Популизмът и българският наказателен закон
Избрах за тема популизмът и в частност неговото проявление в наказателното право. Причината е не само в актуалността на този въпрос, при това не само у нас, но и в други страни. Но и фактът, че това явление тепърва ще предизвиква нас, научната общност, ще ни кара да търсим отговори и решения там, където доскоро сме смятали, че такива не са необходими. Или както пише проф. Джон Прат, появата на наказателния популизъм не е нито крайна точка, нито ограничение на популизма и на неговите последици в съвременното общество… В този смисъл наказателният популизъм трябва да се разглежда само като удобна инкубационна фаза, в която популистките сили намират жизненост, преди да се влеят много по-дълбоко в обществените недра“.[1]
И още нещо, струва ми се все пак, че колкото повече научаваме и анализираме особеностите на наказателния популизъм, в него биха могли да се открият не само и непременно лоши черти. Най-малкото поради факта, че сам по себе си той предоставя начин да се разбере какво мислят хората или поне една част от тях за престъпленията и наказанията, за справедливостта в правораздаването и за съдебната система изобщо, от една страна, или от друга – какви са техните виждания по конкретен въпрос, напр. този, свързан със смекчаване на наказателната репресия за престъпленията с т.нар. леки наркотици, в частност марихуаната. Разбира се, осъзнавам, че подобна теза ни изправя пред друг проблем – знаем ли всъщност какво наистина искат хората по отношение на престъпленията и наказанията, наистина ли са толкова кръвожадни и желаещи повече и по-строги наказания, дали са „за“ повече деяния, които да станат престъпни.
Мисля че не знаем, поне у нас. Защото в случая имам предвид не провежданите различни социологически проучвания по тези въпроси, а истинско научно наказателно-криминологично изследване на общественото мнение, свързано с наказателната политика. Впрочем, такова не е правено в страната ни повече от 30 години, когато в средата на 80-те години на миналия век след големите промени в НК през 1982 г. се провежда задълбочено правносоциологическо проучване на тема „Общественото мнение за наказателния закон“, резултатите от което са публикувани през 1987 г. Абсолютно съм убедена в необходимостта на подобно изследване сега. Защото то ще позволи на тези, които творят наказателния закон и правят наказателна политика да усетят обществените настроения и очаквания. И защото по думите на Адолф Пренс, „…да се създаде нов наказателен кодекс не означава да се изгради изцяло и в най-дребни детайли един систематичен труд, а с едри щрихи да се отрази социалната епоха“.[2] Затова и според него, промените в наказателното право „не са единствено дело и на най-учените правоведци… А реформаторите в областта на наказателното право познават преди всичко света“.
Наказателното право по същината си е репресивно, неслучайно двете основни понятия, които осмислят съществуването му, са престъплението и наказанието. Съответно всеки наказателен закон е инструментът, средството, посредством което тези две понятия се установяват на нормативно ниво – кое деяние да бъде въздигнато като престъпно и какво наказание му съответства. Поради това и наказателното право, малко или много е било възприемано като по-консервативно, а наказателният закон като по-трудно променящ се.
Факт е, че наказателният популизъм променя това схващане. В по-ново време Наказателният кодекс се превърна в един от най-често променящите се нормативни актове – цели 76 промени, направени за 29 години. Въпросът обаче е не толкова в броя на тези изменения като количество, а защо се правят, защо е необходимо толкова често да се „пипа“ наказателният ни закон, и в крайна сметка какви са последиците от това законодателно усилие. Мисля, че наказателният популизъм представлява едно от възможните обяснения за това. Какво обаче разбираме под това понятие, както и под по-общото „популизъм“ са въпроси, които съм изследвала подробно в доклада си*. Тук ще спомена само няколко детайла, които смятам за важни.
