Приложното поле на ПЕС – определяне на „съюзна ситуация”
В предходната си публикация по темата[1] (Определяне на приложимостта на ПЕС – първа по важност задача на всеки, който прилага право – Lex.bg News) посочих, че преценката дали ситуацията попада в приложното поле на Правото на ЕС (ПЕС) е първият свързан с Правото на ЕС въпрос, пред който се изправя всеки правен субект (и най-вече всеки съдия по всяко дело, като служебно задължение). Защото отговорът предопределя приложимото право и целия ход на правоотношението (евентуално на делото). По-общо определянето на приложното поле на ПЕС предопределя цялото му действие: от него изцяло и пряко зависи изпълнението на всички, произтичащи от ПЕС, задължения.
И си позволих да определя, че приложното поле на ПЕС е изключително широко („все по-трудно е да се намери област, в която Правото на ЕС отсъства напълно!“ [2]), поради което практически е по-вероятно една ситуация в държава членка (ДЧ) да има връзка с ПЕС, отколкото да няма.
Посочих и много широкото разбиране за връзка, наложено от СЕС (Åkerberg Fransson, C‑617/10) и категоричното изискване за „върховенство, единство и ефективност[3] на ПЕС” (Melloni, C‑399/11, т. 60).
Във всяка ситуация, свързана с Правото на ЕС, то е „приложимо право” (в широк смисъл)! Всеки правен субект прилага Правото на ЕС (винаги), когато действа в приложното му поле! В обхвата на ПЕС попада всяка ситуация, която има връзка с ПЕС.
Затова от ключова важност е способността да се прецени кога е налице връзка. Което изисква правилно да се установи дали конкретната ситуация е „съюзна” (свързана с ПЕС) или „изцяло вътрешна” (без връзка с ПЕС, то е неприложимо).
1. Категоризация на ситуациите в една държава-членка (ДЧ)
1.1. „Съюзна” е всяка ситуация, която има връзка с ПЕС. Съюзната ситуация може да има:
1.1.1. Очевидна (пряка) връзка с ПЕС – такава е всяка ситуация, която е уредена от съюзна правна норма (най-типично: регламент). Класически пример е ситуация с трансграничен елемент (най-типично: осъществено „движение”, разбира се, между две ДЧ на ЕС).
1.1.2. Неочевидна (косвена) връзка с ПЕС – такава е всяка ситуация, за която няма приложима съюзноправна уредба, че е уредена от ПЕС, но може да се установи друга връзка с ПЕС.
Практиката на СЕС определя като „съюзни” и много видове ситуации без осъществено движение (без трансграничен елемент). Те нямат съюзна правна уредба (поради което изглеждат „изцяло вътрешни” за конкретната ДЧ), но имат поне един елемент, свързан с уредени от ПЕС правоотношения, поради което се определят като prima facie, наглед или привидно изцяло вътрешни. В такава ситуация ПЕС е приложимо право на общо основание, а конкретната СПН, с която ситуацията има връзка, действа като относима норма (тези ситуации ще разгледам в следваща публикация). „Съюзни” са и „граничните ситуации” – всяка ситуация, която няма съюзна правна уредба, но е свързана с уредена от ПЕС ситуация (респ. ситуация, на която ПЕС /може да/ въздейства). Типичен пример са процесуалните отношения.
1.1.3. Трябва да се отчита и подразделянето дори в рамките на всяка от двете категории ситуации: някои елементи на една ситуация (дори на едно правоотношение) може да са „съюзни”, а други – изцяло вътрешни. Типичен пример са правоотношенията, подчинени на правния режим на защитата на конкуренцията или 4-те свободи на движение.
1.2. „Изцяло вътрешна” (за една ДЧ, purely internal situation) е ситуация, която няма никаква връзка с ПЕС – не е уредена (пряко) от или свързана (косвено) с нито една СПН.
1.3.Определянето на приложимостта на ПЕС към отделна ситуация може да се сведе до една наглед опростена преценка: ако е налице какъвто и да е елемент на връзка – трансграничен или друг! – ситуацията НЕ Е изцяло вътрешна. Ако елементът на връзка е косвен („друг”, различен от приложима съюзна правна норма), ситуацията ще е „само наглед изцяло вътрешна”, а всъщност съюзна. И само ако няма никакъв елемент на връзка с Правото на ЕС, ситуацията ще е изцяло вътрешна – и Правото на ЕС ще е неприложимо.
В случай на съмнение как да бъде определена една ситуация националната юрисдикция може да отправи преюдициално запитване до СЕС (за тълкуване на конкретна СПН с цел преценка дали има връзка с конкретната ситуация/дело).
2. Съюзна ситуация с очевидна връзка (с трансграничен елемент)
2.1. Класическият елемент на връзка на една ситуация в една ДЧ с Правото на ЕС е трансграничният елемент[4] – участващият гражданин е осъществил свободно движение (от друга ДЧ); стоката е внесена; участващото юридическо лице осъществява стопанска дейност („се установява”) или предоставя услуга в ДЧ, различна от държавата на регистрацията му. Трансграничният елемент е сърцевината на Вътрешния пазар и 4-те свободи на движение между ДЧ. Правата, съставляващи режима на 4-те свободи, се упражняват при осъществяване на движение, респ. в друга ДЧ, различна от държавата, на която лицето е гражданин или в която юридическото лице има регистрация[5].
Поради това първата форма на трансграничен елемент е осъществяване на произтичащо от ПЕС субективно право в друга ДЧ на ЕС.
2.2. Ако един гражданин упражни правото на свободно движение и след това се завърне в ДЧ, на която е гражданин, в определени случаи той няма да бъде в изцяло вътрешна ситуация в отношенията си с тази ДЧ. Това е втората форма на трансграничен елемент: последици от осъществено движение в ЕС, настъпващи в собствената държава.
2.3. Много ярък пример за изключително широкия прочит на трансграничния елемент от СЕС представлява делото Eind (Голям състав, Eind, C-291/05) – още повече, че в делото по същество става дума за …правата на лице с гражданство на трета страна.
