочено в съображение 46 от Регламента.Дания не взима участие в приемането на Рим  I, не е обвързана от него и не го прилага.

В годините след влизането в сила на Римската конвенция професор П.Лагард допуска тя да бъде ядро на една по щирока международна унификация на стълкновителните норми в материята на договорите. Това действително се постига –на общностно равнище чрез Регламент Рим I.

Необходимостта от Регламент Рим едно е обуслована от нуждата да се премахне паралелната уредба на договорните отношения  от източници с различен произход  какъвто е случаят с РК и директивите в областа на договорните отношения. Това води до противоречива и недостатъчно съвместима уредба с неблагоприятни последици.

Съществени аргументи за обновяване на уредбата на РК произтичат и от самата нея Преценена от гледна точка на  последвалото след приемането й развитие на интеграционните процеси, европейския и международен пазар, електронната търговия ,науката и практиката в МЧП, уредбата по тази, заслужено призната като успешна,конвенция има недостатъци и празноти.Те са подробно  изложени от Комисията в публикуваната от нея Зелена книга през януари 2003 г- „Зелена книга за превръщането на общностен инструмент на РК от 1980г, приложима към договорните задължения и нейното осъвременяване”.

Уредбата чрез общностен акт – Регламент ,преудолява присъщите на международната договорна уредба недостатъци и затруднения.Регламентът е задължителен в своята цялост и има непосредствено приложение,а СЕО е компетентен да се произнася предоциално относно неговото тълкуване.

От Римската конвенция са изключени застрахователните договори, покриващи рискове на територията на държавите членки(чл.1 пар.3 РК). Тази празнота е запълнена, а двойствеността е значително отстранена с чрез уеднаквената уредба на Рим I.

Като друга празнота на РК ,която би могла да се обясни с характера на РК като източник  и с времето на нейното създаване, е отсъствието на чл.3 на позоване на общностното права като ограничител на избора на приложимо право (автономия на волята) към случаи, които чрез всички съществени елементи са свързани с една или повече държави-членки.Това създава възможност за заобикаляне на повелителните норми на общностното право. За нейното предотвратяване е включен изричен текст в Регламента(чл.3 пар.4).

Римската конвенция(чл 7) издига  повелителни норми като ограничител  на приложимото право-избраното от страните  или определено от нейните стълкновителни норми.Такава функция имат както особените повелителни норми на държавата на съда, така също,при определени условия и особените повелителни норми на трета държава ,с която случаят е в тясна връзка.В РК, обаче, няма определение за този вид норми, поради което се пораждат затруднения в практиката.Регламента запълва тази празнота,като същевременно съществено ограничава съобразяването на особените повелителни норми на трета държава( чл.9 пар.1 и 3).

В текста е въведен нов алтернативен признак(критерий) за определяне на приложимото право-обичайното местопребиваванена някоя от страните към момента на сключване на договора. Новия критерий съответства на електронната търговия.

Сравнителния прочит на чл.1 РК и на чл.1 от Регламента Рим I може да създаде привидно впечатление, че направените промени са предимно от редакционно естество. Всъщност, обаче, в  текста са внесени някои и някои значителни новости изменения по същество.

Като предмет на уредбата в чл.1 пар.1 от Регламента са определени „ситуация на стълкновение на закони за договорни задължения от граждански и търговски характер”.

За разлика от РК (чл.1 пар 1 ),в текста е въведено уточнение на характера на договорните задължения- граждански и търговски,т.е те произтичат от граждански и търговски договори.Чрез този текст се цели съгласуване, съответствие с другите източници на общностното право – Регламент (ЕО) № 864 /2007 ; Регламент №44/2001(Брюксел I), и др.

За разлика от РК в чл 1 пар. 1 на Регламента е добавено изрично изключение в приложното поле на уеднаквената уредба.Тя не се прилага за „ данъчни,митнически и административни въпроси”.И тук е налице съгласуване с Регламент Брюксел I и Рим  II.

Като цяло списъкът с изключенията в пар 2 на чл. 1 от Регламента следва модела на РК (чл.1 пар.2), но са налице и новости.

Така например разширен е  обхватът на изключенията, които се отнасят до семейните отношения и съпружеските имуществени отношения.В него са включени и отношенията , които са сходни на тези, произтичащи  от брак и наследяване..Добавката се отнася за регистрираното съжителство, когато то поражда такива последи, а не за всички негови правни форми , в които се изразява.

Като най-значима промяна в приложното поле на уеднаквената уредба се сочи изключването на задълженията от преддоговорни отношения. Основанието за това е квалификацията им от СЕО като извъндоговорни задължения  и включването им в общностната уредба на тези задължения в Регламент Рим 2. Регламентът следва утвърдената от Хагските конвенции и продължена от Римската конвенция традиция за универсален характер на уеднаквената уредба. Определното от стълкновителните норми приложимо право не е ограничено от изискване за принадлежност към правната система на държава- членка. Регламент Рим 1 ( съображение 11, чл. 3) запазва като основен всепризнат принцип в уредбата на материята свободата на избор на приложимо право. Нещо повече, направен е опит за развитие и уточняване на неговото опредлеяне        и действие. ^[36]

Регламент (ЕО) № 593/2008 значително модернизира опре­делянето на приложимото право към договорните задължения с международен характер (или с презгранични последици, спо­ред Общностната терминология). Тази тенденция личи ясно при специалните стълкновителни норми, които уреждат договори­те за превоз, потребителските, трудовите и застрахователните договори, както и по повод на обективното приложимо право. Презумпциите за най-тясна връзка са заменени в голяма степен от казуистични правила, приложими за отделни видове догово­ри с международен елемент, което допринася за постигането на по-голяма яснота и предвидимост на уредбата. Освен това, Рег­ламент Рим I, за разлика от Римската конвенция, се ориентира не според правилата на Брюкселската конвенция, а според тези на Регламент (ЕО) № 44/2001 и според практиката на Съда на Европейските общности във връзка с прилагането на Регламент (ЕО) № 44/2001 (Регламент Брюксел I). Така допълнително се засилва взаимообусловеността между компетентния правораз­давателен орган и приложимото право, и по този начин се нама­лява рискът от злоупотреба и заобикаляне на международната компетентност чрез сезиране на съд, който е по-благоприяген за една от страните по спора.

Предметът /материалният обхват на Регламент „Рим I” е очертан в чл. 1.

Съгласно параграф 1, чл. 1, Регламентът се прилага, в ситуации на стълкновение на закони, за договорни задължения от граждански и търговски характер.

Формулировката на тази норма се нуждае от тълкуване. За целта трябва да се изхожда от структурата на Международното частно право въобще и конкретно – на МЧПЕС. Този правен отрасъл обхваща разпоредбите, които уреждат материални (частноправни) и процесуални отношения с международен елемент (с презгранични последици). Първите включват граждански, търговски, семейни, наследствени и трудови отношения. Вторите обхващат международната компе-тентност (юрисдикция), производството по граждански и търговски дела с презгранич-ни последици, и признаването и изпълнението на съдебни решения и други актове(екзекватурата).

Договорните задължения от граждански и търговски характер произтичат от материални (частноправни) отношения. Същите имат презгранични последици, изразяващи се в свързване на отношението с две и или повече държави. Начинът, по който ситуацията (отношението) е свързана с държава-членка, се определя не само от

Регламент „Рим I”, но и от Регламент „Брюксел I”, а също и от други Общностни източници на МЧП.

При това свързване всяка от националните материално-правни системи на засегнатите от отношението държави-членки претендира да му предостави уредба.

Въпросните претенции пораждат идеята за стълкновение (колизия, конфликт) между тези национални системи. Посочвайки приложимото към отношението материално право, Регламентът „Рим І” предоставя уредба на споменатите договорни задължения.

Една от последиците на това е преодоляване на стълкновението между претендиращите за уредба национални материално-правни системи на засегнатите от отношението държави-членки.

Аналогично с правилото на чл.1 от Регламента „Брюксел І”, и чл.1 от „Рим І”

изключва от предметния обхват на акта делата, които нямат граждански и търговски

характер – данъчни (подоходни), митнически и административни. По-нататък, отново

следвайки примера на „Брюксел І”, от предметния обхват на „Рим І” се извеждат и ня-

кои ясно очертани категории граждански и търговски отношения като:

а) въпроси, свързани с правното положение или правоспособността на физи-

чески лица, без да се засяга член 13;

б) задължения, произтичащи от семейни отношения и отношения, които съг-

ласно приложимото към тях право имат сходни последици, включително задължения

за издръжка;

в) задължения, произтичащи от режими на съпружеска имуществена общност,

режими на собственост при отношения, които съгласно приложимото към тях право

имат последици, сходни на тези, произтичащи от брак, завещание и наследяване;

г) задължения, породени от менителници, чекове, записи на заповед и други

прехвърляеми инструменти, доколкото задълженията по такива други прехвърляеми

инструменти произтичат от техния прехвърляем характер;

д) арбитражни споразумения и споразумения за избор на съд;

е) въпроси, уреждани от правото, приложимо към дружества, други корпоратив-

ни или некорпоративни юридически лица и неперсонифицирани образувания, като

например учредяване чрез регистрация или по друг начин, правоспособност, вътрешна

организация или ликвидация на дружества, други корпоративни или некорпоративни

юридически лица и неперсонифицирани образувания, личната отговорност на служи-

тели и членове, в това им качество, за задълженията на дружеството или юридичес-

кото лице;

ж) въпросът дали представителят може да обвърже представляваното лице или

дали орган може да обвърже дружество, корпоративно или некорпоративно юридичес-

ко лице или неперсонифицирано образувание по отношение на трето лице;

з) учредяването на доверителна собственост и отношенията между учредители,

доверителни собственици и бенефициери;

и) задължения, произтичащи от делови отношения, предхождащи сключването

на договор;

й) застрахователни договори, произтичащи в резултат на дейността на органи-

зации, различни от предприятията, посочени в член 2 от Директива 2002/83/ЕО на

Европейския парламент и на Съвета от 5 ноември 2002 г. относно животозастрахо-

ването (1), чийто предмет е да предоставят облага на наети или самостоятелно заети

лица, принадлежащи към предприятие или група предприятия, към професия или

група професии, в случай на смърт или преживяване, или прекратяване или огранича-

ване на дейност, или професионално заболяване или трудова злополука”. (чл.1, пар.2

„Рим І”).

