Едно от нещата, което прави силно впечатление в последните два документа на Европейската комисия за България – доклада за върховенството на правото и резолюцията за България, е, че и двата са мотивирани особено интензивно със становищата и решенията на органите на Съвета на Европа, която е международна организация, различна от ЕС.

В първата част на доклада за върховенството на правото, посветена на проблемите със статута на главния прокурор и липсата на достатъчно гаранции за независимост на съда, на практика на всяка страница поне веднъж се реферира към становищата на Венецианската комисия, решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), позиции на Комитета на министрите, GRECO и т.н. Особено видима е тази тенденция в резолюцията, гласувана седмица след доклада, където Венецианската комисия е спомената повече от десет пъти, ЕСПЧ – също, а многократно и другите органи на Съвета на Европа – GRECO, Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), Комитета на министрите и т.н. Става въпрос както за становища за България, така и за документи, които изработват стандартите на Съвета на Европа за функциониране на демократичните институции.

Специално внимание се отделя на решенията на ЕСПЧ, с които се констатира системният проблем с неефективното разследване у нас, решението по делото „Колеви“ за липсата на гаранции за отчетност и ефективно разследване на главния прокурор, положението в затворите, решенията за ОМО „Илинден“ и др. Отделно се засяга темата за Истанбулската конвенция, която също е акт на Съвета на Европа.

В тази връзка потърсихме коментар от Здравка Калайджиева, бивш български съдия в ЕСПЧ.

Как си обяснявате това силно рефериране на Европейската комисия към документи на органите на Съвета на Европа, които в по-голямата си част не са новост? Това означава ли промяна в методиката за оценяване на правовата държава и върховенството на правото в България? Или ЕС признава, че в областта на върховенството на правото органите на Съвета на Европа имат по-голям експертен опит?

Позоваването на документи, критерии и стандарти на Съвета на Европа от страна на органи на ЕС не е новост. През последните години експерти на ЕС (например извършения по искане на българското правителство функционален анализ на прокуратурата от петимата прокурори от Службата за подкрепа на структурните реформи към ЕК), както и някои от докладите на Механизма за сътрудничество и проверка (МСП), посочваха редица установени именно от органите на Съвета на Европа недостатъци в българското законодателство и практика, които не са съвместими с върховенството на закона и уважението към човешката личност и достойнство. Като страни членки и на Съвета на Европа, държавите от ЕС всякога са считали тези ценности за основи на демократичното общество и са подразбирали необходимостта от придържането към тях.
Реклама

Съветът на Европа е учреден след Втората световна война, за да създаде общи европейски стандарти и гаранции за демокрацията и уважението към човешкото достойнство и механизми за взаимно наблюдение на европейските държави членки. След 1990г. постепенно към тази организация се присъединяват и бившите социалистически държави. Единствената европейска държава, която не е приета за член на Съвета на Европа, е Беларус.

За разлика от Съвета на Европа, Европейският съюз първоначално е учреден като икономически съюз, организация за икономическо сътрудничество, но всички държави, членки на ЕС, са и членки на Съвета на Европа. Приемането на една държава за член на Съвета на Европа и присъединяването към Европейската конвенцията за правата на човека са условие, без което една държава не може дори да започне преговори за членство в ЕС. Безспорно е, че за разлика от ЕС, Съветът на Европа и неговите специализирани органи са създадени, за да определят тези стандарти, критериите за преценка на тяхното спазване и степента, в която те се спазват от отделните държави. В този смисъл те са приели тези ценности за основи на демократичното общество и от тях се очаква да са изградили система от гаранции за придържането към тях. Това беше и е добре известно на българските власти.

