І. Въведение

За разлика от неизбежната отбрана, правото на гражданите да задържат лица, извършили престъпления[1], се коментира рядко в общественото пространство и не е добре познато на широката аудитория.

Всъщност това право съществува от дълбока древност[2]. Определя се като „…многолетен атрибут на човешката култура и цивилизация…”[3]. Но като самостоятелно обстоятелство, изключващо престъпния характер на деянието, се е обособило в наказателните закони сравнително късно, около средата на ХХ в. Преди този период в законодателствата на страните по света и тяхната съдебна практика се срещат само някои частни проявления.

Възможните подходи за уреждане на института са няколко.

Определени държави не го предвиждат в наказателните си кодекси. Решенията се постигат на база на практика, теоретични разработки, прилагане закона по аналогия и др., както и с регламентация в законите относно лицата, оправомощени да осъществяват задържане на лица (повечето държави в Латинска Америка).

Други (Украйна, Узбекистан) го поставят при текстовете за неизбежната отбрана, като посочват, че такива действия са правомерни и ги приравняват на неизбежна отбрана.

Трети (например Естония) налагат цялостна регламентация на изследваното обстоятелство чрез самостоятелно уреждане в отделни текстове в общата част на Наказателния кодекс (НК).

Нашата страна беше избрала първия подход. По тази причина, Пленумът на ВС излезе с нарочно Постановление[4], където обяви, че „не е престъпление действието на гражданите и на държавните и обществени органи, което е необходимо, за да се задържи престъпникът, който върши, или е извършил престъпление”.

Малко по-късно, с приемането на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) от 1974 г.[5] в чл. 204 (отм.), наречен „Задържане на заподозрения от граждани” беше направен опит за въвеждане на някаква законова регулация. Случаите по чл. 202, ал. 1[6] от кодекса, към които препращаше текстът на този член, са приложими за предварително задържане за престъпление от общ характер, за което законът предвижда наказание лишаване от свобода или по-тежко.

НПК е процесуален, а не материален закон. В него условията на задържане бяха съобразени единствено с наказуемостта на извършеното престъпление, с момента на задържане – по време на извършването му или непосредствено след това и с очевидната причастност на задържаното лице към извършеното престъпление. Пределите на деянието при задържането, неговите последици и другите му обективни признаци не бяха регламентирани.

След  промените през 1989 г., текстът беше отменен[7] с аргумент, че е недопустимо в демократична държава, едни граждани да задържат други, да се разрешават своеволия и „улично правосъдие”. Но юриспруденцията[8] остана последователна в разбирането си за непрестъпния характер на деянието, извършено при задържането на престъпник, като чрез съдебната практика уточни, конкретизира и доразви института.

България стана член на Съвета на Европа и ратифицира Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), която в своя чл. 2, параграф 2, б. в допуска употребата на сила, когато това е „абсолютно необходимо” за „осъществяване на правомерен арест или при предотвратяване бягство на лице, законно лишено от свобода”[9]. Правната ни наука също възприе тезата, че това обстоятелство е самостоятелно и препоръча[10] да бъде уредено в нарочен текст от НК. Законодателят реагира своевременно. За първоизточник послужи чл. 38 от НК на Русия, който е възпроизведен почти буквално в нашия закон. Така се достигна до измененията в НК от 1997 г[11]., с които беше създаден нов чл. 12 а:

„1. Не е общественоопасно причиняването на вреди на лице, извършило престъпление при неговото задържане за предаване на органите на властта и предотвратяване на възможността за извършване на друго престъпление, ако няма друг начин за неговото задържане и ако при това задържане не е допуснато превишаване на необходимите и законосъобразни мерки.

2. Необходимите мерки за задържане на лице, извършило престъпление, се превишават тогава, когато има явно несъответствие между характера и степента на обществената опасност на извършеното от задържаното лице престъпление и обстоятелствата по задържането, както и когато на лицето без необходимост се причинява явно прекомерна вреда. В тези случаи наказателна отговорност се носи само в случаите на умишлено причиняване на вредата.”