Очевидно е, че за разлика от Регламент „Брюксел І”, уреждащ процесуални отношения с презгранични последици, в предмета на „Рим І” са включени материални

(частноправни) отношения с презгранични последици. [37]

Формално погледнато, Регламент Рим I не декларира изрич­но следването на принципа за най-тясната връзка при определя­нето на приложимото право към договорите, така, както го пра­ви Римската конвенция. Това, обаче, не означава, че той не лежи в основата на новата уредба.

Най-тясната връзка е предвидена изрично в Регламент Рим I единствено за случаите, при които характерната за договора престация не може да бъде определена (чл. 4, пар. 4, Регламент Рим I). В случая, създадените на базата на този основополагащ принцип стълкновителни норми (чл. 4, nap. 1 и пар. 2 Регла­мент Рим I) не могат да се приложат. Регламента  позволява въз основа на съобразяването на всички об­стоятелства, свързани с конкретното отношение, да се определи справедливо приложимо право.

Член 4, пар. 1 Регламент Рим I съдържа каталог от специал­ни критерии за определяне на приложимото право към конкрет­ни видове договори с международен елемент.

Принципа за характерната престация е уреден изрично в чл. 4, пар. 2 Регламент Рим I и се използва при договори, за които няма нарочна стълкновителна норма или попадат в предметния обхват на повече от една стълкновителни норми.                         Следователно, принципът на съобразяване на характерната престация се запазва, както при основните критерии, така и при субсидиарното определяне на приложимото право към договорите.[38] Привръзките по чл 4,както и общата привръзка към правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на страната дължаща характерната прастация имат характера на оборими презумции.Те се оборват от принципа за по тясната връзка.[39]

Следва да се има предвид, че изброяването на конкретни видове договори и посочването на приложимото право към тях е съпроводено с рискове при квалификацията. Така например, може да се постави въпросът за разликата между договор за покупко-продажба и договор за услуга (напр. изработка и/или доставка), за разликата между договор за покупко-продажба и договора за дистрибуция, или за разликата между договор за предоставяне на услуга и договор за франчайз или дистрибу­ция. При подобни колизии националните съдилища нямат право да се ориентират по критериите на собственото си национално право. Единствената помощ, на която може да се надяват, ще дойде от Съда на Европейската общност

Договорите за покупко-продажба на стоки се уреж­дат от правото на държавата, в която продавачът има оби­чайно местопребиваване (чл. 4, nap. 1, б. „а“ Регламент Рим I). Тук трябва да се обърне внимание на обстоятелството, че разпоредбата не се отнася до договори с предмет недвижи­ми вещи или права, като например вземания. Освен това, тази разпоредба ще се дерогира от правилата на Виенската кон­венция относно договорите за международна продажба на стоки и от чл. 6 Регламент Рим I, който предвижда специ­ални норми за определяне на приложимото право при пот­ребителски договори.

Понятието за „продажба на стоки“ следва да се тълкува по същия начин, както това се прави по повод на прилагането на чл. 5 от Регламент (ЕО) № 44/2001 (Регламент Брюксел I).[40]Под стоки се имат предвид всякакви телесни движими вещи според  Брюксел I.Договори с цел права ,ценни кноижа и дружествени дялове са изключени.[41]

Договорите за предоставяне на услуги се уреждат от правото на държавата, в която лицето, което доставя услугата; има обичайно местопребиваване (чл. 4, пар. 1, б. „б“Регламент Рим I). Тази разпоредба следва да отстъпи пред специалната . норма на чл. 6 Регламент Рим I, посветена на потребителските договори. Но все пак, ако договорът е между потребител и професионалист и се доставят услуги изключително в държава, която е различна от държавата, където е обичайното местопребиваване на потребителя, приложение ще намери отново чл. 4,“ пар. 1, б. „б“ Регламент Рим I. По подобие на договорите за про­дажба на стоки, понятието „предоставяне на услуги“ трябва да, се тълкува в синхрон с тълкуването на чл. 5 от Регламент (ЕО) № 44/2007 .[42]                При уточняването на понятието договор за предоставяне на услуги в Регламент Брюксел I се взима предвид ДФЕС. Съгласно чл.57  услугите обхващат всякакви дейности от търговски занаятчийски и промишлен характер,както и упражняването на свободна професия ,които се предоставят срещу възнаграждение.Така описаните дейности обаче не трябва да попадат под разпоредбите на свободното движение на стоки и капитали.[43]

Договорите, имащи за предмет вещно право върху не­движима вещ или наем на недвижима вещ, се уреждат от правото на държавата, където се намира вещта – Lex rei sitae (чл. 4, nap. 1, б. „в“ Регламент Рим I).

Договорите за наем на недвижими вещи за временно лично ползване за срок не повече от шест последователни месеца, се уреждат от правото на държавата, където наемодателят има обичайно местопребиваване, доколкото наемателят е физическо лице и има обичайно местопребиваване в същата държава (чл. 4, пар. 1, б. „г“ Регламент Рим I).

Договорите за франчайзинг се уреждат от правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на франчайзополучателя (чл. 4, пар. 1, б. „д“ Регламент Рим I). При този вид договори, практически е било трудно да се определи, коя страна дължи характерната престация. Възприетото разрешение е ло­гично продължение на закрепената в материалното право на ЕО идея, че франчайзополучателят е по-слабата страна. В никакъв случай договорът за франчайзинг не трябва да се третира като услуга и да бъде отнасян към чл. 4, пар. 1, б. „б“ Регламент Рим I или чл. 6 Регламент Рим I.

Договорите за дистрибуция се уреждат от правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на дистри­бутора (чл. 4, пар. 1, б. „е“ Регламент Рим I). Тук отново дист­рибуторът се счита за по-слабата договаряща страна и поради това определящо е правото на държавата по обичайното му местопребиваване.

Договорите сключени в рамките на многостранна сис­тема, по смисъла на чл. 4, nap. 1, т.17 от Директива 2004/39/ ЕО, ще се подчиняват на правото на системата, при условие, че системата обединява или улеснява обединяването на мно­гобройни интереси на трети лица за покупката и продажбата на финансови инструменти, спазва недискреционни правила и е подчинена на едно-единствено право (чл. 4, nap. 1, б. „з“ Рег­ламент Рим I). Тази нова разпоредба е въведена за да подпо­могне определянето на приложимото право при борсовите сделки (на регулирани пазари и на многостранни търговски системи по чл. 4, nap. 1, т. 17 от Директива 2004/39/ЕО). Те могат да бъдат подчинени на избраното от страните право. Ако това не е сторено, е добре обективното приложимо право да бъде ясно и единно за всички транзакции, извършвани на едно и също място по едни и същи правила.  Нормата не е достатъчно ясна, защото не е съвсем очевидно какво се разбира под това понятие.

По всяка вероятност става дума за правото на държавата, която осъществява надзор върху съответната система за търговия. По този начин правото на държавата, която регулира системата за търговия, ще бъде при­ложимо, както в частта „публично право“, така и в частта „частно право“.

Договорите, за които няма предвидени конкретни стълкно­вителни норми в параграф 1 на чл. 4, както и договорите, които1: попадат в обхвата на повече от една от хипотезите на същия този параграф – т.нар. „комплексни договор“ от б. „а“ до б. „з“, се уреждат според правото на държавата, в която се намира обичайното местопребиваване на страната, която дължи харак­терната за договора престация (чл. 4, пар. 2 Регламент Рим I). За онагледяване на комплексните договори може да послу­жи споразумение, по силата на което едната страна се задължа­ва да изработи, продаде, достави и поддържа софтуерна програ­ма, срещу заплащане на определена цена. В този случай имаме множество елементи, но за определянето на приложимото право трябва да ги сведем до един основен. Ето защо е необходимо да се установи т.нар. „център на тежестта на договора“. В случая целият договор се движи около софтуерната програма, поради което нейното предоставяне би трябвало да бъде от централно значение за целия договор. Така приложимо ще бъде правото на държавата, където към момента на сключване на договора се намира обичайното местопребиваване на страната, която оси­гурява софтуерната програма.

В чл. 4  Регламент Рим I не е посочен темпорален момент, към който да се преценява за наличието на обичайно местопребиваване. Неизменно се поставя въпроса дали обичайно­то местопребиваване се преценява към момента на сключване на договора, към момента на настъпване на съответния факт, който поражда претенцията (например неизпълнение) или към момента на пре­дявяване на иска

В  уредбата на Регламента проблемът е включен в чл. 19, посветен на дефиницията за „обичайно местопребиваване“. Съгласно пар. 3 на чл. 19  Регламент Рим I, за целите на определяне на обичайното местопребиваване относимият момент е моментът на сключването на договора. Така, в чл. 4 Регламент Рим I, както и във всички останали места в Рег­ламент, където се реферира към обичайното местопребиваване, то трябва да се определя единствено към момента на сключва­нето на договора. По този начин се избягват повторенията и се отстранява рискът от възможна последваща промяна на дого­ворния статут чрез промяна на обичайното местопребиваване.