2.3.1. Г-н Eind е гражданин на Нидерландия, завърнал се в родината след като е работил в Обединеното кралство. Неговата дъщеря има гражданство на Суринам. Нидерландското правителство отказва да ѝ предостави право на пребиваване. Регламент 1612/68 (чл. 10, § 1) гарантира право на пребиваване на членовете на семейството на работещия в друга ДЧ гражданин на една ДЧ – но СЕО подчертава, че „това право се упражнява в държавата на пребиваване, на която работникът не е гражданин” (т. 24). „При завръщане на работника в ДЧ, на която е гражданин, Съюзното право не задължава властите на тази ДЧ да признаят на членовете на семейството му, които са граждани на трета страна (респ. самите те не са граждани на ДЧ – б. м.), право на влизане и пребиваване само поради факта, че същите членове на семейството са получили разрешение за пребиваване в другата ДЧ, в която работникът е работил” (т. 26 от мотивите и т. 1 от диспозитива).
2.3.2. След това Съдът[6] акцентира и върху възможността едно лице да бъде „разубедено” (демотивирано) да осъществи свободно движение в друга ДЧ (което ЕО/ЕС насърчават!), ако след това няма да може да се завърне в родината си заедно с членовете на семейството си, независимо от тяхното гражданство[7].
Забележете: Съдът извежда решаващ аргумент (за извличане на последици от съюзна норма в наглед изцяло вътрешна ситуация, т. 35-37) от …психологическите измерения на човешкото поведение, от „възможността лицето да бъде разколебано” дали да упражни една съюзна свобода[8]. Т. е. поставя възможните последици пред фактите – и обвързва приложимостта на ПЕС именно с възможните последици, а не с фактите, които иначе са несъмнено изцяло вътрешни!
2.3.3. СЕО извежда аргумент и от „целта на съюзния законодател”[9]!
2.3.4. За да заключи, че „препятстването на събирането на семейството е годно да засегне правото на свободно движение, …при което завръщането на работника в ДЧ, на която е гражданин, не може да се определи като изцяло вътрешна ситуация” (т. 37).
2.3.5. Нещо повече: като се позовава изрично на заключенията на генералния адвокат по делото, той потвърждава, че „правото на работника-мигрант да влезе и да пребивава в ДЧ, на която е гражданин, след като е работил в друга ДЧ, произтича от Съюзното право, доколкото е необходимо да се осигури полезният ефект (разбирай: принципът на ефективност – б. м.) на правото на свободно движение. …Това разбиране се потвърждава от статуса на гражданина на ЕС, който е годен да бъде фундаментален статус на гражданите на държавите-членки” (т. 32).
2.3.6. Дъщерята на г-н Eind, която иска да пребивава в Нидерландия, не е гражданин на тази страна – нито на друга ДЧ на ЕС. Респ. нейните отношения с Нидерландия очевидно са изцяло вътрешна (за Нидерландия) ситуация. Съдът обаче определя, че ситуацията е подчинена на правото на ЕС (и то „по аналогия”!, т. 2 от диспозитива) – респ. тя има право да влезе и пребивава, независимо от националното право[10]! Защото е член на семейството на граждани на ДЧ, осъществил свободно движение – и последиците от това свободно движение могат да имат правно измерение дори в ДЧ, на която той е гражданин – т. е. и в ситуация, в която не се осъществява съюзна свобода на движение: дъщерята не е гражданин на никоя ДЧ и сама не черпи субективно съюзно право (не упражнява съюзна свобода, т. 42-44 – и обратно на това, което настояват правителствата на Нидерландия, Дания и Германия!) – но такова черпи нейният баща, дори в отношенията си („вътрешни”) с ДЧ, на която е гражданин, дори „без да осъществява движение” („ефективна и реална икономическа дейност” – т. 2 от диспозитива ).
2.4. СЕС разви това разбиране почти веднага след това и по делото Metock (Голям състав, Metock, C-127/08).
2.4.1. Съюзното право (релевантни директиви) „не допуска правна уредба на държава-членка, която изисква от гражданина на трета страна, съпруг на гражданин на Съюза, пребиваващ в тази държава-членка, на която не е гражданин, преди неговото пристигане в приемащата държава-членка да е пребивавал законно в друга държава-членка, за да се ползва от разпоредбите на тази директива” (т. 1 от диспозитива и разгърнати мотиви). Същото лице ще се „ползва от разпоредбите на директивата, независимо от мястото и от датата на сключването на техния брак, както и от начина, по който този гражданин на трета страна е влязъл в приемащата държава-членка” (т. 2 от диспозитива и разгърнати мотиви). Т. е. …независимо от вътрешното право!
2.4.2. И то именно въпреки че „според постоянната съдебна практика правилата на Договора в областта на свободното движение на хора и актовете по тяхното приложение не могат да се прилагат за дейности, които нямат никаква връзка с положение, предвидено от ПЕС и чиито релевантни елементи, взети като цяло, се ограничават в рамките на една-единствена държава-членка”[11].
2.4.3. С което – отхвърляйки възраженията на някои ДЧ за „обратна дискриминация” – фактически налага принцип на равно третиране между гражданите на ЕС, осъществили свободно движение, и тези, които не са осъществили движение!
2.5. Не може да има съмнение: това са ясни аргументи за необходимостта от много ограничено разбиране за изцяло вътрешна ситуация – респ. за много широк обхват (приложно поле) на Правото на ЕС. И потвърждение, че е „все по-трудно да се намери област, в която ПЕС отсъства напълно”…
3. Установяване на връзка дори във вътрешни ситуации без упражнено право на свободно движение (при отсъствие на трансграничен елемент, които само изглеждат „изцяло вътрешни” поради последици от свободата на движение …без осъществяване на движение).
Дори когато всички елементи на едно обществено отношение са изцяло свързани само с една ДЧ, може да бъде установена връзка с правото на ЕС.
3.1. Делото Lindqvist[12] (Голям състав, С-101/01, относно „основни правни принципи” и то в така актуалната материя на защитата на личните данни в интернет) е ярък пример за разбирането на СЕС, че ДЧ действат „в обхвата на ПЕС” дори когато „в конкретния случай може да липсва трансграничен елемент” – СЕО подчертава, че не е необходимо наличието на „ефективна връзка със свободното движение между ДЧ” (т. 43 и сл.) – т. е. и в ситуации, наглед изцяло вътрешни!
3.1.1. В обхвата на ПЕС ще попадат всички национални мерки в материя, уредена от ПЕС, дори относно елементи/правоотношения, спрямо които ДЧ имат свобода на преценка. СЕС настоява и на изискването много точно да се прецени (в крайна сметка от националния съдия) „свободата на преценка”, която една директива оставя на ДЧ (т. 92, 96-98 и др.).
