Внедреният разузнавач, когото криминалистите шеговито наричат „ходещо СРС” е сред най-загадъчните фигура на правоохранителните органи. За обикновения човек неговото съществуване и дейност са обвити в мистерия.

В тази статия ще покажем някои аспекти от дейността му и от неговия „вътрешен мир”. За целта ще повдигнем леко завесата към тайнствения свят на „плаща и кинжала”.

Служителят под прикритие е един оперативен работник, който е оправомощен да ползва фалшива самоличност. Чрез нея „установява и поддържа контакт” с лица, които представляват оперативен интерес, прониква в тяхното обкръжение и в различни престъпни формирования, за да събира важна информация и доказателства, чрез които се предотвратяват, пресичат и разкриват определени тежки престъпления и посегателства срещу националната сигурност. Негово основно задължение е, без излишен шум, в неизвестност, подлагайки на риск собствения си живот, да защитава правата и свободите на гражданите и устоите на държавата. Същевременно, за да се внедри в престъпната група, да запази прикритието си и да осъществи успешно функциите си, се налага да има поведение, което формално  съдържа качества, определящи го като престъпно.

Днес ще се взрем в очите на агента и през призмата на наказателното право ще се опитаме да разберем, какво се случва в неговата душа при изпълнение на възложените му задачи и какви са последиците от това.

Според преобладаващото схващане в българската юриспруденция, деянието, извършено от служител под прикритие не е общественоопасно. По естеството си, то е вредоносно, и външно, формално осъществява състав на някакво престъпление, но при съотнасяне с ползите, които носи, в крайна сметка се явява общественополезно, поради което, за него в закона се създава нарочно правно позволение. В някои държави /например Казахстан, Украйна, Литва и др./, освен в специализираното законодателство, това позволение е регламентирано в самия наказателен закон чрез формулиране на „контрасъстав”, който се явява специален и дерогира общия текст. Така е и в България, където това е визирано в чл.12б от Наказателния кодекс[3] /НК/.

1. В практиката субективните качества на деянията от този вид, които са извършени при обстоятелства, изключващи тяхната обществена опасност и противоправност, не се изследват в процеса по преценка за наличието или отсъствието на престъпление. За органа по ръководство и решаване в съответната фаза на наказателния процес е необходимо и достатъчно установяването на липсата на елемент от обективната страна на престъплението, за да бъде отказано образуване на наказателно дело, евентуално същото да бъде прекратено или подсъдимия оправдан. Това е така, защото, според нормата на чл. 9, ал. 1 от НК на България, престъплението е деяние, което е общественоопасно. Липсата на обществена опасност, която е основно, първично, обективно качество на престъплението, обуславя и липсата на престъпност на конкретното деяние. Изначално не съществува основание за пораждане на наказателно правоотношение и търсене на наказателна отговорност. Поради това някакво допълнително изследване, проверка на останалите съставомерни елементи , включително субективните качества се явяват процесуално неикономични, безпредметни, безцелни и дори безсмислени. Щом не е общественоопасно, деянието не съставлява престъпление. По силата на чл. 21, ал. 1, т. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс /НПК[4]/ неговото наказателно преследване се явява недопустимо.

В българската наказателноправна теория по въпроса за субективните белези на необщественоопасните деяния съществуват две схващания. В едното от тях, изложено от автор, чиито разработки са водещи по обем, многостранност и съдържание в разглежданата област, се приема, че тези деяния изобщо нямат субективна страна[5]. Изводът се обосновава с факта, че те по естеството си съставляват упражняване на право. За тях „не се изисква те да бъдат извършени с каквото и да е намерение или цел”[6].

Обратното разбиране виждаме при други значими теоретици[7]. Основните им съображения произтичат от законовите текстове на чл., чл. 12, 12а, 13 и 13а от НК[8].