Обичайното местопребиваване традиционно се разглежда като критерий, свързан с физическите лица. Съвсем естествено по този повод възниква въпросът, дали е възможно юридическите лица да имат обичайно мес­топребиваване.Отговорът се дава от чл. 19 Регламент Рим I.Той вклучва в чл 19 – „обичайно маестопребиваване”  и юридическите лица.

Според неговия първи параграф, определящо за обичайното местопребиваване на юридическите лица  е „централното управление“. Ако договорът е сключен в рамките на дейността на клон, представителство или друго поделение, или ако това поделение отговаря за изпълнението на договора, определящо е мястото, където се намират тези клонове, представителства или поделения (чл. 19, пар. 2 Регламент Рим I). При наличие на клон, представителство или друго поделение, което е задъл­жено по договора, от значение е единствено неговото обичай­но местопребиваване, а не това, на основната структура, към която принадлежи. Регламент Рим I не допуска алтернативност на териториалната връзка, за да избегне рискът от несигурност при определяне на договорния статут.

Член 19 Регламент Рим I не съответства и на чл. 60 от Рег­ламент 44/2001, където алтернативно се съобразява уставното седалище, централното управление или основното място на дейност Регламент Рим I заимства само една трета от чл. 60 на Регламент 44/2001 (Брюксел I) – „централното управление“, както и съдебната практика, установена от Съда на ЕО във връзка с изясняването на това понятие.

„Централното управление“ се намира там, където се вземат управленските решения и се осъществява същинското управле­ние на дружеството/юридическото лице. Това е мястото, където редовно се срещат управителните органи (управители, съвет на директорите, надзорен съвет и пр.) и откъдето действително ръ­ководят икономическата дейност на дружеството .

Централното управление (което е различно от уставното седалище) не винаги може да се установи лесно от другата страна. Мно­го често тя би трябвало изрично да се осведоми за него. В съвременното мобилно  общество, в което дистанционните комуникации почти над­минават по интензитет общуването между присъстващи лица, твърде вероятно е лицата,взимащи управленски решения обик­новено да се намират в различни държави. Освен това безспорно известен е фактът, че много често действителното управление се осъществява от лидери в „сянка“, които не желаят да бъдат  познати на света, а още по-малко тяхната локализация да бъде  релевантна за определянето на приложимото право към договорите. При бъдещи спорове за приложимото право оттук могат да възникнат трудности с установяването на местонахождение­то на централното управление, съответно с неговото доказване.

Ако договорът е сключен в рамките на изпълнение на стопанска дейност от физическо лице, за обичайно местопребиваване се приема неговото основ­но място на стопанска дейност (чл. 19, пар. 1, ал. 2 Регламент Рим I). „Основното място на дейност“при физическите лица, упражняващи стопан­ска дейност, е там, където се извършва фактически основната дейност и където е съсредоточена най-голямата част от персо­нала и материалните активи.

Член 4, пар. 3 Регламент Рим I позволява да се „дерогира“ или „отклони“ приложимото право, посочено от пар. 1 (крите­рии за отделни видове договори) и пар. 2 (общ критерии), ко­гато от всички обстоятелства по случая е видно, че договорът се намира в явно по-тясна връзка с друга държава. Тази разпо­редба е призвана да раздава справедливост, когато „твърдите критерии“ за определяне на приложимото право, вкл. диренето на страната, дължаща характерната за договора престация, не са в състояние да сторят това. Тя се отнася за нетипичните хи­потези, чието уреждане от общите правила не е удачно.

За хипотезите, при които не може да се определи приложи­мото право към договора, съгласно параграф 1 и параграф 2 на чл. 4 Регламент Рим I, е предвидено да се използва познатият от Римската конвенция метод – диренето на най-тясната връзка (чл. 4, пар. 4 Регламент Рим I). Това правило се използва в Римската конвенция  и се  за улавяне на онези особени договори, които по една или друга причина, се оказват извън приложното поле на оста­налите изрично предвидени критерии.

Учебникарският пример е договорът за замяна. При него няма покупко-продажба или услуга (необходими за прилага­нето на пар. 1 на чл. 4 Регламент Рим I), нито може да бъде определена характерна престация (необходима за прилагането на пар. 2 на чл. 4 Регламент Рим I). Договорният статут може да се определи само с помощта на „най-тясната връзка“. За да бъде открита тя, трябва да се вземе предвид максимално широк кръг от обстоятелства, свързани със сключването и из­пълнението на договора. Едва въз основа на тях може да се направят изводи за свързаност на правоотношението с опре­делена правна система.

В чл.3 пар. 1-3 Регламент урежда автономия на волята.На първо място е уреден изричния избор (чл.3 пар.1 изр. 1)Изричния избор е съглашение между страните, което може да бъде част от главния договор или отделно споразумение.Спрямо това споразумение намират приложение всички  разпоредби на регламента, включително и за материалната и формална действителност.(чл 10 и 11). Сключването и действителността на споразумението се определя от  lex causae.

Регламента не съдържа изисква исискване за форма. Препоръчителна е писмената но може и устна форма.Допустим е както цялостен така и частичен избор на приложимо право.Частичен избор е допустим обаче ако има “ върешно единство на договора“(Т. Тодоров).

Приложимото право може да бъде определено преди след и заедно със сключване на главния договор.Възможен е последващ избор на приложимо право.За да има такъв избор е необходимо да е постигнато съгласие и избора да е изричен.

Темпоралния момент няма граници поставени от общностния законодател(“по всяко време’).По българското право обаче след даване ход на делото пред първа инстанция е недопустимо да има избор.[44]Т. е квалификацията на темпоралния момент е  lex fori.

Квалификацията lege fori или lex fori се базира на критерии, почерпани от правото на сезирания съд или друг сезиран правораздавателен орган. Това е най-често срещаният способ или начин за извършването й. Популярността и широката приложимост на този способ се основават на общоприетото и безспорно схващане, че правоприлагащият орган познава своето право (международно частно и вътрешно), както и практиката по тълкуването и прилагането му. Поради това вероятността този орган да издири в своето право критериите, необходими за правилно и вярно изясняване, анализиране, характеризация и тълкуване на фактическите състави, отношенията, нормите, правните институти и понятия, е най-висока. Казаното обяснява предпочитанията на правоприлагащия орган към този способ за квалификация.[45]

Съгласно чл 3 пар.1 изр 2 изричния избор може да бъде мълчалив.Това трябва да следва “ясно от условията на договора или от обстоятелствата по случая“.Предпоставките за наличие на мълчалив избор е автономна и не следва да се подчинява на правилата на lex fori.

Предмета на приложимото право е самостоятелен и отделен от този на материалния договор.Само държавно право може да бъде избирано за приложимо.Допустим е избор единствено на материално действително право.Аргументи се черпят от чл. 20 ,където се подчертава ,че с Регламента се определят приложимите действащи норми на правото на определена държава.

Автономия на волята има определени граници.Ако се избира приложимо право при изцяло вътрешни случаи  свързани предимно с една или повече държави, ограничител е в случая по чл. 3 пар. 3 всички повелителни норми на националния правов ред,а по чл.3 пар. 4 –повелителните норми на общностното право.Ограничители са също особените повелителни норми и клаузата за обществен ред.[46]Целта на ограничението наложено от чл.3 ал 3. е да не позволи на страните посредством автономия на волята при чисто вътрешно договорно отношение да се освободят от неудобните за тях повелителни норми на държавата,с която отношението е единствено свързано.В случаи че има дори един елемент на договорното отношение ,който да го свързва с друга държава(освен избора на приложимо право), и той е относим към правната ситуация, отношението ще се характеризира като такова с международен елемент и спрямо него ограничението няма да важи.[47]Ограничението наложено от общностните норми цели запазване на общностния правопорядък. Автономия на волята е ограничена при индивидуалните трудови договори ,застрахователните договори, договорите за превоз, както и потребителските договори.

Независимо от начина по който се е стигнало до приложимо право се поставя въпроса за договорния статут.Той се урежда от чл.12.

Член 12 от Регламент Рим I следва идеята за включване на максимално широк кръг от въпроси в предметния об­хват на приложимото право, за да се постигне единство на договорния статут. Поради това, съдържащите се в този член хипотези не са изчерпателно изброени, а подлежат на разшири­телно тълкуване. Посоченият стремеж към всеобхватност на договорния статут е продиктуван от следните съображения: постигане на съвпадение между съдебните решения, пос­тановени по вътрешни и международни спорове, постигане на международна хармония на съдебните ре­шения и отчитане на очакванията на страните.

Първият аргумент в подкрепа на необходимостта от широк предметен обхват на приложимото право е свързан с желанието за идентичност между решенията, постановени по повод на едни и същи фактически състави, отличаващи  се помежду си единствено поради наличието на международен елемент. Той произтича от разбирането, че материалното право, урежда­що договорните задължения, принципно е изградено като стро­го подредена и завършена система. Тя трябва да се прилага по един и същ начин, независимо от подлежащото на уреждане от­ношение. Ако тази система се наложи да бъде променена чрез комбинирането й с елементи от чужди правни системи, то твър­де вероятно е тя да не може да функционира правилно. Възмож­но е дори да се достигне до абсурдни ситуации, при които да се изопачи идеята на института на договора, или да се постанови решение, което не би могло да съществува в нито една правна система. Този резултат би създал правна несигурност, би пос­тавил под въпрос справедливостта и би бил неблагоприятен за някоя от страните.