Реципираният текст беше съвсем нов (руският НК, съответно неговият чл. 38 беше на една година) и още не беше проверено приложението му, като самият превод не беше точен и верен. Това създаде някои проблеми по разбирането му. В отлика от нашите законодателни традиции, за „необщественоопасно”  беше обявено не самото деяние по задържането, а само причинените с него вреди, което би могло да доведе до неправилното разбиране, че текстът не оправдава самото „задържане”. Необосновано, както впрочем и в оригинала, в закона се употреби отглаголното съществително „задържане[12]” вместо „залавяне”. Погрешно, отново при механичното пренасяне от руския образец бе определено, че обект на задържането е „престъпник”, вместо да се ползва много по коректното определение „лице, извършило общественоопасно деяние”[13]. Тези недостатъци на закона породиха известни колебания у някои наши видни представители на теоретичната мисъл в областта на наказателното право, които приеха, че задържане е допустимо само по отношение на лице, осъдено с влязла в законна сила присъда за извършено от него престъпление, единствено от „държавен служител, оправомощен да осъществява задържане” и др.[14]

През годините бяха направени няколко неуспешни опита за отмяна на чл. 12а от НК. Законодателните несъвършенства в известна степен попречиха на ефикасното му приложение. Постепенно, главно чрез съдебната практика, текстът получи приемливо тълкуване, което ще бъде предмет на настоящото изложение.

ІІ. Характеристика на института

1. Правно естество

Отглаголното съществително „задържане” произхожда от глаголът „задържам”, със значение и най-подходящи за случая синоними „залавям”, „запирам”. Чрез „задържането” по някакъв начин (затваряне в помещение, завързване и др.) се ограничава свободното движение на престъпника в пространството.

С нормата на чл. 12а от НК законодателят приема задържането на престъпник като  „необщественоопасно” и предвид систематичното му място в наказателния закон го определя като деяние, извършено при обстоятелства, изключващи неговата обществена опасност и противоправност. По своето естество, то винаги е едно вредоносно деяние. При извършването му без съгласие на престъпника всякога е налице засягане на някакви правноохранени интереси. Това деяние външно, формално осъществява от обективна страна някакъв престъпен състав. Чрез него се ограничава правото на свободно придвижване (чл. 142а НК), упражнява се принуда (чл. 143 НК), най-често се нанасят телесни повреди (чл. 128 и сл. НК) или се уврежда имущество на престъпника.  (чл. 215 НК).  Въпреки това, законодателят определя, че то не е общественоопасно.  Причината за това е, че при извършването му, подобно на сродните нему деяния, като например неизбежната отбрана и крайната необходимост, са налице оправдателни основания. В случая такова се явява именно задържането на престъпника. Ползите от това задържане надвишават вредите от деянието, затова наричаме този вид деяния „обществено полезни”. Или накратко казано, тяхната обществена опасност, „престъпността”, се изключва от полезността им. За да насърчи прилагането им, законодателят създава нарочни позволения за извършването им в наказателния закон, чрез които изрично ги обявява за правомерни. Като такива, те се наричат в литературата също и „оправдани”, извършени при оправдаващи (оправдателни) основания.

Вследствие недобрата законодателна редакция, понякога деянието се разглежда като съставно. От едната страна е позволеното задържане, ограничаването на движението на престъпника в пространството, а от друга – вредите, които му се нанасят при осъществяване и поддържане на това ограничаване. Разрешени са само съпътстващи увреждания, необходими за достигане и поддържане на целения резултат. Деянието обаче запазва единността си, всеки елемент от поведението на задържащия е насочено за постигане на неговата цел.

Ако разгледаме института като правоотношение, чл. 12а от НК създава едно субективно право на гражданите[15] при определените законови условия да задържат лице, извършило общественоопасно деяние. Срещу това право лежи задължението на престъпника да не се защитава чрез неизбежна отбрана, защото залавянето му не е противоправно.

2. Обект на задържане – кой може да бъде задържан

Буквалното тълкуване на закона указва, че може да бъде задържан „престъпник”. Това е някакво наказателноотговорно лице, осъществило от обективна и субективна страна състав на престъпление по НК, за което е признато за виновно в влязла в законна сила присъда. Но в такъв случай, приложението на института се стеснява прекомерно и съществуването му губи практически смисъл. Изхождайки от неговите цели, в съдебната практика се наложи разбирането, че е допустимо да бъде задържано всяко лице, извършило общественоопасно деяние, което от обективна страна осъществява някакъв състав на престъпление по НК. Допълнителните обстоятелства като възраст, вменяемост, вина, не са релевантни, нито е необходимо качеството „престъпник” да е признато с присъда. Това схващане отговаря по-добре на самата идея на законодателя. То е позволено за наказателно правните норми, защото води до стесняване на отговорността, дава възможност на закона да се представи „от добрата си страна”.  Аргументирано е задълбочено в различни произведения на професорите Никола Долапчиев, Антон Гиргинов и  др.

