Даниела Доковска е адвокат, преподавател и бивш председател на Висшия адвокатски съвет. Тя е сред учредителите на сдружението „Български адвокати за правата на човека“. Автор е на редица научни публикации в областта на наказателния процес, наказателното право и криминологията. Тя е носител на орден „Св. св. Кирил и Методий“ – огърлие, за особено значими заслуги за развитието на правната наука и юридическото образование. Носител е на голямата награда за 2010 г. на Българския хелзинкски комитет (БХК) за принос към правата на човека.

Преди две години написахте, че мафията е силна не защото държавата е слаба, а защото държавната власт участва в нея. Силна ли е мафията в България днес?

Преодолима е. Омертата вече се разпада. Пък и общественото търпение има предели. От политиците зависи дали мафиотските структури ще бъдат ликвидирани, или ще се прегрупират – те никога не се саморазпускат. Държавата е мафиотизирана в юридическия смисъл на това понятие.

Главният прокурор се съмнява, че политици са поръчали взривяване на неговия автомобил, и иска от тях гаранции за живота си и за живота на семейството си; заместникът на главния прокурор се страхува, че ще го убие главният прокурор, който пък от своя страна имал частна структура за проследяване и външно наблюдение; „съмнителни хора и автомобили“ се навъртат около дома на заместник-началника на следствието, а откъм терасата го дебне дрон. Как да наречем всичко това?

Ваши колеги юристи казват, че по-гнусен, цитирам, сюжет не е имало в България. Какво смятате вие?

Имаше убийства и самоубийства на прокурори, които разтърсиха държавата, но нищо не се промени. През 2009 г. България беше осъдена от Съда в Страсбург по делото „Колеви“ за това, че у нас не съществува реална възможност да се разследва и обвини главният прокурор. Както знаете, парламентът изпълни това решение съвсем неотдавна.

В днешно време прокуратурата продължава да образува и да внася в съда поръчкови дела. Участвала съм в много политически мотивирани процеси, които завършват с оправдателни присъди поради това, че съдът все още е независим. Други поръчкови дела стоят „на трупчета“ – за да се активират при нужда. Прокуратурата нахлу в президентството, „амнистира“ униформените биячи на протестиращите, оповести противозаконно множество записи. Появиха се „Осемте джуджета“ с данни за крупни престъпления, извършени от прокурори и други юристи, които не се разследват.

А случващото се напоследък в прокуратурата е долнопробно, крайно обидно за всички почтени съдии, прокурори, адвокати и юристи въобще. Ние сме колеги, мнозина сме състуденти от университета, поздравяваме се почтително в съдебната зала, говорим си в промеждутъците между съдебните заседания. Сега, след този прокурорско-следователски водевил, всички сме унижени, защото беше опетнен професионалният ни авторитет. Изглеждаме като участници в някакви мизерни наказателнопроцесуални спектакли, монтирани от прокуратурата с участието на политическата власт. Това е омерзително.

Видяхме как главният прокурор държи сметка на политици защо ще му искат оставката; признава, че политиците се стремят към властта, за да крадат, договаря с член на ВСС – емисар на политическата власт, „достоен екзит“ и т.н. Как си обяснявате всичко това?

Днешната ситуация е продукт на дългогодишна негативна селекция в органите на съдебната власт, и най-вече в прокуратурата, която по същество е силовото крило на съдебната система. Както ви казах в едно отдавнашно интервю, наказателната репресия – това са артериите на властта.

Всичко започна много отдавна – с политическата чистка в съдебната власт през 1991-1992 г., която впоследствие съмишленици на СДС нарекоха „лустрация“. Всъщност на „лустрация“ беше подложена единствено съдебната система. Тогава „по непригодност“ бяха уволнени по факса близо 190 съдии, прокурори и следователи, а други 450 напуснаха, защото бяха заплашени чрез един законопроект, че след уволнението им по непригодност няма да могат да работят дори като адвокати. Така се сложи началото на политическото прочистване на системата от старите кадри и въвеждането в нея на хора, верни на новата власт. Не беше пощаден и ВСС – той беше разтурян предсрочно четири пъти, по законодателен път. Овладяването на съдебната власт стана стремеж на всяко ново мнозинство в парламента. Бойко Борисов ви каза в едно интервю: „Доган пръв осъзна, че ако има медийна империя и контрол върху съдебната власт, може да управлява.“ Но не е прав. Ахмед Доган не беше първият. Просто след голямата политическа чистка се намериха по-перфидни механизми. Чрез тях в управлението на съдебната система и в нейните институции проникнаха роднини, партийни съмишленици и симпатизанти, откровени брокери на влияние, изпълнители на поръчки от политическо и икономическо естество. Най-желана и най-податлива се оказа, разбира се, прокуратурата, защото тя държи в ръцете си най-мощния инструмент – наказателното обвинение, и е господар на закритото, тайно досъдебно производство. В досъдебното производство няма равнопоставени страни, там човекът е безпомощен – то може да трае с години, свързано е с мерки за процесуална принуда, твърде често – и с дирижирана публичност. Репутацията на обвиняемия рухва, предприемачът губи бизнеса си, а политикът излиза от политиката.