Второто основание – за необходимостта от международ­на хармония на решения – почива върху идеята, че справед­ливо съдебно решение по международен спор се постановява тогава, когато се достига до едно и също приложимо право, не­зависимо от това, кой национален съд е сезиран. Когато това приложимо право обхваща всички въпроси, произтичащи от до­говора, тази цел ще се реализира. Но ако от предметния обхват на договорния статут са изключени отделни аспекти, за които се прилага различно приложимо право, то тогава крайният резул­тат ще е различен. Следователно, отделянето на част от въпро­сите, свързани с договора, и подчиняването им на специални привръзки създава възможности за сериозни разминавалия между съдебните решения, в зависимост от сезирания съд.

Третият основен аргумент в подкрепа на широкия предме­тен обхват на приложимото право е свързан с отчитането на очакванията на страните по правоотношението. Когато е налице договор и е определен релевантният правен ред, страните предполагат, че приложение ще намери съответното право като цяло, а не в комбинация с норми от други правни системи. Само­стоятелното и всеобхватно прилагане на договорния статут, ос­вен това, позволява на страните да предвидят с много голяма сте­пен на сигурност крайния резултат от водения помежду им спор, отколкото ако се прилагат повече от една правна система.

Нормите на чл. 1, пар. 2 на Регламент Рим I,  стесняват прилож­ното поле на  Общностния  акт и в частност на договорния статут.

Според приложимото за договорните задължения право, ще се издирва точният смисъл на уговорките, които са включени в съдържанието на договора. Оттам ще произтичат и критерии те за тълкуване, които трябва да съблюдават страните и правой прилагащият орган.

Договорният статут по принцип регулира изпълнението на всички насрещни задължение по възникналото отношение. Той определя дали трябва да се изпълни, кой, какво и кому престара, кога и къде е договорено да стане това. Lex causae към догово­ра посочва дължимата грижа, с която трябва да действат стра­ните, вида на задължението (солидарно, алтернативно, делимо, неделимо, парично и пр.), мястото и времето на изпълнение, вкл. нуждата от едновременно изпълнение, възможността да се изпълни вместо друго лице или да се направи даване вместо из­пълнение, вкл. поредност на погасяване на задълженията, задъл­жението за удостоверяване на извършено плащане и т.н.

Под „изпълнение“ следва да се разбират условията, про­изтичащи както от приложимото право, така и от договора, съгласно които трябва да се изпълни характерната преста­ция за всяко едно от задълженията. Съгласно чл. 12, пар. 1, б. „г“ Регламент Рим I, приложимо­то към договора право урежда в рамките на компетентността на сезирания съд, предоставена му от неговото процесуално пра­во, последиците от пълното или частично неизпълнение на задължения, вкл. определянето на размера на вредата, докол­кото това е уредено с правни норми.

Независимо от реферирането само към „последиците“ при неизпълнението в цитираната разпоредба, приложимото право към договора следва да обхваща, на първо място, предпостав­ките за възникване на отговорността при неизпълнение. От­ново – разпоредбите на чл. 12, пар. 1 Регламент Рим I трябва да се тълкуват разширително.               Чрез това тълкуване договорният статут ще даде отговор на въпроса кога настъпва забавата – на посочена дата на падеж и/или с нарочно уведомление. Освен това, той ще определя дали е необходимо да се установява вина, има ли презумпция за вина, какво се случва при съвина. Lex causae към договора ще посочва и нуждата от установяване на причинно-следствена връзка между вредите и неизпълнението, както и евентуалната възможност заплахата от неизпълнение да бъде приравнена на действително неизпълнение. Тук ще бъде включен и въпросът за обективната невъзможност за изпълне­ние, вкл. при наличие на стопанска непоносимост.

От приложимото към договора право, разбира се и от самия договор, ще може да се прецени дали при пълно или частично неизпълнение, страната има право да развали договора, съот­ветно – дали може да го прекратява едностранно или да направи възражение за неизпълнен договор. От същия правен ред ще се извеждат и модалитетите на прекратяването и развалянето (автоматично или с уведомление, формално или неформално, с незабавно или отложено действие и пр.).

Естествено, дого­ворният статуг ще отговаря на въпроса за възможните видове вреди, които могат да възникнат при неизпълнение на договора (материални/нематериални, предвидими/непредвидими, преки/ косвени и пр.).

Приложимото право към договорните задължения, ще се използва за определяне на размера на вредите, доколкото това е уредено от правни норми. Тук попада изчисляването на дължи­мото обезщетение, както и съобразяването на предвидени в за­кон ограничения на неговия размер. Тази разпоредба би трябва­ло да се тълкува разширително, за да може към нея да се отнесат и въпросите за определянето на вида на обезщетението (реално или парично), за начина на заплащането му (еднократно или пе­риодично), за валутата, в която то трябва да се присъди, как­то и прихващането на ползата с вредата.

Следващият въпрос, включен в договорния статут, е свързан с различните начини на погасяване на задълженията, вкл. пога­сяването на правата, поради изтичане на давност или преклузивни срокове (чл. 12, пар. 1, б. „г“ Регламент Рим I).

Погасяването на дадено задължение става по пътя на него­вото изпълнение или чрез други методи, имащи същия ефект.. Приложимото към договора право ще определя дали и кога престирането от страна на длъжника ще представлява изпълнение на неговото задължение. Тук ще попада и преценката на въз­можността за извършване на даване вместо изпълнение, както и последиците от частичното изпълнение.             Прихващането, оп­рощаването и спогодбата също могат да погасят дадено задъл­жение, но не всички техни аспекти се уреждат от приложимото към договора право. Прихващането ще попада под правото, кое­то урежда вземането, срещу което се извършва прихващането, т.е. пасивното вземане (чл. 17 Регламент Рим I). Допустимостта на опрощаването и спогодбата ще рефлектира върху съдбата на договорното задължение и поради това трябва да зависи от договорния статут. Самата правна сделка по опрощаването и спогодбата ще се преценява по приложимото по същество към нея право.

Член 12, пар. 1, б. „г“ Регламент Рим I включва в предмет­ния обхват на приложимото право към договора и погасяването/ прекратяването на задължението порад давност или преклузивен срок. Според договорния статут, ще се преценява началото на давността, нейната продължителност, основанията за спира­нето и прекъсването й, както и последиците от изтичането й. Така от едно и също право ще се регламентират предпоставките за възникване на дадено вземане, неговият размер, както и пе­риодът, след изтичането на който, то ще се счита за погасено. Следователно, уредбата съответства на изказаното още от Савини мнение, че давността се отнася към същността на за­дължението. Освен това чрез подчиняването на давността на договорния статут ще се предостави възможност на увредения да предявява своя иск, докато той не е погасен по това именно право във всяка държава, независимо какви давностни срокове се предвиждат според правото на сезирания съд. Това разреше­ние допринася и за избягване на , forum shopping“ – чрез него ще се попречи да бъде осъдено лице, което не би отговаряло според приложимото за договора право, но би могло да бъде отговорно според правото на сезирания съд, което познава по- дълги давностни срокове.

Съгласно чл. 12 пар 1 б. „д” Регламент Рим  ,приложимото към договора право ще урежда и последиците от неговата недействителност.

Регламента урежда материалната и формалната действителност.Чл. 10 параграф 1 от Регламента постановява,че съществуването и действителността на договора или на отделна разпоредба от него се определят от правото, което би ги уреждало,съгласно Регламента ако договорът или разпоредбата  бяха действителни.В българския текст на регламента обаче се използва понятието „сключване” на договора което изглежда по тясно, в сравнение с понятието „съществуване” на договора,използвано във френския и английския вариант.По уместно е да се използва второто понятие и да бъде отстранено несъответствието с  българския вариант.Понятието „съществуване обхваща всички елементи, необходими ,за да е налице договор.По специално става въпрос за проблеми като дали има две отделни волеизявления- оферта и приемане,насочени към сключването на договор, както и дали приемането е направено коректно, в точното време и по точния начин за това; дали волеизявлението е годно да породи като последица задължение по договор, дали и  за колко време офертата е неоттегляема, както и дали е необходимо основание ,за да е налице договор.

Понятието  „действителността” в обема на стълкновителната норма на чл.10 пар. 1 може да се дефинира с това което в теорията се определя като материална действителност и включва няколко проблема.Единият от тях е последиците от измамата ,грешката.заплахата насилието,както и други подобни недостатъци на съгласието върху действителността на договора.Включва се също в понятието дали договорът е недействителен,ако уврежда кредиторите,или противоречи на морала. Не на последно място материалната действителност обхваща законността на договора.

Въпреки общата разпоредба в чл.10 пар.,. пар. 2 на същия член урежда специална стълкновителна норма,която се отнася до съгласието, но само за съществуването, не за действителността му.Въз основа на тази специална норма страната може да се позовена правото на държавата, където е обичайното и местопребиваване,ако от обстоятелствата е видни, че не е разумно да се определят последиците от нейното поведение,в съответствие с правото уредено в пар. 1.Понятието „поведение следва да се тълкува като отнасящо се, както за действия, така и за бездействия на съответната страна.Фраза та „ако от обстоятелствата следва”означава че съдът трябва да вземе предвид всички обстоятелства в съответния случай, а не само тези, при които е действала страната, настояваща че не е изразила съгласие.

