За допустимостта и правните последици на частичен отказ от иск, заявен пред касационната инстанция
В края на отминалата 2021г. с Разпореждане на Председателя на ВКС беше образувано т. д. № 4/2021 г. по описа на ВКС, Гражданска и Търговска колегии, за приемане на тълкувателно решение по следните въпроси:
Допустимо ли е касационно производство, останало висящо след частичен отказ по чл. 233 ГПК от спорното право пред ВКС, в резултат на което процесуално действие цената на предявения иск е под прага, установен в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК?
Какви са правните последици при частичен отказ от иск, заявен по реда на чл. 233 ГПК в касационното производство, относно частта от спорното право, с разглеждането на която съдът е десезиран, и останалата част от спорното право, по отношение на която не е налице десезиране по спора?
1. Образуването на тълкувателното дело е резултат от определенията на състав на ІІІ г.о. на ВКС по три висящи касационни дела, постановени на основание чл.292 ГПК:
С опр. № 60303/8.11.2021г. по гр.д. № 3940/2020г. и опр. № 60304/08.11.2021 по гр. д. № 68/2021 г. на ВКС, съдебният състав на III г.о. е спрял двете касационни производства на основание чл.292 ГПК и е предложил на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд да постанови тълкувателно решение по правния въпрос: „Допустимо ли е касационно производство, останало висящо след частичен отказ по чл. 233 ГПК от спорното право пред ВКС, в резултат на което процесуално действие цената на предявения иск е под прага, установен в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК?“
По гр. дело № 1544/2020 г. на ВКС същият състав на ІІІ г.о., след като с опр. № 591/20.07.2021 г. по ч. гр. дело № 2540/2021 г. състав на ІV г.о. на ВКС е отменил неговото опр. № 150/19.05.2021 г. и му е върнал делото за разглеждане по същество на касационната жалба, отново е постановил определение за спиране на производството, на основание чл.292 ГПК, като е предложил на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на ВКС да се допълни предметът на тълкувателното дело и да се постанови тълкувателно решение и по следния въпрос: „Какви са правните последици при частичен отказ на иск, заявен по реда на чл. 233 ГПК в касационното производство относно частта от спорното право, с разглеждането на която съдът е десезиран и останалата част от спорното право, по отношение на която, не е налице десезиране по спора?“
И по трите касационни дела съставът на ВКС е упражнил правомощията си по чл.292 ГПК в резултат на констатирана противоречива практика на различни състави на ВКС по тези процесуалноправни въпроси.[1] След подаване на касационна жалба от ответника по съответното дело, в хода на касационното производство, ищецът прави частичен отказ от предявения иск по реда на чл. 233 ГПК, в резултат на който оставащата стойност на спорното право е под допустимия, според чл.280, ал.3, т.1 ГПК, праг. Това процесуално действие на ищеца обосновава искането му по отношение на частта от правото, за което е предприет отказът от иск, въззивното решение да бъде обезсилено и делото в тази част прекратено на основание чл.233, изр.3-то ГПК, а за останалата част от спорното право касационното производство да бъде прекратено като недопустимо, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Във възраженията на ответниците главно се съдържа разбирането за недопустимост на частичния отказ пред касационната инстанция, тъй като действието на ищеца представлява намаляване цената на иска и не може да се предприеме в касационното производство (арг. чл.214, ал.1 ГПК). Като евентуално възражение се посочва, че ако изявлението на ищеца представлява отказ от иск по смисъла на чл. 233 ГПК – то извършването му след допускане на касационен контрол представлява злоупотреба с право.
2. И в трите определения за спиране съставът на ВКС цитира конкретни актове на различни състави на ВКС по различни касационни дела и изразените в тях становища. В посочената в определенията по чл.292 ГПК противоречива практика на ВКС, могат да се откроят няколко различни подхода, някои от които обаче в отделни аспекти се припокриват:
а) Според едно от разбиранията, изложено в определенията по чл.292 ГПК, се посочва, че с действието за отказ от част от претендираната като недължима сума, ищцовата страна не се отказва от спорното право по смисъла на чл. 233 ГПК, а искането ѝ по съществото си представлява изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК – намаляване на неговия размер. Изтъква се, че това процесуално действие може да бъде предприето от ищеца само до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, а не едва пред касационната такава. Ето защо, въпреки изявлението на ищеца, производството по делото остава висящо и след като резултатът от селекцията на касационната жалба е положителен, ВКС дължи произнасяне по същество на жалбата в нейната цялост.[2]
б) В определения по други касационни дела пък е направено съждение, че по правилото на чл. 233 ГПК ищецът може да се откаже от спорното право във всяко положение на делото, като съгласието на ответника не се изисква – становището му е ирелевантно, защото ищецът не може да предяви отново същия иск. Изявлението за отказ е валидно извършено и е породило действие. Ето защо производството по иска за сумата, за която е направен отказът, следва да се прекрати, като съгласно чл. 233, изр. 3 ГПК постановеното въззивно решение подлежи на обезсилване в тази част. В резултат на валидния частичен отказ от иск предмет на касационен контрол остава второинстанционно решение, което е постановено по иск с цена под определения праг за съответния вид дела, а съгласно правилото на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК в този случай касационното обжалване е недопустимо.
Като последица от всичко това съставите на ВКС са обезсилили въззивното решение и потвърденото с него решение на първоинстанционния съд в частта на произнасяне за сумата, предмет на отказа и са прекратили производството по делото в тази част. За висящото производство по иска в останалата му част е прието, че касационната жалба също е недопустима и не следва да се разглежда по същество, тъй като е насочена срещу въззивно решение, което е изключено от касационен контрол.[3]
в) В определение №60342/8.10.2021г. по ч. гр. д. № 2840/2021 г., III г. о. на ВКС също се изхожда от разбирането, че отказът от иск е процесуално действие, което може да се извърши във всяко положение на делото, зависи от волята на ищеца и не е необходимо да се мотивира. Допустимостта и последиците му в касационната фаза на производството обаче зависи от етапа на неговото развитие. Обсъдени са две възможни хипотези. Изразено е разбирането, че ако отказът от иск е направен преди постановяване на определението по чл. 288 ГПК, ВКС е длъжен да се съобрази с него, а тъй като всъщност се намалява цената на иска, това води и до нередовност на касационната жалба, съобразно чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Когато ищецът се отказва от иска след допускане на касационното обжалване обаче, „частичният отказ от иска също следва да бъде зачетен, но намаляването на цената на иска няма да има значение. Това е така, защото ВКС вече се е произнесъл по редовността на касационната жалба, допуснал е касационното обжалване и следва да се произнесе по същество. Само тогава противното разрешение би означавало да се позволи на ищеца недобросъвестно да избегне вече допуснатото касационно обжалване“.
С решение № 53/12.05.2021 г. по гр. д. № 1728/2020 г., IV г. о. на ВКС съдебният състав също е приел, че извършеният частичен отказ от иск е валидно процесуално действие. По конкретното касационно дело, той е предприет в откритото заседание, след като съдебният състав е допуснал касационно обжалване с определението си по чл.288 ГПК. В резултат на частичния отказ от иск, съставът е прекратил производството за частта от спорното право, предмет на отказа, като е обезсилил в същата част постановеното въззивно решение, на основание чл. 233, изр. 3, предл. 2 ГПК. Разглеждането на делото за останалата част от предмета на делото е продължило, като въззивното решение е било отменено, а делото – върнато за ново разглеждане на въззивния съд. [4]
г) В решение № 50 от 12.05.2021 г. по гр. д. № 1737/2020 г., IV г. о. на ВКС изрично се подчертава, че чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК не може да намери приложение „когато частичният отказ от иска е направен едва пред касационната инстанция“…. ако едно гражданско дело е подсъдно (според неговия предмет и цената на иска) на ВКС към момента на сезирането му като касационна инстанция“. Там се посочва още, че „тази процесуална предпоставка (функционалната подсъдност на делото пред ВКС) не може да отпадне впоследствие, освен ако касаторът“ … „оттегли изцяло жалбата си и по този начин десезира ВКС от разглеждането на делото пред него; в тези случаи се прекратява производството само пред касационната инстанция и въззивното решение влиза в сила.“ Следователно, частичният отказ от иск, предприет след подаване на касационната жалба, е допустим, но не се отразява върху допустимостта на касационното производство за остатъка от сумата след намалението на размера под прага, предвиден в чл.280, ал.3, т.1 ГПК, независимо кога е предприет – преди или след определението по чл.288 ГПК, с което касацията е допусната.