3.1.2. Нещо повече – СЕО отново подчертава както изискването за съответстващо тълкуване (вкл. със „задължение националната юрисдикция да отчете всички обстоятелства по делото”, т. 89), така и за зачитане от ДЧ на основните права (тогава, преди влизането на ХОПЕС в сила като правнообвързващ акт, все още като „основни правни принципи”) във всички случаи, когато действат в обхвата на ПЕС: „властите и юрисдикциите на ДЧ са длъжни не само да тълкуват националното си право съобразно с …(директивата), но и да следят да не се прилага тълкуване, което влиза в конфликт с основните права, защитени в Общностния правен ред, или с други основни принципи на Общностното право, като принципа на пропорционалност” (т. 87).
3.1.3. Впрочем, делото е още един пример за наложителност на преюдициално запитване дори за тълкуване на „обхвата” на едно понятие, употребено в съюзен правен акт (още повече, че запитването е направено от съд на Швеция, чиито съдии са пример за крайна резервираност към търсенето на съдействие от страна на СЕС и Швеция е една от ДЧ с най-малък брой преюдициални запитвания)!
3.2. По делото Carpenter (C-60/00, т. 37-40) СЕС потвърждава, че гражданин на ЕС, доставчик на услуга в ДЧ, на която не е гражданин, може да се позове на свободата на предоставяне на услуги[13], гарантирана от ПЕС, за да се ползва от гарантираното в ЕС право на семеен живот и да се противопостави на експулсирането от собствената му страна (ДЧ, на която е сам той е гражданин) на неговата съпруга, гражданин на трета страна, въпреки че самата съпруга не се е ползвала от правото на свободно движение в ЕС (не се намира в друга ДЧ, където би се ползвала от правата, съставляващи свободата на движение и гарантирани от ПЕС).
3.3. Полезен ориентир предлага делото Venturini, където особено интересни елементи съдържат заключенията на Генералния адвокат Nils Wahl[14]. Той очертава 3 типа „привидно изцяло вътрешни ситуации”, за които може да се установи връзка с Правото на ЕС (респ. преюдициално запитване до СЕС е допустимо, отделно – приложима е и Хартата).
3.3.1. Дори ако фактическите обстоятелства по делото са „в границите на една-единствена ДЧ, някои трансгранични последици на оспорваното национално законодателство не могат да бъдат пренебрегнати”. Такова разбиране СЕО залага още през 1982 г. по делото Oosthoek (286/81[15]) и го потвърждава наскоро по делото Blanco Pérez (С‑570/07 и С‑571/07).
3.3.2. Дори ако всички обстоятелства по спора в главното производство са в границите на една-единствена ДЧ, връзка с Правото на ЕС може да се установи, ако „националното право изисква да се даде възможност (на гражданин на тази ДЧ) да се ползва от същите права, които гражданин на друга ДЧ, …намиращ се в същото положение, би могъл да получи въз основа на правото на Съюза“[16].
3.3.3. Връзка (обосноваваща напр. допустимост на преюдициално запитване по делото) може да бъде установена и в случаи, в които „фактите по главното производство не попадат пряко в приложното поле на Правото на Съюза, но някои съюзни разпоредби са станали приложими по силата на националното право, в което възприетите за чисто вътрешни положения разрешения са в съответствие с тези в правото на ЕС” (т. 46). Това е устойчива практика на СЕС[17]. Още по делото Guimont (C‑448/98) СЕС приема връзка с Правото на ЕС дори когато прилагането на съюзни разпоредби е непряко и в зависимост от позоваването на тези разпоредби (изрично или мълчаливо) в националните закони.
3.3.4. Генералният адвокат N. Wahl настоява, че („както многократно е подчертавал Съдът”), нито от формулировката на чл. 267 от ДФЕС, нито от целта на въведената с този член процедура, следва, че волята на създателите на Договора е била тези случаи да се изключат от компетентността на Съда. За Съда е налице несъмнен интерес (на ЕС!) от еднакво тълкуване на възприетите въз основа на ПЕС разпоредби или понятия, независимо от изискванията за прилагането им, за да се избегнат последващи различия в тълкуването (Allianz Hungária Biztosító et a., C‑32/11, т. 17-23).
3.3.5. Той изрично напомня, че Съдът е приел да се произнесе например по дела, в които националните разпоредби относно конкуренцията открито следват модела на чл. 101 и 102 от ДФЕС (поради което тълкуването от СЕС на чл. 101 и 102 е необходимо с оглед на последователното прилагане на съответните национални норми). Несъмнено това е особено интересна и в никакъв случай не много тясна или съвсем необичайна хипотеза на връзка между вътрешната правна норма и Правото на ЕС.
3.3.6. Същият подход СЕС следва и по дела, отнасящи се до фискални правила, които транспонират разпоредба от директива на ЕС и които разширяват приложното ѝ поле спрямо сходни, чисто вътрешни положения (Leur-Bloem, C‑28/95, т. 25) или фискални правила, които възприемат като модел Митническия кодекс на Общността, за да гарантират единна процедура за сходни (вътрешни!) положения (Kofisa Italia, C‑1/99, т. 30-32).
3.3.7. Дънкан[18] приема, че в подобна логика ще се впише и връзката с принципа на недискриминация на основание гражданство (по чл. 18-21 от ДФЕС), ако тяхното незачитане би довело до засягане на същественото им съдържание (дори в наглед изцяло вътрешна ситуация), както следва от делото Zambrano.
3.3.8.Генералният адвокат обаче настоява този подход да се прилага „в съответствие с много строги условия: макар да не е необходимо позоваването на релевантните норми на ЕС да е инкорпорирано в самия текст на националните разпоредби, които следва да се приложат, то трябва да бъде достатъчно недвусмислено или, както многократно Съдът е приемал, „пряко и безусловно“[19].
3.3.9.От своя страна в решението си по делото Съдът настоява в акта за преюдициално запитване да се предоставят „фактическите и правните обстоятелства, които биха позволили на Съда да определи условията, при които държавни мерки като разглежданите в главното производство биха могли да спадат към приложното поле на свързаните …разпоредби на Договора”, т. е. националният съдия сам да установи основанията за връзка с Правото на ЕС (Venturini, т. 21). Това всъщност трябва да се направи от националния съдия по всяко дело, за което установява връзка с ПЕС дори да не отправя преюдициално запитване.