Чл. 11 пар. 3 съдържа специална стълкновителна норма за формата на едностранните волеизявления., предназначени да породят правни последици като например офертата.Едностранните волеизявления , напротив не са посочени изрично в текста на чл.10 от регламента за материалната действителност. Въпреки това се приема че  чл.10 се прилага по аналогия..[48]

Чл.11 урежда приложимото право към формалната действителност на договор и на едностранно волеизявление,предназначено да породи правни последици, във връзка с съществуващ или бъдещ договор.Нормите на първите три параграфа могат да бъдат определени като общи, доколкото се отнасят за всякакви договори или едностранни волеизявления, а нормите на пар. 4 и 5 като специални.[49]

Чл 11

Формална действителност

1. Договор, сключен между лица, които, или чиито представители, се намират в една и съща държава към момента на сключването му, е формално действителен, ако са спазени изискванията за форма на правото, което го урежда по същество съгласно настоящия регламент, или на правото на държавата, в която е сключен.
2. Договор, сключен между лица, които, или чиито представители, се намират в различни държави към момента на сключването му, е формално действителен, ако са спазени изискванията за форма на правото, което го урежда по същество съгласно настоящия регламент, или на правото на една от държавите, в която се намира една от страните или неин представител към момента на сключването, или на правото на държавата, в която е било обичайното местопребиваване на някоя от страните към този момент.
3. Едностранно волеизявление, предназначено да породи правни последици във връзка със съществуващ или бъдещ договор, е формално действително, ако са спазени изискванията за форма на правото, което урежда или би уреждало договора по същество съгласно настоящия регламент, или на правото на държавата, където е извършено волеизявлението, или на правото на държавата, в която е било обичайното местопребиваване към този момент на лицето, което го е извършило.
4. Параграфи 1, 2 и 3 от настоящия член не се прилагат за договори, които попадат в приложното поле на член 6. Формата на такива договори се урежда от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на потребителя.
5. Независимо от параграфи 1—4, договор с предмет вещно право върху недвижима вещ или наем на недвижима вещ се подчинява на изисквания за форма на правото на държавата, в която се намира вещта, ако съгласно това право:

а) тези изисквания важат независимо от държавата, в която е сключен договорът, и независимо от правото, което го урежда; и

б) тези изисквания не могат да бъдат отклонени чрез споразумение[50]

Регламента  включва разпоредба за противодействие срещу недееспособност в чл 13 който гласи: „Когато договор е сключен между лица, намиращи се в една и съща държава, физическо лице, дееспособно по правото на тази държава, може да се позове на недееспособността си по правото на друга държава само ако към момента на сключване на договоранасрещната страна е знаела за тази недееспособност или не е знаела за нея поради небрежност.”[51]

Зашитата срещу злоупотреба с недееспособност е приложима само спрямо физически лица.Разпоредбата на чл.13 съдържа двустранна стълкновителна норма,определяща приложимото материално право.Формулата на привързване сочи мястото на сключване на договора( lex loci contractus). Налице е случай на особена дерогираща стълкновителна уредба ,при която приложение на правото, което нормално би било меродавно за дееспособността на физическото лице ,е отклонена и се сочи правото по местосключване на договора.Привръзката се активира при наличието на обхванатите в обема факти и измества правото,традиционно уреждащо дееспособността на лкцето.[52]

Целта на разпоредбата на чл.13 от Регламента е да даде уредба на случаите на злоупотреба с недееспособност и да гарантира защитата на интересите на международната търговия и международния граждански обмен.[53]

Регламентът урежда също приложимото право към договорното при усложнения на страните.Въпросите за приложимото право към договорно прехвърляне на вземане и договорна суброгация са обхванати заедно,поради сходната им икономическа функция.Уредбата се състои в чл.14. В параграф 3 на чл.14 е включена законова квалификация  на договорно прехвърляне на вземане ,според която в предметния му обхват попада не само прякото прехвърляне на вземането,а и прехвърлянето му като обезпечение,залог или други обезпечителни права върху вземания. [54]

Относно обхвата на чл. 14 следва да се посочи,че той се прилага както за вземания, възникнали по договорен път, така и такива, произтичащи по силата на закона.

Стълкновителната уредба относно законовата  суброгация се  съдържа в чл.. 15 на Регламента Рим  I.Съгласно него когато едно лице кредитор има договорно вземане срещу друго лице – длъжник, и трето лице има задължение за или реално е изпълнило свое задължение да удовлетвори кредитора в изпълнение на това задължение,правото.което урежда задължението на третото лице да изпълни, се прилага, за да се определи дали и в каква степен третото лице има право да встъпи в правата на кредитора по отношение на длъжника,съгласно правото уреждащо отношението между кредитора и длъжника.

Уредбата на приложимото право при множество длъжници се урежда от  чл.16 на Регламента.Съгласно него,когато кредитор има права срещу няколко длъжници въз основа на едно и също основание ,  и един от длъжниците удовлетвори кредитора изцяло или частично,правото което урежда задължението на този длъжник към кредитора, регулира регресните му права спрямо останалите длъжници.Съгласно изречение 2 на същия член останалите длъжници могат да се противопоставят срещу в степента,позволена от правото, уреждащо техните задължения.

Чл. 17. определя прихващане, което не е договорено между страните. Договореното прихващане  се урежда от приложимото право.

Основание за това дава практиката по Виенската конвенция.Там прихващането не е уредено но се приема като част от договорния статут[55].Както в римската конвенция така и в регламента прихващането спада към различни способи за погасяване на задълженията.С оглед на приемствеността на двата акта неуреденото договорно прихващане се урежда от общите правила на приложимото право към договорите,съответно попада в  обхвата на чл.3 или 4. от Регламента.

В чл. 17  изрично е посочено, че става въпрос за случаите,когато прихващането не е договорно.Прихващането в изпълнение на договор се урежда от общите правила на приложимото право към договорите,съответно попада в  обхвата на чл.3 или 4. от Регламента.

Според  чл. 17 извън случаите на договорно прихващане, приложимото към прихващането право  е това, което урежда вземането, за което се предявява прихващане. Предпочитането на правото на  вземането цели длъжникът, който не е инициирал прихващане, да бъде защитен, съгласно известното му право.

Договорите за превоз се уреждат от чл.5.

Пар.1  обхваща договора за превоз на стоки. Приложимо при липса на избор е правото по обичайното местопребиваване на превозвача,при условие,че мястото на предаване и мястото на доставяне, или обичайното местопребиваване  на товародателя е в същата държава в противен случаи се прилага правото, в която се намира договореното между страните място на доставяне.

При липса на избор съгласно чл.5 пар 2 при договора на превоз на пътници приложимото право е правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на пътника,при условие,че мястото на заминаване ли мястото на местоназначението е в тази държава.Ако тези изисквания не са изпълнени,се прилага правото на държавата по обичайното местопребиваване на превозвача.

Приложимото право по чл.5  е алтернативно и условно.[56]

Автономията на волята е ограничена при договорите за превоз.Може да бъде избрано само правото по обичайното местопребиваване на пътника; или обичайното местопребиваване на превозвача; правото по мястото на централно управление на превозвача;  по мястото на заминаване; или правото по местоназначението

По отношение на тълкуването на договори за превоз на стоки не се предвижда изменение по същество спрямо член 4, параграф 4, трето изречение от Римската конвенция.Следователно договорите за еднократен чартърен превоз и други договори, чийто основен предмет е превозът на стоки, следва да се смятат за договори за превоз на стоки(Съображение 22).

Понятиета товародател и превозвач се се тълкуват автономно.Според Съображение 22 „товародател“ следва дазначава всяко лице, което сключва с превозвач договор з апревоз, а понятието „превозвач“ следва да означава страната по договора, която се задължава да превози стоките, независимо от това дали самата тя извършва превоза или местоназначението..

Параграф 3 въвежда дерогираща клауза, като когато липсва избор и договорът е по тясно свързан с държава различна от пар 1 и 2 се прилага правото на тази държава.

Регламент Рим I урежда договорите,  които едната страна е икономически по слаба.

Потребителските договори са защитени в случаи,че професионалистът извършва своята търговска или професионална дейност в държавата в която е  обичайното мастопребиваване на потребителя или по какъвто и да е начин насочва тази дейност към съответната държава или към няколко държави.И в двата случая е необходимо договорът да попада в тази дейност

От друга страна чл. 6 пар. 4. изброява изчерпателно по кои потребителски договори, макар и сключени при условията на чл.6 пар. 1 не могат да се ползват от закрилата на особената стълкновителна уредба.[57]

4. Параграфи 1 и 2 не се прилагат за:

а) договор за доставка на услуги, когато услугите трябва да бъдат предоставени на потребителя изключително в държава, различна от тази, в която е обичайното му

местопребиваване;

б) договор за превоз, различен от договор за пакетно пътуване по смисъла на Директива 90/314/ЕИО на Съвета от 13 юни 1990 г. относно пакетните туристически пътувания,

пакетните туристически ваканции и пакетните туристически обиколки

в) договор за вещно право върху недвижима вещ или за наемна недвижима вещ, различен от договор за право на временно ползване на недвижима собственост по смисъла на Директива 94/47/ЕО;

г) права и задължения, които съставляват финансов инструмент, и права и задължения, които съставляват реда и условията за емитирането или публичното предлагане и публичните предложения за изкупуване на прехвърлими ценни книжа и записването и обратното изкупуване на дялови единици в предприятия за колективно инвестиране,

доколкото тези действия не съставляват предоставяне на финансова услуга;

д) договор, сключен в рамките на вида система, попадаща в обхвата на член 4 параграф 1, буква з)[58]

Потребителските договори ограничават автономията на волята е ограничена от нормите който при липса на избор  биха били приложими и не могат да бъдат отклонени чрез споразумение.