3. Отговорите на поставените в тълкувателното дело въпроси зависят от отговорите на други обуславящи ги въпроси, в т.ч.:
- Какво е съотношението между изменение на иска във формата на намаляване на неговия размер по смисъла на чл.214, ал.1, изр.2-ро ГПК и частичния отказ от спорното право, по смисъла на чл.233, изр.1-во ГПК?;
- Ако частичният отказ от иск е процесуален институт – различен от намаляването на размера на предявения петитум, как това се отразява върху допустимостта и последиците му, когато е предприет пред касационната инстанция и докъде важи общоприетото виждане, че ищецът е „господар на процеса“?;
4. На пръв поглед, като че ли поставените в тълкувателното дело въпроси не следва да водят до противоречия в правоприлагането, доколкото както теорията, така и съдебната практика плътно възприемат отказа от иск (ОИ) като едно от най-ярките проявления на диспозитивното начало в гражданското правораздаване. Правната уредба на института на отказа от иск, която е в основата на този теоретичен възглед, започва с чл.119, ал.2 ГПК отм. и към която със ЗИДГПК отм. (ДВ, бр.124/1997г.) е прибавено изр.3-то, преминава без изменения в чл.233 на действащия ГПК (ДВ, бр.59/2007г.). [5]
4.1. Още с приемането на правната уредба на ОИ в чл.119, ал.2 ГПК отм. (ДВ, бр.12/1952 г.) опит да обясни правната същност и последици на института е направил проф. Силяновски.[6] Той разглежда ОИ като процесуално действие, различно от материалноправния отказ, с което се цели „да се тури по-леко край на процеса, без да се увреждат правата на противната страна, а това безспорно е един обществено полезен резултат.“[7] Опирайки се на естеството на ОИ, като „изявление за оттегляне на материланото субективно право… „се отнася до съществото на делото“ , проф. Силяновски защитава тезата, че делото следва да приключи с решение на съда, което отхвърля иска като неоснователен. Смисълът на решението той открива и в това, че съдът ще трябва да квалифицира правно спорния предмет, което е от значение за обективните предели на решението.[8]
4.2. Господстващото виждане за правната същност и последици на ОИ понастоящем е доминирано от теоретичните разработки на проф. Ж.Сталев.[9] То се е утвърдило през последните шест десетилетия така, че не е предизвиквало някакви сериозни сътресения и в правоприложението. Отказът от иск се разглежда като „изявление на ищеца, отправено до съда, че не поддържа занапред иска си, тъй като е неоснователен“ (курс. Ж. Сталев). ОИ има десезиращо действие, поради което висящият процес става недопустим и подлежи на прекратяване. За разлика от оттеглянето на иска, с ОИ ищецът се отказва окончателно от търсената защита, поради което той губи правото си да предяви отново същия иск. Според проф. Сталев, „Законът използва ОИ, с който ищецът туря край на спора, за да прикрепи към ОИ сила на пресъдено нещо, с която се отрича претендираното от ищеца право или се потвърждава правото, което ищецът е отричал с предявения иск.“[10]
4.3. В мои изследвания върху правната уредба на ОИ у нас съм споделяла виждането, че ОИ не може да доведе до СПН, тъй като за този резултат е нужно в някаква степен осъществяването на съдебна дейност. Доколкото съдът нито проверява, нито одобрява действието на ищеца (както е при съдебната спогодба) и не постановява съдебно решение в резултат на отказа (както е понастоящем при признанието на иска – чл.237 ГПК), то би могло да се поддържа, че с ОИ ищецът се разпорежда с потестативното си процесуално право да търси и получи защита чрез средствата и резултатите на исковия процес. ОИ води до недопустимост на висящото исково производство и то подлежи на прекратяване. ОИ погасява не само процесуалното правоотношение и задължението на съда да реши гражданскоправния спор във висящото производство, но и правото на ищеца да предяви отново същия иск. В тези последици на ОИ се изразява защитата, която получава ответникът по делото и която е специфичният, благоприятен за него правен резултат. [11]
4.4. Независимо от посочените разлики в някои от теоретичните постановки и в теорията, и в съдебната практика е безспорно, че като разпоредително действие ОИ е ярко проявление на диспозитивното начало, което обуславя недопустимост на процеса и води до прекратяване на исковото производство с определение. Съгласно изричната разпоредба на чл.233,изр.1-во ГПК, ОИ е допустим „във всяко положение на делото“, както пред въззивната, така и пред касационната инстанция. Това следва от изричния текст на чл.233, изр.3- то ГПК, който възпроизвежда разпоредбата на чл.119, ал.2, изр.3то ГПК отм.
4.4.1. Не е спорна и тезата, че от самото волеизявление на ищеца за ОИ настъпва недопустимостта на обжалваното решение, поради което то се обезсилва именно в резултат на отказа, а не в резултат на констатирани от по-горната инстанция негови пороци.
Отказът от иск погасява изцяло процесуалното правоотношение като обуславя недопустимостта на исковото производство без да е необходимо да се извършва проверка за основателност на въззивната или касационната жалба.[12] Специфичният защитно-санкционен ефект на отказа от иск измества и прави недопустим защитно-санкционния ефект, който би се породил чрез съдебното решаване на спора. Чл.270, ал.3, респ.чл.290, ал.4 са неприложими, а производството се прекратява с определение.
Поради десезиращата си функция, ОИ е допустим още преди да се предприемат действия по основателността на въззивната или касационната жалба, а може да бъде предприет и по-нататък, докато е висящо производството пред съответния по-горен съд и се извършват специфичните действия „по същество“, съобразно функциите на съответната инстанция.
4.4.2. Достатъчна процесуална основа за валиден ОИ пред по-горния съд, е висящо въззивно, респ. касационно производство. Това е така, защото висящността на процеса не е просто периодът от време между предявяването на иска и пораждането на защитно-санкционния резултат. „Висящият процес“ не е статично състояние, а отразява динамиката на производството като фактически състав. Разумният прочит на чл.233,изр.3-то ГПК е да приемем, че законът допуска ОИ тогава, когато вече е настъпил деволутивният ефект от подадената въззивна, респ.касационна жалба и процесуалното правоотношение с по-горната инстанция вече е възникнало. [13] Следователно, за да може касационната инстанция да осъществи тези предвидени в закона правомощия, делото трябва да е висящо пред нея и да е налице една допустима касационна фаза от висящността на процеса. В нейните рамки диспозитивното начало може да се прояви, вкл. и чрез института на ОИ.
4.4.3. Същевременно, важно е да се подчертае, че преценката за валидност на ОИ, както и постановяването на определение за прекратяване на исковото производство поради настъпила от отказа недопустимост, не са част от действията на съответната инстанция в т.нар. „процес относно процеса“.[14] „Процесът относно процеса“ във въззивната, респ. в касационната фаза, се отнася до преценка на тяхната собствена допустимост, т.е. – до процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на въззивно, респ. на правото на касационно обжалване. Отказът от иск, независимо в коя фаза от процеса се предприема, изразява последващото разпоредително действие на ищеца с правото му на искова защита относно предмета на делото. Без оглед дали приемаме, че от изявлението му се формира някаква СПН, или е налице отказ от правото да се получи защитно-санкционен резултат чрез съдебно решаване на спора, волеизявлението на ищеца поражда заместващ съдебното решение защитно-санкционен ефект в полза на насрещната страна. Следователно, в резултат на валидното разпоредително действие на ищеца, не се осуетява, а обратно – чрез ОИ се дава своеобразна защита на ответника по делото.