ЕС предоставя на държавите сами да преценяват как да изградят институциите си така, че функционирането им да съответства на основните принципи на демократичната държава, основана на върховенството на правото. При приемането на България в ЕС беше поставено условие страната да реформира институциите си, в частност съдебната система, с помощта на специално създадения Механизъм за сътрудничество и проверка. Липсата на изрични и ясни критерии на ЕС, обаче, се отрази както на преговорния процес за присъединяване, така и в лъкатушещите и променливи очаквания и изисквания към България и съответно – в неефективността на МСП. Докладът за върховенството на закона и резолюцията за България припомнят основните критерии за членство и илюстрират преценката на тяхното не/изпълнение от органите на Съвета на Европа – решенията на ЕСПЧ, резолюциите на Комитета на министрите относно тяхното неизпълнение, нееднократно пренебрегвани становища на Венецианската комисия, както и продължаващия пост-мониторинг на ПАСЕ. Едва ли става дума за някакво „признание“ на ЕС за водеща роля на Съвета на Европа в тази област. Позоваването на техните решения е по-скоро припомняне на критериите и основните принципи, към които и двете организации се придържат и които са conditio si ne qua non (б.р. условие, без което не може) за членство в Европейския съюз. Някои от тях – като структурата и състава на Висшия съдебен съвет, бяха нееднократно отразявани както в становища на Венецианската комисия, така и като част от конкретно формулираните изисквания на Механизма за сътрудничество и проверка за напредък в съдебната реформа – т.нар „benchmarks“. 28 години след приемането на България в Съвета на Европа и 13 години – в ЕС, българските власти едва ли могат да твърдят, че не са запознати с отдавна дадените препоръки, или да се противопоставят на нелицеприятните заключения с аргументи, че изискванията на Съвета на Европа са новост за страната ни, или че не са били заявени от Европейския съюз.

Наскоро бе обявено, че се подновяват преговорите за присъединяване на ЕС към Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ)? Какво практически означава това и има ли някакво отношение към темата, по която говорихме досега?

Двете организации всякога са взаимодействали при поддържането на общите принципи на демокрацията. През 1993г. Европейският съвет прие и Копенхагенски критерии за членство в Европейския съюз, които изрично изискват „стабилност на институциите, гарантиращи демократичност, върховенство на правото, права на човека, уважение и защита на малцинствата“. Тези критерии се отразяват все по-детайлно в приетите по-късно документи на ЕС като Хартата за основните права и Договора на ЕС, който предвижда присъединяване на ЕС като юридическо лице към Европейската конвенция. Това присъединяване е сложно от юридическа гледна точка. Макар Съдът в Люксембург да отхвърли първия вариант на договорените между двете организации условия, преговорите за приемливите условия продължават, защото Договорът на ЕС изрично предвижда такова присъединяване. То би помогнало и на националните съдилища, които са длъжни да съобразяват както законодателството на ЕС, така и ЕКПЧ, а присъединяването би позволило унифицирането на изискванията за уважение и гаранции за правата на гражданите и би създало единно европейско правно пространство в тази област.

В резолюцията за България се изразява дълбока загриженост, че повече от 45 решения на ЕСПЧ очертават системният проблем с неефективното разследване у нас. Отделно се цитира годишния доклад на Съвета на Европа за 2019г. за изпълнението на решенията на ЕСПЧ, според който има 79 основополагащи съдебни решения срещу България, които не са изпълнени. Какво означава това, какви действия трябва да предприеме държавата?

Съществуването на съдебната власт е безсмислено, ако нейните решения се пренебрегват. Изпълнението на съдебните решения е един от основните критерии, включен и в т.нар. „Check list“ на Венецианската комисия за оценка на за върховенството на правото в една държава. Задължението за изпълнение се отнася както до окончателните решения на националните съдилища, така и до решенията на Съда в Страсбург, чиято юрисдикция България е приела. Изпълнението на неговите решения не се изчерпва с изплащането на присъдените обезщетения от джоба на данъкоплатците, а изисква както индивидуални мерки за поправянето на допуснатото нарушение спрямо конкретната жертва, така и предприемането на т.нар. „генерални мерки“, за да се предотврати допускането на нови нарушения от съшия вид. Какви генерални мерки са необходими и подходящи зависи от характера и причините за установеното нарушение.