3. Времеви рамки – периодът, в който е позволено задържането

Правото на задържане се поражда от момента на довършване на престъплението и се погасява с изтичане на давностния срок за наказателно преследване или за изтърпяване на наложеното наказание. Преди извършване на престъпление е очевидно, че не съществува основание за задържане. Във фазата на извършване на престъплението, неговото отблъскване се регулира от института на неизбежната отбрана, като няма пречки едновременно със защитата да се осъществи и задържането. След изтичане на давността се погасява правото на държавата да дири отговорност на престъпника или да го принуди да изтърпи наложеното му наказание. Затова задържането става безпредметно, поради което не е допустимо.

4. Условия за допустимост

Фактът, че едно лице е извършило престъпление (деяние с висока степен на обществена опасност) не е самодостатъчно основание за неговото задържане.

Всички вредоносни, но общественополезни, деяния се регулират от два основни принципа[16]. Първият от тях е този на необходимостта. Именно той е този, който ни указва кога едно такова деяние е разрешено. Освен темпоралните граници, за „задържането” съществуват и някои други предпоставки за неговата законност, свързани основно с необходимостта му. Те са посочени в първата алинея на чл. 12а НК.

На първо място, за да е залавянето законно, е нужно то да бъде извършено с цел  предаването на задържания на органите на властта. Което би следвало да означава, че вследствие особеностите на случая, в момента на задържане не е имало възможност то да бъде извършено от компетентните за това органи, съществувала е опасност престъпникът да се укрие.

Второто условие е свързано с предотвратяване на възможността да бъде извършено ново престъпление. Някои наши юристи[17] приемат, че двете предпоставки са дадени кумулативно. Действително, законът ползва съюза „и”. Становището остава изолирано  в теорията и не се споделя, според нас, правилно.

Това изискване поражда несъгласие в преобладаващата част на научната общност[18] и има множество предложения за отпадането му. Редакцията на чл. 12а, ал. 1 от НК напомня силно на текста на чл. 57 от НПК, визиращ целите на мярката за неотклонение, вземана по отношение на обвиняем при висящо досъдебно производство. Вероятно тази норма е повлияла на законодателя да въведе втората предпоставка.

Задържането на престъпник обаче се различава от мерките за процесуална принуда. То служи само за обезпечаване на възможността за прилагането им. Основателни са възраженията на учените, че при задържане деецът не може да знае дали престъпникът ще извърши друго престъпление, какви са неговите намерения и цели с оглед бъдещото му поведение и евентуална престъпна дейност и пр. С оглед личността на задържания и други обстоятелства, това може да е вероятно, но е недоказуемо.

Към тези доводи можем да добавим и че крайният резултат от успешно проведеното задържане всякога предполага предотвратяване на възможностите за извършване на друго престъпление до момента на предаване на престъпника на органите на властта. Самото това предаване също осуетява възможностите му в тази насока. Тук предпоставката се осъществява обективно, от самата същност на изследваното обстоятелство. Може би съображенията на нормотвореца са били в тази насока. Според нас условието е несамостоятелно, деривативно, следващо се и произтичащо от естеството на института. Последицата неправилно е въведена като предпоставка за допустимост.

Тези съображения са в подкрепа на разбирането, че този текст е излишен и следва да отпадне. Нормата се трупа с условности, което затормозява прилагането ѝ.

Чл. 12а, ал. 1 НК въвежда и още едно условие – да няма друг начин за задържане на престъпника. Тук законът отново създава една неяснота. Дали се има предвид, че обстоятелствата са такива, щото престъпникът няма как да бъде задържан, или се има предвид да няма друг невредоносен начин за залавянето му.

Предпоставката е отрицателна. Един от въпросите, който се поражда е – води ли това изискване до субсидиарност[19] на института?

Някои автори[20], изхождайки от основната цел на изследваното обстоятелство -лишаването от възможност за свободно придвижване с оглед предаването на задържания на властта, разглеждат увреждането като факултативна съставка. Приемат съответно, че субсидиарността се предвижда само относно причиняването на някаква друга вреда на престъпника, извън самото ограничение на придвижването. Тезата може да се приеме за правилна. Освен това звучи по-логично, защото лицето, извършващо задържането няма как да знае, дали никога няма да съществува „друг начин“ за осъществяването му.