3.3.10.За да определи ясно, че „според постоянната му практика” националната правна уредба, която се прилага без разлика между националните и другите граждани, по принцип може да се отнесе към …съюзното право, ако граждани, установени в друга ДЧ, „са били или биха били заинтересувани” (!) от прилагането на тази национална разпоредба (т. 25). „Дори и в изцяло вътрешно положение, в което всички елементи са в границите на една-единствена държава-членка” връзка с ПЕС според него несъмнено има (респ. преюдициално запитване би било допустимо), „ако националното право изисква да се даде възможност на гражданин на тази държава да се ползва от същите права, които гражданин на друга ДЧ, намиращ се в същото положение, би могъл да получи въз основа на Правото на Съюза” (т. 28).
3.3.11. Генералният адвокат уточнява също така (макар и именно по отношение на допустимостта на едно преюдициално запитване), че националната юрисдикция следва да прецени ограниченията, които националната правна уредба може да постави при прилагането на разпоредбите на ЕС, на които се позовава[20].
3.3.12.Изводът е ясен: връзка може да се установи дори само при потенциално засягане, само с оглед възможните последици от прилагането на вътрешната норма.
3.4. През 2016 г. в делото Ullens de Schooten (C-268/15) СЕС (в Голям състав – очевидно заради разбирането на важността на въпроса[21]) даде впечатляващ пример за стесняване на разбирането за „изцяло вътрешна ситуация”[22] – респ. много широко разбирането за връзка. Проф. Даниел Сармиенто от Университета на Мадрид го определя като „много положително развитие”, което „внася малко ред в тази традиционно хаотична и неясна област от съдебната практика, …след много години безразборни решения”[23]. И основателно – много от съображенията на СЕС могат да бъдат определени като магистрални.
3.4. 1. СЕС възлага именно на националния съдия да установи[24] дали „висящият пред него спор, който във всичките си аспекти е свързан само с една държава-членка, въпреки изцяло вътрешния му характер, е свързан с разпоредбите на Правото на Съюза…” (т. 25). Ако националният съдия не направи това, дори действително да има връзка, СЕС „не може да я констатира” сам[25]…
3.4. 2. …Апелативният съд на Брюксел е отхвърлил твърдението на г‑н Ullens de Schooten за несъответствие на националната разпоредба с ПЕС, като отказал и да отправи преюдициално запитване до Съда (т. 15). Сезиран за конституционосъобразност на тази национална разпоредба, Белгийският конституционен съд „констатира, че щом като правоотношенията …попадат изцяло във вътрешната сфера на държавата-членка, …не е възможно позоваване на …Правото на ЕС” – поради което и Държавният съвет (върховна административна юрисдикция) отхвърля съответната жалба (т. 28).
3.4.3. От своя страна и ЕСПЧ установява, че разпоредбата не нарушава ЕКПЧ (т. 31). Адвокатите на г‑н Ullens de Schooten[26] предприемат последната възможна стъпка – завеждат дело срещу държавата за вреди от съдебни решения в противоречие с Правото на ЕС. Делото (вече само за вредите) отново стига до Апелативния съд на Брюксел, който „ има колебания как в случая трябва да се тълкува и приложи Правото на Съюза” (относно режима на вредите, т. 36) и отправя преюдициално запитване до СЕС.
3.4.4. И въпросът всъщност се отнася до приложното поле на съюзния по своето основание режим на отговорност на държавата за вреди от нарушение на Правото на ЕС – и дали този режим се прилага в случай, който във всичките си аспекти е свързан само с една ДЧ” (т. 39). Затова СЕС приема да се произнесе (т. е. приема, че делото има връзка с ПЕС) – въпреки че както преди, така и след това установява, че всички елементи на спора се отнасят до изцяло вътрешна ситуация!
3.4.5. След това СЕС определя, че е „нужно да се прецени дали частноправните субекти в положението на г‑н Ullens de Schooten черпят права от съответните разпоредби на Договора за функционирането на ЕС”. И ясно потвърждава[27], че „разпоредбите на ДФЕС относно свободата на установяване, свободното предоставяне на услуги и свободното движение на капитали (нека отбележим, че не се споменава за свободното движение на хора, по отношение на които СЕС е установил обратното! – б. м.) не се прилагат към положение, което във всичките си аспекти е свързано само с една държава-членка” (т. 47).
3.4.6. И макар че „всички аспекти на спора по главното производство са свързани само с белгийската държава” (СЕС се позовава дори на преценката на Белгийския конституционен съд!, т. 48), „трябва да се провери дали оспорваната …национална мярка поначало може да откаже операторите от други държави-членки да упражнят въпросната свобода, …което предполага констатация, че посочената свобода е приложима към този спор” (т. 49).
3.4.7. СЕС вече „без съмнение” е установил приложимост (макар и само косвена, като „относими”, т. е. въздействащи съюзни разпоредби) на съдържащи се в Договорите разпоредби относно основните свободи, „макар всички аспекти на споровете по главните производства да са били свързани само с една държава-членка” – и то именно защото „е възможно установени в други държави-членки граждани да са били или да са заинтересовани да упражнят тези свободи, за да извършват дейност на територията на държавата-членка”, респ. защото „е възможно правна уредба в една ДЧ, приложима еднакво към местните граждани и гражданите на други държави-членки, да има последици, които не са свързани само с тази държава-членка”[28]!
3.4.8. Поради това, че приложимите спрямо подобна ситуация вътрешни правни норми „се прилагат не само към местните граждани, но и към гражданите на други държави-членки”, решението на националния съд „ще има действие и спрямо гражданите на други държави-членки”[29].
3.4.9. Тук възможен е въпросът как решението ще има действие и за граждани на други ДЧ, ако „всички аспекти на спора по главното производство са свързани само с една държава членка”? Отговорът трябва да се търси на плоскостта на разграничението между „фактически аспекти” и „правни аспекти” на една ситуация/спор.
3.4.9.1. Възможно е (както в случая по делото по същество пред белгийския съд) всички факти да са изцяло вътрешни – но приложимото право (било то също изцяло вътрешно) да е свързано с Правото на ЕС (напр. защото е приложимо и по отношение на права, които правните субекти черпят от ПЕС – в случая гражданите на друга ДЧ, ако осъществят свободно движение, Blanco Pérez et Chao, C‑570/07 и C‑571/07, т. 40).
