Критичен поглед към новия чл. 116а ЗЗД
В Държавен вестник, бр. 42 от 22.05.2018г., беше обнародван ЗИД на ГПК. Чрез пар. 11 от Заключителните разпоредби на посочения закон се създаде новата разпоредба на чл. 116а ЗЗД, според която: „Когато вземането е предявено частично, давността се спира или прекъсва само за предявената част“.[i] С оглед на това, ще си позволя да поставя два въпроса относно тълкуването на чл. 116а ЗЗД, които ми се струва, че за вбъдеще ще ангажират вниманието на юридическата общност в България.
Каква е целта на законодателя, преследвана чрез приемането на новия чл. 116а ЗЗД?
Това е въпрос, който се отнася към историческото тълкуване на разпоредбата на чл. 116а ЗЗД. Мисля, че няма как да се отговори категорично на този въпрос, тъй като самият законодател не е положил усилие да ни запознае с мотивите си. В ЗИД на ГПК липсват каквато и да е аргументация за предлаганото допълнение в ЗЗД.[ii] При обсъждане на текста на чл. 116а ЗЗД, според информацията в сайта на Народното събрание, липсва какъвто и да е дебат между членовете на Комисията по правни въпроси.[iii] Липсва каквото и да е обсъждане на текста при приемането му на второ четене в пленарна зала в Народното събрание.[iv] Поради това ми се струва, че всеки опит да се търси целта на законодателя, основан на законодателната процедура по приемане на пар. 11 от Заключителните разпоредби на ЗИД на ГПК, е изначално обречен на провал.
Може да се спекулира обаче като се посочи, че вмомента въпросите относно частичния иск и погасителната давност са актуални във връзка с образуваното тълкувателно дело № 3 от 2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС.[v] С приемането на новия чл. 116а ЗЗД може да се търси предварително оказване на влияние върху отговорите на поставените пред ВКС въпроси. Ако целта е била такава, което може само да се предполага, трябва да се разясни, че разпоредбата на чл. 116а ЗЗД притежава материалноправен характер.[vi] Видно от нейното съдържание, тя регулира въпроси относно спирането и прекъсването на погасителната давност. Поради това трябва да се приложи правилото за действие на нормите във времето по чл. 14, ал. 1 ЗНА относно заварените факти и правоотношения, според което обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба.[vii] По аргумент от противното, след като в ЗИД на ГПК липсва такава изрична разпоредба, то чл. 116а ЗЗД ще се прилага само за тези факти и правоотношения, които са възникнали занапред. Тоест, след влизането в сила на ЗИД на ГПК.
Този извод поставя един следващ въпрос. Дали съдиите от ВКС ще търсят разграничение между двата времеви периода – преди и след влизане в сила на чл. 116а ЗЗД. Ще изведат ли съдиите два различаващи се по своето съдържание принципни отговора относно спирането и прекъсването на погасителната давност при предявяване на частичен иск, или ще изведат един отговор, относим и към двата времеви периода, без да се взема предвид чл. 14, ал. 1 ЗНА? Струва ми се, че това е въпрос, който ще намери отговор едва при приемане на Тълкувателното решение по тълкувателно дело № 3 от 2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Безспорно обаче може да се твърди, че разпоредбите на чл. 14, ал. 1 ЗНА и чл. 116а ЗЗД ще поставят нов нюанс в дискусиите между съдиите, който тепърва ще даде своите „плодове“.
Какво значение трябва да се влага в използвания от законодателя разделен съюз „или“ в чл. 116а ЗЗД?
При търсене на отговор на този въпрос трябва да се посочи, че буквалното тълкуване на чл. 116а ЗЗД може да доведе до извода, че използваният от законодателя разделителен съюз „или“ насочва към две алтернативни правни последици при предявяване на частичен иск – или погасителната давност се прекъсва, или се спира.
Струва ми се, че този извод би бил погрешен. Аргумент за това е съобразяването на разпоредбите на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД и чл. 116, б. „б“, предл. първо ЗЗД. Според тях винаги при предявяване на иск като последица настъпват две кумулативни правни последици относно погасителната давност – тя спира да тече по време на висящия процес и се прекъсва с предявяването на иска. Тези две последици настъпват едновременно.[viii] Поради това мисля, че използваният разделителен съюз „или“ е инкорпориран непрецизно в законовия текст. Налице е качествено несъответствие между буквата на закона и духа на закона. Това води до нуждата от извършване на поправително тълкуване[ix] на разпоредбата на чл. 116а ЗЗД. Тя трябва да се тълкува в следния смисъл: „Когато вземането е предявено частично, давността се спира или и прекъсва само за предявената част“.
Въпреки предложението ми за поправително тълкуване на чл. 116а ЗЗД, може да се обмисли de lege ferenda разпоредбата на чл. 116а ЗЗД да бъде изменена и разделителният съюз „или“ да бъде заменен с „и“. Струва ми се, че този подход като че ли би внесъл най-голяма сигурност в правния мир.
С оглед на гореизложеното, искам да посоча, че поставените въпроси и направените изводи представляват опит за провокация за започване на дискусия сред юристите. Надявам се в рамките на тази дискусия да бъдат изведени всички възможни аргументи относно тълкуването на новия чл. 116а ЗЗД, измежду които да бъдат предпочетени тези, които стъпват на най-прецизната правна логика и водят до най-справедливи резултати.
[i] Вж. http://dv.parliament.bg/DVWeb/showMaterialDV.jsp;jsessionid=E0B01E1736B2F0080357475D56453C24?idMat=126432.
[ii] Вж. http://parliament.bg/bills/44/802-01-8.pdf.
[iii] Вж. http://www.parliament.bg/bg/parliamentarycommittees/members/2577/reports/ID/8028.
[iv] Вж. http://www.parliament.bg/bg/plenaryst/ns/51/ID/6163.
[v] Вж. http://www.vks.bg/Dela/2016_03_%D0%9E%D0%A1%D0%93%D0%A2%D0%9A_%D0%BF%D0%BE%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B8_%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B0.pdf.
[vi] Вж. Велинов, Л. Погасителна давност по българското частно право. С.: Фенея, 2008, 24-25.
[vii] Вж. Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, 52–53. За разлика от материалните норми, то процесуалните норми имат незабавно действие. Това означава, че всички незавършени действия във висящия процес следва да се извършат съобразно с новия закон.
[viii] Пак там, с. 208.
[ix] Вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: Софи-Р, 2002, 137-138.