Показателна за сложността на този феномен – популизмът, е трудността, която изследователите изпитват при дефинирането му. Не съществува едно определение на това що е популизъм. Някои учени го разглеждат като политическо движение, което търси подкрепата на по-голямата част от хората, при това тези, които се чувстват непредставени, и което предизвиква установените елити в името на връзката между лидер и народ. Други го определят като идеология, която разглежда и разделя обществото на две хомогенни и враждебни части – обикновените, нормалните хора срещу корумпираните елити, или го възприемат като апел, призив към хората срещу установената структура на властта и господстващите идеи и ценности в обществото. За трети популизмът представлява политическа култура, почиваща на разбирането, че правителствената политика трябва да следва това, което искат хората и че хората са свободни, когато тяхната воля е закон.[3]
Видно е, че въпреки различията в концепциите, основна и неизменна част от определението за популизъм се явяват хората, народът и разделянето му на две групи, противопоставени и изправени една срещу друга. Наказателният популизъм няма как да прави изключение от това. Характерна негова особеност е, че пренесен в областта на наказателното право, той се свързва с мислите, настроенията, страха на хората от престъпленията и с разбирането им дали съществуващите и налагани за тях наказания са достатъчни. Именно обществото е в центъра на понятието „популистко наказване“, използвано от Антъни Ботъмс[4], за да обясни един от четирите основни фактори на въздействие, които той открива, изследвайки съвременните правораздавателни системи в модерното общество. Според него, при популисткото наказване политиците се възползват от общественото мнение за наказанията и наказването изобщо, от това, което хората мислят, за да си осигурят електорално предимство на изборите и след това се отказват от него.
Наказателният популизъм обаче далеч не изчерпва същността си и не се ограничава само до действията на определени политици, използващи настроенията и очакванията на хората за престъпността, за да спечелят повече изборни гласове или да постигнат други политически цели. Затова, струва ми се, наказателният популизъм по-скоро притежава белезите на популизма, разбиран като идеология, проявяваща се най-вече в разделяне на обществото на две враждебни групи. Още повече, че при него това противопоставяне между хората се проявява не само между народ и елит, в случая част от който се явяват и професионалистите, експертите от правораздавателната система, включително научната общност, но и между добри и лоши, примерните, съзнателните граждани, които спазват законите, от една страна, и лошите – престъпниците, затворниците, които застрашават добруването на другите. Тъкмо това обществено разделение, при това в толкова специфична и сложна материя, каквито са въпросите за престъплението и наказанието, и по която и най-малката искра може да запали пожара на враждебност и омраза, представлява един от най-големите рискове, пред които ни изправя наказателният популизъм.
Последиците от това противопоставяне всъщност се изразяват в искания за повече и по-сурови наказания, в желание наказанието да се превърне в публично зрелище, не без активната роля на медиите, общественото мнение да има приоритет над експертното познание в областта на наказателното правораздаване.[5] Това обаче поставя под съмнение основополагащи наказателноправни принципи, като тези за законоустановеност и съответствие на престъпленията и наказанията, и всъщност разклаща устоите на наказателноправната система на съвременната правова държава.
Как става това? В доклада съм разгледала два примера. Първият се отнася до една законодателна промяна в наказателноправната уредба на престъпленията с наркотични вещества и прекурсори през 2004 г., с която се отменя въведената през 2000 г. ненаказуемост на зависими от наркотиците лица, ако те притежават такива вещества в количество за еднократна употреба. В пленарната зала при обсъждането и гласуването ѝ думите, с които се апелират народните представители да подкрепят тази промяна са следните: „И големият въпрос днес е българският парламент ще даде ли доказателства на българите, на българските майки, че този парламент казва не, не и не – три пъти не на наркотиците в България. Ще отпадне ли най-после онова изречение от Наказателния кодекс, което дава шанс на онези, които искат и изграждат мрежи за разпространение на наркотици, или няма да отпадне? Ако през 2000 г., когато тази поправка е направена в Наказателния кодекс, ситуацията е била една, днес, през 2004 г., ситуацията е коренно различна. …… За онези, които все още имат колебания, искам да кажа, че миналата седмица аз се срещнах в продължение на три часа с майки на наркомани, които са се самоорганизирали да се борят срещу разпространението на наркотиците. …. Тези майки застанаха категорично за отпадането на ал. 3 от чл. 354а.“. [6] Отмяната на въпросната разпоредба в наказателния ни закон е приета, без обаче да се държи сметка за съотношението ѝ към предишните промени при престъпленията с наркотични вещества от 2000 г., когато се засилва значително наказателната отговорност за тях. Именно във връзка с това увеличаване на наказателната репресия, споменатата по-горе норма за ненаказуемост на наркотично зависимите лица при наличието на определени предпоставки, имаше балансираща роля и спомагаше донякъде за диференциране на наказанията. Последиците от тази отмяна се изразяваха в множество на брой осъдителни присъди за притежание на малки количества наркотици, противоречива съдебна практика и в крайна сметка – в неефективна наказателна политика по отношение на този не само правен, но и социален проблем.
Избрах да ви разкажа по-подробно за втория пример. Въпреки че той е свързан с промени в Наказателния кодекс, които са само внесени в парламента и още не са приети, го смятам за показателен, когато става дума за това явление.