4.4.4. Правото на касационно обжалване според действащия ГПК, като елемент от правото на защита чрез иск и СПН относно материалното право, е сложно, динамично, но двустепенно и нехомогенно. Допускането на касационната фаза от исковото производство и постигането на специфичните ѝ цели, зависи от две групи предпоставки – общи и специални, всяка от които има собствено правно значение.[15] Става дума за допустимост „на две нива“ – с различни условия, същност и значение за съществуването и реализацията на правото на касационно обжалване. Тяхната проверка протича последователно – на два, свързани помежду си етапа. За да бъде допустимо разпоредително действие с правото на защита, е достатъчно да са налице общите предпоставки за допустимост на касационното обжалване. Предвиденото в чл.233изр.3-то ГПК прекратяване на производството и обезсилване на въззивното решение при извършен от ищеца ОИ, би било изцяло в интерес на касационния жалбоподател – ответник по делото, защото така той постига същия по интензитет правен резултат, който би постигнал и чрез благоприятно решение на ВКС по основателността на касационната му жалба. Такова разпоредително действие с иска ще бъде изцяло в негова полза и няма законово основание за ограничаване на параметрите на диспозитивното начало. Образно казано, чрез последиците на ОИ, той ще получи еквивалент на това, което му е било отнето чрез въззивното решение.
4.5. В този ред на разсъждения, е редно поне да се отбележи още един аспект на темата за допустимостта на ОИ пред ВКС, макар той да е извън обсега на тълкувателното дело. Той произтича от новия законодателен подход към допустимостта на касационната фаза и нейния селективен характер, свързан с реализацията на следващата пряко от чл.124 на Конституцията на Р България неправосъдна функция на ВКС – „еднакво и точно прилагане на закона от всички съдилища“. Всъщност, едва положителният извод на съдебния състав от ВКС относно общите предпоставки за правото на касационно обжалване динамизира втория етап от развитието на процесуалното правоотношение, като поражда задължението му да провери и специалните предпоставки в съдържанието на правото на касационно обжалване. [16]
Още с приемането на новия модел на касационно обжалване с неправораздавателната същност на фазата по селекция на касационните жалби, осъществявана от ВКС в закритото заседание по чл.288 ГПК, в правната теория Р.Иванова обосновава извода, че „отказ от иск в рамките на проверката за допустимост по чл.280, ал.1 е недопустим, по-точно е правно немислим“.[17] Провеждането на касационната фаза и постигането на нейните цели не е само за защита на частния интерес на страните по делото за постигане на благоприятно решение, а е в защита на обществения интерес от законосъобразно и справедливо решаване на делата, което може да се постигне чрез еднаквото и точно прилагане на закона във всички случаи. След като процесуалното правоотношение между всяка една от страните и касационния съд се е развило и е достигнало до етапа по селектиране на касационната жалба, възниква въпросът дали последиците на отказа от иск не биха осуетили постигането на целите и функциите на касационното обжалване в защита на публичния интерес.[18]
Както е видно от посочените по-горе съдебни актове, в трайната си практика ВКС не поставя под съмнение приложимостта на института на ОИ по време на касационната фаза от развитието на процеса, без оглед на различните етапи от нейното развитие.
5. Затова по-нататъшното изложение е съсредоточено само върху проблемите, които в практиката е породил частичният ОИ пред касационната инстанция и решаването на които е свързано с отговорите на поставените в тълкувателното дело въпроси.
Съобразно изричната разпоредба на чл.233, изр.1-во ГПК ищецът може да се откаже не само изцяло, но и „отчасти от спорното право“. Частичният отказ от иск е допустимо разпоредително действие на ищеца във висящото производство, за чиято същност и последици в еднаква степен важи всичко, изложено по-горе. Чрез частичния ОИ ищецът се отказва да търси защита на количествено обособена част от едно неделимо по основание, но делимо по размер субективно право, което е предмет на предявения иск. Това следва от буквалния прочит на чл.233, изр.1-воГПК (респ. чл.119, ал.2, изр.1 ГПК отм.). По отношение на останалата част от размера на правото обаче отказ от защита няма и разглеждането на делото по отношение на нея следва да продължи.
5.1. В съвременната ни правна теория, а и в съдебната практика частичният ОИ (както и частичното оттегляне на иска), се разглежда като правен инструмент, с който намаляването на иска като форма на изменение на неговия петитум „се съчетава“.[19] В цитираните източници се посочва, че намалението на иска по чл. 116, ал.1, изр.2-ро ГПК отм. (сега чл.214, ал.1,изр.2-ро ГПК) не променя вида, а само размера на заявения петитум, като „Предмет на делото остава тази част от иска, относно която ищецът не е оттеглил иска си или не се е отказал от иска. Относно другата част от иска настъпват последиците на оттеглянето или на отказа от иска.“[20]
Именно разбирането, което разглежда намалението на размера на спорното право като проявна форма на едно от двете десезиращи действия по чл.232 и 233 ГПК, поставя въпроса за съдържанието, целите и последиците на всяко едно от тях, както и за съотношението помежду им. Тези въпроси са важни при търсенето на отговори на поставените в тълкувателното дело въпроси, защото в част от цитираната практика на ВКС се обосновава тезата, че частичният ОИ представлява всъщност намаляване на неговия размер, а като форма на изменение на иска по смисъла на чл.214, ал.1, изр.3-то ГПК, то е допустимо само до приключване на съдебното дирене в първата инстанция.[21] В цитираното определение се аргументира изводът, че поради това частичният ОИ е изцяло недопустимо процесуално действие, когато се предприема в по-късен етап от развитието на производството, в т.ч. и пред касационната инстанция. Посочва се, че това е така, защото „изменението на иска не е единен, хомогенен, а е сложен институт, с който се преплитат съобразно различните му проявни форми и други процесуални институти…, които се свързват функционално с изменението на иска, а не се прикрепват механично към него. От тази гледна точка оттеглянето или отказът от иска са обусловени от допускането на изменението на иска, т.е. от постигане на преследваната от ищеца крайна цел. До нейното постигане те трябва да се третират като евентуално предприети и винаги трябва да се държи сметка за различните проявни форми на изменение на иска.“
Това е вярно, но с едно важно допълнение. Тези други действия, свързани със съответната форма на изменение на иска, биха били предприети като евентуални, само и единствено в конкретното си проявление и функционално взаимодействие със съответната форма на изменение на иска. Като самостоятелни, регламентирани в закона процесуални институти, всеки един от тях притежава собствени процесуални предпоставки за допустимост и правни последици, които могат да настъпят, когато съответните предпоставки се осъществят чрез изразената в действия воля на субектите в процесуалното правоотношение.
В посоченото решение на ВКС всъщност извършеното процесуално действие, независимо от словесната формулировка от ищеца, се разглежда не като частичен ОИ, а като изменение на иска във форма на намаляване на неговия размер, поради което водещо значение за допустимостта на това действие имат изискванията на чл.214, ал.1, изр.3-то ГПК. Излиза, че частичният отказ и частичното оттегляне на иска като процесуални институти имат единствената роля да бъдат процесуалният инструмент, средството, в което се проявява намалението на иска.
5.2. Това не може да бъде споделено. То не отговаря на буквата и смисъла на закона. Частичното оттегляне или отказ от иска са самостойни процесуални действия със собствен правен облик и различна проекция спрямо спорния предмет. Те са проявни форми на самостоятелни процесуални институти, чиято цел, условия, съдържание и последици се различават. Това, което ги обединява с намалението на размера на предявения иск като форма на промяна в петитума, е, че всички те представляват процесуални разпоредителни действия на ищеца – проявление на диспозитивното начало, упражняването на което зависи от волята на ищеца. Дори частичното оттегляне или частичният отказ от първоначално предявения иск да се разглеждат като „десезиращо средство в структурата на намаляването на размера“[22], тази им роля в института на изменението на петитума не ги лишава от правната им същност като самостоятелни процесуални институти с десезиращ съда процесуалноправен резултат.
5.2.1. Частичният ОИ и намаляването на размера на предявения петитум, са уредени в отделни правни разпоредби. Отказът от иск е регламентиран в чл.233 ГПК, който е част от Раздел втори на Гл.17-та, посветена на отклоненията в развитието на исковото производство, наред с институтите на оттеглянето на иска (чл.232) и съдебната спогодба (чл.234), реализацията на всеки от които има за последица недопустимост на исковото производство и води до прекратяването му. От изричната регламентация на чл.233, изр.1-во ГПК следва, че двете хипотези – отказът „изцяло или отчасти от спорното право“ – са регламентирани като равностойни помежду си процесуални възможности за ищеца, за всяка от които чл.233 се прилага изцяло. Следователно, частичният отказ от защита може да бъде предприеман „във всяко положение на делото“, той изразява отказа от защита в частта от предмета на спора, относно която производството се прекратява с определение, а когато частичният отказ е извършен пред въззивната или касационната инстанция, предизвиканата от отказа недопустимост на производството обуславя недопустимост и на решението в съответната част, поради което се обезсилва.