Съответно, условието „да няма друг начин” би следвало да означава, че не е било възможно задържането да се осъществи без на задържаното лице да се нанесат някакви допълнителни материални или морални вреди.

Накрая, за да остане деянието правомерно, е необходимо да не се превишават мерките по задържането. Това условие обаче е свързано с неговите предели, които ще разгледаме по-долу.

5. Субект на деянието – кой може, има право да задържа

Законът не посочва изрично кой може да бъде субект на деянието. Което в правото означава, всеки, всички гражданин.

В началото, непосредствено след въвеждането на текста на закона, определени автори поддържаха разбирането, че субект може да бъде само длъжностно лице, „държавен орган, оправомощен да осъществява задържане…[21]”. Съвсем правилно, то бе преодоляно в съдебната практика. Изхождайки от самия текст на чл. 12а, ал. 1 от НК, това схващане не може да бъде споделено. Целта на института е предаване на престъпника на органите на властта. Тази категория длъжностни лица сами по себе си са „орган на власт” по смисъла на чл. 93, т. 2 от НК, съответно е нелогично законът да е създаден, за да уреди вредоносното задържане само и единствено заради тяхното предаването на престъпник сами на себе си. Затова възможността да задържа е предоставена на всеки. Това може да е пострадалият или кое да е трето лице. Допустимо е, разбира се, да е компетентен държавен или общински орган, както и представител на обществеността. Разликата е, че за гражданите задържането е само едно право, докато за длъжностните лица е и задължение, чието неизпълнение поражда за тях определени санкционни последици с различно естество, най-често,  наказателноправни или поне дисциплинарни. Друга отлика е, че за длъжностните лица е създадена детайлизирана правна уредба, регулираща това им правомощие, която се прилага съвместно с общите правила, развити в чл. 12а от НК..

6. Субективни елементи

Въпросът с душевните изживявания при общественополезните деяния е твърде спорен, защото съществува мнение, че те изобщо нямат субективна страна. Все пак, като проява на някакво осъзнато човешко поведение, това не е възможно.

Според утвърдените схващания в наказателноправната теория, субективните моменти в тази категория деяния се изследват само когато при извършването им са превишени границите, които е поставил закона. В противен случай се считат за ирелевантни, защото в такива случаи е важно не субективното намерение, а обективното проявление. Или с други думи – без значение е какви са били намеренията на дееца, вложил ли е умисъл, осъзнато ли е действал, щом извършеното от него е било полезно за обществото.

На практика обаче съвсем не е така. Българските съдилища прилагат различно разбиране. Според Върховния касационен съд (ВКС), „за да бъде приложена разпоредбата на чл. 12а НК, е необходимо да е установено съществуването на твърда увереност у дееца, че действията му са насочени към задържане на престъпник. Тази увереност не може да бъде каквато и да било абстрактна или произволна представа на дееца, а следва обективно да произтича от конкретни и специфични особености, даващи достатъчно основание да се смята, че се касае за лице, посегателството срещу което е позволено от закона (вж. р. № 603/2003 г. на ВКС, I н. о., Бюлетин на ВКС, бр. 7/2003 г.). Действията по отношение на това лице би трябвало да се предприемат единствено с цел то да бъде задържано и предадено на органите на властта и тогава те са позволени и обявени от закона за обществено оправдани.”[22],[23]

7. Предели на вредоносното задържане на престъпник

Предпоставките за допустимост, регулирани от принципа на необходимостта, отговарят на въпросите „кога” и „кой” може да бъде задържан. Пределите на деянието се определят от втория основен принцип, регулиращ приложението на общественополезните деяния – този на „пропорционалността” [24].  Чрез него се изяснява „как” да се осъществи задържането, „колко” и „какви” вреди е допустимо да бъдат нанесени на престъпника, за да остане деянието правомерно.

Формите и начините за осъществяване на увреждащото задържане на престъпник са твърде разнообразни. Те трябва да бъдат насочени към осъществяване на главната цел на института – задържане на престъпника за предаването му на органите на властта. За действията по задържане законът използва термина „мерки”. Мерки (с. и. ж. р. мн. ч.) е с множество значения и някои синоними – разпоредби, разпореждания, приготовления. Чл. 12а, ал. 1 от НК въвежда условието тези мерки да бъдат необходими и законосъобразни, като не допуска превишаването им. Двете условия са въведени кумулативно, което е излишно, защото определенията се припокриват. Текстът поражда множество въпроси.

