„Дневник“ покани специалисти по наказателно право и процес да коментират предложенията на главния прокурор Иван Гешев за изменение на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), обявени преди седмица. Адвокатите Емилия Недева и Стоян Мадин вече анализираха рисковете в проекта по отношение на правата на гражданите. Днес ви предлагаме анализа на гл. ас. д-р Красимир Манов от СУ.

С уточнението, че не претендирам да съм тесен специалист в областта на наказателно-процесуалното право, а по материално наказателно право, все пак мисля, че до голяма степен предложеният анализ на проблемите, които прокуратурата среща при прилагане на НПК, и направените предложения за изменения в НПК имат смисъл и почиват на сериозен експертен анализ. Акцентът е поставен върху формализма на българския наказателен процес, което е факт, и мисля, че няма спор и в теорията и в практиката, че такъв проблем има.

Същевременно трябва да се отбележат няколко притеснителни обстоятелства относно посочените предложения.

На първо място проблемно е самото внасяне в Народното събрание от главния прокурор.

Той, както и всеки друг орган на съдебната власт, не разполага със законодателна инициатива. Ако идеята е да се представят въпросните предложения за обществено обсъждане, то това е много странен подход. Обръщането към законодателния орган, който в крайна сметка трябва да приеме евентуални изменения в НПК, е логично да бъде крайната фаза от един процес на обществено обсъждане, а не началото.

Прокуратурата, макар да ръководи разследването в досъдебната фаза на процеса, то в централната фаза – съдебната – където следва да се решат основните въпроси има ли извършено престъпление, извършил ли го е обвиняемият и виновно ли го е извършил, прокурорът е (или поне трябва да е) равнопоставена страна в процеса, наред с подсъдимия. От тази гледна точка всяко предложение за изменение на законодателството, инициирано от едната страна, без участието на представители на другата, само по себе си предполага проблем.

За да има балансиране на различните обществени интереси – интереса от справедливо и бързо правосъдие и интереса от гаранции за защита на правата на гражданите при осъществяване на наказателната репресия – изисква участие в подобно обсъждане

не само на прокуратурата, но и на ангажирани със защита на правата на гражданите организации.

На първо място очевидно това би била адвокатурата, но и други неправителствени организации. Похвално е включването на представители на академичната общност, в лицето на авторитетни учени процесуалисти, но когато експертните анализи са поръчани от едната страна, винаги може да възникне съмнение за пълнота и всестранност на извършения анализ.

В крайна сметка в представения от прокуратурата анализ-предложение личи ясно общата цел на предложените законодателни промени – да се облекчи работата на прокуратурата, без значение дали се прави компромис с правата на обвиняемите.

Една част от предложенията са обосновани в самото предложение като ненужни, безпредметни или просто като игра на думи. Редица предложения относно занижаване на изискванията към съдържанието на обвинителните актове напр. са обосновани с изводи от тълкувателната практика на Върховния касационен съд (ВКС). Тези решения на ВКС обаче разкриват съдържанието на действащите норми, т.е. те и към настоящия момент следва да се тълкуват по посочения начин, че определени пропуски не са съществени нарушения и не представляват основание за връщане на делото на прокурора напр. Излиза, че са предложени просто редакционни промени.

В този смисъл е прокламираната като едва ли не най-важната промяна – прокурорът да внася обвинителен акт не когато е „убеден“ във вината на обвиняемия, а когато „намери“, че са събрани доказателства за това. Ако е вярно, че прокурорът решава по вътрешно убеждение, то само той може да прецени кога е „убеден“, т.е. когато е „намерил“ че са събрани достатъчно доказателства.

Този пример показва

истинския проблем – не толкова формализмът на правилата по НПК, а формализмът в мисленето на прокурорите и на съдиите.

Практиката показва, че в множество случаи подходът е твърде чиновнически – формален. Няма значение същността на извършената работа, а формалното изпълнение на изискванията на закона, така както го разбира прилагащият го. При слаба теоретична подготовка, липса на желание или възможност за мислене при изпълнението на закона и чиновнически дух, в най-лошия смисъл на това понятие, каквито и да са правилата в НПК, те няма да доведат до различен резултат.

Понастоящем много прокурори и съдии влагат сърце и душа в работата си и формалните правила не пречат на тяхната работа. Напротив, в тяхната работа се вижда, че законът гарантира справедливостта на процеса и разкриване на истината.

Трябва да се признае, че

има предложения за промени на процедурни правила, които са обосновани и нужни.

Например възможността явни фактически грешки да бъдат поправяни в разпоредителното заседание, а не да се връща обвинителния акт на прокурора за поправка и внасяне на поправен обвинителен акт, което губи време. Този род предложения следва да се подкрепи.

Други предложения обаче могат да се схващат като признание за неспособността на разследващите органи да събират доказателства освен чрез специални разузнавателни средства (СРС). В последните години, за съжаление,, непрестанно се правят изменения в НПК и НК, които разширяват все повече и повече възможностите за прилагане на СРС. Такива са предложени и тук. В момента вървят промени в НК в Народното събрание, които отново предвиждат увеличаване на санкциите за редица престъпления над 5 г. лишаване от свобода, с единствената цел, те да станат „тежки“ престъпления по смисъла на НК, за да могат да се прилагат СРС при разследването им. Тази тенденция не следва да се утвърждава.