5.2.2. С частичния ОИ ищецът, без да изменя твърдението си относно целия размер на спорното право, което е посочил като предмет на иска си, се отказва да търси защита на обособена част от неговия размер. Валидността на волеизявлението не зависи от конкретната мотивация, акцентът е върху частта от размера на правото, за която той се отказва да търси и получи защита чрез съдебното решение.[23] За тази част от размера на спорното право съдебно решение не се постановява, а исковото производство се прекратява с определение, тъй като вече е недопустимо поради отказа на ищеца да получи защита в пълен обем. Разглеждането на делото продължава до постановяване на решение за оставащия размер от спорното право, за който съдът не е бил десезиран. [24] Определението за частично прекратяване на делото и решението за оставащата част от размера на правото може да страдат от собствени пороци и да бъде предмет на самостоятелен инстанционен правен режим. Това, което характеризира частичния ОИ, произтича от допуснатата от законовата уредба делимост на защитата по отношение на спора относно делими вземания, при които ищецът може да претендира както защита в пълен обем – за целия размер на вземането, така и в ограничен обем – относно част от този размер. Освен това, двата защитно-санкционни резултата не биха били в противоречие помежду си, доколкото интересът на ответника би бил в достатъчна степен защитен. Частичният ОИ е волеизявление в две посоки, което разделя защитата по единния предмет на делото на две части. То отразява волята на ищеца, поради делимостта на спорното право, да търси защита чрез съдебно решение в ограничен обем – само по обособена част от размера на правото, докато по останалата част защита вече е получена от ответника чрез благоприятните за него последици, настъпили в резултат на частичния ОИ.
5.2.3. Намаляването на размера на предявения иск е промяна в неговия петитум (чл.214, ал.1, изр.3-то ГПК), част от изменението на иска, уредено от закона като процесуален институт със сложна природа по видове и форми на проявление. Намаляването на размера е уредено в Глава 15, посветена на отклонения в развитието на производството, свързани с неговия предмет, което подчертава, че то е относимо към определяне параметрите на предмета на делото, чрез което се очертава обсега на законосъобразно извършваните процесуални действия на съда и страните по разглеждане на спора, за да се постанови и законосъобразно решение на материалноправния спор. При института на намаляването на размера на спорното право, като форма на изменение на петитума по смисъла на чл.214, ал.1ГПК, акцентът на волеизявлението на ищеца е върху оставащия след намалението размер на спорното право. Съдът ще се произнесе с определение относно исканото намаляване на размера, като в случай че го допусне, в него имплицитно ще се съдържа волята на съда за преустановяване на разглеждането на спора в частта, с която съдът е бил десезиран.[25]
5.3. Казаното обаче не премахва всички проблеми при тълкуването на процесуалното поведение на ищеца, защото, както и да го определим, ако приемем, че действието по намаляване се изразява в частичния отказ или оттегляне, излиза, че го идентифицираме с последните. А това прави възможно тежестта при квалифицирането на конкретното процесуално действие да се поставя ту в едната, ту в другата посока. Ако действието се определя като намаляване на размера – да се отрича по-нататъшната допустимост на частичния ОИ и частичното оттегляне на иска, както е и в цитираното решение на ВКС. И обратно – ако наблегнем на десезиращия му ефект – да твърдим, че то е допустимо „във всяко положение на делото“.[26]
Затова се изкушавам да отида и по-нататък в разсъжденията си върху института на намаляването на размера на иска, като се опитам да обоснова по-различно разбиране за ролята на частичното оттегляне, респ на частичния ОИ в неговото съдържание.
5.3.1. Споделям тезата, че намаляването на иска е хомогенно процесуално действие, което има собствен десезиращ заряд, който не може да се идентифицира нито с частично оттегляне, нито с частичен отказ от иск. Чрез намаляването на иска ищецът не просто оттегля или се отказва от защита на част от спорното право. Той всъщност заявява, че целият размер на правото, което е предмет на делото, е този, който остава след намаляването. Неговото разпоредително действие представлява едностранна отстъпка от първоначалното му правно твърдение, чрез която ищецът променя цялостно предмета на първоначално предявения иск. Струва ми се, че така по-добре изпъква самостоятелния характер на института на изменение на иска, тъй като след действието за намаляване на размера, искът е едновременно „изменен, но същият“ по своя предмет. Съдът ще се произнася оттук насетне не по оставащата след десезиращото действие на ищеца част от размера на правото, а по целия му размер. Намаленият размер отразява измененото твърдение на ищеца относно целия размер на спорното право, поради което и претендираната по него защита е в пълен, а не в ограничен обем. Съдът ще се произнесе с определение по заявеното от ищеца намаление и ако го допусне, той трябва да се произнесе по изменения предмет с решение, чиято СПН ще се отнася до този изменен предмет на делото. Нов иск за частта от първоначалния размер, с която искът е бил намален, е недопустим, но не поради частичното оттегляне или отказ от иск, а поради непререшаемостта на спора относно целия размер на правото, на основание чл.299, ал.1 ГПК.
5.3.2. Тази теза може да се подкрепи и от правната уредба – за да настъпят последиците от намалението на размера, чл.214, ал.1, изр.3-то не изисква нито преценка на съда, нито някакво поведение на ответника. Няма нужда от неговото съгласие, няма нужда от преценка за защита интересите на ответника. Всъщност, самият чл.114, ал.1 ГПК, който визира изрично намаляването като форма на изменение на иска, не препраща към някоя от формите за десезиране по чл.232 и чл.233 ГПК, така както прави чл.228, ал.2 ГПК, предвиждайки оттеглянето или отказът от иск като действия, инкорпорирани в съдържанието на други форми на изменение на страната. Възприемането на тезата, че намаляването на размера представлява оттегляне на иска, поради което след определен момент се изисква съгласието на ответника, означава да натоварваме съдържанието на действието със смисъл и съдържание, които законът не му дава.[27] Затова мисля, че намаляването на иска е самостойно процесуално действие, чрез което ищецът едностранно въздейства върху предмета на спора по начин, който е изгоден за ответника, затова не би имало нужда от неговото съгласие. Намаляването по размер на претендираното или отричано от ищеца право винаги облекчава защитата на ответника.
5.3.3. Според чл.214, ал.1 ГПК, изр.3-то от действащия ГПК намаляването на размера на иска е допустимо до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция. Ако чрез това свое действие ищецът всъщност изменя, но не дели на части спорния предмет, изглежда логично ограничаването във времето на подобно намаляване на размера на правото, защото то определя като предмет на делото целия му размер, а това е необходимо да бъде направено в по-ранни стадии от развитието на производството, тъй като върху предмета на делото страните ще съсредоточат поведението си и по него съдът ще се произнесе в решението си със СПН. От тази гледна точка звучи убедително тезата, че намаляване размера на правото, както и другите сходни форми на изменението на иска, които се отнасят до формирането на спорния предмет, принципно не могат да бъдат предприемани валидно в по-късен момент от развитието на производството – по време на въззивното разглеждане на делото. [28]
От същата гледна точка пък е убедителна тезата, че частично оттегляне или частичен ОИ, при спазване на изискванията на закона за тяхното извършване, са допустими и в следващите фази на процеса[29], но с категоричното уточнение, че те трябва да се разглеждат като самостоятелни действия и в тези случаи не е налице проявление на института на намаляване на иска, по смисъла на чл.114, ал.1 ГПК.