Така се изроди и представата за правосъдие. Хората вече не казват „Ще те съдя!“, а заплашват: „Ще те дам на прокурор!“

Прокуратурата поиска имунитета на Делян Добрев. Очевидно като отговор на искането за оставката на Гешев по разследване, което е приключило преди няколко години. Къде е границата между злоупотребата с един легитимен инструмент за търсене на справедливост и законността?

Изказването на главния прокурор, че трябва да се измете от парламента „политическият боклук“, лишава от легитимност всяко негово искане за снемане на имунитета на който и да било депутат. Главният прокурор не отговаря на основното изискване за един представител на съдебната власт – да бъде безпристрастен, независим и подчинен само на закона. Той обяви война на парламента, който показа, че съществува воля за реформиране на неговия статут, и се обяви се за единствен пазител на конституцията, който няма да позволи тя да бъде „пипана с мазни ръце“. Прокуратурата се заяви като единствения гарант за законност, като единствената институция, която работи за Отечеството и за българските граждани. Народното събрание не бива да допуска такова издевателство над държавността.

Имунитетът на народните представители не е тяхна привилегия – той гарантира на гражданите, че техните избраници ще могат да упражняват своите правомощия в съответствие със своята съвест и убеждения. По силата на конституцията народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ.

Аз адмирирам решението на парламентарната група на ГЕРБ. Нито един народен представител не бива да се поддава на шантаж. Нито един депутат не бива да се съгласява да му бъде снет имунитетът просто защото е постъпило искане от главния прокурор. Исканията на главния прокурор, внесени в тази политическа обстановка, се нуждаят от авторитетно валидизиране – те следва да бъдат разгледани от Народното събрание, което да разреши или да откаже възбуждането на наказателно преследване срещу народния представител, както предвижда чл. 70, ал. 1 от конституцията. В противен случай е възможно отделни депутати да бъдат подложени на произволна репресия, което накърнява не само личната им неприкосновеност, но и престижа на парламента.

Възможно ли е овладелите съдебната система (ако вярваме на всички публични данни за това от записа „ти си го избра“, та досега) да я реформират така, че да гарантират такава нейна независимост, която може да ги засегне пряко?

Възможно е, защото те започват да разбират, че освен ползватели на този модел са и негови потенциални жертви. Когато назначаваш хора, които да работят за теб вместо за правосъдието, ти даваш в ръцете им не само бухалка, но и оръдие за шантаж. Бухалката винаги може да се стовари върху собствената ти глава, а шантажа вече го виждате в действие: „Ако вие, то ние.“ Нали забелязвате как в момента трескаво се прекратяват и образуват досъдебни производства?

Как да се освободи ВСС от политическо влияние и от директното признание за „кадруване от ГЕРБ“?

Разделянето на ВСС през 2015 г. на две колегии – Съдийска и Прокурорска, беше изключително важна стъпка. Но не беше съобразен най-важният стандарт, потвърден от Венецианската комисия – в Съдийската колегия мнозинството да са съдии, избрани от съдии. В Прокурорската колегия би трябвало прокурорите, избрани от прокурори, да са малцинство. Така в Прокурорската колегия на ВСС ще бъде преодоляно чиноподчинението, което цари във всички структури и звена на прокуратурата.

През последните години политиците упорито налагат публично разбирането, че няма съществена разлика между прокурорите и съдиите, поради което винаги има тежнение за унифициране на правната уредба на управлението на прокуратурите и съдилищата. Какъв е верният подход според вас?

С годините у нас се утвърди зловредното понятие „магистратура“. Това понятие е израз на погрешното мислене, че съдиите са също такива „магистрати“, каквито са прокурорите и следователите. Иначе казано, у нас съдиите бяха приравнени на прокурорите и даже на част от разследващите органи.