Случаят е следният… На 2 март тази година в медиите се публикува съобщение на говорителя на Областната дирекция на полицията в Пловдив, че рано сутринта на същия ден в града е открит труп на мъж, около 40-годишен, върху капак на кола в района на Областната управа. По-късно същия ден започват да се разпространяват повече подробности за случая – че става дума за убийство, извършено около полунощ, че мъжът се е опитал да открадне фар от автомобил, че е изяснена самоличността му – мъж от ромското малцинство, криминално проявен, с прякор Жоро Плъха. Основната версия на полицията, за която съобщават медиите, е, че някой е засякъл крадеца на местопрестъплението и го е застрелял. За да се стигне до новината на 3 март, че за убийството му е задържан за 72 часа пловдивски доктор, рентгенолог. В медиите – телевизии, вестници, интернет, започват да се появяват различни версии за случилото се – че мъжът е влязъл посред нощ в къщата на лекаря да краде заедно със свой съучастник, че по това време съпругата и децата на доктора спели в къщата, че лекарят cтpелял по мъжа и го yлyчил в гъpдите, а пред разследващите обяснил, че пистолетът не бил негов, а изхвърлен от съучастника му. Детайлите са различни, но думите, които се повтарят в публикациите са „отбрана“ и „самоотбрана“.
Междувременно на 4 март в Пловдив стотици жители на града се събират пред сградата на едно от полицейските управления в знак на протест срещу ареста на доктора. Протестиращите скандират „Свобода за доктора“ и настояват той да бъде пуснат от ареста. Нови още по-масови протести се организират и на следващия ден, не само в Пловдив, но и в други градове – Стара Загора и София. Лекарските съсловия от Пловдив, София, Стара Загора и Варна също изразяват подкрепа за задържания медик. Хиляди хора скандират „Свобода за доктора“ и настояват за промяна в Наказателния кодекс – в текстовете за неизбежната отбрана.
Четири дни след убийството, на 6 март, окръжната прокуратура в Пловдив дава брифинг, на който става ясно, че изнесената в последните дни информация в медиите не отговаря на истината. Опитът за кражба е извършен след полунощ на 2 март в гараж, намиращ се в двора на кооперацията, в която живее лекарят, а не в дома му. Няма какъвто и да било съучастник на крадеца, а към момента на извършването на опита за кражба в жилището на доктора не са били нито съпругата му, нито двете им деца. Лекарят е наблюдавал подготовката на кражбата от дома си, без да потърси полицията или да се обади на тел. 112 поне около 30 минути. Става ясно и че притежава незаконно огнестрелно оръжие. От прокуратурата разкриват, че след стрелбата по мъжа лекарят е опитал да заличи следите – като премахне улики от местопрестъплението и изтриване на записите от камерите в района. Що се отнася до изнесената в медиите информация за деветте присъди за кражби на убития, от прокуратурата не уточняват броя им, а заявяват, че той е имал регистрации и стари дела за кражби от домове. Последният материал срещу него е от 2003 г. Става ясно, че на лекаря са повдигнати обвинения за убийство при превишаване пределите на неизбежната отбрана и за незаконно притежаване на огнестрелно оръжие.
На 7 март, по време на заседанието на правителството, премиерът разпорежда на двама министри – на правосъдието и вътрешните работи, да се прецизират текстовете в Наказателния кодекс за неизбежната отбрана. Заедно с това той настоява промените да се подготвят много внимателно и разумно и не под влияние на конкретния случай, за да не се стигне до крайности. Същият ден пред журналисти вътрешният министър заявява: „Хората искат промени в Наказателния кодекс за неизбежната отбрана и ние добре чуваме тези знаци“.
Потърсени за коментар в медиите, известни адвокати и учени – пеналисти възразяват на идеите за такива промени. На 8 март при рядко срещано единодушие и висши представители на съдебната власт – председателят на Върховния касационен съд и главният прокурор, както и членовете на Висшия съдебен съвет, отхвърлят поканата на правосъдния министър за участие в работна група за изготвяне на въпросните законови промени в Наказателния кодекс, които да разширят възможностите за употреба на сила при неизбежна отбрана.
Нещата утихват до 18 април, когато в парламента народни представители внасят проектозакон за промяна на Наказателния кодекс в уредбата на института на неизбежната отбрана в посока разширяване на приложното му поле.
И последен щрих. През 1997 г. Конституционният съд обявява за противоречащи на българската Конституция тъкмо промени, с които се увеличават хипотезите, при които ех lege няма превишаване пределите на неизбежната отбрана. Хипотези, които в голямата си част се съдържат отново във внесения законопроект.