Застрахователните договори са уредени в чл. 7. Той се прилага към определяне на приложимото право на т. нар преки застраховки. От приложното му поле са изключени презастрахователните договори. Преките застраховки покриващи различен от голям риск не попадат в предметния обхват на стълкновителните норми въведени в чл. 7 без да са изключени от предметния обхват на Регламента.[59]

Чл. 7. пар 2 урежда договора за застраховка,покриваш голям риск според чл.5 б.г от Първа директива на Съвета 73/239/ относно координирането на законовите подзаконовите и административните разпоредби относно достъпа до и упражняване то на пряка застрахователна дейност(различна от животозастраховането).В последствие тази директива е изменена с директива 2005/68/ЕО на Европейския парламент и съвета.[60].Понастоящем действа Директива 2009/138/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 година относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност .Понятието „Голям риск” според директивата е посочено в зависимост от стойността на полицата ксто са посочени класовете рискове които са обхванати в приложението към директивата.Пар 2 се прилага независимо от  това дали покрития риск се намира на територията на държава-членка.(чл.7 пар. 1.).В споменатата материя на договори покриващи голям риск е възможно да бъде избрано приложимо право.Ако не е упражнена автономия на волята договорът за застраховка се урежда от правото на държавата където е обичайното местопребиваване на застрахователя. Когато от всички обстоятелства е видно че има по тясна връзка с друга държава прилага се това право.(чл.7 пар. 2).

В пар 3 е дадено ограничение на автономия на волята на договорите извън обхвата на пар. 2.

3. В случай на договор за застраховка, различен от договор,попадащ в рамките на параграф 2, страните могат в съответствие счлен 3 да изберат само следното за приложимо право:

а) правото на всяка държава-членка, където е разположенрискът към момента на сключване на договора;

б) правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на титуляря на застрахователната полица;

в) за договор за застраховка живот — правото на държавата-членка, чийто гражданин е титулярят на застрахователнатаполица;

г) за договори за застраховка, покриващи рискове, които се ограничават до събития, настъпили в една държава-членка, различна от държавата-членка, където е разположен рискът— правото на тази държава-членка;

д) когато титулярят на застрахователната полица по договор,попадащ в приложното поле на настоящия параграф, осъществява търговска или промишлена дейност или

упражнява свободна професия и договорът за застраховка покрива два или повече риска, свързани с тези дейности, и те са разположени в различни държави-членки — правото на всяка от съответните държави-членки или правото на

държавата по обичайното местопребиваване на титуляря на полицата.

Когато в случаите, определени в буква а), б) или д), посочените държави-членки дават по-голяма свобода на избор на приложимо право към договор за застраховка, страните могат да се възползват от тази свобода(чл.7 пар.3 )

Ако не е  упражнена автономия на волята договорът се определя от правото на държавата където е разположен рискът към момента на сключване на договора.

За целите на регламента регламента държавата където е разположен риска се определеля е определя в съответствие с разпоредбитена член 2, буква г) от Втора директива 88/357/ЕИО на Съвета от 22 юни 1988 г. относно координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби, отнасящи се до прякото застраховане, различно от животозастраховането, и за формулиране на разпоредби за улесняване на ефективнотоупражняване на свободата на предоставяне на услуги (1), а вслучая със застраховки живот държавата, в която е разположен рискът, е държавата на ангажимента по смисъла на член 1, параграф 1, буква ж) от Директива 2002/83/ЕО. Втора директива 88/357/ЕИО на Съвета от 22 юни 1988 г. относно координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби, отнасящи се до прякото застраховане, различно от животозастраховането, и за формулиране на разпоредби за улесняване на ефективнотоупражняване на свободата на предоставяне на услуги и Директива 2002/83/ЕО са изменени от Директива 2009/138/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 година относно започването и упражняването на затрахователна и презастрахователна дейност както е посочено в самата директива  зас държава-членка, в която е разположен рискът“ означава всяка една от следните: държавата-членка, в която е разположено имуществото, когато застраховката се отнася до сграда или сгради и това, което се намира в тях, доколкото намиращото се в тях е покрито със същата застрахователна полица; държавата-членка по регистрация, когато застраховката се отнася до превозни средства от всякакъв вид;

държавата-членка, в която титулярът на полицата е направил застраховката в случаите на полици с продължителност от четири месеца или по-малко, покриващи рискове по пътуване или ваканции, независимо от класа им; във всички случаи, които не са изрично упоменати в букви предните три хипотези-държавата-членка, в която е установено едно от следните: обичайното пребиваване на титуляра на полицата; или ако титулярът на полица е юридическо лице, установяването на титуляра, за което се отнася договорът.[61]

Параграф 4 б.а) и б) урежда зачитането на особените повелителни норми налагащи задължителни застраховки и осигуряващи застрахователно покритие:

4. Следните допълнителни правила се прилагат по отношениена договорите за застраховка, обхващащи рискове, за коитодадена държава-членка налага задължение за сключване на застраховка:

а) договорът за застраховка не изпълнява задължението за сключване на застраховка, освен ако не съответства на специалните разпоредби, отнасящи се за тази застраховка,

установени от държавата-членка, която налага задължението. Когато правото на държавата-членка, в която е разположен рискът, и правото на държавата-членка,

налагаща задължението за сключване на застраховка, сипротиворечат взаимно, предимство има последното право;

б) чрез дерогация от разпоредбите на параграфи 2 и 3 държава-членка може да предвиди договорът за застраховка да се урежда от правото на държавата-членка, която[62]

Чл. 8 е озаглавен индивидуални трудови договори.От самото заглавие става ясно че разпоредбата няма да се прилага по отношение на колективни трудови договори..Следователно правото ,приложимо към колективни трудови договори, ще се осъществи съгласно общите правила на на чл.3 и 4 от регламента.Въпреки това  би следвало да се приеме, че ако условия от колективен договор бъдат включени в индивидуален трудов договор, прилага се чл. 8.[63]

Понятието за „индивидуален трудов договор“ следва да се формира по пътя на автономното (сравнителноправно) квалифициране. То трябва да съ­образява съдебната практика, доктрината и позитивното право на държавите членки, както и съдебната практика на Съда на Европейските общности. В сравнителноправен план съществува единство“, че за да е налице един тру­дов договор, трябва да са изпълнени следните четири предпоставки:да се поема задължение за предоставяне на услуги срещу заплащане; да е налице задължение за следване на нарежданията на работодателя; да е налице интегриране на работника или служителя в организацията и предприятието на работодателя; да е налице икономическа и лична зависимост от работодателя, който носи риска от осъществяваната дейност. Без значение е наименованието на договора. Определящо е действително­то отношение между страните.[64]

Чл.8 параграфи 2,3,4 установява специални правила за определяне правото, приложимо към индивидуалните трудови договори, когато не е налице автономия на  волята.Параграфи 2 и 3 установяват презумции по отношение на приложимото право, които са оборими, ако от обстоятелствата като цяло, става ясно, че договорът е по тясно свързан, с друга държава, чието право се прилага в последния случай.[65]

Когато индивидуалното трудово право не е избрано се прилага правото на държавата по обичайното полагане на труда(чл. 8 пар. 2).Чл. 8 пар. 3 въвежда правилото, че държава  където се полага труда обичайно не се смята променена, ако работникът е временно нает в друга държава.Според  Зелената книга[66], това означава работникът да бъде изпратен в чужбина за определен период от време или изпълнение на конкретна задача.Темпоралния момент  не е определен.Остава на съда да реши каква е продължителността на периода,, след изтичането на който труда престава да бъде временен.[67].

Чл 8 пар 3 се прилага, когато работникът не извършва обичайно своя труд в една държава.Според Зелената книга става въпрос за случаи, когато работата е извършвана обичайно в две или повече държави, не е в определена държава или в място което не е в държава например  на кораб на сонда.[68]

При горните обстоятелства приложимо ще бъде правото на държавата,в която се намира мястото на стопанска дейност, чрез която работникът или служителят е бил нает.Чл.8 не предвижда като условие мястото на дейност ,чрез което работника е нает да бъде място на дейност на работодател.Постоянната съдебна практика приема обаче че трябва да е налице някаква степен на постоянно присъствие  или представителство на работодателя в тази държава.[69]

При споразумение между страните изборът на приложимо право не може да лиши работника от защитата предоставена му от разпоредбите, които не могат да бъдат отклонени чрез споразумение, съгласно правото, което при липса на избор би било приложимо (чл.8 пар. 1).

Целта на ограничаването на автономия на волята в областта на договорите с по слаба страна е да се предотврати злоупотреба със  свободата на страните да определят приложимо право и да защити икономически по слабата страна.[70]

Настоящият регламент се прилага за договори, сключени след 17 декември 2009 г. Изключение прави чл. 26, който започва да се прилага от 17 юни 2009

Що се отнася за действието на действието на Регламента спрямо държавите-членки съгласно чл. 4 пар. 4 някои разпоредби на Регламента са задължителни за всички държави-членки без изключение.Става дума за чл. 3 пар. 4, относно пределите на автономия на волята и за чл.7,относно застрахователните договори.Забраната за дерогиране чрез споразумение на страните на повелителните разпоредби на              Общностният правопорядък брани интересите на ЕС.Относно чл.7 идеята е да се осигури закрила на титуляра на полицата на територията на всички държави-членки.