На първо място – като се изхожда от целта на закона, следва, че законосъобразни ще са тези мерки, които ще доведат до положителен резултат. Необходимите мерки пък целят осъществяване на резултата, т.е. това са законосъобразните мерки. Щом мерките са законосъобразни, те не могат да бъдат превишавани.

Остава ни да приемем, че чрез втората алинея ни се указва кога тези необходими мерки се превишават, с което стават незаконосъобразни. Другата възможност е, законодателят да се опитва да укаже, че текстът на чл. 12а от НК се отнася не само до гражданите, но и до длъжностните лица, защото за вторите са създадени нарочни разпоредби в устройствените им закони, регламентиращи основанията и действията при извършване задържане на престъпници.

По този начин там са определени „законосъобразните мерки”. Но в тази хипотеза, при разделяне на общите правила на такива за граждани и за длъжностни лица, би трябвало изискването да е алтернативно – гражданите да спазват и не превишават необходимите, а длъжностните лица, съответно – законовите мерки. Същевременно, не е никак логично да се създават правила, които са „общи”, като същевременно в тях да се въвеждат различни „специални” правила към различните субекти на деянието. Затова единственият извод, който може да се направи е, че изискването за едновременно спазване на „необходими и законосъобразни мерки” е израз на твърде механичното пренасяне на чужд законодателен текст в българското право или някаква форма на излишно „престараване” от страна на законодателя, чиито единствен резултат е излишното затормозяване на нормативния текст чрез допускане в него на никому ненужна тавтология. Следователно, можем да заключим, че вредоносното задържане на престъпник ще е законосъобразно, когато при осъществяването му не са превишени пределите на необходимите мерки за задържане и на лицето не е причинена умишлено    явно прекомерна вреда без необходимост.

Кога и как мерките могат да бъдат превишени? Опит за отговор на този въпрос се прави в чл. 12а, ал. 2 от НК.

По общо мнение и тук редакцията не е особено сполучлива. Първите две условия се отнасят до извършеното от лицето престъпление. Според утвърдените схващания в нашата наказателноправна теория и практика под „характер“ на обществената опасност на деянието следва да разбираме характера на увредените обществени отношения. Тук очевидно се има предвид обектът на засягане от престъплението, видът правозащитен – или правно защитен интерес, който е увреден (съответното престъпление по НК). „Степента” на обществена опасност[25] би трябвало да се тълкува като ниво, размер на засягане от престъплението на този интерес, упоритост при извършването и пр. Следователно законът допуска, че колкото по-тежко е едно престъпление, колкото по-интензивно, последователно и настоятелно се е осъществило, толкова по-сурови мерки за задържане са оправдани и законосъобразни.

Следващото условие се обуславя от обстановката при самото задържане. Тук от значение са времето и мястото на осъществяването му, броят на престъпниците и тяхното поведение, начинът, по който се извършва отклонението от наказателно преследване, дали е чрез бягство, има ли активна съпротива срещу задържащия или др. Колкото по-упорито престъпникът се опитва да избегне отговорността, толкова по-последователни и тежки мерки са допустими.

Към тези изисквания някои автори[26] добавят съобразяване с личността на лицето, извършило престъпление. Задържането на извършител на тежко умишлено престъпление или рецидивист предполага прилагането на по-сериозни мерки по задържане. При положение, че задържащият разполага с такива данни или те са очевидни, подкрепяме становището. Често личността на престъпника пряко влияе на характера и степента на обществена опасност на деянието, като води до престъпления, за които в особената част на НК се предвиждат по-тежки квалификации, по-тежко наказуеми състави, например за престъпления, извършени  повторно или в условията на опасен рецидив. Обикновено личността на престъпника влияе и на обстоятелствата по задържане. Извършителят на тежко престъпление против личността или рецидивистът вероятно ще окажат по-упорита и агресивна съпротива.

И обратното, относно малолетните и невменяеми правонарушители и непълнолетните престъпници, по аналогия с неизбежната отбрана, трябва да се приложи разбирането, че мерките по възможност следва да се нискоинвазивни, максимално щадящи и с минимален интензитет и степен на увреждане .

Всички тези условия трябва да се съобразяват в съвкупността си. Не е обществено оправдано например, извършител на дребна кражба, който се опитва да избяга, да бъде задържан чрез причиняване на тежка телесна повреда, както и дори убиец, който не се съпротивлява активно. Все пак, с оглед същността на института, съразмеряването се извършва първо с опасността от бягство[27].