В този пример има всичко онова, което дава съдържанието на наказателния популизъм – криминален случай, който прави съвсем видимо противопоставянето на „ние“ – добрите, примерните граждани, в крайна сметка обществото в качеството на жертва и „другите“ – лошите, престъпниците, крадците; противоречива информация, поднесена в медиите, която впоследствие се оказва и невярна, несъответстваща на фактите, но достатъчна по своя заряд да провокира и насочи общественото мнение в определена посока, а именно – към повече наказателна репресия в името на благото на обществото, и накрая политици, които чуват какво искат хората.
Избрах тъкмо този пример и заради един детайл в него, една разпространена в медиите снимка. На нея се вижда множество протестиращи хора в подкрепа на арестувания медик и едно младо момиче, което държи плакат с надпис „Аз убих Жоро Плъха“. Младо момиче, което нарича себе си убиец. В това, според мен, се крие голямата заплаха от популизма в наказателното право – че той прави по-трудна възможността да останем хора, да бъдем човеци, а не съдници – като използва страховете и безпокойството ни по отношение на това чувстваме ли се сигурни в домовете си или навън, като ни разделя на добри и лоши, използвайки моралните категории за добро и зло, но пренесени върху наказателноправните понятия за престъпление и наказание. И смятам, че най-вече ние, представителите на научната общност, трябва да разкриваме, показваме, обясняваме тази заплаха. Длъжни сме да го правим.
*Гл. ас. Мирослава Манолова представи експозе по време на Международната научна конференция, организирана от катедрата по Наказателноправни науки на Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ по повод на 50-годишнината на Наказателния кодекс. Предстои да бъде издаден сборник с докладите от конференцията, в който тя ще изложи по-подробно вижданията си за популизма и българския наказателен закон.
[1] Pratt, John and Miao, Michelle, Penal Populism: The End of Reason (January 23, 2017). The Chinese University of Hong Kong Faculty of Law Research Paper No. 2017-02. Available at SSRN: https://ssrn.com/abstract=2903819.
[2] Пренс, А., Престъпност и репресия, С.: Сиела, 2013, с. 65.
[3] Виж по-подробно за това Pappas, Takis S., Modern Populism: Research Advances, Conceptual and Methodological Pitfalls, and the Minimal Definition, March 2016, Available at http://politics.oxfordre.com/view/10.1093/acrefore/9780190228637.001.0001/acrefore-9780190228637-e-17
[4] Цит. по Pratt, J., Penal Populism, Routledge, 2007, p. 34.
[5] Виж по-подробно за това Pratt, J., Penal Populism, Routledge, 2007, p. 35.
[6]Стенограмата от въпросното пленарно заседание, проведено на 16 март 2004 г. е достъпна на http://www.parliament.bg/bg/plenaryst/ns/1/ID/1572/
8
Коментирайте
Анализът е принципен и не затъва в класическото за правната наука дистанциране от общественото мнение. Т.е. няма значение какво мислят хората, важно е какво мислим ние. И същевременно показва до какво води популизмът в наказателното право – безумия, промени на парче, без оглеждане на институтите в систематика, вътрешни противоречия и недомислици в глави и раздели на НК. Не може винаги да се слуша гласът на тълпата.
Отдавна трябваше да се направят промени в НК във връзка със самоотбраната.
И с наркориците. А не да има вратички в НК, които позволяват разпространението на наркотици.
Естествено. Сега нямам законно право да се защитя, ако в къщи влезне крадец.
Разбира се, че имате законно право да се защитите, в НК е регламентирана неизбежната отбрана. Имате право да се защитите от нападения вкъщи, на улицата или където и да е. Но тук се говори за нещо различно – предложените промени предлагат да можете да застреляте всеки, който влезе у вас. Това силно надвишава пределите на „защита“ и може да се тълкува твърде широко.
Абсолютно правилно – на студентски празник пиян обърках къщите и се натресох в съседна на нашата къща за гости…. извиних се, добре че домакините не ми излязоха с теорията щом ти е влизал в къщата трябва да имаш право да го застрелян….
Разделянето на обществото на враждебни групо – точно това се случва. Не че това разделение не е логично, защото съблюдаващия правните ред и нарушаващите го са естествено разделени, но популизмът ожесточава конфликтът и желанието за мъст, а не за справедливост
Много добър коментар. Съгласна съм напълно с изводите на авторката.