Останалите разпоредби са в сила за държавите-членки с изключение на Дания.Съгласно членове 1 и 2 от Протокола, относно позицията на Дания, приложен към ДЕС и ДЕО, Дания не взема участие в приемането на Регламент Рим I, не е обвързана с него и не го прилага.(съображение 46).Макар че  при приемане на Регламента  в съответствие  с чл.1 и 2 от Протокола, относно позицията на  Обединеното кралство и  Ирландия, приложен към ДЕО, и без да засяга чл.4 от посочения протокол, Обединеното кралство не взима участие в приемането на Регламента, не е било обвързано от него и не го прилага но в последствие след щироко обсъждане и допитване до бизнес – средите това положение се променя.Обединеното кралство отправя искане на 24 юли 2008 година до Комисията за приемане на Регламента. Комисията удобрява  искането. Регламента започва приложението си от същата дата както и в другите държави-членки.[71]

По отношение на действието спрямо лицата на Рим I, то трябва да се имат предвид характеристиките му като акт на общностното право.

Регламентът има общо действие, което означава, че визира общи или абстрактни категории лица (според практиката на СЕО) това е един нормативен акт по дефиниция. Регламентът е задължителен в целостта си и по тази причина не може да се прилага частично или избирателно.Прилага се директно във всички ДЧ и поражда последици(права и задължения) по отношение на държавите и частните лица без намеса на национални норми. [72]

С директен ефект е тази правна норма,която незабавно и директно предоставя на частноправните субекти (физически и юридически лица )субективни права ,които трябва да бъдат признати и защитени от националните съдилища.Директния ефект се  отнася до защита на създадени от правната норма субективни права  на индивида пред национален съд.[73]

Автономното международно частно право на ЕС се намира в две основни форми на зависимост спрямо националното международно частно право на отделните държави- членки: 1) то може да го замени изцяло, т.е. да го дерогира, и 2) да допълва националното международно частно право.[74]

Най-известният пример за акт на ЕО в материята на международното частно право, който в рамките на своето приложно поле дерогира напълно националното международно частно право, е Римската конвенция за приложимото право към договорните задължения. При трансформирането й в регламент нейният начин на приложение не се променен.. Причината  за дерогирането на националното право е, че разглежданият нормативен акт в рамките на своя предметен обхват урежда приложимото право към всички групи договорни отношения с международен елемент. Поради това се приема, че той има универсално приложно поле . Универсалността на европейския акт означава ненужност на аналогична национална международно част- ноправна уредба. Противното разрешение – запазване на договорното международно частно право на отделните държави, освен че представлява нарушаване на принципа за предимство на правото на ЕО – би довело до успоредното съществуване на две системи от стьлкновителни правила: едната – важаща за отношения между държави- членки, а другата – за отношения с трети страни. [75]

При сезирана с казус относно договорно отношение съдът на държава-членка съответно, българския съд  преминава през няколко етапа. На първо място, подлежащото на уреждане  отношение  трябва да бъде квалифицирано като договорно. Понятието се тълкува автономно. На следващо място се проверява съотношението с други източници, например Виенската конвенция за Международна продажба на стоки 1980 има превилигирован стратут.Ако няма дерогиращи актове се проверява дали договорното отношение не попада в изключенията на чл.1 пар.1.Ако отношението не попада в изключенията се преминава към определяне на приложимото право като като се започне с проверка по чл.3 вкл. Във.връзка с членове 5,6,7,8.Ако страните  не са избрали приложимо право следва да се провери дали няма договор за превоз или по слаба страна .Ако няма от този вид договори се проверява обективно приложимото право по чл.4..

Както и да се достигне до обективно приложимото право, след определянето му следва да се направи проверка за обхвата на приложимото право.Определят се отношенията включени в договорния статут и тези за които има самостоятелни стълкновителни норми.

Последната дейност,която трябва да се приложи е  да се провери дали отделните елементи на договорния статут не са  уредени от особени повелителни норми на сезирания съд.Ако е така ще се приложи lex fori, а не приложимото по същество право.Освен това трябва да се провери дали резултатите от прилагане на чуждото право не водят до несъвместимост с обществения ред.И на последно място трябва да се вземе предвид чл.18, който има нарочни норми , които посочват приложимото право, определящо кои доказателствени средства са допустими, какви за законовите презумции и как се разпределя доказателствената тежест.[76]

Заключение:

В изследването се анализираха въпросите, свързани с договорните отношения по Регламент Рим I.

Чрез анализиране на целите на Регламента се разкрива ролята на регламента в посочената материя. Съотношението с други източници показва местото му в МЧП и в частност МЧПЕС.Дава се категоричен отговор на въпроса защо е необходимо да бъде издаден нормативен акт в областта на общностната материя.

С настоящата работа се изясни правната същност на договорните отношения уредени от Регламента.Разглежда се приложимото право в своята съвкупност, автономия на волята и ограничаванете и , обективни привръзки, договори защитаващи по слабата страна и договори за превоз.Обхванаха се въпросите за договорния статут, действителността, както и при отклонение на договорното отношение.

Дипломната работа посочва действието на Регламента във времето, пространството и спрямо лицата.

Понастоящем регламент Рим е действащо право. В дипломната работа се доказва преимуществото  му в сравнение с Римската конвенция.

В бъдеще предстои да възникнат нови  въпроси относно договорните отношения.Дали Регламента ще отговори на динамичните промени или ще бъде издаден нов акт, който да го замени предстои да се разбере.

Източници:

1. 2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела
2. «Автономия на волята в международното частно право»-Годишник наСдружение на стипендиантите на Сасакава в България;София,2008г.;
3. Тодор Тодоров «Международно частно право – Европейският съюз и Република България» София, изд. Сиби 2010г.;
4. Проф. д-р Н. Натов «Квалификацията lege fori в международното частно право» -статия, сп. Нотариален бюлетин №3/2007г. с. 60-67;
5. Проф. д-р Н. Натов «Процесуални норми на съвременното българско международно частно право»,-статия, сп. Нотариален бюлетин №1/2009г.;

6.. Дафина Сърбинова «Отново за обективно приложимото право към договорите», статия, (сп. Съвременно право, Брой 1, 2012 г.)

7.Дафина Сърбинова«Някои тенденции при избора на приложимо право към договорите и неговите ограничения», статия, (сп. Юридическисвят, Брой 1, 2012 г.)

8. Николай Натов, Боряна Мусева, Ясмина Андреева, Станислав Йордански, Теодора Ценова,Дафина Сърбинова,Васил Пандов,Захари Янакиев,Николай Бандаков, Цветан Крумов „Регламентът „Брюксел I’’ коментар” изд.Сиела 2012
9. Жасмин Попова „Право на Европейския съюз”изд.Сиела 2011
10. Боряна Мусева „Из лабиринта на международната компетентност по граждански и търговски дела,статия,Боряна Мусева”(сп.Юридически свят ,бр.2 ,2006)
11. Николай Натов „Регламентите „Брюксел I’’ и „ Рим I’’ -обща характеристика и съотнощение ”( БСУ Юридически сборник том 18, 2011)

12.Новата уредба на договорните задължения в общностното право (Регламент (ЕО) № 593/2008 – Рим І – В: Сборник в памет на проф.д-р Живко Сталев, С, Сиела, 2009, с.407-467;

13.Боряна Мусева  „ВРЪЗКА И ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО И ЕВРОПЕЙСКОТО МЕЖДУНАРОДНО ЧАСТНО ПРАВО ЮРИДИЧЕСКИ СВЯТ 2/2007

14.Боряна Мусева „Прихващането в Международното частно право”

15.Жак Клод  Готрон – Европейско право  студии по право превод от френски Атанас Семов, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Институт по Европейско право София 2006

15.Иван Владимиров <<Международно търговско право>> изд.<<РОМИНА>> ,София 2005

16. By Norman Pepe –„ Rome I and Rome II: A Handbook to Determine the Law Governing 17. Contractual and Non-Contractual Obligations ‘
17. Б.Мусева „Определяне на приложимото право към индивидуалния трудов договор според правото на Европейския съюз” сб „ Актуални проблеми на трудовото и осигурителното право”том III 2009 г.статия

19.Европа изд.Дамян Янков 2007

20. Орлин Борисов Право на Европейския съюз” изд. Арго ,София 2005”)
21. Б.Мусева „Деликтът в международното частно право” изд.Сиби, София 2011
22. Б. Мусева «Международно частно право – част I (граждански и търговски дела – международна компетентност, приложимо право и екзекватура)» София, изд. Сиби 2012г.;
23. http://europa.eu/ Official website of the European Union;
24. . http://eur-lex.europa.eu/bg/index.htmAccess to European Union law;

25 . Регламент 593/2008 (Рим I) и Конвенцията на ООН за международната продажба на стоки (Виенска конвенция) – кратък анализ на приложимите им полета  – статия Tasheva end partners: taschevapartner.com/bg‎

26. Договори на ЕС.Съдебна практика. Изд. Сиби  2009

[1] 12. Николай Натов „Регламентите  „Брюксел I’’ и „ Рим I’’ – обща характеристика и съотнощение ”( БСУ Юридически сборник том 18, 2011)