3.4.9.2. И обратно: възможно е – дори ако всички факти са изцяло вътрешни – приложимите вътрешни правни норми да „задължават запитващата юрисдикция да даде възможност на гражданите на съответната държава-членка да се ползват от същите права, които гражданин на друга държава-членка, намиращ се в същото положение, би могъл да получи въз основа на Правото на Съюза”[30]. Обаче: дори когато приложимата вътрешна правна норма „се прилага еднакво към местните граждани и гражданите на други държави-членки”, Правото на ЕС не се прилага, „ако положението във всичките си аспекти е свързано само с една държава-членка и няма никаква връзка между предмета или обстоятелствата на спора в главното производство и тези разпоредбите от ПЕС, на които се позовават страна по спора или отправящата запитването до СЕС юрисдикция” (диспозитив).
3.4.9.3. Трето: възможно е едно правоотношение да е уредено изцяло от вътрешни правни норми – но дори само възможността вътрешните правни норми да бъдат приложени и спрямо отношения със съюзен (трансграничен) елемент ги прави норми в приложното поле на Правото на ЕС – напр. защото прилагането им би могло да има последици спрямо (да засегне права/интересите на) правни субекти от друга ДЧ[31] – ако граждани, установени в друга ДЧ, „са били или биха били заинтересувани” от прилагането на тази национална разпоредба (Ullens de Schooten, C-268/15, т. 25)! Вкл. и в контекста на принципа на защита на легитимните правни очаквания (и по-общо на принципите на правната сигурност и на доверие в законодателството)[32]. Разбира се, този механизъм за връзка” е сравнително рядко приложим[33]…
3.4.9.4. Четвърто: възможно е едно правоотношение да е уредено изцяло от вътрешни правни норми – но „ако във вътрешните правни норми се прави позоваване на Съюзното право”, то става приложимо (Голям състав, Eti et a., C-280/06, т. 22. Аналогично в Leur-Bloem, C‑28/95, т. 32 или Confederación Española de Empresarios de Estaciones de Servicio, C-217/05, т. 19).
3.4.9.5. И дори когато „фактите по главното производство не попадат пряко в приложното поле на Правото на Съюза”, ако националното право (което урежда положения, във всичките си аспекти свързани само с тази ДЧ), е в съответствие с възприетото в Правото на Съюза (дори без да се позовава на него!), то това право е приложимо – т. е. националните норми не са „мерки по прилагане на ПЕС”, но съответстват на предвиденото в Правото на ЕС (Ullens de Schooten, т. 53, и Allianz Hungária Biztosító, C‑32/11, т. 20)! И прилагането на тези национални норми в светлината на (с тълкуване, съобразено с) относимите съюзни правни норми е „в съюзен интерес”: „за да се избегне различно тълкуване е добре разпоредбите или законодателните концепции, заимствани от Правото на ЕС, да бъдат тълкувани еднообразно – независимо от условията, спрямо които ще се прилагат” (Eti et a., C-280/06, т. 21) – изцяло вътрешни или с конкретен съюзен/трансграничен елемент (виж Dzodzi, C-297/88 и C-197/89, т. 37; Leur-Bloem, C‑28/95, т. 32; British American Tobacco, C-222/01, т. 40).
3.4.10.В крайна сметка СЕС заключава, че „режимът на извъндоговорната отговорност на държава-членка за вреди, причинени в резултат от нарушение на Правото на ЕС, не се прилага при наличието на вреди, които частноправен субект твърди, че е претърпял поради това, че предвидена в …ДФЕС основна свобода се нарушава с национална правна уредба, която се прилага еднакво към местните граждани и гражданите на други държави-членки, когато положението във всичките си аспекти е свързано само с една държава-членка, а същевременно между предмета или обстоятелствата на спора в главното производство и тези съюзни разпоредби няма никаква връзка” (Ullens de Schooten, т. 58 и диспозитива).
4. Връзка при изрично препращане от вътрешното право (български опит). СЕС приема Съюзното право за относимо към наглед „изцяло вътрешни ситуации” и ако национални разпоредби препращат към него. Той се обявява компетентен да тълкува съюзни правни норми дори и в случай на призната „изцяло вътрешна ситуация”, ако „Съюзното право е определено за приложимо от разпоредби на вътрешното право” (Dzodzî, C-297/88 и C-197/89, т. 41, респ. ако „разпоредби от правото на Съюза са приложими по силата на препращане в националното право към съдържанието им” – Cicala, C‑482/10, т. 17).
По българското дело „Аурубис България“ АД през 2011 г. (C‑546/09, т. 23) СЕС също прие еднозначно, че съюзните разпоредби „намират приложение в главното производство единствено въз основа на нормите на българското право: „…и по-специално на чл. 59, ал. 2 и на чл. 60, ал. 1 от Закона за ДДС, които препращат към митническото законодателство (на ЕС – б. м.)… Доколкото гласят, че когато съгласно митническото законодателство възникне задължение за заплащане на лихви върху митните сборове по митническо задължение, възниква и задължение за заплащане на лихви върху несъбрания данък и съответно че този данък се внася в бюджета по реда и в сроковете, предвидени за заплащане на митните сборове.”
„Единствено”, но напълно достатъчно!
5. Връзка с формално несвързани вътрешни норми
Много ясно потвърждение на формулата за зачитане на „върховенството, единството и ефективността на Правото на ЕС” (от делото Melloni, C‑399/11, т. 60) – и много добър пример за изграждане на връзка между Съюзното право и формално несвързани с него вътрешни разпоредби – даде наскоро и по делото European Commission v. United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland (C-640/13). Това дело е знаково по редица причини, които заслужават внимание (и е постановено впрочем в същия ден, когато СЕС се произнесе и със своето Становище 2/13 относно не-присъединяването на ЕС към ЕКПЧ…).
5.1. Производството е за установяване на нарушение на ДЧ (по чл. 258 от ДФЕС)[34]. Вече съм имал възможност да анализирам особено важното значение на този вид производства за доктрината и по-общо за доброто разбиране и прилагане на Съюзното право – практиката на СЕС по тези дела е изключително ценен тълкувателен източник, тъй като първата и основна задача на съюзния съд е да очертае дължимото поведение на държавата и така да снабди нарушената съюзна правна норма със задължително тълкуване[35].
5.2. При това ЕК твърди (т. 1), че Обединеното кралство е нарушило фундаменталното задължение на ДЧ за лоялно сътрудничество по чл. 4, § 3 от ДЕС! В конкретната ситуация става въпрос за данъци и за ретроактивно действие на национални процесуални разпоредби. Съдът потвърждава практиката си относно последиците за ДЧ от принципите на ефективност и на защита легитимните очаквания (или на доверието в законодателството, т. 21) – но вече и в контекста на принципа на лоялно сътрудничество. Обединеното кралство възразява по същество с твърдение, че този принцип не налага подобни последици (т. 16-18).
