В решение за развитие на правото
ВКС указа кого можем да съдим за незаконно подслушване
Срещу кой държавен орган от всички, ангажирани с искането, разрешаването, прилагането и използването на специални разузнавателни средства (СРС), трябва да са насочени исковете на жертвите на незаконно подслушване. На този въпрос отговори в решение по реда на чл. 290 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) състав на Върховния касационен съд (ВКС), председателстван лично от шефката на Гражданската колегия Светла Димитрова (пълния текст на решението виж тук).
Случаят, послужил за повод на ВКС да даде важните разяснения, е на родителите на осъден на доживотен затвор за убийства, които са следени и подслушвани, тъй като синът им се е укрил от правосъдието. Те са получили информация от Националното бюро за контрол на СРС за незаконното подслушване и са завели дело по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), в което претендират обезщетение от по 15 000 лв. Първите две инстанции по него – районният и окръжният съд в Перник, осъждат Главна дирекция „Национална полиция“ да им плати по 2000 лв., но и двете страни остават недоволни и казусът стига до ВКС.
Въпросът, заради който делото е допуснато до касация, е: „Кой държавен орган е надлежно легитимиран като процесуален субституент на държавата по иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ?“.
Това не е първото дело, по което ВКС се произнася по приложението на тази разпоредба от ЗОДОВ, в която през 2009 г. беше регламентирано, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства. Както „Лекс“ писа, през лятото на миналата година състав на ВКС с председател Борислав Белазелков и членове Борис Илиев и Димитър Димитров постанови първото решение, в което даде отговор кога държавата отговаря за неимуществени вреди, причинени от незаконно подслушване, срещу кого може да бъдат предявявани исковете, каква е доказателствената сила на решението на НБКСРС и от кога започва да тече давността за предявяване на иска за обезщетение.
С решението по казуса на подслушваните родители съставът с председател Светла Димитрова и членове Геника Михайлова (докладчик) и Даниела Стоянова сам посочва, че доразвива вече постановеното от колегите им в предходното решение.
И заявява: „По иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ надлежно легитимиран като процесуален субституент на държавата е
- органът, поискал разрешение за използване на специални разузнавателни средства, когато разрешението е издадено;
- органът, приложил специални разузнавателни средства, когато разрешението не е издадено (не е поискано или е отхвърлено, или е нарушен чл. 18, ал. 1 ЗСРС);
- органът, използвал резултатите от специалните разузнавателни средства.
Съдът не е надлежен ответник по този иск“.
В решението си върховните съдии посочват, че за надлежната процесуална легитимация на ответника по иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ от значение са конкретните твърдения в исковата молба, но и възможната причинно-следствената връзка между вредите и закононарушението. „Тя е всякога обективна, а надлежен ответник, процесуален субституент на държавата по предявения иск, е онзи държавен орган, от чийто незаконен акт е обективно възможно да произтекат вредите, чието обезщетяване се претендира“, обясняват те.
И подчертават, че правозащитни по смисъла на чл. 2 ЗОДОВ са органите, компетентни да направят искане за издаване на разрешение за СРС, да издадат разрешение за използването им, да приложат спецсредства, да ги съхраняват и да използват получените резултати. Съдиите изреждат регламентацията в Закона за СРС – от чл. 13, в който е посочено кой може да иска подслушване, през изискванията за доказателствата, с които то следва да е обосновано, до срока за прилагането им в чл. 21 ЗСРС.
„Установеният в ЗСРС ред, разпределя компетентността (правомощията) на държавните органи – участници в процеса по искане, разрешаване, прилагане, съхраняване, използване и унищожаване на специалните разузнавателни средства, предопределя и обективно възможната причинно-следствената връзка между вредите, чието обезщетение се претендира чрез иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ и конкретното (твърдяно) закононарушение“, пише в решението.
Върховните съдии подчертават, че когато се произнася по искане за разрешение за използване на СРС, съдът (оправомощените по чл. 15 ЗСРС) не разполага с всички доказателства, коментирани в искането и не може да извърши пълна преценка за неговата основателност, а го уважава или отхвърля по вътрешно убеждение въз основа на обоснован извод, че специалните разузнавателни средства са годни, респ. негодни да обслужат целите, заложени в ЗСРС (предотвратяване и разкриване на изрично изброените в закона тежки умишлени престъпления и защита на националната сигурност).
И заявяват, че съдът не може да е ответник по иск за вреди от незаконно подслушване.