[2] http://europa.eu/          Official website of the European Union;

[3] http://eur-lex.europa.eu/bg/index.htmAccess to European Union law;

[4] [4] http://eur-lex.europa.eu/bg/index.htmAccess to European Union law;

[5] http://eur-lex.europa.eu/bg/index.htmAccess to European Union law;

[6] http://eur-lex.europa.eu/bg/index.htmAccess to European Union law;

[7]Николай Натов „Регламентите  „Брюксел I’’ и „ Рим I’’ – обща характеристика и съотнощение ”( БСУ, Юридически сборник том 18, 2011)

[8]  Б. Мусева «Международно частно право – част I (граждански и търговски дела – международна компетентност, приложимо право и екзекватура)» София, изд. Сиби 2012г.;

[9] Николай Натов „Регламентите  „Брюксел I’’ и „ Рим I’’ -обща характеристика и съотнощение ”( БСУ Юридически сборник том 18, 2011)

[10] 2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела

[11] Николай Натов „Регламентите  „Брюксел I’’ и „ Рим I’’ -обща характеристика и съотнощение ”( БСУ Юридически сборник том 18, 2011)

[12] Новата уредба на договорните задължения в общностното право (Регламент (ЕО) № 593/2008 – Рим І – В: Сборник в памет на проф.д-р Живко Сталев, С, Сиела, 2009, с.407-467;

[13] Николай Натов „Регламентите  „Брюксел I’’ и „ Рим I’’ -обща характеристика и съотнощение ”( БСУ Юридически сборник том 18, 2011)

[14] Николай Натов „Регламентите  „Брюксел I’’ и „ Рим I’’ -обща характеристика и съотнощение ”( БСУ Юридически сборник том 18, 2011)

[15] Новата уредба на договорните задължения в общностното право (Регламент (ЕО) № 593/2008 – Рим І – В: Сборник в памет на проф.д-р Живко Сталев, С, Сиела, 2009, с.407-467;

[16]. Николай Натов „Регламентите  „Брюксел I’’ и „ Рим I’’ -обща характеристика и съотнощение ”( БСУ Юридически сборник том 18, 2011)

[17] Николай Натов „Регламентите  „Брюксел I’’ и „ Рим I’’ -обща характеристика и съотнощение ”( БСУ Юридически сборник том 18, 2011)

[18] Новата уредба на договорните задължения в общностното право (Регламент (ЕО) № 593/2008 – Рим І – В: Сборник в памет на проф.д-р Живко Сталев, С, Сиела, 2009, с.407-467;

[19] Пак там

[20] 2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела

[22]  Боряна Мусева  „ВРЪЗКА И ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО И ЕВРОПЕЙСКОТО МЕЖДУНАРОДНО ЧАСТНО ПРАВО ЮРИДИЧЕСКИ СВЯТ 2/2007’

[23] Новата уредба на договорните задължения в общностното право (Регламент (ЕО) № 593/2008 – Рим І – В: Сборник в памет на проф.д-р Живко Сталев, С, Сиела, 2009, с.407-467

[24] Николай Натов „Регламентите  „Брюксел I’’ и „ Рим I’’ -обща характеристика и съотнощение ”( БСУ Юридически сборник том 18, 2011)

[25] Николай Натов „Регламентите  „Брюксел I’’ и „ Рим I’’ -обща характеристика и съотнощение ”( БСУ Юридически сборник том 18, 2011)

[26] Тодор Тодоров «Международно частно право- Европейският съюз и Република България» София, изд. Сиби 2010г.

[27] Николай Натов, Боряна Мусева,Ясмина Андреева ,Станислав Йордански, Теодора Ценова,Дафина Сърбинова,Васил Пандов,Захари Янакиев,Николай Бандаков, Цветан Крумов „Регламентът „Брюксел I’’ коментар” изд.Сиела 2012

[28] Николай Натов „Регламентите  „Брюксел I’’ и „ Рим I’’ -обща характеристика и съотнощение ”( БСУ Юридически сборник том 18, 2011)

[29] . Николай Натов „Регламентите  „Брюксел I’’ и „ Рим I’’ -обща характеристика и съотношение ”( БСУ Юридически сборник том 18, 2011)

[30] Пак тук

[31] By Norman  Pepe –„ Rome I and Rome II: A Handbook toDetermine the Law Governing Contractual and Non-Contractual Obligations  ‘

[32] Новата уредба на договорните задължения в общностното право (Регламент (ЕО) № 593/2008 – Рим І – В: Сборник в памет на проф.д-р Живко Сталев, С, Сиела, 2009, с.407-467

[33] Регламент 593/2008 (Рим I) и Конвенцията на ООН за международната продажба на стоки (Виенска конвенция) – кратък анализ на приложимите им полета  – статия Tasheva end partners: taschevapartner.com/bg‎

[34] Иван Владимиров <<Международно търговско право>> изд.<<РОМИНА>> ,София 2005

[35] Регламент 593/2008 (Рим I) и Конвенцията на ООН за международната продажба на стоки (Виенска конвенция) – кратък анализ на приложимите им полета  – статия Tasheva end partners: taschevapartner.com/bg‎

[36] Новата уредба на договорните задължения в общностното право (Регламент (ЕО) № 593/2008 – Рим І – В: Сборник в памет на проф.д-р Живко Сталев, С, Сиела, 2009, с.407-467;

[37] Брюксел I’’ и „ Рим I’’ -обща характеристика и съотнощение ”( БСУ Юридически сборник том 18, 2011)

[38] 2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела

[39] Дафина Сърбинова «Отново за обективно приложимото право към договорите», статия, (сп. Съвременно право, Брой 1, 2012 г.)

[40] 2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела

[41] . Николай Натов, Боряна Мусева, Ясмина Андреева, Станислав Йордански, Теодора Ценова,Дафина Сърбинова,Васил Пандов,Захари Янакиев,Николай Бандаков, Цветан Крумов „Регламентът „Брюксел I’’ коментар” изд.Сиела 2012

[42] 2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела

[43] Николай Натов, Боряна Мусева, Ясмина Андреева, Станислав Йордански, Теодора Ценова,Дафина Сърбинова,Васил Пандов,Захари Янакиев,Николай Бандаков, Цветан Крумов „Регламентът „Брюксел I’’ коментар” изд.Сиела 2012

[44] , 2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право къмор договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела

[45] Проф. д-р Н. Натов «Квалификацията lege fori в международното частно право» -статия, сп. Нотариален бюлетин №3/2007г. с. 60-67;

[46] 2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела

[47] Дафина Сърбинова«Някои тенденции при избора на приложимо право към договорите и неговите ограничения», статия, (сп. Юридическисвят, Брой 1, 2012 г.)

[48] 2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела

[49] Пак там

[50] Мусева «Международно частно право – част I (граждански и търговски дела – международна компетентност, приложимо право и екзекватура)» София, изд. Сиби 2012г.;

[51] Пак там

[52] 2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела

[53] Пак там

[54] 2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела

[55] Боряна Мусева „Прихващането в Международното частно право”

[56] . 2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела

[57] . 2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела

[58] Б. Мусева «Международно частно право – част I (граждански и търговски дела – международна компетентност, приложимо право и екзекватура)» София, изд. Сиби 2012г.;

[59] 2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела

[60] Б. Мусева «Международно частно право – част I (граждански и търговски дела – международна компетентност, приложимо право и екзекватура)» София, изд. Сиби 2012г.;

[61] http://eur-lex.europa.eu/bg/index.htmAccess to European Union law

[62] Пак там

[63] 1. 2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела

[64] . Б.Мусева  „Определяне на приложимото право към ндивидуалния трудов договор според правото на Европейския съюз” сб „ Актуални проблеми на трудовото и осигурителното право”том III  2009г.статия

[65] 2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела

[66] Зелените книги са документи, предназначени да  предизвикат дебати на европейско ниво по основните политически цели в определени области.Те се публикуват от Европейската комисия.Предприетите въз основа на Зелена книга  консълтации и обсъждания могат да бъдат публикувани в Бяла книга,в която се представят конкретни мерки за съвместни действия  от страни на ЕС(Европа изд.Дамян Янков 2007).Държавите членки са длъжни да се съобразяват с мненията на Комисията в противен случай тя може да сезира СЕС (Орлин Борисов  „Право на Европейския съюз” изд. Арго ,София 2005”)

[67] 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела

[68] Пак там

[69] Пак там

[70] «Автономия на волята в международното частно право»-Годишник наСдружение на стипендиантите на Сасакава в България;София,2008г.;

[71] 2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела

[72] Жак Клод  Готрон- Европейско право  студии по право превод от френски Атанас Семов Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Институт по Европейско право София 2006

[73] Жасмин Попова „Право на Европейския съюз”изд.Сиела 2011

[74] Боряна Мусева  „ВРЪЗКА И ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО И ЕВРОПЕЙСКОТО МЕЖДУНАРОДНО ЧАСТНО ПРАВО ЮРИДИЧЕСКИ СВЯТ 2/2007

[75] Пак там

[76]  2009г.; 1.Проф. Д-р Н. Натов, д-р Б. Мусева, д-р Я. Методиеска, Д. Сърбинова, Т. Ценова, Ц. Крумов, С. Йордански, Н. Бандаков, З. Янакиев, В. Пандов «Регламентът «Рим І»Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим І)» изд. Сиела