5.3.4. Подобен подход към намалението на иска е имал, струва ми се, проф. Силяновски, според когото намаляването на иска е допустимо винаги (вкл. и след връщане на делото за ново разглеждане при обжалване на решението), но само когато „представлява частичен отказ от правото, но не и когато с намалението се извършва частично оттегляне на иска“. Според него, частичният отказ наподобява по съдържание поведението на ищеца при съдебната спогодба, с което той всъщност прави едностранна отстъпка от първоначалното си правно твърдение. Затова и проф. Силяновски смята, че ако ищецът „може да жертвува част от своя интерес по пътя на спогодбата, това трябва да е възможно и по пътя на частичен отказ, изразяващ се в намалението на петитума“.[30]
5.3.5. Като процесуално действие за промяна в петитума, намалението на размера кореспондира на неговото увеличение. При увеличението на иска не се поставя въпросът за някакво механично прибавяне на друга част от обема на правото. Не е спорно, че увеличаването на иск, който не е бил предявен като частичен, води до единен предмет – правото с увеличената му стойност. Ако допусне промяната, съдът ще разглежда и решава по този единен, цялостен обем на правото, който ще бъде обхванат от СПН на решението. Независимо дали искът е бил уважен, или отхвърлен (също и когато е бил уважен частично, респ. отхвърлен в останалата част), СПН на решението обхваща спорния предмет в пълния му обем, а спорът е непререшаем, на основание чл.299, ал.1 ГПК.[31]
5.3.6. Затова смятам, че доколкото намалението на размера е реципрочно на увеличението му като процесуално действие, то намалението на един иск, който в типичния случай не е предявен като частичен, също означава, че след допускане на намалението, формираната СПН ще се отнася до целия размер на правото. Т.е. – както увеличението, така и намалението на един иск, който не е бил предявен като частичен, не прибавят или отнемат от предмета на делото обособени части от спорното право. Така, в състава на намаляването на иска по чл. 214, ал.1, изр.3-то ГПК не са налице частично оттегляне или частичен ОИ, водещи до настъпване на специфичните им правни последици[32]. При намаляване на размера десезиращият ефект е скрит, подчинен на промяната в първоначалния обем на спорното право. Ищецът не просто се отказва от защита на част от правото си, а прави едностранна отстъпка от първоначалното си правно твърдение, заявявайки, че спорното право съществува в намаления му размер. Обективните предели на СПН на последвалото решение ще се отнасят до правото в целия му обем, а следващ иск би бил недопустим поради настъпилата непререшаемост на спора, на основание чл.299, ал.1 ГПК. [33]
Разбира се, възможно е чрез намаляване на размера на правото по първоначално предявения иск за цялото вземане, ищецът да цели превръщането му в частичен. Мисля, че ако волята му е такава, то разпоредителното действие би представлявало частично оттегляне на иска, чиято допустимост и последици се определят от тази му същност .[34] Ако то се предприема след края на първото по делото заседание, за последиците му е необходимо съгласието на ответника. За намалената част от първоначално предявения размер на правото ищецът запазва правната си възможност за защита в следващ процес.
5.4. В резултат на изложеното мисля, че частичният ОИ (респ. частичното оттегляне на иска) и намалението на размера са самостойни процесуални институти. Те имат различен предмет, цел и последици. Намаляването на размера на петитума, като вид изменение на иска, не е механичен израз на частичен отказ или оттегляне от иск, а самостойно процесуално действие на промяна в параметрите на търсената защита, насочено към определяне на целия обем от предмета на делото, върху който ще се формира СПН на предстоящото решение.
Частичният ОИ е допустим, докато делото е висящо и изразява отказ от защита върху обособена част от размера на спорното право, в резултат на който по тази част производството ще се прекрати с нарочно определение, а в оставащата част производството по делото ще продължи до постановяване на решение. Тези последици частичният ОИ поражда и когато бъде предприет по време на въззивната или касационна фаза на исковото производство. В тези случаи, на основание чл.233,изр.3-то ГПК, въззивната, респ. касационната инстанция следва да обезсили решението в частта от размера на спорното право, до която се отнася частичният отказ от защита и да прекрати исковото производство в същата част. За останалата част от размера на спорния предмет производството продължава да е висящо, което означава, че въззивната, респ. касационната жалба, в случай че са налице и останалите предпоставки за нейната допустимост, подлежи на разглеждане относно нейната основателност.
6. Що се отнася до първия въпрос, поставен в тълкувателното дело, относно допустимостта на касационното производство, останало висящо след частичен отказ по чл. 233 ГПК от спорното право пред ВКС, в резултат на което процесуално действие цената на предявения иск е под прага, установен в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, отговорът ми е положителен. Част от съображенията ми, изложени по-долу, водят също и до извода, че той е неточно формулиран.
6.1. Тезата, че след предприет пред касационната инстанция частичен ОИ, в резултат на който цената му вече е под установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК праг, касационната жалба не подлежи на разглеждане относно оставащия след отказа размер на спорното право, не може да бъде изведена от диспозитивното начало като основополагащ принцип в гражданското правораздаване (чл.6 ГПК). Наистина, сполучливо е нерядко срещаното (вкл. в съдебни актове) обозначаване на ищеца като „господар на процеса“, но чрез неговото поведение като израз на диспозитивното начало, не трябва да се нарушава балансът с останалите принципи на гражданския процес, в т.ч.- с принципа на равенство (чл.9 ГПК). В правната теория господства разбирането, че: „ В качеството си на основни, структуроопределящи правни норми, принципите на гражданския процес се намират в диалектическа връзка и взаимно се влияят и допълват“[35], от което следва, че и диспозитивното начало не е безгранично, а неговите проявления трябва да се съчетават с действието и на останалите основни начала. Процесуалното поведение на ищеца по делото, в качеството му на ответник по касационната жалба, не може да осуети реализацията на процесуалното право на касационния жалбоподател да получи защита чрез решението на касационната инстанция.
6.1.1. Тезата, че ищецът е в правото си да извърши частичен ОИ, с цел да избегне касационното обжалване, не може да бъде споделена. Наистина, ищецът може още при предявяването на своя иск да посочи в петитума цена на иска си, чийто размер е под допустимия в чл.280, ал.3, т.1 ГПК праг. Волята на ищеца е меродавна също и при определяне на обема на търсената от него защита (арг. чл.6, ал.2 ГПК). Допустимостта на частичния иск като правен институт също доказва, че без да е нужно да изтъкне пред съда каквато и да е мотивация, ищецът може да търси защита само на част от обема на своето право. [36] В този контекст не е спорно, тъй като чр.233, изр.1-воГПК равнопоставя пълния и частичния ОИ, че ищецът може да десезира с част от обема на първоначално търсената защита както първоинстанционния, така също въззивния и касационния съд. Чрез частичния ОИ обаче, ищецът може да намали обема на търсената от самия него защита, но не може да намали обема на защитата, която следва да получи насрещната страна.
6.1.2. С разпоредителното си действие ищецът не може да влоши правното положение на касационния жалбоподател и да го лиши от упражняване на процесуалните му права. Неговото процесуално действие може да породи правни последици само в полза, не и във вреда на насрещната страна. И в по-старата ни правна книжнина, по отношение на други проявни форми на диспозитивното начало, каквато е безспорно намалението на иска, сполучливо се отбелязва, че може да се постигне намаляване „тежестта за ответника“, но не може да се „намаляват правата му“.[37] В по-новата ни теория например, в този контекст К.Цолова аргументирано застъпва тезата за недопустимост на частичния отрицателен установителен иск, тъй-като чрез него „ищецът длъжник по същество търси защита не по част, а по целия размер на отричаното вземане“ и по този начин „би ограничил не собствената си защита в образуваното производство, а защитата, която би могъл да получи ответникът при отхвърлянето на иска“.[38] Споделяйки тази посока на разсъждения, смятам, че е правилен и напълно в унисон с разумното тълкуване на пределите на диспозитивното начало и разпоредбата на чл.6, ал.2 ГПК изводът, че „в него се дава възможност на ищеца да ограничи пределите на защитата, която той търси в образуваното производство, а не да ограничава защитата, която ответникът би могъл да получи в делото“.[39]
6.1.3. Балансът между диспозитивното начало и принципа за равенство между страните трябва да отразява идеята за реципрочност на правните последици, настъпващи от процесуалното поведение на всяка от тях. Такава би била налице, когато защитата, която би получил ответникът в резултат на частичен ОИ, съответства на размера от правото, за който ищецът се е отказал да получи защита. Това съответствие би се постигнало в прекратяване на висящото производство само в частта от размера на правото – предмет на отказа, респ. в обезсилване на обжалваното решение само относно същата част. За оставащата част от размера на правото, отказът от иск не може да породи последици – нито в полза на ищеца, нито във вреда на ответника. За тази част всяка от срещупоставените страни остава в изходно положение – както ищецът, така и ответникът следва да има пълни процесуални възможности да търси и получи защита чрез продължаване на производството и постановяване на съдебно решение.
6.2. Производството за защита върху оставащата част от размер на спорното право следва да продължи, освен защото отказ от защита върху тази част няма, и защото ответникът – подавайки касационна жалба – вече е манифестирал волята си да получи такава защита и чрез касация.