5.2.1. Комисията обаче настоява, че принципът на доверие в законодателството не се ограничава само до правото да се получи определен резултат, но включва и правото на защита от закона и на достъп до съд (т. 25). Тя настоява, че ако такова лице вече е завело съдебен иск, трябва да може да се позове на принципа на легитимните очаквания (доверие в законодателството), за да иска да не се прилага спрямо него евентуална нова, ограничаваща го национална разпоредба. Поради това според нея въпросната британска разпоредба трябва да се смята за несъвместима не само с принципа на ефективност, но и с принципа на защита на доверието в законодателството (т. 40).
5.3. Обединеното кралство не отрича нарушението, но настоява, че проблемната разпоредба „скоро ще бъде изменена”, така че да не се отнася за вече започналите съдебни производства (т. 27). Съдът определя, че това е ирелевантно и нарушение е самото приемане на такава разпоредба (т. 45 и т. 1 на диспозитива). Той настоява още, че определящо за установяването на нарушението е дали то е прекратено преди края на срока, определен в мотивираното становище на Комисията и без значение за делото е дали държавата е взела необходимите мерки по-късно (напр. преди завеждането на делото срещу нея, т. 42). Съдът отказва да приеме като годно оправдание и факта, че потърпевшият разполага и с друг правен способ за постигане на възстановяване на недължимо платеното (т. 36), нито „обещанието”, че въпросната разпоредба „скоро ще бъде изменена”, след като до края на срока по мотивираното становище все още е била в сила (т. 43-44).
5.4. От гледна точка на предмета на настоящото изследване, Съдът дава добър пример за „връзка” с Правото на ЕС, основаваща се на принципа на ефективност[36]. Той потвърждава общата приложимост на принципа на процесуална автономия на ДЧ, според който вътрешният ред на всяка ДЧ трябва да уреди процесуалните условия за гарантиране на правата, които частните лица („данъкоплатците”) черпят от правото на ЕС[37]. Настоява обаче, че съгласно принципа на лоялно сътрудничество по чл. 4, § 3 от ДЕС, принципът на ефективност изисква тези процесуални условия да не правят невъзможно или изключително трудно упражняването на правата, произтичащи от Съюзния правен ред (т. 32).
Разпоредбата на чл. 107 от британския закон (Finance Act от 2007 г.) с ретроактивно действие и без преходен период съкращава преклузивния срок за иск за възстановяване на данъци, събрани незаконосъобразно (в нарушение на Правото на ЕС). Това според СЕС е нарушение на общото задължение на ДЧ по чл. 4, § 3 на ДЕС. А от тази разпоредба произтича, че принципът на ефективност налага неприлагането във вътрешното право на процесуални разпоредби, които правят практически невъзможно или прекалено трудно упражняването на права, произтичащи от ПЕС.
Според практиката на СЕС този принцип налага и забрана за ретроактивно действие на нови и по-ограничителни срокове от действалите по-рано, ако това засяга вече заведен иск за възстановяване на вътрешни данъци в противоречие с ПЕС (т. 38, виж и Mark & Spencer, C‑62/00, т. 38). Същият принцип забранява национално законодателство, което съкращава (ретроактивно и без преходен период) срока за завеждане на иск за възстановяване на данъци, събрани в нарушение на правото на ЕС (т. 23). Цитираната разпоредба на британския закон прави практически невъзможно за данъкоплатците да упражнят правото си на възстановяване на данъци, което е било възможно преди влизането в сила на тази разпоредба (т. 24, така е и позицията на ЕК). Според СЕС принципът на защита на доверие в законодателството преклудира (не допуска) национално законодателство, което ретроактивно ограничава правото (произтичащо от ПЕС) данъкоплатецът да получи възстановяване на незаконосъобразно (в нарушение на ПЕС) събрани данъци, след като преди влизането в сила на новата национална разпоредба е разполагал с това право (т. 33).
5.5. От принципа на защита на легитимните очаквания СЕС извежда (потвърждавайки своята практика – Test Claimants…, т. 45 и цитираната там практика) недопустимост на лишаването от процесуални права, с които потърпевшият вече е разполагал, за защита на субективни права, произтичащи от Съюзния правен ред (т. 38).
5.6. В крайна сметка СЕС заключава, че Обединеното кралство не е изпълнило задълженията, произтичащи от принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 от ДЕС. Внимателният прочит на това решение позволява да се мисли, че основополагащият за цялата интеграционна конструкция принцип на ефективност (подсилен от принципа на защита на легитимните очаквания) и принципът за лоялно сътрудничество налагат много широко тълкуване на понятието за връзка между вътрешното и Съюзното право и зачитането на всички последици от наличието на такава връзка в конкретна ситуация (не на последно място – и зачитането в тези случаи на Хартата на основните права на ЕС).
Изложеното позволява извод за широко разбиране на СЕС за „съюзна ситуация”. Това обаче не е достатъчно за националния юрист – необходимо му е да може да разпознава и „привидно изцяло вътрешните ситуации”. На този проблем ще бъде посветена следваща публикация.
[1] Изразените в това научно съчинение виждания са авторски и по никакъв начин не ангажират институцията, на която авторът принадлежи
[2] По израза на съдията в СЕС Allan ROSAS, When is the EU Charter of Funfamental Rights Applicable at National Level?, http://www.mruni.eu/lt/mokslo_darbai/jurisprudencija, Mykolas Romeris University, 2012, JURISPRUDENCE, 2012, 19(4), p. 1269–1288, spec. 1281, и припомня своя анализ (A. Rosas, L. Armati, EU Constitutional Law: An Introduction, 2nd rev ed., Oxford: Hart Publishing, 2012) относно новата компетентност на ЕС в материите на наказателното право (р. 194-197) или на сигурността и отбраната (р. 254-260).
[3] Основополагащото значение на принципа на ефективност на ПЕС за определянето на приложимостта на ПЕС и неговото тълкуване анализирах подробно в Определяне на приложимостта на Правото на Европейския съюз. Първа част: Значение на принципа на ефективност, сп. „Общество и право”, бр. 2/2020, стр. 15-33.
[4] Виж напр. CJCE, 1. 4. 2008, Gouvernement français – gouvernement Wallon, C-212/06, р. 39-40.