В печалния списък на Комитета на министрите за България има много неизпълнени решения, някои от които са постановени преди повече от десет и дори двадесет години. България прие необходимите законодателни промени за обезщетение на засегнатите от неразумен срок на съдопроизводството, както и някои промени в механизма за обезщетяване на засегнатите от лоши условия в затворите. За други системни нарушения, обаче, като полицейското насилие и неефективното разследване, което изисква обективно и независимо установяване на обстоятелствата, идентификация на отговорните лица и тяхното подходящо наказание, властите не предприемат мерки вече дълги години. Причините за неефективното разследване са различни, но ефектът от него неизменно е усещането, че държавата прикрива извършителите и раздава избирателно правосъдие.

Българските власти отдавна са запознати с необходимостта от мерки за изпълнението на тези решения, а годишните доклади на Министерство на правосъдието системно напомнят на законодателя за това задължение. За разлика от други държави, в България не съществува институционализиран механизъм за изработване и приемане на необходимите генерални мерки, т.е. не е ясно кой какви отговорности има за това. Отделен е въпросът за политическата воля, необходима за въвеждането на такива мерки.

А какъв е проблемът с решенията за ОМО „Илинден“?

Струва ми се, че проблемът с тези решения е като проблема с Истанбулската конвенция – става дума за едно, а реакцията е за друго. В тези решения не става дума за македонско малцинство у нас, както се внушава на публиката, а за отказа на българските съдилища да регистрират едно сдружение. Съдът в Страсбург намира тези откази за нарушение на правото на сдружаване, доколкото сдружението не използва недемократични и/или насилствени средства, а демократичното общество предполага плурализъм на възгледите. Любопитно е, че българското правителство явно споделя тези изводи, когато става дума за идентични оплаквания срещу „Бившата югославска република Македония“. По делото „Association of citizens Radko & Paunovski“, в което организация на хора с българско самосъзнание в Македония се оплаква от заличаване на регистрацията й от македонските власти, българското правителство (§§ 50 и сл. от решението) поддържа изводите на ЕСПЧ, достигнати по делата ОМО „Илинден“. По това дело правителството на България посочва, че „всяка инициатива на граждани и техните сдружения, която може да доведе до промени в една държава, е легитимна, доколкото техните цели са съвместими с основните демократични принципи и използваните от тях средства са законни и демократични“. По-нататък българското правителство заявява, че „драстичната мярка на прекратяването (на това сдружение) не е била „необходимо в едно демократично общество“ и не е била налице „належаща обществена нужда“. „Независимо от това дали са шокиращи, или неприемливи за властите и по-голямата част от обществото, възгледите (на членовете на този организация) са под закрилата на Конвенцията“, а „фактът, че целите на сдружението се считат за несъвместими с днешната политическа доктрина в Македония, не ги прави несъвместими с правилата и принципите на демокрацията“. Това са цитати от становището на българското правителство по делото „Association of citizens Radko & Paunovski“, което е решено през 2009 г.

В момента сме в ситуация, в която България в продължение на дълги години не изпълнява и неглижира както решения на ЕСПЧ, така и становища на други органи на Съвета на Европа. Сега и ЕС ни заявява в свои документи, че страната трябва да реши всички идентифицирани проблеми, но отново реакцията на институции и управляващи политици е да ги омаловажават. Това не превръща ли всичко в безсмислено упражнение?

Както всеки друг договор, членството в ЕС и в Съвета на Европа и присъединяването към приетите от тях документи, предполагат добра воля за изпълнението на поетите ангажименти. Доколкото българските власти нямат капацитет за подходящи решения, Съветът на Европа всякога е бил готов да предостави консултативна и логистична помощ за добросъвестното изпълнение на тази ангажименти. Съветът на Европа не разполага с инструменти за принуда и санкции, а разчита на мобилизацията на срама от неизпълнението им пред останалите европейски държави. За разлика от него, Европейският съюз разполага с инструмента на финансовата подкрепа или нейното оттегляне при отказ на властите да спазват правилата. В момента става дума именно за употребата на този инструмент. Би било жалко, но оправдано, ако на българските граждани се откаже подкрепата, която европейските данъкоплатци биха им предоставили, ако властите се придържат към тези правила.