6.2.1. Ако процесуалното действие на ищеца разпростира своя ефект върху допустимостта на касационното обжалване и относно оставащия след частичния ОИ размер от цената на иска, се оказва, че въпреки изявената воля на касационния жалбоподател, ищецът ограничава чрез своето поведение правото на насрещната страна да получи правораздавателен резултат. Волеизявлението на ищеца не може едностранно да предопредели недопустимостта на касационното производство относно оставащата част от размера на правото, тъй като десезиращи последици относно тази част може да предизвика само касационният жалбоподател чрез последващ отказ от правото си на касационно обжалване.[40] Само в този случай производството за оставащата част от размера на спорното право ще подлежи на прекратяване, а обжалваното въззивно решение относно същата част, ще влезе в сила. Да приемем, че частичният ОИ пред касационната инстанция задължава ВКС да остави без разглеждане касационната жалба относно оставащата част размера на спорното право, която е под допустимия до касация праг за съответното дело по чл.280, ал.3, т.1 ГПК, означава да приемем, че всъщност недопустимостта на касационното обжалване зависи не от забраната на закона, а от последващото процесуално действие на ищеца.
6.2.2. Според принципа на законност (чл.5 ГПК), процесуалните норми трябва да се прилагат съобразно точния им смисъл, а когато са непълни, неясни или противоречиви – според общия им разум. Ограничението в допустимостта на касационното обжалване в зависимост от посочения в чл.280, ал.3, т.1 ГПК ценови праг, трябва да се прилага така, че проявата на диспозитивното начало чрез изявление за частичен ОИ, да води до предвидими за насрещната страна последици. Ако в разглеждания контекст частичният отказ от иск пред ВКС би могъл да рефлектира върху правото на касационно обжалване на ответника, това означава касационният жалбоподател да бъде поставен в неизгодно процесуалноправно положение, което той не е могъл да предвиди в предходния момент от развитието на исковото производство. Разбира се, разпоредителните действия на ищеца са допустими във всичките им законови измерения, но те не могат едностранно да утежнят правното положение на насрещната страна.
6.3. Поради горното, ценовият праг за допустимост на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.3, т.1 ГПК следва да се преценява най-късно към момента на подаване на касационната жалба. Важно е да се посочи, че той отразява единен критерий за правото на касационно обжалване на срещупоставените страни по делото, без значение каква е стойността на обжалвания интерес за всяка от тях.
След промяната със ЗИДГПК (ДВ, бр.100/2010г.) в тогавашната ал.2 на чл.280 ГПК, законът визира единен праг, който за всяка от страните е равен на размера на спорното право, посочен във въззивното решение.[41] След като стойността на уважената, респ. отхвърлена част от иска във въззивното решение, когато е под стойностите, посочени в чл.280, ал.3, т.1 ГПК, не променя отношението на закона към правото на касационна защита, още по-малко последващото разпоредително действие на насрещната страна би могло да го стори. Този праг не може да бъде преодолян чрез последващо едностранно процесуално поведение на насрещната страна. По-конкретно – чрез частичен отказ от иск, в резултат на който стойността на обжалвания за насрещната страна интерес би паднал под стойностите в чл.280, ал.3, т.1, не може да заличи веднъж породеното право на касационно обжалване, което ответникът е започнал да упражнява чрез подаване на касационната жалба.
6.4. Аргументацията на изложеното разбиране може да се развие и с изясняване на понятието „цена на иска“. Съобразно чл. 68 ГПК това е „паричната оценка на предмета на делото“. Тя „се посочва от ищеца“ (чл.70, ал.1, изр.1-во ГПК) още в исковата молба (арг. чл.127, ал.1, т.3 ГПК). Въпросът за цената на иска може да се повдига „най-късно в първото заседание“ (чл.70, ал.1, изр.2-ро ГПК). Чл.70, ал.3 ГПН не е относим към промяна в цената на иска, а регламентира хипотези, при които е налице затруднение при нейното определяне при предявяването на иска. Регламентацията в закона достатъчно ясно изразява идеята на законодателя за значението на цената на иска именно към момента на неговото предявяване като отправна точка при определяне на всички параметри от развитието на исковото производство до неговото приключване. От този момент възниква и процесуалното правоотношение между съда и насрещната страна. Заявената от ищеца към този момент цена определя и параметрите на защитата на ответника. Спрямо тази цена той организира и подготвя защитата си, вкл. разчитайки и на императивната уредба на закона относно инстанционността и в частност – относно касационната обжалваемост на въззивното решение. Съвкупността от процесуални правомощия, с които ответникът разполага, веднъж очертани, не могат да бъдат ограничавани по волята на ищеца.
Разбира се, при увеличаване или намаляване на размера на спорното право, се променя предметът на делото, а с това и паричната му оценка като цена на иска. Но това са и единствените хипотези като форми на изменение на иска, при които законът допуска ответникът да бъде изправен пред промяна в размера на спорния предмет, при това – в твърде тесни времеви граници (арг. чл.214, ал.1, изр.3-то ГПК). Частичният отказ от иск обаче, както обстойно по-горе беше разгледано, не влияе върху стойността на спорното право в качеството му на предмет на делото. Предметът на делото не се променя – спорното право остава същото, като предмет на делото то е единно и цялостно по основание и размер, какъвто е бил заявен при предявяването на иска. Затова и частичният ОИ не намалява цената на иска като стойност на спорното право, а посочва частта от първоначално определения му размер, за която ищецът се отказва да търси защита.
От горното следва, че частичният ОИ не променя цената на иска, независимо в кой момент от развитието на исковото производство се предприема от ищеца. Затова мисля, че „цена на иска“ според чл.280, ал.3, т.1 ГПК, както буквално, така и смислово и систематично, отразява стойността на спорното право, посочена от ищеца при предявяването на иска.
7. В обобщение на всичко изложено бихме могли да обобщим, че, на основание чл.233 ГПК, ищецът има право да се откаже изцяло или отчасти от спорното право пред касационната инстанция. Отговорите ми на поставените в тълкувателното дело въпроси, но в обратна логическа последователност, е следният:
По втория въпрос: При частичен отказ от иск, заявен по реда на чл. 233 ГПК в касационното производство, ВКС следва да обезсили въззивното решение относно частта от размера на спорното право, с разглеждането на която съдът е десезиран, и да прекрати исковото производство в същата част. Касационното обжалване относно останалата част от размера на правото, по отношение на която не е налице десезиране по спора, е допустимо и следва да продължи.
По първия въпрос: Касационно производство, останало висящо след частичен отказ по чл. 233 ГПК от спорното право пред ВКС, в резултат на което оставащият след процесуалното действие размер от спорното право е под прага, установен в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, е допустимо.
[1] Във всички тях формираната противоречива практика на състави на ВКС е относно правните последици при частичен отказ от иск, заявен по реда на чл. 233 ГПК в касационното производство, образувано по касационни жалби на „Енерго – Про Продажби“ АД, гр. Варна срещу въззивни решения на състави на Варненски окръжен съд, с които са били уважени отрицателни установителни искове против дружеството за недължимост на суми, представляващи стойността на начислена без правно основание електроенергия за обекти на потребление в гр. Варна.
[2] В този смисъл Опр. № 591/20.07.2021 г. по ч. гр. д. № 2540/2021 г., по описа на IV г. о. на ВКС.
[3] Вж. цит. в определението по чл.292 ГПК актове, а именно: Опр. №№ 150/19.05.2021 г. по гр. д. № 1544/2020 г. ( което обаче, е отменено с цит. в предходната бел. под линия Опр. № 591/20.07.2021 г. по ч. гр. д. № 2540/2021 г. на ВКС , IV г. о.); 60228/22.07.2021 г. по гр. д. № 1078/2021 г.;60230/22.07.2021 г. по гр. д. № 2830/2020 г., 162/28.05.2021 г. по гр. д. № 3861/2020 г., 60204/29.06.2021 г. по гр. д. № 513/2021 г., всичките по описа на III г. о. на ВКС, както и определение № 374/12.05.2021 г. по гр. д. № 624/2021 г. по описа на IV г. о. на ВКС. В цитираните актове не се коментира значението на процесуалния момент от развитието на касационната фаза, в който частичният отказ от иск е бил предприет, с изкл. на опр. 60230/22.07.2021г. по гр.д. №2830/2020г., в което се приема, че това действие трябва да бъде зачетено по всяко време.