[5] Това произтича изрично от самия текст на разпоредбите на ДФЕС относно всяка от 4-те свободи (чл. 45, 49, 56 и 63 от ДФЕС) и е потвърдено ясно и контролирано строго от СЕС в много изобилна практика – напр.: Morson et Jhanjan, 35 и 36/82 (за работниците); Procureur du Roi c/ Debauwe (Coditel I), 52/79 (за услугите); Nino et a., C-54/88, C-91/88 и C-14/89 (за установяването) и мн. др.
Виж Stephen Weatherill, Protecting the Internal Market from the Charter – in: Stefan VOGENAUER, Stephen WEATHERILL, General Principles of Law. European and comparative perspectives, Bloomsbury, 2017. Подробно виж в Христо ХРИСТЕВ, Вътрешен пазар и основни свободи на движение в правото на Европейския съюз, Сиела, 2018.
[6] Нека отбележим добре свършената работа на националния съдия, отправил запитването (виж в т. 27), който сам предлага оригинална гледна точка – и всъщност иска от СЕС само да …потвърди дали неговото виждане/разбиране е правилно. Можем да смятаме за сигурно, че заслугата на адвоката на страната е много съществена.
[7] Правителствата на Нидерландия и Дания в становищата си по делото настояват, че подобно „демотивиране” не е реалистично и не може да бъде аргумент за черпене на права от общностните разпоредби относно свободното движение в ситуации, вътрешни за държавата, на която работникът е гражданин – т. 33.
[8] Заслужава си да се цитира: „Този разубеждаващ ефект ще настъпи също и при простата перспектива същият гражданин след завръщането си в своята ДЧ на произход да не може да продължи съвместния си живот със своите близки…” – т. 36 (подчертаването мое)!
[9] Т. 44, където припомня аналогичния си подход по делата CJCE, 11. 7. 2002, Carpenter, C-60/00, p. 38 и CJCE, 25. 7. 2002, MRAX, C-459/99, p. 53.
[10] „Фактът, че гражданинът на трета държава, който е член на семейството на общностен работник, не е имал право на пребиваване в неговата ДЧ, основано на нейното национално право, няма значение за нуждите на преценката на правото на този гражданин на трета държава да пребивава в тази ДЧ” – т. 2 от диспозитива. Нека подчертаем – става дума за особено чувствителната материя на …миграцията на граждани на 3-ти държави!
[11] Т. 77 от мотивите, където препраща и към Gouvernement français – gouvernement Wallon, C-212/06, т. 33. Виж особено ценните разсъждения на Генералния адвокат Sharpston (особено т. 133 и сл. от тях).
[12] Комисията се позовава на ХОПЕС (т. 35), но СЕО не разглежда този въпрос. Позовава се обаче на „основния принцип на свобода на изразяване” (т. 5 от диспозитива и в мотивите), на „основния принцип на пропорционалност” (т. 141) и др.
[13] Много широк прочит на понятието за връзка на основата на свободата на предоставяне на услуги виж и в Fonnship, C-82/13. Виж и знаковия коментар Duncan, Un nouveau Viking/Laval?, https://www.paperblog.fr/7216698/un-nouveau-vikinglaval/, 13. 7. 2014.
[14] Заключения на Генералния адвокат N. Wahl N. Wahl по Venturini, C‑159/12-C‑161/12.
[15] Виж още Pistre et a., C‑321-324/94, т. 45, и Smanor, 298/87, т. 8-10.
[16] Заключения N. Wahl, Venturini, т. 39. Същото разбиране е потвърдено отново по Blanco Pérez et Chao Gómez, С‑570/07 и С‑571/07, т. 39, както и преди това в Servizi Ausiliari Dottori Commercialisti, C‑451/03, т. 29, Cipolla et a., C‑94/04 и C‑202/04, т. 30 и Guimont, C‑448/98, т. 23.
[17] Още от Thomasdünger, 166/84 и сетне Dzodzi, C‑297/88 и C‑197/89, т. 36 и 37, интерес заслужават Заключенията на Марко Дармон; Leur-Bloem, C‑28/95, т. 25; IP, C‑2/97, т. 59; Confederación Española de Empresarios de Estaciones de Servicio, C‑217/05, т. 19; Allianz Hungária Biztosító et a., C‑32/11, т. 17-23.
[18] DUNCAN, Notion de „situation purement interne“ et recevabilité des QP, https://www.paperblog.fr/6696777/notion-de-situation-purement-interne-et-recevabilite-des-qp/.
[19] Заключения N. Wahl, Venturini, т. 50, където се позовава на Cicala, C‑482/10, т. 19 и цитираната там практика, и на Nolan, C‑583/10, т. 47.
[20] Заключения N. Wahl, Venturini, т. 51, където се позовава на Federconsorzi, C‑88/91, т. 10.
[21] „Решението показва ролята на Големия състав като форум, който да предлага ясни насоки сред блуждаещата предходна практика. Ролята на Големия състав винаги трябва да е такава, но за съжаление поизчезна в последните години. Твърде дълго отсъжданията на големия състав бяха неясни, понякога противоречиви и лишени от така необходимото правно разсъждение. …Новият председател (на Съда, проф. Кун Ленартс – б. м.) публично обяви своите приоритети, сред които изпъква ролята на Големия състав като форум за налагане на насоки и принципи.” – Daniel Sarmiento, The purely internal situation in free movement rules – Some clarity at last (and from the Grand Chamber of the Court!), https://despiteourdifferencesblog.wordpress.com/2016/11/16/the-purely-internal-situation-in-free-movement-rules-some-clarity-at-last-and-from-the-grand-chamber-of-the-court/.
[22] Виж и Laura Marcus, Libre circulation : précisions sur la notion de „situation purement interne”, https://www.ceje.ch/fr/actualites/libre-circulation-des-marchandises-et-des-services/2016/12/libre-circulation-precisions-sur-la-notion-de-situation-purement-interne/, 1. 12. 2016.
[23] Daniel Sarmiento, op. cit.
[24] И ако сметне за нужно да отправи преюдициално запитване, „да укаже на Съда, както изисква чл. 94 от процедурния му правилник”… – т. 55.
[25] „Съдът, сезиран от национална юрисдикция в контекста на спор, който във всичките си аспекти е свързан само с една ДЧ, не може – без друго указание от страна на тази юрисдикция – … да приеме, че преюдициалното запитване за тълкуване …е нужно на тази юрисдикция, за да реши висящия пред нея спор. Всъщност от акта за преюдициално запитване трябва да личат конкретните обстоятелства, въз основа на които може да се установи връзка…”! – т. 54.