Има и такива предложения, които на пръв поглед са обосновани и смислени, но имат и втори план, който явно не е осмислен, а ако е, тогава предложението е притеснително. Например предложението отпадъците, които са предмет на престъплението, да могат да се унищожават преди приключване на делото, след като с тях са извършени нужните процесуални действия, като експертици, огледи и т.н., така както наркотичните вещества.

Направеният паралел с правния режим на наркотиците обаче не е съвсем коректен.

Наркотиците нямат легално приложение и независимо от изхода на делото, те ще подлежат на изземване в полза на държавата и ще следва да се унищожат. Следователно няма значение дали това ще стане преди приключване на делото или след това.

Отпадъците обаче имат легално приложение. Третирането на отпадъци е регламентирано и практически представлява сериозна индустрия. Някои „отпадъци“ всъщност се явяват възможна суровина за редица производства, т.е. представляват стока. Унищожаването им преди края на делото може да се окаже във вреда на собственика. Те може да не са собственост на обвиняемия и, дори той да бъде осъден, тези отпадъци ще следва да се върнат на собственика им. Прокуратурата не е компетентна да решава въпроси за собствеността върху определени вещи. Следователно не може да се разпорежда с такива вещи.

Унищожаването на отпадъците, независимо какви са те, следва да бъде възложено на субект със специална компетентност или предмет на дейност. Той в повечето случаи би бил конкурент на обвиняемия, доколкото се предполага, че последният се занимава с третиране на отпадъци. На практика с предложеното изменение в НПК ще се постига

нерегламентирано изземване на бизнес от прокурора и преразпределението му в строго сегментиран пазар.

Дори само този пример показва, че или предложенията не са обмислени от всички възможни гледни точки за евентуалния им ефект или имат скрит замисъл.

Вероятно най-дискусионното предложение е за отпадане на касационната проверка на присъдите, които са потвърдени и от втората инстанция. Аргументът, че при две инстанции, които са на едно и също мнение, в по-висока степен може да се приеме, че присъдата е правилна, на пръв поглед звучи логично. Това положение в момента действа за по-леките дела, които на първа инстанция се разглеждат от районните съдилища.

Наблюденията във връзка с правоприлагането при тези условия е, че значително по-голям процент от въззивните съдии в окръжните съдилища подхождат доста по-формално при решаване на делата. Значително по-лесно е да се потвърдят първоинстанционните присъди, без много усилия за изготвяне на подробни мотиви. Мисълта, че при това положение няма да има контролираща касационна проверка явно действа успокояващо и занижава стимула за по-отговорно и задълбочено разглеждане на делата. При по-тежките дела и предвидените санкции са по-тежки и

залогът е по-голям при евентуална съдебна грешка.

Това особено силно би се отразило върху доверието към специализираните съдилища, където и към момента съществуват достатъчно негативни настроения. Изключването на редовна касационна проверка на техните актове ще затвърди тезата за извънредност на тези съдилища.

Относно целта – да бъдат занижени формалните изисквания към прокурорите за повдигане на обвинения, може да се каже, че при нормални обстоятелства това би била приемлива идея. Безсмислено е безкрайното връщане на делата на прокурора докато той внесе перфектен обвинителен акт в съда, ако съответния прокурор не е в състояние да направи това. Така се удължава неоснователно висящността на процеса и наказателноправното положение на обвиняемия остава нерешено прекалено дълго време.

По-удачно би било съдът да разгледа внесеното обвинение и ако прокурорът не успее да го докаже, да се постанови оправдателна присъда и въпросът да бъде окончателно решен. Това е в интерес на правната стабилност. В нашите съвременни условия обаче този въпрос има и друга страна.

При изключително заниженото обществено доверие към прокуратурата, непрестанните съмнения и обвинения, че разследващите „фабрикуват“ доказателства срещу избрани жертви и т.н., подобно занижаване на законовите изисквания

би довело до сериозно увеличаване на риска от злоупотреби, без да има адекватни правни гаранции

за защита срещу това. Например предлага се да не се запознава обвиняемият при привличането му с доказателствата, които обосновават обвинението; в обвинителния акт да не се описват подробно обстоятелствата, за които е обвинен, при процесуални действия да се използва само едно поемно лице и т.н. Като гаранция срещу злоупотреби се представя само дисциплинарната отговорност, която Висшият съдебен съвет (ВСС) може да реализира спрямо прокурора.

Не е нужно да се обосновава с какъв авторитет в момента се ползва ВСС и особено прокурорската колегия, която всъщност ще е решаващият орган. При това пълно капсулиране на прокуратурата и при централизирания й модел, който така и не се предвижда да бъде променен, на практика няма гаранция за независимост, обективност и добросъвестност на прокурора при обвиняване.

Предложените промени с цел премахване на формализма в наказателния процес и по-ниски стандарти в изискванията към прокурорската работа могат да бъдат приложени единствено ако има сериозни гаранции, предвидени в закона за ангажиране на отговорност при допускане на нарушения на правата на гражданите – при неоснователно обвинение, при компрометирани доказателства и т.н.

Възможността за реализиране на дисциплинарна отговорност на закрито, в рамките на прокуратурата не е такава гаранция.

Този механизъм всъщност е гаранция за зависимост на прокурорите от висшестоящите.

Предложенията следва да бъдат поставени на широко професионално обсъждане. Материята е много специфична и не търпи импровизации от неспециалисти. Еднакво безотговорен би бил подход както на безкритично възприемане, така и на безпринципна критика. Предложенията имат потенциал да предизвикат съществени и полезни изменения, но крият риска и да предизвикат изключително вредни практически последици.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar