Авторът не е засегнал въпроса за конкуренцията между задължението на съда (основния принцип) да (се) разкрие обективната истина и субективното неабсолютно право на неприкосновеност на личноста.
Не е посочил и обсъдил новата практика на ВКС касаеща коментирания въпрос, а именно:
Съгласно съвременната юриспруденция записите /фото, кино, видео/ се охарактеризират като веществено доказателство по смисъла на чл.109, ал.1 НПК, с всички произхождащи в тази връзка последици, в случай на неустановяване по съответен доказателствен начин на манипулация спрямо тях. (Решение № 180 от 09.12.2020 г. по н. д. № 834 / 2020 г. на Върховен касационен съд, 2-ро НО);
Частен звукозапис, извършен в нарушение на забраната за навлизане в защитена лична сфера на друго лице, би могъл да послужи в процеса на доказване в наказателното производство, доколкото макар да нарушава цитираната забрана, служи на целта за разкриване и доказване на престъпление. Не всеки незаконно получен доказателствен материал е недопустимо да бъде използван, като за допустимостта да бъде включен в преценката на решаващия съд е необходима оценка на тежестта на нарушаването на чуждата лична сфера, от кого е извършено нарушението – държавен орган или частно лице, дали нарушението се е отразило върху достоверността на доказателството и т.н. (Решение № 224 от 14.03.2019 г. по н. д. № 1033 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то НО).
Провокация към автора:
Частният тъжител в българският наказателен процес е ли оправомощен орган по смисъла на Директива (EС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 г. относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказателни санкции?