В началото на годината, в контекста на разправията около изпълнението на решението „Колеви“ и несполучилия проектозакон на Данаил Кирилов, който уж трябваше да реши въпроса за контрола и отчетността на главния прокурор, вие и сегашния български съдия в Страсбург Йонко Грозев получихте упреци в конфликт на интереси, обяснени с много сложна схема – преди ЕСПЧ сте били адвокати правозащитници в неправителствени организации, спонсорирани от организации на Сорос, които пък имали дела в Съда. Как с днешна дата ще коментирате този скандал, раздухан от български политици и медии?

И с днешна, и с вчерашна дата считам, че далеч не всяка изява на г-н Данаил Кирилов заслужава коментар. Както неговото мнение, така и цитирания от него т.нар. доклад на „френските му колеги“ са толкова далече от фактите и обективния анализ, че получиха пълното пренебрежение на сериозните анализатори и подкрепата единствено от г-жа Льо Пен. (б.р. – става дума за Европейския център за право и правосъдие (ECLJ), крайно консервативна християнска организация, бореща се срещу либерални идеи, включително срещу абортите, сурогатното майчинство, еднополовите бракове и др., която в началото на годината извади доклад, написан от двама френски учени, атакуващ съдиите в ЕСПЧ, дошли от неправителствения либерален сектор).

Странната им представа за „конфликт на интереси“ изглежда се свежда до подозрения в сходство във възгледите на съдиите, за което те укоряват Съда. Всъщност съдиите в ЕСПЧ се избират не от Съда, а от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. Избраните съдии имат най-различни професионални биографии и убеждения, които не са основание за оттегляне от участие в разглеждането на делата според правилата на Съда, които се спазват стриктно. Доколкото си спомням, самото решение по делото „Колеви“ дори не се споменава в този доклад. В края на 2019г. г-н Данаил Кирилов „преобърна“ файла и внезапно направи свои открития в това решение, което е прието още през 2009г.

Всъщност нито аз като съдия, нито Йонко Грозев, като представител на жалбоподателите по делото „Колеви“, имаме какъвто и да е личен интерес в това дело, или в начина на изпълнение на решението по него. Колкото до подозираното сходство във възгледите и твърдяното влияние на г-н Сорос върху тяхното формиране, може би трябва да припомня, че решението по делото „Колеви“ е постановено единодушно от седем съдии с различни убеждения. Българското правителство никога не го е оспорвало, но и не го изпълнява.

Конфликтът на интереси във връзка с това изпълнение е другаде и той е очевиден. Установеното нарушение на задължението за независимо и обективно разследване е свързано пряко с подозренията на семейството на бившия прокурор от Върховната касационна прокуратура Николай Колев за участие на главния прокурор Никола Филчев в убийството на техния близък. Едва ли може да се очаква г-н Филчев да желае ефективно разследване на този случай, което би означавало разследване на неговото лично участие. Вместо това, като доверен член на експертния съвет на настоящия главен прокурор именно той съветва г-н Гешев как да се осигури независимото разследване на заподозрени в престъпление бивши и настоящи главни прокурори.

Изпълнението на решението по делото „Колеви“ съдържа и риск от конфликт на институционални интереси на прокурорите при евентуално въвеждане на механизми за тяхното разследване и отговорност – очевидно е, че разследването им от собствените им колеги не гарантира обективност и независимост. Този потенциален конфликт е установен в някои от неизпълнените решения на ЕСПЧ относно закритите за обществото „вътрешни“ проверки на служители на МВР от други служители на МВР – практика, на която сме свидетели и до днес.

Интервюто взе Мирела Веселинова

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar