Процесуални действия в електронна форма – нормативен безпорядък в новите текстове на ГПК
проф. д-р Ирина Цакова
Ирина Цакова е доктор по научна специалност „Теория на държавата и правото“ от Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и професор по Информационно право в Международно висше бизнес училище.
Учредител и правен експерт в „Европейски център по законодателство, анализ и усъвършенстване на съдебната практика“ и ръководител на Център за цифрови права. Автор на монографии, статии и учебници в областта на правното регулиране на виртуалното пространство, сред които е и монографията „Електронният документ като доказателство в гражданския процес“ (изд. Авангард Прима, 2018 г.).
Измененията и допълненията в ГПК[1], в сила от 30 юни 2021 г., поставят сериозни принципни въпроси, които засягат качеството на нормативната среда в предметната област на електронното управление и електронното правосъдие. Изключително дългият период на изграждане на техническата и нормативната инфраструктура доведе до натрупване на инцидентни (ситуационни) законодателни инициативи, несистематизирано законодателство с множество вътрешни противоречия и липса на трайна и ясна юридическа лексика. Предоставените от технологиите възможности за социално взаимодействие излизат извън рамките на съществуващите механизми за реализация на субективни права и затова изначалният законодателен подход на механично пренасяне на съществуващи модели и процеси от традиционната (физическа) среда към алгоритмизираните отношения в електронна среда за целите на правното регулиране на електронното управление се оказа изцяло погрешен.
В новите текстове на ГПК този подход и натрупаните в годините проблеми се отразяват в синтезиран вид. Целта на тези законодателни промени е да се осигури възможност за осъществяване на процесуални действия по електронен път[2]. Тази ясна цел „потъва“ в неясни и противоречиви формулировки, неточно употребени понятия, пренебрегване на правилата на законодателната техника и явно неразбиране на предмета на правно регулиране. Форматът на настоящата статия не позволява подробен анализ на всички нови нормативни правила, затова ще бъдат разгледани само тези от тях, които предизвикват най-съществените въпроси.
*От категорията съществени са и въпросите, които повдига разпоредбата на § 218, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗСВ (изм. ДВ, бр. 110 от 2020 г.., в сила от 30.06.2021 г.), съгласно която „всички дела, образувани на хартиен носител в тригодишен срок от влизането в сила на този закон, се приключват по досегашния ред. По тях не може да се извършват процесуални действия в електронна форма от страните“. Прилагането на това нормативно правило изисква по-широк анализ, като допълнително въпроси възникват във връзка с направеното от съда тълкуване на посочената разпоредба в Определение № 2244 от 17.08.2021 г. на САС по в. ч. гр. д. № 2236/2021 г.
1. Дефиницията за „процесуални действия в електронна форма“ (чл. 102а, ал. 2 ГПК)
Въпросите около дефиницията за „процесуални действия в електронна форма“, която се съдържа в чл. 102а, възникват още със заглавието на новата Глава единадесета „а“ „Процесуални действия и актове в електронна форма“. В разпоредбата на чл. 360а от ЗСВ удостоверителните изявления и издаването на актове са отграничени като отделни процесуални действия на съда, „заедно с всички други предвидени в закона“. Какво урежда Глава единадесета „а“? Вероятно се има предвид „удостоверителни изявления и процесуални действия в електронна форма“, която терминология е възприета в ЗСВ[3] (Глава осемнадесета „а“) и в подзаконовите нормативни актове, издавани от Пленума на Висшия съдебен съвет, в частност относимата Наредба № 6 за извършване на процесуални действия и удостоверителни изявления в електронна форма[4]. В противен случай възниква въпросът включени ли са в обхвата на новата Глава единадесета „а“ от ГПК удостоверителните изявления на съда.
Следва заглавието на чл. 102а („Процесуални действия и актове на съда в електронна форма“), което ни навежда на мисълта (по арг. на чл. 29, ал. 1 от Указ № 883 за прилагане на ЗНА[5]), че предстои правна норма, чийто адресат е само съдът, но текстът на ал. 2, който всъщност съдържа дефиницията за „процесуални действия в електронна форма“, адресира нормата към другите участници в съдебните производства, като сочи, че такива действия „са налице, когато чрез тях се упражняват процесуални права“. Процесуални права се упражняват от страните (техните представители), свидетелите и други лица, участници в производството, не и от съда. Със сигурност не е търсено подобно ограничаване и правилото следва да се тълкува „в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт“ (чл. 46, ал. 1 от ЗНА[6]), а именно, че предмет на правно регулиране са процесуалните действия на съда и страните в електронна форма.
Разглежданата в ал. 2 на чл. 102а от ГПК дефиниция се разширява с кумулативното условие процесуалните действия да се извършват, като „се използват устройства за електронна обработка, включително съхраняване на информацията, като упражняването на правата изцяло се осъществява чрез използването на проводник, радиовълни, оптически или други електромагнитни средства“. На практика всичко това може да бъде обобщено с понятието „електронни средства“, дефинирано в § 1., т. 17 от ДР на ЗЕУ[7]. Всъщност в българското законодателство се наблюдават множество дефиниции, свързани с обмена на данни по електронен път (§ 1, т. 20 от ДР на ДОПК, § 1, т. 58 от ДР на ЗДДС, § 2, т. 10 от ДР на ЗОП, § 1, т. 2 от ДР на ЗЕТ, § 1, т. 42 от ДР на ЗППЦК и т. н.). По същество всички тези дефиниции са идентични с дадената в § 1, т. 17 от ДР на ЗЕУ. С никоя от тях не се внася различно съдържание за целите на конкретния нормативен акт и се поставя въпросът за необходимостта от терминологична унификация на понятийната база и спазването на правилата на законодателната техника. Още повече, че в конкретния случай става дума за предметна дефиниция, а не за дефиниция с функционално-целеви характер, която представлява съдържателната част на правната регулация. Следователно възпроизвеждането на тази дефиниция в текста на чл. 102а, ал. 2 от ГПК е лишено от смисъл и допълнително утежнява възприемането на нормативното правило.
2. Ред за извършване на процесуални действия в електронна форма (чл. 102а, ал. 1 ГПК)
Отново разглеждаме чл. 102а, но този път неговата ал. 1. По същество тя е препращаща норма, която указва, че „съдът издава актовете и извършва всички други предвидени в закона процесуални действия в електронна форма при условията на Закона за съдебната власт“. Така е създадена вътрешна колизия с останалите нови текстове на ГПК, които на практика уреждат процесуалните действия в електронна форма в рамките на гражданското съдопроизводство. Кой режим ще се прилага – този на ГПК или на ЗСВ (като съгласно законова делегация тези условия са уредени в Наредба № 6 на ВСС и съществено се отличават от тези в ГПК)? Различията в установения правен режим за извършване на процесуални действия в електронна форма в двата нормативни акта засягат уредбата на ключови въпроси като определяне на електронен адрес за връчване, време на връчване, средства за идентификация на лицата, обхват на извършваните проверки при получаване на електронни документи от съда и т. н. И още нещо. Адресат на нормата е съдът, т.е. колизията би следвало да се отнася само до него, но това звучи странно: страните извършват процесуални действия в електронна форма по реда на ГПК, а съдът по ГПК или по ЗСВ. Какво изобщо се цели с тази разпоредба?!
Извън създадената вътрешна колизия изглежда нелогично в ГПК да бъде създаден различен правен режим от този в АПК[8] в разглеждания контекст (освен тези различия в АПК подаването на искания, жалби и др. до органите на съдебната власт по електронен път се осъществява по реда на ЗСВ (чл. 18а), а връчването по електронен път е по реда чл. 137 от АПК, който сочи различен ред, като не се предвижда използването на Единния портал за електронно правосъдие (ЕПЕП) за това процесуално действие). Още по-нелогични са различията в правния режим на процесуалните действия в електронна форма (и дори в използваната дефиниция за „електронен адрес“) между ГПК и НПК[9], като разпоредбите на последния са приети с §23 от ПЗР на ЗИДГПК.
Проблемът се задълбочава, ако го прехвърлим към функционалностите на ЕПЕП, някои от които и към настоящия момент не съответстват на Наредба № 6 на ВСС. Но как биха съответствали на повече от един правни режима, а в случая на ГПК – на кой от двата?
3. Проблемът с „електронното изявление“ и неговата интерпретация в ГПК (чл. 102, ал. 3 ГПК)
Последната ал. 3 на чл. 102а от ГПК поставя отново принципния въпрос за използването на понятията „електронно изявление“ и „електронен документ“ в българското законодателство.
Нормата е императивна: „Електронните изявления на съдилищата трябва да отговарят на изискванията на Регламент (ЕС) № 910/2014 и на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги“. Това е правна норма, която не носи никакъв смисъл. От гледна точка на правната техника липсва препращане, тъй като не са означени/обозначени конкретни разпоредби (съгласно чл. 40, ал. 2, т. 1 и т. 3 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на ЗНА). Идентично е съдържанието на чл. 102б, ал. 2, т. 1 от ГПК, който на свой ред поставя въпроса: на кои точно изисквания следва да отговаря електронното изявление, за да възникне задължението на съда да го приеме.
По-големият проблем обаче се състои в това че Регламент (ЕС) № 910/2014[10] няма изисквания към електронното изявление. Посоченото понятие не се употребява никъде в неговите текстове. Това е така, тъй като Регламентът обобщава всяко съдържание в електронна форма, независимо дали е „текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис“ (чл. 3, т. 35 от Регламента) с общото понятие „електронен документ“. Въпреки че се придържа към дефиницията за електронен документ на Регламента (съгласно препращането в § 1, т. 3 от ДР на ГПК), ГПК използва и понятието „електронно изявление“. Влага ли се различно съдържание в двете понятия? В някои от разпоредбите на ГПК нормативното правило се отнася само до електронното изявление (чл. 38а, ал. 1; чл. 102г; 102ж), а в други и до електронното изявление, и до електронния документ (чл. 38, ал. 2 и ал. 3), в трети пък електронното изявление се замества с електронен документ – например под заглавие „Потвърждаване на електронни изявления“ следва чл. 102д, ал. 1 с текст: „след регистриране на постъпил електронен документ в информационната система (…)“, в четвърти случай, този на ал. 2, се сочи изрично, че „потвърждението е електронен документ“. Означава ли това, по аргумент на противното, че при всички случаи, в които изрично не е посочено, че електронното изявление е електронен документ, то не трябва да се счита за такъв? Същевременно, ако четем текстовете на чл. 62, ал. 4 и чл. 102д, ал. 1 и ал. 2, т. 3 от ГПК, ще извлечем следното нормативно правило: при получаването му от съда (т.е. при постъпването му в информационната система на съда) електронното изявление, с което е извършено процесуално действие, се трансформира в електронен документ.
По идентичен начин двете понятия се използват и в Наредба № 6 на ВСС.
Целият проблем се съдържа в ЗЕДЕУУ[11]. За разлика от унификацията към подхода за дефиниране на понятието „документ“ в европейското законодателство, което концептуално се основава на елемента „съдържание“, в българския ЗЕДЕУУ акцентът продължава да пада върху характеристиката на документа като носител (или вид носител) на съдържание (информация). Независимо че Регламентът не използва понятието „електронно изявление“, при промяна на ЗЕДЕУУ текстът на чл. 2, който съдържа легална дефиниция на това понятие, не е отменен, а само изменен и ЗЕДЕУУ отново борави с две легални дефиниции. От друга страна, ограничаването на правната сила на електронния документ по смисъла на допълнението „съдържащ електронно изявление“ в чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ, с цялата доктриналната консервативност на понятието „изявление“ („волеизявление“), води до регулирането на електронния документ по аналогия с хартиения. Изобщо по какъв критерий „съдържанието в електронна форма“ може да бъде квалифицирано като „електронно изявление“. Този въпрос е поставян пред ВКС, но съдът не се е произнесъл по същество[12].
4. Електронна идентификация при извършване на процесуални действия (чл. 102ж ГПК)
Въпросът ни насочва директно към създаденото в чл. 102ж, ал. 1 нормативно правило, съгласно което „идентификацията на лицата, подаващи електронни изявления, се извършва по реда на Закона за електронната идентификация или чрез средствата за електронна идентификация, издадени в друга държава членка, които отговарят на условията по чл. 6, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 910/2014“. Това задължение за електронна идентификация при подаване на „електронни изявления“ прави осъществяването на тези действия почти невъзможно.
За всички е ясно, че предвидената в Закона за електронната идентификация национална схема за електронна идентификация все още не е изградена. Единствената възможност за желаещите да извършват изявления до съда в електронна форма в рамките на гражданското съдопроизводство е да се снабдят със средство за електронна идентификация от друга държава членка, като имат предвид изискването това средство да е част от съответна национална схема за идентификация, за която е извършено уведомяване към Комисията и е включена в списъка, публикуван в Официален вестник на Европейския съюз.
С каква цел е създадена посочената норма? Остава неясно и защо се създава такова изискване само при „подаване на електронни изявления до съда“.
В НПК не е възприет този подход и по въпроса за електронната идентификация е направено изрично препращане към ЗСВ (чл. 180, ал. 8 от НПК) и то само в хипотезата на електронно връчване. Тълкуването на разпоредбата на чл. 247, ал. 2 от НПК, съгласно която „обвинителният акт и тъжбата могат да бъдат подадени чрез единния портал за електронно правосъдие, подписани с квалифициран електронен подпис“, води до извода, че и в този случай ще се прилагат правилата на ЗСВ, съответно на Наредба № 6 на ВСС.
В самата Наредба № 6 на ВСС са създадени три режима за електронна идентификация. При „подаване на заявления по електронен път“ „проверката на самоличността на заявителя“ се извършва по „реда на Закона за електронната идентификация, както и по други начини, установени със закон“ (чл. 6, ал. 2 от Наредбата). При връчване, идентификацията се извършва „по реда на Закона за електронната идентификация или по друг ред, определен от пленума на Висшия съдебен съвет“ (чл. 35, ал. 2 от Наредбата). Защо е възприет различен ред в двете хипотези (заявяване и връчване) и какъв друг ред би определил Пленумът на ВСС извън този по Наредбата?
Третият режим за електронна идентификация е „чрез прочитане на личен идентификатор[13] от квалифициран електронен подпис“ (§ 6 от Наредбата), който се отнася до всички случаи. Неясно е и защо Наредбата извежда самостоятелно от „другите начини, установени със закон“ идентификацията с КЕП и дори определя срок за това – до 18 август 2018 г., т.е. този режим вече е неприложим. Възможността за прочитане на „уникален идентификатор“ на лицата от КЕП за целите на електронната идентификация също така не е еднозначна (тя е идентична с една от възможностите, предвидени в § 5 от ПЗР на НОИИСРЕАУ[14], която пък е в противоречие с § 4 от ПЗР на ЗЕИ[15], предвиждащ друг ред за проверка при идентификация с КЕП и освен това срокът за прилагането и също е изтекъл – 21.11.2017 г.). Настоящият формат не позволява да се изясни цялата законодателна „бъркотия“ с „другите начини, установени със закон“, която формулировка е възприета в чл. 5, ал. 1 и чл. 22, ал. 1 от ЗЕУ, както и чл. 20, ал. 1 от НОИИСРЕАУ[16].
Всъщност в разпоредбите на Наредба № 6 на ВСС, отнасящи се за електронната идентификация, има и друга непоследователност, тъй като при правилата за приемането на електронни документи от съда не е предвидена проверка на самоличността на заявителя (чл. 28, ал. 1 от Наредбата). ГПК предвижда такава в чл. 102г, ал. 1, т. 4 като „техническата проверка на извършено действие под формата на електронно изявление“ се отнася и до „възможността да се идентифицира страната“. Друг е въпросът, че текстът препраща към наредба на ВСС, както и въпросът как да се тълкува формулировката „проверка на възможността да се идентифицира страната“.
Как на практика се осъществява идентификацията на лицата в Единния портал за електронно правосъдие (ЕПЕП).
В Правилата за достъп до електронни съдебни дела в Единния портал за електронно правосъдие (утвърдени с решение на Пленума на ВСС съвет по Протокол № 10/25.02.2016 год., изм. и доп. с решение по Протокол № 14/22.07.2021 г., Правилата) е предвиден друг, различен от ГПК и Наредба № 6 на ВСС, подход към идентификацията на лицата. Съгласно чл. 3 от Правилата идентификацията на лицата се извършва при подаване на заявлението за създаване на личен потребителски профил в ЕПЕП, което може да стане на място в съответния съд или по електронен път. При подаване на заявлението на място се извършва идентификация на лицето, като „служителят от съда, приемащ заявлението, извършва проверка на самоличността на заявителя“ (ал. 4). При втория вариант, обаче – подаване на заявление по електронен път, е посочено, че се извършва чрез попълване на електронен формуляр в ЕПЕП и регистриране с квалифициран електронен подпис (както посочихме, срокът, даден в Наредба № 6 на ВСС за използване на КЕП като средство за идентификация, е изтекъл през 2018 г.). В Правилата не е предвиден редът за проверка на самоличността на заявителя.
Дори да приемем, че ВСС презюмира КЕП като средство за идентификация, то липсват всякакви указания за наличие на задължителен реквизит като уникален идентификатор или проверка на удостоверението за електронен подпис или друга проверка, извършена като вътрешна административна услуга. За разлика от предвидения ред за регистрация в ЕПЕП, при заявяване на промяна на адрес на електронна поща, който представлява потребителското име и е посочен при първоначална регистрация на профила в системата, не е предвидена възможност това да става по електронен път, а само лично или чрез упълномощен с пълномощно с нотариална заверка на подписа представител (чл. 5, ал. 2). При всяко влизане в профила идентификация на лицата се извършва с потребителско име и парола (чл. 12, ал. 2).
Вероятно този подход съответства на начина, по който е изграден ЕПЕП, но за него липсва правно основание.
Независимо че в традиционна среда не се изисква идентификация на лицата при подаване на документи в съда, при функционирането на системи като ЕПЕП следва да се отчита фактът, че възможността да се извършват пасивни действия от потребителите като достъп до дела, за които се изисква установяване на самоличност, както и да подават/получават документи, се реализира чрез личен потребителски профил. Затова тези действия в електронна среда не могат да бъдат отграничени. Идентификацията се извършва при регистрацията на профила и всяко последващо влизане. Тези особености следва да бъдат коректно отчетени в нормативните актове. В противен случай ЕПЕП би продължил да работи без нормативно основание за средствата за идентификация. Тук може да бъде поставен и въпросът за основанието за обработка на личните данни (по смисъла на Общия регламент за защита на данните) за целите на идентификация на лицата при липса на нормативно такова.
*За пълнота ще отбележим, че идентификацията на органите на съдебната власт „при извършването на удостоверителни изявления, при издаването на актове и при извършването на други, предвидени в закона процесуални действия в електронна форма“ се извършва с квалифициран електронен подпис (чл. 5, вр. чл. 2, ал. 1 от Правилник за вътрешния ред за използването на електронен подпис и електронна идентификация от органите на съдебната власт, обн. ДВ, бр. 32 от 21.04.2017 г.).
5. Електронен адрес за връчване (чл. 38 ГПК)
Проблемите, свързани с правния режим на електронното връчване в българското законодателство, бяха изследвани неотдавна в задълбочена статия на Милен Василев, съдия в Софийския апелативен съд[17]. Насочването на вниманието към тях и призивът на съдия Василев за дискусия по темата очевидно не се състоя и в резултат очертаните проблеми се възпроизвеждат в новите текстове на ГПК (а и на НПК), като се допълват с още. Извън въпроса по кой ред ще се извършва връчването (този на ГПК или на ЗСВ), възникнал в резултат на вътрешната колизия, създадена с чл. 102а, ал. 1 от ГПК, могат да се направят следните допълнителни бележки.
Създаденият в АПК режим на съобщенията (чл. 18а и чл. 137) предизвиква също множество въпроси. В голямата му част липсва съответствие с режима в Наредба № 6 на ВСС, на основание на която, предполага се, се изгражда ЕПЕП. Гражданите могат да подават искания, жалби, молби и др. към органите на съдебната власт по реда на ЗСВ (чл. 18а, ал. 1), но връчването към тях на основание чл. 137, ал. 1 от АПК се извършва по реда на чл. 18а, ал. 4, който е съвсем различен от този по Наредба № 6 на ВСС и дори не включва връчването чрез ЕПЕП. Така гражданите ще могат да се регистрират в ЕПЕП, да изпращат искания, жалби и др., да имат достъп до делото си, но трябва да посочат друг електронен адрес (съгласно чл. 18а, ал. 4) за целите на връчването. Анализът на двата текста би могъл да продължи, но да се върнем на основната тема.
В ГПК не само е създаден нов режим на електронното връчване, но е и въведена дефиниция на понятието „електронен адрес на връчване“. И ЗЕУ, и ЗСВ съдържат в ДР дефиниция на понятието „електронен адрес“ (съотв. в § 1, т. 23 и § 1, т. 1.), които са идентични. В ГПК се използва понятието „електронен адрес“, но отделно се дефинира и „електронен адрес за връчване“. Първо, спорно е дали текстът е от категорията дефиниции, тъй като с него се посочват възможните електронни адреси, на които може да се извърши връчването. Второ, това е направено както в самата дефиниция в § 1, т. 2 от ДР на ГПК, така и е възпроизведено повторно в чл. 38 (в противоречие с чл. 32, ал. 1, т. 3 от ЗНА). Трето, електронният адрес е средство за индивидуализация на информационни ресурси в електронна среда и той не може да бъде определян като „персонализирано пространство“ или като „услуга“. В НПК (§ 1, т. 6 от ДР) е въведена същата дефиниция, но за понятието „електронен адрес“ и не е възпроизведено определянето му като услуга.
Извън горното, въпроси предизвиква предоставената възможност за връчване чрез обикновена електронна поща (чл. 38, ал. 3 от ГПК), за която не е предвидено квалифицирано удостоверяване на извършените действия. Обикновената електронна поща не може да бъде алтернатива на електронната препоръчана поща (адрес за връчване съгласно чл. 38, ал. 2 от ГПК), предоставяна като квалифицирана услуга по смисъла на чл. 3, параграф 37 от Регламент (ЕС) № 910/2014, нито на връчването чрез ЕПЕП, където съгласно чл. 20 от Наредба № 6 на ВСС обменът на данни (времето на извършване на процесуални действия) се удостоверява с квалифицирана услуга за електронен времеви печат по глава III, раздел 6 от Регламент № (ЕС) 910/2014. Също така, Наредба № 6 не предвижда връчването да се осъществява чрез обикновена електронна поща (чл. 34, ал. 2 от Наредбата).
Разпоредбите за електронното връчване поставят въпроса и за установяване на самоличността на лицата при връчване чрез обикновена електронна поща. За разлика от изискването за идентификация на лицата при подаване на електронни документи до съда по реда на ЗЕИ (чл. 102ж от ГПК), електронното връчване е уредено в противоречие с установеното изискване за лично връчване в традиционна среда (чл. 43, ал. 1, чл. 45 от ГПК), както и с много ясните разпоредби за удостоверяване на връчването (чл. 44 от ГПК). Как ще се установи самоличността на лицето при връчване чрез обикновена електронна поща при така създадения режим? Удостоверяването на електронно връчване е уредено в чл. 44, ал. 3 от ГПК, като потвърждението за получаване на електронен документ чрез електронна поща има същата удостоверителна сила като тази на електронния запис от информационната система на портала (ЕПЕП), подпечатан с квалифициран електронен печат на съда с удостоверено време или с квалифициран електронен времеви печат – при връчване по чл. 38, ал. 2, т. 1, както и на електронен запис на връчването от квалифицирания доставчик на електронни удостоверителни услуги – при връчване по чл. 38, ал. 2, т. 2.
Въпросът е „решен“ с едно ексцентрично от гледна точка на ЗНА допълнение на чл. 45, изр. второ от ГПК, с което е създадена презумпцията, че връчването на електронен адрес се смята за лично връчване[18]. Как тази презумпция ще се приложи и няма ли опасност от нарушаване на процесуални права например в случаите, предвидени в чл. 38, ал. 6 от ГПК, при които страната може да посочи електронен адрес за връчване (включително адрес на електронна поща) на вещо лице, свидетел и трето лице, задължено да представи намиращ се у него документ?
В тази връзка ще посочим още един нов текст – чл. 41а от ГПК, който определя кога електронното връчване се смята извършено. Предвидени са две хипотези. Първата, при връчване чрез ЕПЕП или чрез електронна препоръчана поща (чл. 38, ал. 2 от ГПК) това е в деня на изтеглянето му от адресата или в първия ден след изтичане 7-дневен срок от неговото изпращане в случай, че в този срок то не бъде изтеглено (чл. 41а, ал. 1 ГПК) и втората, ако връчването се извършва чрез обикновена електронна поща (чл. 38, ал. 3 ГПК), то това е в деня, в който адресатът е потвърдил получаването му, като при липса на потвърждение в 7-дневен срок от неговото изпращане връчването се извършва по общия ред (чл. 41а, ал. 2). Към втората хипотеза е приобщена съвсем неудачно и ал. 6 на чл. 38. Означава ли това, че вещо лице, свидетел или трето лице трябва да изпращат при всички случаи потвърждение за получаването, независимо че връчването е извършено през ЕПЕП или електронна препоръчана поща.
В допълнение ще посочим, че в Наредба № 6 на ВСС е определен различен от ГПК и НПК срок, в който електронното връчване се смята извършено и той е „пет работни дни“ (чл. 35, ал. 3 от Наредбата).
С това бележките и въпросите не се изчерпват. Но те са достатъчни, за да бъде подкрепен изводът, който вече е направен, а именно, че създадената в областта на електронното управление, в това число и електронното правосъдие, правна рамка не е в състояние да осигури тяхната реализация[19]. Крайно необходимо е разработването на фундаментална нормативна база с единна и ясна концепция, с която да се уредят в перспектива и трайно дадените обществени отношения на основата на единна терминология, като се отчита фактът, че електронното правосъдие не съществува изолирано, а е част от електронното управление. Тази концепция следва да се основава на разбирането за електронното управление като платформа с отворен код, която се изгражда върху потребителски ориентирани практики, като тук става дума не за обикновено преобразуване на досегашните процеси, а за преосмисляне на тези процеси, наблюдение на работещите приложения, оценка и внасяне на корекции в тях. Крайният резултат зависи от приспособимостта на нормативните режими към механизмите на алгоритмизирано вземане на решения във всички сектори на обществения живот.
[1] Граждански процесуален кодекс (обн. ДВ. бр. 59 от 20 юли 2007 г., посл. изм. и доп. ДВ. бр. 15 от 19 февруари 2021 г.);
[2] Мотиви към ЗИД на ГПК, сигнатура 002-01-69 от 03.12.2020 г., https://www.parliament.bg/bg/ bills/ID/163449
[3] Закон за съдебната власт (обн. ДВ. бр.64 от 7 август 2007 г., посл. изм. и доп. ДВ. бр. 15 от 19 февруари 2021 г.);
[4] Издадена на основание чл. 360е, ал. 1 във връзка с чл. 360л, ал. 3 и чл. 360м, ал. 3 от Закона за съдебната власт и приета с решение на Пленума на Висшия съдебен съвет по т. 6 от Протокол № 25 от 03.08.2017 г., http://www.vss.justice.bg/root/f/upload/17/naredba6-2017-08-02.pdf;
[5] Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове (обн., ДВ, бр. 39 от 21.05.1974 г., посл. изм. и доп., бр. 46 от 12.06.2007 г.);
[6] Закон за нормативните актове (обн. ДВ. бр. 27 от 3 април 1973 г., посл. изм. и доп. ДВ. бр. 34 от 3 май 2016 г.);
[7] Закон за електронното управление (обн. ДВ. бр. 46 от 12 юни 2007 г., посл. доп. ДВ. бр. 85 от 2 октомври 2020 г.); „Предоставяне на услуги чрез електронни средства“ е предоставянето на услуги, при което всяка от страните използва устройства за електронна обработка, включително цифрово компресиране и съхраняване на информацията, като услугата изцяло се осъществява чрез използването на проводник, радиовълни, оптически или други електромагнитни средства.
[8] Административнопроцесуален кодекс (обн. ДВ. бр.30 от 11 април 2006 г., посл. изм. и доп. ДВ. бр. 15 от 19 февруари 2021 г.);
[9] Наказателно-процесуален кодекс (обн. ДВ. бр. 86 от 28 октомври 2005 г., посл. изм. ДВ. бр. 80 от 24 септември 2021 г.);
[10] Регламент 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО;
[11] Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (обн. ДВ. бр. 34 от 6 април 2001 г., посл. изм. ДВ. бр. 58 от 23 юли 2019 г.);
[12] На основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК пред ВКС е поставян въпросът за „разликата между електронен документ и електронно изявление, както и за правните последици от разменената електронна кореспонденция между два IP адреса в интернет“, но по него няма произнасяне по същество. С Определение № 414 от 23.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 852/2011 г., I т. о., ТК, не се допуска разглеждането на поставените въпроси с формалния мотив, че Апелативният съд е приел, че разменените електронни съобщения съдържат електронно изявление по смисъла на чл. 2 от ЗЕДЕУУ и може да служат за доказателство за сключване на сделката.
[13] Вероятно се има предвид „уникален идентификатор“ съгласно дефиницията на § 1, т. 22 от ДР на ЗЕУ и това е „единният граждански номер на българските граждани, личният номер на чужденците, единният идентификационен код за търговците и клоновете на чуждестранните търговци и кодът по БУЛСТАТ за лицата, подлежащи на вписване в регистър БУЛСТАТ“.
[14] Наредба за общите изисквания към информационните системи, регистрите и електронните административни услуги (обн. ДВ, бр. 5 от 17 януари 2017 г., посл. изм. и доп. ДВ, бр. 4 от 14 януари 2020 г.).;
[15] Закон за електронната идентификация (обн. ДВ. бр. 38 от 20 май 2016 г.,посл. изм. ДВ. бр. 60 от 7 юли 2020 г.);
[16] Повече за въпросите, свързани с електроннната идентификация виж. Маргарита Хубенова, М., Новите предложения за изменение на уредбата на електронната идентификация, съдържаща се в Закона за електронното управление, списание „Норма“, брой № 4/2019 г.; Цакова, И. Алтернативни схеми за електронна идентификация на лицата съгласно Закона за електронното управление, сп. DE JURE, Юридически факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, бр. 1, 2019, с. 5–11, ISSN 1314-2593; Цакова, И., Хубенова, М., Георгиева, К., Тимева, Т., Тагарев, Н., „Всичко за електронното управление в едно практическо ръководство“, изд. Парадигма, 2021 г., с. 502 – 517, ISBN 978-954-326-454-4;
[17] Василев, М. Съдебни хоризонти: Електронното връчване – част I, Електронно издание Lex.bg , ISSN 2682-9606, публикувано на 08.09.2020 г. (достъпна тук); Василев, М. Съдебни хоризонти: Електронното връчване – част II, Електронно издание Lex.bg , ISSN 2682-9606, публикувано на 09.09.2020 г., (достъпна тук) (последно посетен на 20.09.2021 г.);
[18] Този въпрос е поставен в подробно и аргументирано становище на Висшия адвокатски съвет, представено в рамките на обществените консултации по проекта на ЗИДГПК (05.11.2020 г. – 19.11.2020 г.) и достъпно на електронен адрес: https://www.strategy.bg/PublicConsultations/View.aspx?lang=bg-BG&Id=5585.
[19] Цакова, И., Хубенова, М., Георгиева, К., Тимева, Т., Тагарев, Н., „Всичко за електронното управление в едно практическо ръководство“, изд. Парадигма, 2021г., с. 502 – 517, ISBN 978-954-326-454-4;
25
Коментирайте
Поредните недообмислени промени на скъпите ни нормотворци.
Когато деканите на юф и ректорите на ВУЗ-овете спрат да се занимават с политика и да упражняват едновременно и адвокатска професия, ще има шанс да се оправи правната каша с дискутираната тематика. Няма как човек на науката да седне и да мисли върху теоретични проблеми и да представи цялостна концептуална обосновка на един не чак толкова нов, но все пак- нов- правен институт, ако е зает и с политика, и с адвокатската защита на правата на колегите му – политици. Или едно, или другото- смешението води до описаното в статията положение. Който иска да стане политик, ДА ПРЕУСТАНОВИ упражняването на… Покажи целия коментар »
Всичко е абсолютна каша. За да се оправи, са необходими няколко неща от компетенцията на държавната власт;
1. Създаване на Закон за лобизма 2. Забрана за участие в политиката на всякакви нива, на преподавателите в юф на всичките ни университети 3. Да се премахне възможността преподавател да е едновременно и депутат, и преподавател в юф.4. Адвокатурата да се деполитизира и да се въведе забрана за едновременно упражняване на политическа и адвокатска дейност.
Какъв Закон за лобизма ? На Гешев глупостите.
До “Anonimen 04 октомври 2021 12:48“ Ако имахме Закон за лобизма, той щеше да очерае правната рамка на позволения лобизъм и всичко извън тази рамка ще бъде криминализирано- част от изпълнителните деяния на престъплението подкуп.Този закон би прекъснал връзката между черните каси на политическите партии, прането на пари от тях в легален бизнес и легализирането по този начин на чисто партийните интереси на всяка партия, които не съвпадат с правните/ икономическите интереси на нейните членове. Прекъснете връзката между звената в тази порочна верига, и корумцията НА СЕКУНДАТА ще намалее поне двойно, да не кажа- и тройно…Неслучайно в другите държави има… Покажи целия коментар »
Определено доста добре написана статия. Определено има проблеми в ГПК.
Добър анализ
И изключително полезен.
Истината е, че съдиите демонстрират изключително тесногръдие. Тук изключвам цитирания съдия Милен Василев, чиито статии изчетох с голям интерес и го поздравявам с радост и удовлетворение, че има такива хора. Съдиите да се върнем на тях скочиха едва когато ножът опря до техния кокал – с безумието ЕИСС. Да, прави са да скачат и ги подкрепям, но трябваше много по-преди, много по с грижа за страните по делата, а не само за себе си.
Два пресни примера – изпратил съм електронна молба с електронни приложения – съдия ме накара да се разпиша „вярно с оригинала“ на всяка страница в съдебна зала. (целият документ беше подписан с КЕП). Втори пример – подавам въззивна жалба с КЕП. Първоинстанционният съд админстрира жалбата и я изпраща на въззивния. Получавам указания, че въззивната ми жалба не била подписана и или да отида да си я подпиша или да представя жалба с КЕП – обяснението ми е, че първоинстанционният съд не е представил на въззивния електронният документ (жалба) подписан с КЕП и затова и указанията на съда.
От година ВСС се тутка с промените в наредбите и май скоро няма да приключи. Ех, капацитет, капацитет
Този ВСС категорично е изключително неефективен.
Този анализ трябваше да дойде от ВКС още миналата година, но когато председателят на върховния съд иска да прави политическа кариера, явно няма да как да го очакваме
Е, отсрамил ги е съдията от САС 😉 Професорката сама го цитира, а адвокатите къде спят?
Май пишеш без да знаеш. ВАдвС единствен опита да спре това безумие
??????? и какво са направили
И в НС го „послушаха“. Депутатите толкова бяха заети със себе си, че не обърнаха внимание на призива на адвокатурата.
Те са изключително заети само когато е в техен интерес.
Вярвайте ми, във ВКС е такйв батак вътрешно, че анализ на закона буквално нямаше кой да направи.
В системата отдавна различни хора са повдигали въпроси за електронното правосъдие – на общи събрания и прочее, но няма време да се занимавят сериозно, а мнозинството е пасивно.
Дано дойде по-свестен председател. Този промени ВКС коренно и то в лоша насока.
Налага се на „законодателя“ слагам го нарочно и изрично в кавички да се припомнят базисни, елементарни неща, като това, че страните извършват процесуални действия. Не познавам колегата, но очевидно е от малкото хората, които са навътре в материята и е добре всички хубостници, които са се насочили към НС и нон стоп бълват за съдебна реформа да прочетат какво е написала и да се замислят какво да направят като получат властта от народа
Много прецизен анализ. За съжаление няма кой да оправи това безумие, безпорядък ми се вижда много меко, а последиците са за гражданите, адвокатите и съда. На политиците не им пука
Много добро обобщение за хаоса с е-правосъдието.
Уважавам мнението на тук написалата статията професор Цакова. Уважавам и мнението на съдията в САС М. Василев, НО не приемам твърдението и на двамата, че заедно с мръсната вода, трябва да се изхвърли и бебето. И двамата не правят анализ на приложимото вторично право на ЕС по сложния въпрос за електронното правосъдие. Отдавна сме закъснели да го въведем, а това, че нямаме кадърни политици и/или юристи нормотворци, не е основание да се плюва по идеята за електронното правосъдие. Първичното и вторичното задължително право на ЕС, имат примат над българското национално право. Не разбирам как един професор отдава значение за приложимостта… Покажи целия коментар »