[26] Уместно е да се обърне внимание на изключително мащабната активност на адвокатите (на компанията) – те са направили наистина всичко възможно.
[27] Като се позовава на Caixa d’Estalvis i Pensions de Barcelona, C‑139/12, т. 42 и цитираната там практика, и на Admiral Casinos & Entertainment, C‑464/15, т. 21 и цитираната там практика.
[28] СЕС изрично насочва към Blanco Pérez et Chao, C‑570/07 и C‑571/07, т. 40; Citroën Belux, C‑265/12, т. 33, и Venturini, т. 25 и 26 (виж подробно по-горе).
[29] Т. 51, където СЕС напомня делото Libert, C‑197/11 и C‑203/11, т. 35.
[30] Т. 52, където СЕС препраща към Guimont, C‑448/98, т. 23; Susisalo, C‑84/11, т. 20, и Ordine degli Ingegneri di Verona e Provincia, C‑111/12, т. 35.
[31] Дълго време СЕО приемаше например, че „общностната уредба относно свободното движение на работници не се прилага спрямо работник, който никога не е упражнявал правото на свободно движение в рамките на Общността” – Koua Poirrez, C-206/91, т. 12 и мн. др. По-късно обаче Съдът промени чувствително своята практика – и след като по делото Grzelczyk, C-184/99, т. 31 обяви гражданството на ЕС (с всички съставляващи го права, вкл. – и то на първо място) – правото на свободно движение) за фундаментален статус на гражданите на ДЧ, по делата Garcia Avello, С-148/02, и Zhu et Chen, C-200/02, прогласи приложимост на режима на гражданството на ЕС (респ. на правото на свободно движение!) и по отношение на ситуации, наглед „изцяло вътрешни” за една ДЧ, ако неприлагането би лишило гражданин на ЕС от възможността да упражни свое основно право, гарантирано от Съюзния правен ред.
[32] Виж напр. European Commission v. United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland, C-640/13 – разгледано подробно в предходната публикация). Виж и VRB-VAB NV c/ Total Belgium et a., С-261 и С-299/07, т. 61 и във връзка с Cordero Alonso, С-81/05, т. 29.
[33] Виж заключенията на Генералния адвокат Дж. Кокот по делото Голям състав, Eti et a., C-280/06 или на N. Wahl по Venturini.
[34] Струва си да се има предвид, че докладчик по делото е съдия Antonio Tizzano, а генерален адвокат – Yves Bott, две от големите съвременни имена на консервативното течение в СЕС…
[35] Затова за националния съдия е много важно да познава не само практиката по тълкувателните производства (за преюдициални заключения), но и практиката по делата срещу ДЧ, което може да позволи своевременното съдебно ограничаване на редица нарушения, за които иначе би се наложило Комисията да води дела срещу съответната държава…
Ясно внушение в този смисъл прави самият СЕС по това дело (т. 8): той припомня практиката си по предходно преюдициално запитване (Metallgesellschaft e.a., C‑397/98 и C‑410/98), в което вече е дал ясно тълкуване (за несъвместимост на съответни национални разпоредби с правото на ЕС), с което националната юрисдикция (в случая Върховният съд на Обединеното кралство) е трябвало да се съобрази – и така не би се стигнало до дело срещу държавата! Впрочем, интересно е да се отбележи, че в своето решение Върховният съд на Обединеното кралство потвърждава, че въпросната национална разпоредба е несъвместима в правото на ЕС (т. 19), а правителството декларира, че тя няма да се прилага в други аналогични ситуации. Това обаче не е достатъчно за ЕК, която настоява разпоредбата да бъде отменена и завежда иск пред СЕС!
[36] Т. 30. Съдът се позовава на практиката си (виж Test Claimants in the Franked Investment Income Group Litigation, C-362/12, т. 30 и цитираната там практика).
[37] Т. 31. Виж в същия смисъл Agrokonsulting-04, C‑93/12, т. 35, и Test Claimants…, т. 31.
22
Коментирайте
Прецизен юридически анализ на автора по конкретната тема. Не знам защо, но когато четях статията, си припомних моят преподавател по международно право – доц. д-р Маргарит Ганев – взискателен и блестящ юрист, с широки правни познания и висок интелект.
Абре Насе, ти мъж ли си, българин ли си?
Браво Наско, браво Семов!
И по времето на СССР бе така. ЕС като за ЕС. Бай Ганьо като за бай Ганьо.
Наско е умен по цялата глава!
Все едно да се кълнеш във вярност на др. Тодор Живков на 9 ноември 1989 г.
Много задълбочен и полезен анализ. Благодарим на Лекс.
Благодаря за изчерпателната статия.
Удоволствие е да се четат публикациите от такова естество. А Семов-брилянтен както винаги.
Семов е класа. Направете го министър бе
На кое?
Всеки камък си тежи на мястото.
Страхотно. Благодарим
Невероятен е.
Много добра статия. Да четат и да се учат хората
Всички сме убедени в светлото бъдеще на ЕС. С джендъри, зелени сделки и разбира се с връщането на Крим на Украйна.
АМИН
Искам да отправя призив към Семов – да направи изследване за идиотското транспониране на съюзни правни норми в българското законодателство. Хем, че има полза за законодателя, хем ще се посмеем. Дето се вика – да съчетаем полезното с приятното
Семов няма ли да издаде най-накрая книга с всичките си статии?
Хм, и да издаде, ще трябва нон стоп да пуска актуализирано издание.
Би било много интересно четиво.
От всичко прочетено разбирам, че 98% от ситуациите в този живот, дето го живеем, са съюзни. Не остана място под слънцето за старци като мен, които познават българското право.
Като си в ЕС, всичко е съюзно 😊
И на съответния брюкселски език, което ми напомня, че при транспорниране е хубаво да превеждаме в основа, а не да преписваме.
Всъщност решението по дело С-268/15 Ullens de Schooten неправилно е цитирано като пример за приложение на ПЕС към изцяло вътрешна ситуация. Диспозитивът на решението сочи, че в случая когато обстоятелствата по делото нямат връзка с чл.49-51 ДФЕС относно приложението на основните свободи към субект, принадлежащ към държавата – членка или към друга държава- членка, ПЕС трябва да се тълкува в смисъл, че е неприложима извъндоговорната отговорност на ДЧ за твърдяно нарушение на тези разпоредби.