След промяната в чл. 270, ал. 2 НПК
Стандартите за вододела между „обоснованото подозрение“ и „виновността“*
След промените в НПК
През ноември 2017 г. влязоха в сила промени в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). Приложението на част от новите разпоредби предизвика въпроси в магистратските среди.
Затова четирима съдии от Върховния касационен съд – зам.-председателят Павлина Панова, Лада Паунова, Галина Захарова и Валя Рушанова, проведоха серия от срещи със свои колеги от цялата страна, на които бяха коментирани някои от новите положения в НПК: къде е тънката граница между „обоснованото подозрение“ и „виновността“ при обсъждането на мярката за неотклонение в съдебна фаза, след отпадането на забраната в чл. 270, ал.2 НПК; какво представлява разпоредителното заседание; какви са новостите във връзка с прилагането на правилото ne bis in idem и новото ускорително производство по Глава 26 на НПК.
В поредица от публикации „Лекс“ ще представи становищата на върховните съдии по тези специфични изменения в НПК.
Какви са стандартите при обсъждането на мярката за неотклонение в съдебната фаза на процеса коментира зам.-председателят на ВКС и ръководител на Наказателната колегия Павлина Панова.
Измененията на НПК, влезли в сила на 5 ноември 2017 г., въведоха съществена промяна в стандарта за произнасяне по въпроса за мярката за неотклонение, взета и изпълнявана спрямо подсъдимия в съдебната фаза на процеса.
До тази дата произнасянето се извършваше на основание чл. 270 от НПК, но при изричната забрана на чл. 270, ал.2 (сега променена редакция) при произнасянето си съдът да обсъжда наличието или липсата на обосновано предположение за извършено престъпление. Съдът следователно можеше да се ограничи в произнасянето си само до наличие или отпадане на рисковете от укриване на подсъдимия или извършване на престъпление. Това произнасяне, обаче, не кореспондираше със стандарта на чл.5, §4 от ЕКПЧ, изискващ националният съдия при произнасяне по въпроса за задържането на едно лице да се произнесе по „законосъобразността“ на това задържане. Съгласно чл.5, §1, б. „с“ от Конвенцията законосъобразно е това задържане, което се осъществява при наличие на обосновано предположение за извършено престъпление и кумулативно с това – наличие на риск от укриване или извършване на престъпление от съответния обвиняем или подсъдим. Доколкото чл.270, ал.2 от НПК забраняваше на съда да се произнесе по обоснованото предположение за извършено престъпление, произнасянията на съда по мерките за неотклонение в съдебната фаза не съответстваха на стандарта на чл.5, §4 от ЕКПЧ. Това доведе до повече от десетилетие, в което България беше осъждана от ЕСПЧ за нарушаване на правото по Конвенцията за законосъобразността на задържането в съдебната фаза.
Първото решение срещу България е делото „Николова срещу България“ (1999 г.) Следващото е делото „Илийков срещу България“, постановено през 2001 г. Там Съдът е казал следното: „Простият факт, че съдията по наказателното дело е решавал въпроса относно „задържането под стража“ не може сам по себе си да породи основателни страхове, че той не е безпристрастен. Обикновено въпросите, на които съдията трябва да отговори, когато се произнася по задържането, не са същите, които са решаващи за присъдата. Когато взема решение по задържането или друг предсъдебен въпрос от този род, съдията оценява обобщено наличните данни, за да установи дали прокуратурата има Prima Facie (на пръв поглед) основание за подозренията си. Когато произнася присъдата в края на процеса, той трябва да прецени дали представените и събрани по делото доказателства са достатъчни, за да признае подсъдимия за виновен. Подозрението и официалното заключение за наличие на вина не могат да бъдат третирани като едно и също нещо.“
Следват и други решения срещу България: делото „Христов срещу България“ от 2003 г., „Рангелов срещу България“ от 2009 г., „Курийски срещу България“ от 2010 г., „Стоян Димитров срещу България“ от 2010 г., „Николай Герджиков срещу България“ от 2012 г. „Бочев срещу България“ е също известно дело, то е от 2009 г. В него се прави препратка към делото „Илийков срещу България“, по което се казва че: „Загрижеността на българските органи да осигурят ефективна защита на принципа на безпристрастност е основана на погрешно разбиране и не би могла да обоснове ограничението, наложено на правата по чл.5, §4 на „задържаните под стража“ в досъдебната фаза. В тежест на държавата ответник е да създаде подходящи процесуални средства за обезпечаване на ползването на всички права по Конвенцията, включително и това по чл.5, §4 за съдебен контрол върху всички аспекти на законосъобразността на „задържането под стража“.
Следователно, проблемът, който стоеше пред българските съдии беше – дали да продължи стандартът на произнасяне по мярката за неотклонение, възприет от националния законодател и България да продължава да бъде осъждана от ЕСПЧ за нарушение на чл.5, §4 от ЕКПЧ, или да бъде променено националното право по начин, по който да съответства на чл.5, §4 от ЕКПЧ. Законодателят „се осмели“ и възприе разумен подход, обективиран със ЗИД НПК (ДВ, бр. 63/2017 г.)
Произнасянията след 5 ноември 2017 г. по мярката за неотклонение в съдебната фаза трябва да обхващат задължително произнасяне и по наличието на обосновано предположение за извършено престъпление от подсъдимия, а съдиите, които са се произнасяли по мерки за неотклонение на досъдебното производство, след тази дата няма да има пречка да участват в разглеждането на делото в съдебната фаза. Това създава сериозни притеснения, защото се задава едно съмнение у съдиите дали след като се произнесе по обоснованото предположение, съдът няма вече да е изразил предубеденост по въпроса за участие на лицето в извършено престъпление, за което е внесен обвинителен акт в съда.
Действително, произнасянето на съда по обоснованото предположение подсъдимият да има отношение към извършено престъпление, при което съдът, ако навлезе така дълбоко в доказателствата по делото и не прецизира своя изказ така, че да не се допре до произнасянето по въпроса за виновността на лицето, наистина ще създаде проблем с предубедеността му и вече ще е налице основание за отвеждане на съда по чл.29, ал.2 от НПК. В противен случай, България ще се окаже обект на осъждания от ЕСПЧ, но този път по чл.6, §1 от ЕКПЧ – за нарушение на правото за разглеждане на делото от безпристрастен съд.
Струва ми се, че въпросът за произнасянето на съда по „обоснованото подозрение“ за извършено престъпление от подсъдимия по-скоро се преекспонира и е резултат от неразбиране на стандарта, обхвата на това произнасяне.
Една от предпоставките за произнасянето при вземането на мярката за неотклонение „Задържане под стража“, както в досъдебното производство, така и в съдебната фаза по силата на чл.56 от НПК, който много често се пренебрегва, е именно наличието на обосновано предположение за извършено престъпление от дееца. Дори законодателят в чл.56 от НПК не прави разлика за каква мярка за неотклонение става въпрос. Тоест, за да бъде лицето с каквато и да е мярка за неотклонение, дори и най-леката – „подписка“, винаги трябва да е налице обосновано предположение, че това лице вероятно е извършило престъпление. Въпросът е до какво се свежда „обоснованото предположение“.
Обоснованото предположение, както цитирах преди малко делото „Илийков срещу България“, е нещо различно от това съдът да се произнесе по въпроса за виновността. Тоест, когато съдията разглежда въпроса за мярката за неотклонение, той само казва дали има или няма, или е разколебано обоснованото подозрение, но само на пръв поглед, така, както е внесено с обвинителния акт в съда. Тоест, че това лице има съпричастност към деянието, в което е обвинено. Това в никакъв случай не е произнасяне по въпроса за виновността – дали тези доказателства, които са налични към момента, към който съдът се произнася по мярката, са достатъчни, за да бъде признато лицето след време за виновно в осъществяване на това деяние, което е описано в обвинителния акт.
Именно тук е този водораздел, който трябва много добре да бъде усетен. Той е въпрос на изказ на съдията или съдебния състав, а именно: дали това, което като фактология е описано в обвинителния акт, все още може да се приеме, че „на пръв поглед“ (т.е. без да се навлиза в дълбочина на оценка на доказателствата), не е разколебано до този момент. Възможно е да има доказателства „за“ и „против“ обвинението, но това, което прокуратурата твърди в обвинителния акт, все пак не трябва да е разколебано от доказателствата. В противен случай, подмине ли се мярата и се отиде към произнасяне по въпроса за вината, това автоматично означава, че съдебният състав трябва да се отведе от разглеждането на делото. Ако това бъде констатирано от горната инстанция, тя трябва да приеме, че делото не е разгледано от безпристрастен съд, тъй като той е взел отношение по въпроса за виновността. За това Съдът по правата на човека казва, че произнасянето по „обоснованото подозрение“ не е произнасяне по въпроса за виновността.
Съдът по правата на човека по делото „Хаушилд срещу Дания“ (решение от 24.05.1989 г.) е изразил категорично решение по този въпрос, което впоследствие се цитира и по „българските дела“: „Въпросите, на които съдията трябва да отговори, когато взема такива решения на фазата на предварителното производство, не са същите като онези, които имат решаващо значение за окончателната присъда. Когато се взема решение за предварително задържане и други подобни решения от предварителното производство, съдията прави обобщена оценка на наличните данни, за да се увери дали „на пръв поглед“ полицията има основание за своите подозрения. Когато се произнася в края на процеса обаче, той трябва да оцени дали доказателствата, представени и възведени в съдебната зала, са достатъчни за признаване на обвиняемия за виновен. Подозрението и едно формално признаване на вина не следва да се приемат като едно и също нещо.“
По мнение на Европейския съд самият факт, че един съдия от първа или втора инстанция в системата като датската е участвал също и при вземането на решение на фазата на предварителното производство по делото, включително решение относно предварителното задържане, не може да се счита сам по себе си като достатъчно основание за опасения по отношение на безпристрастността на съдията. Произнасянето, което изисква съдията да се увери, че е налице изрично потвърдено подозрение, че обвиняемият е извършил престъплението, за което му е предявено обвинение, което налага съдията да бъде убеден, че съществува много висока степен на яснота по въпроса за вината, вече създава сериозен проблем относно предубедеността на този съдия. По този начин разликата между въпроса, който съдията разрешава, прилагайки тази разпоредба за мярката за неотклонение, и въпросът, пред който ще бъде изправен, когато дава решение по съществото на процеса, става прекалено незначителна. Поради тази причина по това дело е признато, че поради това, че съдията се е произнесъл по наличието на тази изключително висока степен на достоверност на доказателствата и по въпроса за вината – е изразил вече предубеденост, поради което делото не е било решено от безпристрастен съд.
По делото „Нортие срещу Нидерландия“ – 1993 г. е прието, че няма нарушения. Пак е ставало въпрос за случай, в който съдия е взел всички релевантни решения, но жалбоподателят посочва факта, че последният е действал като разследващ съдия и четири пъти е вземал решение за „задържането под стража“ на жалбоподателя. Тези четири решения означават, че съдията вече е стигнал на този етап до заключението, че има сериозни улики, че жалбоподателят е извършил престъплението, в което е обвинен, а освен това той вече е трябвало да е формирал идея за присъдата или мярката, която да му бъде наложена, тъй като законът изисква от него да установи, че няма вероятност „задържането под стража“ да продължава по-дълго от което и да е „задържане под стража“. Съдът по правата на човека казва следното: „По настоящото дело не е имало нищо от такъв характер, което да сочи, че съдията е бил пристрастен. Противно на доводите на жалбоподателя, въпросите, на които е трябвало да отговори съдията, когато взема тези решения на досъдебното производство, не са същите като тези, които са били решаващи за окончателното му решение. Когато прави констатацията, че има сериозни улики срещу жалбоподателя, неговата задача е единствено да установи накратко, че обвинението разполага с Prima facie основание за обвинението срещу жалбоподателя“, но не и че обвинението е доказано по несъмнен и категоричен начин. Съдът не е намерил нарушение на чл.6р §1 от ЕКПЧ. В подобен смисъл, че няма нарушение, е и делото „Ясински срещу Полша“- 2006 г.
Струва ми се, че притесненията на магистратите от произнасянето по мерките за неотклонение в съдебната фаза при променения чл.270, ал.2 от НПК са по-скоро преждевременни и неоснователни.
Няма причина съдебният състав да се въздържа от мотивиране на обосновано подозрение за извършено престъпление, ако не се произнесе по начин, който да засяга с категоричност въпроса за виновността на подсъдимия в извършено престъпление, или фактът, че подсъдимият „е извършил“ престъплението, в което е обвинен. Въздържането от такъв изказ и премерената лексика, която да не сочи на наличие на изградено вече убеждение по тези въпроси у съдебния състав, ще гарантират както произнасяне по мярката за неотклонение с оглед стандарта на чл.5, §4 от ЕКПЧ, така и разглеждането на делото от безпристрастен съд, изискване на чл.6, §1 от Конвенцията.
Би ми се искало да отправя едно напомняне към магистратите: стандартът на чл.5, §1, б.“с“ от Конвенцията – за необходимост от произнасяне по въпроса за наличие на обосновано предположение за извършено престъпление, е приложим при произнасяне на съда в рамките на досъдебното производство и в съдебната фаза, но в рамките на първоинстанционното производство – до постановяване на присъда. Впоследствие, независимо че така постановената присъда все още не е влязла в сила, произнасянията по мерките за неотклонение съгласно чл.5, §1, б. „а“ от ЕКПЧ следва да са с правно основание „по силата на постановена от компетентен съд присъда“. Това означава, че не се изисква от въззивната, респективно от касационната инстанция, произнасяния по наличие или липса на обосновано подозрение за извършено престъпление. По този въпрос вече е налице произнасяне на съд, макар и с невлязъл в сила съдебен акт. Няма обаче пречка това произнасяне от тези съдебни инстанции да стане с оглед стандарта на чл.5, §4 от ЕКПЧ, но то категорично трябва да бъде съобразено с критериите на съда в Страсбург за „законосъобразност“ на задържането, които вече бяха изложени по отношение на начина на произнасяне на първоинстанционния съд.
* Заглавието е на редакцията.
2
Коментирайте
Не съм пеналист и не съм сигурен дали разсъждавам правилно, но мисля, че контекста на опасността да бъде атакувано решението на основание безпристрастност на съда, самия съд за да се „застрахова“ може междувременно да си даде отвод и делото да бъде разгледано от друг състав.
Here, you can also find the official links to the Cracker Barrel Guest Feedback Survey.
crackerbarrel survey