[4] От мотивите към това решение обаче, не става ясно дали според съдебния състав има разлика в последиците на частичния отказ, в зависимост от етапа на касационното производство, в който той е предприет.
[5] Текстът на чл.233 ГПК е със заглавие: „Отказ от иска“ и гласи: Ищецът може да се откаже изцяло или отчасти от спорното право във всяко положение на делото.В този случай той не може да предяви отново същия иск. Когато отказът е направен пред въззивната или касационната инстанция, обжалваното решение се обезсилва.
[6] Силяновски, Д, Сталев, Ж. Граждански процес, том I, С., 1958г., с.404-408.
[7] Силяновски, Д., цит.съч., с.405.
[8] Силяновски, Д., пак там.
[9] Вж. така Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право, Трето допълнено и преработено издание, С., 1979, с.403-406.
[10] Сталев, Ж., пак там.
[11] Вж. Мингова, А., Отказът от иск / второ допълнено и преработено издание/,С, Софи Р, 2000г. , където съм споделила своя прочит за връзката между ОИ и СПН на решението, както и за въздейсдтвието му върху материалноправните отношения.
[12] Сталев, Ж., Мингова, А., Попова, В., Стамболиев, О., Иванова, Р., Българско гражданско процесулано право, /десето преработено и допълнено издание/, С., Сиела, 2020, с.452,453. Не е предмет на настящото изследавне, но е интересен въпросът за допустимостта на ОИ „между инстанциите“, по аргумент за по-силното основание от правилото на чл.249 . В теорията то се разглежда като оттегляне на иска със съгласието на ответникаи / вж. Сталев, Ж. , цит.съч., с. 403/ .
[13] Не е предмет на настоящото изследване, но е интересен въпросът за допустимостта на ОИ „между инстанциите“, по аргумент за по-силното основание от правилото на чл.249 . В теорията то се разглежда като оттегляне на иска със съгласието на ответника / вж. Сталев, Ж. , цит.съч., с. 403/ . Безспорно е разбирането, че съдът не следва да проверява дали е постигната извънсъдебна спогодба, нито да изследва мотивите за тази воля. Въпреки обичайното разбиране, струва ми се, че диспозитивното начало в случая би срещнало отпор. Постановилият решението първоинстанционен съд не е компетентен да преценява валидността на такова разпоредително процесуално действие, чиито последици биха заместили/ по-скоро изместили/ защитно-санкционните последици на неговото решение. ОИ би бил допустим пред по-горната инстанция, при това само ако съответната жалба е допустима.
[14] За характера на това производство, същността и последиците на актовете на съда относно процесуалните предпоставки, вж. и в по-новата ни теория вж. Стамболиев, О., Градинарова, Т., Правни последици на определенията по допустимостта на исковото производство, ел.изд. news.lex.bg. ISSN 2682-9606,16.11.2021г., където тези въпроси се анализират и обобщават.
[15] Това разбиране съм изложила и в Сталев, Ж., Мингова, А., Попова, В., Стамболиев, О., Иванова, Р, Българско гражданско процесуално право/десето преработено и допълнено издание/, С., Сиела,2020, с. 587-590, 600-647.
[16] В мотивите към своето ТР№ 2/2011г. по т.д. №2/2010г. на ОСГТК ВКС обозначава тази функция като „несъщинска правораздавателна“.
[17] Вж. по-подробно Р.Иванова, в Иванова, Р., Пунев, Б., Чернев, С., Коментар на новия Граждански процесуален кодекс, ИК „Труд и право“, С., 2008г., с. 318,319 ;
[18] Ако се възприеме такъв подход към отказа от иск, неговата допустимост би се оказала проблематична и по- нататък, след приключване на дейността по селекция. Ако с определението си по чл.288 ГПК ВКС не допуска касационното обжалване, място за ОИ няма, тъй като поради необжалваемостта на това определение, решението на въззивната инстанция е влязло в сила и не е налице висящ исков процес. Ако пък обжалавното решение е допуснато до касация, производството ще продължи с проверката за основателността на касациноната жалба. Чрез нея ще се осъществи същностната контролно-отменителна правораздавателна функция на касациноното обжалване по ГПК, в рамките на която и чрез която съдебният състав ще осъществи и неправосъдната си конституционна функция по осигуряване на еднаквото и точно прилагане на закона. ОИ в този етап от развитието на процеса е недопустим, защото би попречил на осъществяването на този резултат. Ако касационната жалба се окаже неоснователна, ВКС ще остави в сила обжалваното въззивно решение, постановявайки решение, което влиза в сила от момента на обявяването си, защото е необжалваемо. Чрез него се слага край на висящото исково производство и ОИ не би бил възможен. Само в случай че касационната жалба се окаже основателна, ОИ би бил допустимо разпоредително действие на ищеца едва след като касационната роля на ВКС и по отношение на двете му функции – правораздавателна и тълкувателна – по конкретното дело е осъществена, и с решението си ВКС възстанови висящността на исковия процес, за да бъде постановено ново решение по съществото на материалноправния спор/ независимо дали, с оглед порока на въззивното решение, това е дължимо от самия ВКС, или от въззивния, респ. от първоинстанинония съд, на който делото е било изпратено за ново разглеждане/арг. чл.293, чл.295/.
[19] Вж. Сталев, Ж, цит.уч. с. 410/ Това становище на проф. Сталев не е претърпяло промяна, което е отбелязано и в следващите издания на учебника /; така и проф. Силяновски, в Силяновски, Д. , Сталев, ж. Граждански процес, Том I, с.303, където авторът свързва намалението на размера само с частичния отказ от иск;вж. мотивите към т.9 от Тълк.Р. №1/2001г. по тълк.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС.
[20] Сталев, Ж., пак там.
[21] Опр. № 591/20.07.2021 г. по ч. гр. д. № 2540/2021 г. на ВКС , IV г. о.
[22] Вж. така Цолова, К., Частичният иск, С., Сиби, 2012, с.145.
[23] Без значение е дали се придържаме към изразеното от проф.Сталев разбиране, че ОИ включва и твърдение за неоснователност на претенцията/Сталев, Ж., цит.съч., с. 404/.
[24] Ако се придържаме и към тезата на проф. Сталев, че към отказа се прикрепява СПН /Сталев, Ж., циг.съч., с.405/, се оказва, че в правния мир ще бъдат налице две СПН относно две количествено обособени части от единния предмет на делото, с различен източник и различни предели, а могат да бъдат и с различно съдържание. Основателността на иска спрямо оставащата след отказа част от предмета на делото, ще се преценява от съда самостоятелно и независимо от установената чрез частичния ОИ неоснователност за частта от правото – предмет на отказа от иск.
[25] Според Цолова, К., цит.съч., с.145, /в бел. 27под линия / именно определението, което съдът постановява по предприетото намаляване на размера на иска е и „актът, с който се прекратява производството в обхванатите от частичния отказ параметри.“.
[26] Както приема проф. Сталев, цит.съч. , с.409.
[27] Нито чл.116, ал.1 ГПК отм., нито сегашния чл.214, ал.1 ГПК не изискват съгласие на ответника, каквото е предвиждала уредбата по Закона за гражданското съдопроизводство, преди отмяната й с приемането на ГПК отм. през 1952г..
[28] Както проф. Силяновски посочва при действието на чл.116, ал.1, изр.2-ро ГПК отм „… Формирането на спорния предмет се извършва в първата инстанция…“ ,цит.съч., с.294. Разбира се, трябва да се има пред вид, че към онзи момент определяща за този извод е била двуинстанционността на процеса, при която втората инстанция има контролно-отменителен характер.Извън предмета на настоящото изследване остава друг принципен въпрос, който е относим към намаляването на размера на иска, а именно – дали е възможно или би било тълкуване contra legem разбирането, че то може да бъде предприето и по време на въззивното разглеждане на делото /вж. различни мнения по този въпрос напр на Р.Иванова и Б. Пунев – в Иванова, Р., Пунев, Б., Чернев,С.,. цит.съч., с. 304, с.413/
[29] Сталев, Ж., цит.съч. 409.
[30] Силяновски,Д ., чит.съч., с.303. Становището на автора за отказа от иск е различно от установилото се по-късно у нас разбиране, а сравнението със съдебната спогодба доказва, че при намалението на размера на спорното право, предметът на делото остава единен и по него съдът ще се произнесе в решението си.