Деянието  е термин на психологията. Чрез него се означава някакво съзнателно, волево човешко поведение, изразяващо се като действие или бездействие. Този човешки акт е мотивиран от някои факти от душевния мир /потребности, цели/ и представлява техен външен израз. Това, разбира се е валидно и за деянието, извършено от служител под прикритие в рамките на законовите му правомощия. То обаче демонстрира някои съществени отлики от  сродните такива. Развива се само и единствено в хода на  някаква операция под прикритие. Останалите обстоятелства по НК, изключващи обществената опасност и противоправността на деянието, може да имат и „общ” субект. За техния субект извършването на деянието в повечето случаи е израз на гражданска активност и съвест, „морален дълг” . В конкретния случай не е така. Тук, където субектът е само „особен”, извършването на деянието винаги съставлява и изпълнение на правомощие^[9]. Както и при другите подобни, извършени от „особен субект” – лица, нормативно задължени да осъществяват дейност по неизбежна отбрана, крайна необходимост или задържане на престъпник в кръга на службата им, упражняването на правомощията е и задължение. Неговото неизпълнение е свързано с неблагоприятни санкционни последици от гражданско, административно и дисциплинарно естество, включително е основание за дирене на наказателна отговорност, при наличие на останалите предпоставки по НК.

В правната теория аксиоматично  се е наложило становището, че правомерното изпълнение на задължение  изисква наличието на субективното „намерение да се изпълни” /animus solvendi, лат./[10]. Въпреки това, според нас, дори и тук определящи са външните белези. При положение, че деянието изпълнява своето предназначение /чрез него се събират доказателства, създава се или запазва прикритието на служителя/ и не са превишени допустимите предели, то обективно не може да бъде общественоопасно. Самият резултат запазва обществената му полезност . Липсата на намерение[11] не може да промени това, да заличи тази полезност, а следователно  и да породи някакъв вид отговорност. От практическа гледна точка въпросът за субективните елементи дори  няма да бъде изследван. Чисто житейски обаче, конкретно по отношение деянието на служител под прикритие, подобна ситуация /на отсъствие на намерение/ е трудно представима.

И все пак, трябва да съобразим, че изследваното деяние е новооткроило се  /новоотделило се, нововъведено като самостоятелно/ обстоятелство, което изключва обществената опасност и противоправността. Както научните работници, така и органите на правоохранителната система все още са в началото на процеса по опознаването му. Затова, според нас, разглеждането на някои от неговите субективни елементи ще подпомогне този процес, ще създаде по-добри предпоставки за изучаването и разбирането му. Признаците, произтичащи от вътрешния, душевен живот на дееца имат особено значение за по-детайлно отличаване на това деяние /напр. непредпазливо осъществяване на операция под прикритие и съответно на деяние, част от нея, е почти практически невъзможно/. Съществено отношение тези елементи биха имали и при превишаване пределите на деянието, с оглед ангажиране или не на наказателната отговорност на служителя, приложението на чл. 55 от НК /наличието на многобройни и изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства/, гражданските последици и пр.

2. При възпроизвеждането на текста на чл.12б от НК, законодателят /за разлика от останалите сродни обстоятелства/ е пропуснал да посочи целта^[12], при наличие на която се допуска извършването на деянието. Това налага извеждането и по логичен път.

При това деяние деецът  цели постигане изпълнението на задачите на съответния оперативния способ, чрез който се предотвратяват и разкриват тежките умишлени престъпления по чл. 3, ал. 1 от Закона за специалните разузнавателни средства[13] /ЗСРС/ или се извършват дейностите по чл. 4 от същия, свързани със защитата на националната сигурност. Решенията за провеждане на операции под прикритие обичайно се вземат преди започване на конкретните действия по изпълнение на задълженията на агента. Служителят има време да се запознае с тях и със задачите по конкретното разследване, което следва да декларира писмено в изпълнение на чл. 173, ал. 3 от НПК. Обикновено действията му са плод на анализ, колективно планиране и са предварително разпоредени или съгласувани с водещия операцията ръководител^[14].

Деянието на служителя е в изпълнение на службата му, въз основа на законно разпореждане и по своята същност е правомерно и общественополезно. Чрез него, служителят желае спечелване и укрепване доверието на контролираното лице, внедряване в обкръжението му, събиране доказателства за престъпната дейност. Цели запазване на прикритието с оглед предотвратяване и разкриване на тежки престъпления и защита на националната сигурност.

Поведението на агента „имитира ”някаква престъпна дейност. В този аспект  съставлява някакво привидно или симулирано юридическо действие[15]. При него, обективно проявеното не съответства на субективно желаното[16].

Деецът се опитва да постигне изпълнение на възложените му задачи, успешно провеждане на разследването под прикритие или съответния друг оперативен способ. Мотивите му са обусловени от необходимостта за  осъществяване на оперативното проникване, извършване на наблюдение над контролираното лице /лица/, получаване на  данни за замисляни, извършвани или довършени тежки умишлени престъпления или застрашаване и увреждане  на  националната сигурност. Чрез разглежданото деяние агентът цели създаване условия за ефективно предотвратяване, пресичане или разкриване на престъпни посегателства и успешно ангажиране на наказателната отговорност на извършителя /извършителите/. Намерението му в повечето случаи е „да осуети довършването на започнатото престъпление”, като „изобличи…престъпника[17]”. Затова може да се определи, че е налице още една особеност от субективен характер на деянието на служителя под прикритие изразяваща се в наличието в поведението му на предварителната мислена уговорка[18]/reservatio mentalis /, „извършеното  да остане само привидно желано”[19].

3. Необходимо е, изложените особености от субективен характер на деянието на служителя под прикритие по смисъла на чл.12б от НК също да се имат предвид при неговото изясняване, прилагане и социално-правна оценка.

Направеният анализ ни позволява да обосновем нуждата от доразвиване на законовия текст, синхронизирането му със съдържанието на нормите, регулиращи режима на обстоятелствата, които изключват престъпния характер на деянието поради липса на обществена опасност и противоправност,  и съобразяването му с българската наказателноправна традиция. Най-подходящо е това да стане чрез допълване на  първата алинея на чл. 12б НК, като в нея се укаже целта на деянието  и необходимостта от неговото извършване. [20]

[1]  Тази  статия е част от книга, която предстои да бъде издадена скоро от ИК „Сиела“. За нейна основа е ползван доклад, изнесен от автора на международна научна конференция, проведена  през Юни 2017 в рамките на Лятна научна сесия „Правото на сигурност” на ЮФ при ВСУ Варна.

[2]  Съгласно утвърдените разбирания, субективните признаци на деянията, извършени при обстоятелства , изключващи обществената опасност и противоправността не са релевантни и нямат отношение към тяхната непрестъпност/вж. напр. Р 76/1938 г.  на Върховния касационен съд-ВКС. /. Затова тук понятията се използват в широк см. и не включват вина, която се явява основен елемент от субективната страна на престъплението. Вината не е „самия субективен състав” /Долапчиев Н.  Наказателно право. Фототипно издание. София  1994: Издателство на БАН, с. 66, бел. № 3/, а само психическото отношение на дееца към престъпното деяние и неговите общественоопасни последици, т. е. при общественополезните деяния не е възможно формирането и При извършването на правомерно деяние е абсурдно, немислимо да се говори за вина. Това е особено валидно, когато разглеждаме деяние, извършено в обществена полза. Изложеното обаче съвсем не означава, че  правомерните деяния нямат субективни елементи. Без тях изобщо не може да съществува деяние, а само инстинктивни, рефлекторни прояви или телодвижения  /въздържане от такива/ вследствие външни на човешкото съзнание сили. Деянието е термин от психологията.  То е „външно изразен съзнателен волев акт, който е подчинен на определена цел…” / Леонтиев А. Избранные психологические произведения. Т. 2. Москва : Педагогика, 1983. , с. 158/. Обикновено съставлява едно  разрешено, правомерно поведение. Всяко поведение от своя страна е „диалектическо единство от субективна (вътрешна, психическа)  и обективна (външна, физическа) страна” /Филчев Н. Наказателно право. София:  ИК УНСС, 2014, с. 32/. Престъплението е само един от видовете неправомерни деяния /такива са още административните и трудови нарушения, гражданските деликти и квазиделикти, неизпълнението на договорни задължения и др./, а разглежданото- едно от правомерните. Недопустимо е смесването, както и изключването на частта от цялото, на вида с рода, нито е възможно те да се различават същностно в този аспект..

[3] Обн.  ДВ, бр. 26 от 02.04.1968 г., в сила от 01.05.1968 г. Чл. 12б е нов. Изменението  на НК е обнародвано в ДВ, бр. 32 от 2010 г., в сила от 28.05.2010 г.

[4] Обн. ДВ, бр. 86 от 28.10.2005 г.; в сила от 29.04.2006 г.

[5] Гиргинов А. Наказателно право на РБ: Обща част: Курс лекции, София: Софи-Р. 2009, с. 145.

[6]  Пак там. Всъщност дори нещо повече. Когато се осъществява само право от изследвания вид, не е нужно дори поведението да съставлява деяние, за да бъде оправдано. Необходимо и достатъчно е да се констатира неговата обществена полезност или неутралност.