Това е очевидно недоразумение. У нас, както и в другите държави, има много разследващи органи – полицаи, митнически служители, които имат еднакви правомощия със следователите. Но само следователите са „магистрати“ и имат имунитет срещу наказателно преследване. Не се сещам за друга държава, в която част от разследващите органи да имат такъв имунитет.

Понятието „магистратура“ всъщност размива разбирането за независимост на съда. Съдиите са независими, защото се подчиняват само на закона. Не съдилището, а съдията е орган на съдебната власт, така че съдиите нямат началници. В съда няма йерархична подчиненост, има инстанционност. При това по-висшата съдебна инстанция не може да дава на долустоящия съд указания, с които да подменя вътрешното му убеждение по съществото на делото – по въпросите за виновността и наказанието. А прокурорите и разследващите органи действат в рамките на йерархична структура. Това не е необичайно – те поначало не могат да имат независимостта на съдията, а следва да са автономни по възложеното им дело.

Казвам това, защото от понятието „магистратура“ се роди и изразът „тримата големи“, който е една недомислица. Председателите на върховните съдилища не може да се приравняват с главния прокурор. В техния статут и в техните функции няма нищо общо.

С последните законодателни изменения действащият парламент направи съществено разграничение между статута на главния прокурор и статута на председателите на върховните съдилища. Това е крачка напред. За съжаление обаче парламентът не предвиди за предсрочното освобождаване на двамата председатели на върховните съдилища да се изисква мнозинство на членовете на Съдийската колегия, избрани от съдии. Не беше предвидено и Народното събрание да избира за членове на Прокурорската колегия юристи, които не са действащи прокурори и следователи – като съществена гаранция за намаляване на властта на главния прокурор над професионалната кариера на прокурорите. Това може да се дължи на недостатъчно вникване в тази материя. А може и политическата класа да не се е отказала да се възползва от бъдещите главни прокурори с надеждата, че следващия път бомбата няма да избухне така грозно, както сега.

Кирил Петков каза в интервю, че не трябва да има главен прокурор, за да се унищожи фигура, която е всевластна. Ако се случи подобно нещо и бъдат избирани само административни ръководители на звена на прокуратурата, няма ли опасност да се създадат много Гешевци?

О, да – и те ще са точно толкова, колкото са административните ръководители. Това крие огромна опасност от местно деребейство, от създаването на локално правосъдие, още повече че по-голямата част от делата не стигат до Върховния касационен съд. Откакто възобновяването на наказателните дела, които се разглеждат от районните съдилища, беше възложено на апелативните съдилища, процентът на възобновените дела е много нисък. Най-много са в Софийския апелативен съд. В редица други апелативни райони влезлите в сила присъди не се отменят по реда на възобновяването – вероятно поради криворазбрана колегиалност. Върховният касационен съд пък е затруднен да уеднаквява практиката по всички дела.

Проблемът – не само на този парламент – е в професионалния капацитет на отделните партийни фракции. Мисля, че г-н Кирил Петков е подведен от неспециалисти, които се опитват да намерят някакъв изход от създалата се неистова ситуация. Понякога кризите раждат крайни решения. Истинските отговори обаче трябва да се търсят преди всичко на високо експертно равнище. Идеята за закриване на длъжността главен прокурор е опасна за държавността.

Сещам се за една статия, която някога прочетох в „Работническо дело“ – критичен материал за бюфета на една гара, в който било мръсно, обслужващият персонал не притежавал изискуемите здравни книжки, в кухнята пълзели мишки, лазели хлебарки и т. н. Няколко дни по-късно във вестника публикуваха оптимистичен текст: „Извършената проверка установи, че изнесените факти отговарят на истината. Взети са мерки – бюфетът е закрит.“ Не е време за шеги, но исках да обърна внимание на този подход към решаването на проблемите, който сякаш е свойствен за нашия начин на мислене.

След чутото, а и видяното – има ли път към нормализацията на правосъдната система у нас?

Мисля, че трябва да се намалят правомощията на Пленума на ВСС и част от тях да се възложат на съответните колегии. Би трябвало да бъде променен и съставът на двете колегии – за да се засили отчетността на прокуратурата и да се укрепи независимостта на съда. Това изисква да се направят изменения в конституцията. Не зная обаче дали народните представители в този формат разбират важността на проблематиката, дали ще потърсят помощта на най-компетентните специалисти, дали ще намерят най-добрите решения, или ще си правят взаимни компромиси. Ако перифразирам Бърнард Шоу, не съм достатъчно млада, за да знам всичко.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar