Висшият адвокатски съвет до ВКС:
При съпричиняване оценката на вредите не е обвързана със сумата на иска, но съдът не може да присъди над петитума
Определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, които са последица от увреждането, и което може да се намали в случай, че увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, не е обусловено от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба.
Това становище (пълния му текст виж тук) застъпва Висшият адвокатски съвет (ВАдС) пред Върховния касационен съд (ВКС).
Както „Лекс“ писа, Гражданската и Търговската колегии на ВКС образуваха тълкувателно дело, в което трябва да сложат край на противоречията в практиката за това как се изчислява обезщетението за морални вреди, когато е налице съпричиняване от пострадалия.
Най-общо вижданията са разделени на две. Според едни съдии при определянето на обезщетението на пострадал, който не признава съпричиняване на вредата, но има такова, претендираната от него сума е таван за справедливото обезщетение. И това означава, че след това трябва да бъде намалена заради съпричиняването. Другата теза е, че съдът определя справедливото обезщетение без да е обвързан с размера на иска, а след това прави редукция заради съпричиняването на вредите от пострадалия и следи тази вече намалена сума да не надвишава посоченото в петитума на исковата молба (повече виж тук).
Именно втората теза застъпва и Висшият адвокатски съвет.
„Отговорът на поставения за тълкуване въпрос следва да се сведе основно до съотнасянето на диспозитивното начало в гражданския процес със задължението на съда да определи размера на обезщетението“, посочва адвокатурата и подчертава, че преценката за наличието на съпричиняване не е решаваща за изясняването на това съотношение.
ВАдС изтъква, че е безспорно, че съдът сам и по собствена преценка определя размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и в случай на съпричиняване. И цитира в този смисъл проф. Александър Кожухаров („Той (съдът- бел ред.) е властен да присъди такава сума, която по вътрешно убеждение смята за достатъчна“), проф. Иван Апостолов и доц. Траян Конов („Съдът ще определи по справедливост обезщетението за неимуществени вреди, а това означава, че подлежат на обезщетяване всички болки и страдания, които са пряка последица от правонарушението, ако това е в съзвучие с принципа на справедливостта“).
Затова адвокатурата стига до извода, че оценката на увредения по отношение на претърпените неимуществени вреди, която намира материален израз в петитума на исковата молба, не е и не може да бъде ограничителен критерий за свободното определяне на размера на справедливото обезщетение от страна на съда.
В подкрепа на това виждане в становището се посочва, че при постановяване на решението съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право (чл. 235, ал. 3 ГПК). И се припомня, че проф. Ангел Калайджиев приема, че „ако паричната оценка на вредата се е изменила след настъпването на вредата, включително след предявяването на иска, съдът трябва да обсъди тази промяна и да основе решението си на нея, независимо от това дали оценката се е повишила или понижила, въз основа на събраните доказателства по делото“.
„Вярно е, че в съответствие с чл. 6, ал. 2 ГПК от ищеца се очаква да оцени причинените му неимуществени вреди като конкретизира искането си, включително от отношение на размера на търсеното от него парично обезщетение. Размерът на паричното обезщетение, предявено с исковата молба, има значение за определянето на родовата подсъдност съобразно правилото на чл. 104, т. 4 ГПК, за размера на дължимата съобразно чл. 71 и сл. ГПК и, разбира се, с оглед на забраната за произнасяне plus petitum. От диспозитивното начало в гражданския процес, обаче, по никакъв начин не следва, че ищецът може да замени съда при определяне на справедливото обезщетение. Това е изключено от ясната разпоредба на чл. 52 ЗЗД“, заявява ВАдС.
И подчертава, че съдът е ограничен единствено само в това, че трябва да съобрази определения от него размер на действителната вреда с искането на ищеца и да присъди толкова, колкото е поискано, ако оценката на действителната вреда надвишава оценката на ищеца.
ВАдС сочи, че чл. 162 ГПК, който дава възможност на съда по своя преценка да определи размера на иска, ако той е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, е аргумент в подкрепа на виждането му. В становището се напомня, че такава разпоредба имаше и в стария ГПК (чл. 130), както и в Закона за гражданското съдопроизводство от 1930 г.
„Присъствието на разпоредбата на чл. 162 ГПК в действащото българско законодателство налага превес на становището, поддържано от част от съставите на ВКС, че съдът не е обвързан от поисканото от ищеца при определянето на размера на действителната вреда. Всъщност, именно въз основа на тази разпоредба съдът изчислява и размера на съпричиняването. Той не е обвързан от становището на ответника по този въпрос. Възприемането на противното становище би имало за практически резултат единствено завишаване на размера на претендираните от увредените лица обезщетения за неимуществени вреди, за да бъде избегната грешката в тяхната оценка при оразмеряването на болките и страданията, пряка последица от правонарушението“, заявява ВАдС.
18
Коментирайте
Крайно време е да решат как се изчислява обезщетението за морални вреди, когато е налице съпричиняване от пострадалия.
Съдът трябва да има възможност сам да определя размера на обезщетение без да е ограничен от сумата, която се иска. Само така ще се постигне справедливост
Затова и прокурори, и адвокати казват (разбира се, в коренно различен смисъл), че от съда се иска и се иска много, пък той – каквото даде.
Не чичо, лафът е: От съд и от жена се иска! Да ти каже дядо ти адвокат
А сега прадядото ти да ти каже:
От съд и от жена се иска всичко, пък каквото даде.
Да, друго си е да вдигнеш летвата.
Да, но искането по някога няма мярка, а даването има край.
Ясни работи, как се забатачват и аз не знам и не визирам становището, а измислиците на ВКС. Просто акълът не ми го побира…
Сами си създават допълнителна работа, пък после били много натоварени.
По принцип-да. Обаче в случая трябва да се уеднакви практиката.
Според мен тук липсва един основен момент – дали ищецът признава съпричиняване и сам сочи, че е намалил претенцията си поради този факт. Мисля, че има практика на ВКС в тази насока
няма никакво значение, петитумът си е петитум, и да признал и да не е признал той ограничава съда по отношение на обезщетението, което ще присъди
а бе къде си видял някой сам да си редуцира иска, това извън здравия разум и всякакъв адвокатски съвет 😉
Пълен абсурд!
Ами май не е тази хипотезата.
Това е единственото логично разрешение, съдът преценява по справедливост, т.е. не е лимитиран от иска
Да, но ищецът сам се лимитира с иска си
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
Много умно.