[7]Проф. Стойнов А. Стойнов А. Наказателно право. Обща част. София: Сиела, 1999 разглежда тези елементи директно като част от субективната страна на деянието при неизбежна отбрана,  крайна необходимост и пр. напр. с. 215,, с. 225 и др., така и Кръстев К. в За субективната страна на деянието при условията на неизбежната отбрана и при превишаване на нейните предели.  Соц. Право 1977 , №2. и пак той в съавторството с Кемалова Е., Кемалова Е. и Кръстев К. Относно превишаване пределите на неизбежната отбрана.   сп. Правна мисъл 1999 , бр. 1. Също и Михайлов Д. Рецензии по наказателноправни науки, София: Информаинтелект, 2005, с. 256 относно деянието при оправдан риск.

[8] При неизбежната отбрана субектът извършва деянието „за да се защитят…”, при крайната необходимост, „за да спаси…”, при оправдания риск, „за да се постигне….или да се избягнат…” при задържането на престъпник лицето се уврежда  с оглед „предаване на органите на властта и предотвратяване… ”. Деянията целят някакъв резултат, което предполага умишлено поведение.

[9] Което е видно от самия текст на чл. 12б от НК.

[10] Така и Гиргинов А. Неизбежна отбрана и крайна необходимост. София: Сиби, 1995, с. 16.

[11] Липсата на вина изключва престъпния характер на деянието. При разглежданите деяния обаче обществената полза от тях не може /няма как/ да бъде отстранена вследствие на някакви субективни причини.

[12] Повече за ролята на целта относно декриминализирането на деянията извършвани при обстоятелства, изключващи обществената опасност и противоправността и конкретно за изследваното, вж. при Петрова М. Целта като субективен елемент на престъпното деяние. Пр. Мисъл LII, №2, 2012, с. 70. с. 66,67.

[13] Обн.  ДВ, бр. 95 от 21.10.1997 г.

[14] Не е изключена все пак възможността, вследствие конкретни обстоятелства инцидентно извършване на деяние без предварително одобрение, без възможност за внимателно обмисляне.

[15] Принципно, тези деяния не са правнорелевантни, освен ако чрез тях е осъществен фактически състав на други самостоятелни юридически факти. Привидността , както и грешката, изключва умисъла. Може на собствено основание да обоснове  невиновност.  Определянето на доверителната сделка по чл. 10б от ЗСРС следва да се тълкува в този смисъл.

[16] Ганев В. Учебник по обща теория на правото, част първа, второ допълнено издание, фототипно издание. София: ДФ ”7М ГРАФИК”, 1990, с. 301.

[17] Долапчиев Н. Наказателно право Обща част, фототипно издание. София: Издателство на БАН, 1994 , с. 418.

[18] За характера и естеството на този вид юридически действия  и техните последици вж. повече Ганев В. Учебник по обща теория на правото, част първа, второ допълнено издание, фототипно издание. София: ДФ ”7М ГРАФИК”, 1990, с. 298. Цитатът в изречението-пак там, на с. 299.

[19] Например, доверителната сделка по чл. 10б от ЗСРС е определена от законодателя като „привидна”.

[20] И не само това.  Нормата на чл.12б от НК принципно  има нужда от доразвиване. В нея, за разлика от текстовете, регламентиращи останалите обстоятелства, изключващи обществената опасност,  както и  в отлика от държавите, които имат сходни норми, напр. Казахстан и Украйна, не са определени прецизно разрешените рамки на деянието. Нормативната уредба на дейността на служителя под прикритие, определяща законовите му правомощия е изключително разпръсната, съдържа се в множество актове с различна юридическа сила. Затова бланкетното определяне на разрешените граници на това деянието  е меко казано неуместно /поначало бланкетите не са подходящи за ползване в Общата част  на наказателния закон и такава употреба не е характерна за нашата наказателноправна традиция/.  Затова, с оглед бъдещото законодателство е желателно нормата на чл. 12б НК да се допълни с нова алинея, определяща лимитите на деянието. Логично е чрез нея да се да не се допускат и да не се оправдават поставянето в опасност или реалното увреждане на живота и здравето на човек, причиняването на обществено бедствие и екологична катастрофа, причиняване на вреди надвишаващи тези на разследваното престъпление и др.