„Държавата не отговаря за вреди поради разрешението за специални разузнавателни средства. Когато разрешението е издадено по надлежно искане, незаконният акт на органа по чл.13 ЗСРС е обективно възможната причина за вредите. Съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ не може да проверява вътрешното убеждение на органа, издал разрешението по чл. 15 ЗСРС. Подобен е случаят, когато органът по чл. 13 ЗСРС със своето искане е надхвърлил компетентността си, или когато разрешението е издадено поради друга незаконосъобразност на искането или е била нарушена подведомствеността по чл. 15 ЗСРС“, пишат върховните съдии Димитрова, Михайлова и Стоянова.
Обективно възможната причина за вредите е искането и точно то следва да е незаконно, заявяват те.
И сочат, че освен, че съдът, разглеждащ иска за вреди, не може да проверява вътрешното убеждение на колегата си, разрешил използването на СРС, когато разрешението е издадено надлежно, но и нарушената подведомственост, сама по себе си, не е обективно годна да причини вреди. „Съдът не е и орган по прилагане на специалните разузнавателни средства. Незаконно използване на резултатите, получени чрез тях, е възможно само от друг правозащитен орган, различен от съда“, пише в решението.
Така върховните съдии заявяват, че по случая на родителите на беглеца от правосъдието, правилно е прието, че Главната дирекция „Национална полиция“ е надлежно легитимираният ответник, защото именно тя е правоприемник на Главна дирекция „Криминална полиция“ на МВР, която е поискала подслушването. Като специално подчертава, че искът не трябва да е срещу Държавната агенция „Технически операции“, която е приложила поисканите от криминалната полиция СРС, т.е. подслушвала е мобилните и домашния телефон на мъжа и жената.
В решението си ВКС се спира и на акта на Националното бюро за контрол на СРС, с който е констатирано незаконното подслушване. Като подчертава, че той се ползва с материална доказателствена сила, а тя е задължителна за съда по предявения иск по ЗОДОВ. „Преценката за (не)законосъобразността на акта, с който този иск е обоснован, е правомощие на съда, който е сезиран с иска. Фактът е сред правопораждащите обективната отговорност на държавата, а за неговото установяване законът не предвижда самостоятелно (нарочно) производство“, обясняват обаче върховните съдии. И констатират, че предходните инстанции по делото самостоятелно са стигнали до извода, че подслушването на двамата родители е било незаконно.
„Правилно въззивният съд е приел, че установяването местонахождението на лице, издирвано от органите на МВР, надхвърля целите на чл. 3 и чл. 4 ЗСРС, а двете искания на органа по чл. 13 ЗСРС са незаконни“, заявява ВКС.
Той обаче не се съгласява, че по 2000 лв. е достатъчна компенсация за мъжа и жената. Както и върховният съд, така и предишните инстанции приемат, че те са изпитали омерзение, когато са разбрали, че са били подслушвани незаконно и личният им живот е бил документиран, както и от оправдаването на подозренията им, че това се случва заради заглъхване, пращене и микрофония при телефонните разговори.
Според ВКС обаче районният и окръжният съд в Перник са омаловажили дългата продължителност на прилагането на СРС спрямо родителите на беглеца от правосъдието. „Този период от пет месеца е близък до максимално допустимия. В редакцията на ЗСРС, приложима към издадените разрешения, максимално допустимият е 6 месеца“, подчертават върховните съдии и увеличават обезщетението на 4000 лв. за всеки от съпрузите.
7
Коментирайте
Когато и който да съди Цв. Цв., все ще е правилно 😉
Това не е много далече от истината, защото четейки решението на ВКС, все до МВР се опира. Правилно съдът е изваден от институциите, които могат да бъдат съдени – той само дава разрешението, но не използва резултатите от подслушването, нито го прилага.
И как съдът не ползва резултата от подслушването, като именно въз основа на него (като част от доказателствения материал по делото) съдът си формира мотивите. И какво значи „той само дава разрешението“ – нима е чиста формалност? Ако е формалност, каква изобщо е ролята на съда? Да си ги разрешават сами разследващите органи. Явно съдът има някаква отговорност, трябва да прецени нещо.
Трудно е да се изчисли колко точно трябва да бъде обезщетението, но 2000 лева е смешна сума.
Поне 100хиляи лева + 10 години минимум ,затвор за уродите извършили въпросната дейност – навлизане /обсебване ,личния живот на човека/хората !!!
Съдът никога не е отговорен! Хайде стига. След решението по тълк.д. № 5/ 2013 г. и невъобразимите тези, които разви ВКС, сега всичко се повтаря. А каква питам е ролята на съда, само да подпечатва исканията на служите ли? Че нали той носи финалната отговорност дали ще те подслушват или не!
Продължителност на прилагането на СРС -та трябва да е в замисимост от тежестта на престъплението.