[31] Този извод следва и от възприетото и мотивирано разбиране в ТР по ТД №1/2013г. в частта му, с която се приема, че подлежи на обжалване с частна жалба определението, с което съдът отказва да допусне увеличение на иска в случаите, когато той не е бил предявен като частичен. Това е така, защото недопускане на увеличението ще доведе до формиране на СПН относно целия размер на спорното право и дори то да е по-голямо от първоначално заявеното, за горницата не може да бъде предявяван следващ иск, поради настъпила непререшаемост на спора/чл.299 ГПК/. Но и обратното е вярно – допускането на увеличението означава, че СПН на решението също ще обхване целия размер на материалното право.
[32] Както всъщност приема проф. Сталев, цит. съч., с.410.
[33] Съдът ще постанови определение, с което приема или отказва да приеме поисканата корекция в обема на спорното право, но породи естеството на процесуалното действие, то няма да има пряка частично-десезираща функция, поради което не би подлежало на самостоятелен инстанционен контрол.
[34] Според К.Цолова: „ Намаляването на размера на иск за целия размер на вземането, съчетано с оттегляне, е форма за изменение на вида на предявения иск, като от иск за целия размер на вземането се преминава към частичен иск.“/подч. Цолова/,цит.съч., с. 146 . Мисля, че и намаляването на един иск, предявен като частичен, всъщност би представлявало частичното му оттегляне, със запазване на възможността в друг процес да бъде предявена цялата оставаща част от спорното право- както оттеглената, така и тази, която е останала извън заявения обем на правото в частичния иск/ вж.така Цолова, К., пак там/.
[35] Така Иванова, Р., в Сталев, Ж., Мингова, А., Попова, В., Стамболиев, О., Иванова, Р., цит.съч.,с.80.
[36] Вж. Цолова, К., цит.съч., с.102-107, която, разглеждайки сходен проблем спрямо института на частичния иск, аргументирано е застъпила тезата, че свободата на ищеца да определя неговата цена „ съществува само дотолкова, доколкото не се стига до промяна в правилата за родова подсъдност и касационна обжалваемост, определени съобразно целия размер на вземането“ .
[37] Вж. Пенчев, С. Законът за гражданското съдопроизводство , второ допълнено и изцяло преработено издание, том I, С, 1946г., с.276. Тези разсъждения са валидни и спрямо последиците на всички сходни с него институти, в които се проявава диспозитивното начало. В разглежданите хипотези частичният отказ пред ВКС би могъл да предизвика само такива правни последици, които не водят до увеличение тежестта за ответника.
[38] Вж. Цолова, К., цит.съч., с.54-56. Това е така, защото поради особеноситте в предмета, обема на защитата и последиците на решението при предявен отрицателен усатновителен иск, чрез уважаването му би се постигнала СПН относно несъществуването на вземането в целия му размер.
[39] Цолова, К., пак там.
[40] Вж. Сталев, Ж., Мингова, А., Попова, В., Стамболиев, О., Иванова, Р., цит.съч., с.679.
[41] Първоначалната редакция на чл.280, ал.2 ГПК предвиждаше ограничение на допустимостта на касационното обжалване в зависимост от стойността на обжалвания интерес, което създаваше неравнопоставеност между страните по отношение правото им за подаване на първоначална касационна жалба.
26
Коментирайте
Добър и полезен труд. Приятна препратка към „Процеса относно процеса..“ на проф. Стамболиев и доц. Градинарова
Гледам някои много се пенят? Не можем да изразим мнение ли вече? Който е бил на лекции при нея знае за какво говоря! А може и в ПУ просто да не и дреме!
Ох, лекциите им били скучни на милинките. Гражданският процес не е забавление, бе, дечица малки. Я с повече уважение, а статията е точно в десетката. Поне да я бяхте прочели, ама то нали правото е скучно…
Наказателният процес е по-интересен….него с удоволствие си го учех, докато гражданския просто гледах да го мина някак си, щото и без това нямах желание да го практикувам, а и така стана….нищо общо си нямам с него в практиката.
Методиката на преподаване е остаряла и тя прави правото „скучно“. Всяка една наука се учи най-добре с примери, конкретни казуси. Ама нали, в България сухата теория е на почит, щот току виж някой практикуващ преподавател се минал да сподели някоя тайна на занаята.
Добър и полезен научен анализ на важен и срещан проблем в гражданското производство. Както може да се предполага някои неща не изглеждат съвсем ясни и точни, поради което бих искал да изложа забележките си по отделни изводи, изложени в статията. Лично мнение: Отказът е абсолютно право, а оттеглянето е частен случай на изменението. Съображенията за това са ми следните: 1. Доколкото разбирам авторът разграничава трите вида процесуално поведение като изцяло отделни инстиути: – изменение на иска по чл.214 от ГПК – основание или размер; увеличение или намаление; – частичен отказ от иска – намаление без право на последващо търсене –… Покажи целия коментар »
Уточнение:
„Аз смятам, че изменението на размера иска (касателно неговото намаляване) представлява lex generalis спрямо неговото оттегляне (lex specialis), поради което следва да се приложи ограничението в чл.214 от ГПК.“
Да се чете:
„2. Аз смятам, че изменението на иска по начало представлява lex generalis спрямо неговото оттегляне (lex specialis). В настоящия случай е акцентирано върху размера и по-точно неговото намаляване, но това не е единствената възможна хипотеза. Въпреки по-скоро теоретипното значение на разсъжденията, следва да се има предвид при евентуални противоречия при прилагането на ограниченията разписани в чл.214 и чл. 232 от ГПК.“
Няма да стигне времето във Вселената, да се произнесат по всички въпроси, макар това да ми помага, понеже са – всеки с различно мнение и в крайна сметка не може да се работи – всеки месец сменят логиката си и тълкуването си. Както и да е – жалкото е – че докато няма ТР изрично и убедително, съдиите си взимат рушвети и си правят каквото искат – не че и при тълкувателното дело не го правят. Справка – ТР за изпълнението – трябваха няколко години – за да го тълкуват и него. Казват, че ЧСИ събират по 10-20 000 на… Покажи целия коментар »
Веднъж на една лекция целият поток я бяхме помолили, ако може мааалко по-нескучно да преподава и с поне капка желание, не да ми чете учебника на проф. Сталев и да мънка и хънка. Направи се, че не ни чу…..а статията й не е кой знае какво
Вместо да се упражняват по темата колко дяволи могат да се съберат на върха на една игла, и Минговица и бабите от ТК и ГК на ВКС, да отговарят пред КС на въпроса: може ли ГПК да ограничи достъпа до касационно обжалване и отказ от правосъдие ли е това?
Понеже тройната коалиция го въведе, ГЕРБ го припозна, а всички продължават промяната с … война срещу Русия и … Китай.
Никога повече при Мингова на лекции по процес! Никога! Такава скукотия не е имало! Затова и присъствахме по макс 20 човека от 200…
Чуден анализ, чуден
Чуден или чудесен ?? :))
При нея лекциите бяха доста скучни! Нямам добри впечатления!
Честно казано аз съм изненадан, че тази схема не се върти по-масово. Очевидно след днешната статия на Мингова, дори и без да е произнесено ТР, това няма да се случва. Предполагам, че това е идеята?
Хаха, Мингова се е ядосала на тези глупости и е хванала тоягата, за да ги вкара в правия път! Малко хора разбират процеса като нея. Принтирам и запазвам!
Колегата хитро си беше измислил схемата с частичния отказ от исковете към Енергопро, но тя може да мине само пред съд, който допуска извращение с правото, защото постига противоправен резултат. Няма как изхождайки от общите принципи на гражданския процес да му позволиш така да се „спаси“ от касация. Очаквам точно в смисъла на тази статия да се произнесе и ВКС, защото другото ще е безумие
Е, виждаш, че пред някои състави минава.
Така е, но си мисля, че идеята е това да спре
Нали знаеш приказката – хитрата сврака с двата крака..
Дааа, има хора, които могат да подреждат мислите и правото, дори и в главите на върховните съдии 😉 и Мингова е един от тях. Истинско удоволствие!
Страхотен анализ, като за учебник
при мен по отказа замълчаха и отмъкнаха значителна сума от разноските …….