Следващият критерий – да не са причинява на задържания явно прекомерна вреда, всъщност се съдържа в предходните. Щом увреждането на престъпника е било съобразено с характера и опасността на извършеното от него, както и с обстоятелствата по задържане, то няма да е явно прекомерно и обратното. Увреждането трябва да не е прекалено, да кореспондира с целта на института, естеството и тежестта на причинената вреда да не превишават нужното и тя действително да е необходима за постигането на тази цел.

Възможно е активната съпротива на престъпника против задържащия да се изрази в контранападение. Такова нападение ще бъде противоправно и непосредствено. Тогава,  деецът ще изпадне в положение на неизбежна отбрана и случаят ще се решава на тази плоскост.

Поставя се и въпросът, допустимо ли е умъртвяването на престъпник при задържането му? Действително по този начин окончателно се прегражда възможността му да извърши друго престъпление, следователно се постига втората цел на института.

Повечето автори[28] приемат, че смъртоносно увреждане не е разрешено. Аргументират се с първата и главна цел на изследваното обстоятелство – предаване на престъпника на съответните органи с оглед осъществяване на наказателна отговорност или изтърпяване на наложеното наказание. Това очевидно е невъзможно, когато престъпникът е мъртъв. Тази забрана се разпростира дори и върху осъден на смърт в държавите, където това наказание все още съществува[29], защото наказанието се изпълнява от специално назначени органи, по предвидения от закона ред. Извънсъдебна екзекуция или такава, извършена не от оторизирано лице и не в съответствие с утвърдените правила, е абсолютно недопустима. По съображения, че основната задача на този институт е да съдейства на правосъдието, тезата следва да се подкрепи. Чл. 2, б. Б от ЕКЗПЧОС допуска лишаване от живот на престъпник поради „абсолютна необходимост „при законен арест или за предотвратяване на бягството му, когато е законно лишено от свобода, но не дава право на задържащия да умъртви задържаното лице.

Извън изложеното, обаче остава разглежданата хипотеза на контранападение на престъпника срещу задържащия. Там ще се изхожда от критериите на неизбежната отбрана. Лишаването от живот, извършено от дееца ще се съобразява с характера и опасността на нападението.

В заключение можем да приемем, че пределите на вредоносното задържане на престъпник се обуславят от тежестта на престъплението, личността на престъпника, поведението му и обстановката при самото задържане. Законът изисква съобразяване на нанесените увреждания, приблизителна съразмерност с тези условия. За да обуслови отговорност, разминаването трябва да е явно, т.е. очевидно и безсъмнено.

От субективна страна, за да бъде превишаването на разрешените граници на деянието наказуемо, то трябва да е извършено виновно, при наличието на пряк или косвен (евентуален) умисъл. Непредпазливото надвишаване на допустимите предели не е съставомерно.

Когато лимитите на изследваното обстоятелство се превишат, то губи своя общественополезен характер. При положение, че осъществява признаците от обективна и субективна страна на състав на престъпление, предвиден в особената част на НК, отговорността ще бъде реализирана по този текст. Фактът, че деянието е осъществено при задържане на престъпник ще се цени при индивидуализация на наказанието като смекчаващо отговорността обстоятелство[30].

Институтът на задържане на престъпник не предвижда лична ненаказуемост при превишаване на пределите му поради уплаха и смущение. Все пак, при наличие на  доказателства за такива душевни състояния, те следва да се съобразят, като ще обусловят по-леко по вид и/или по-ниско по размер наказание.

При положение, че деецът извърши умишлена провокация към престъпление с цел – последващо вредоносно задържане, не следва да се ползва от благоприятните последици на института. Такова деяние ще е обществено укоримо и няма да е  социално оправдано, а общественоопасно и следва да бъде подведено под съответната отговорност.

Неуспешно задържане на престъпник

При вредоносно задържане на престъпник няма изискване за непременна успешност. Тук, както и при неизбежната отбрана, обществената полезност на деянието не се определя от резултата. Вредите, причинени на престъпника, ще бъдат оправдани, без значение дали той е успял да избяга. Щом увреждащото задържане е законосъобразно проведено, успехът е ирелевантен и случая ще се решава по общите правила на института.

Мнимо (путативно) задържане на престъпник

Мнимото задържане може да се осъществи при няколко хипотези, произтичащи от фактическа грешка.

При първата, деецът неправилно счита, че лицето, което задържа, е извършител на престъпление.

При втората, отново неправилно, приема, че извършеното от задържаното лице деяние съставлява престъпление.

При третата, задържаното лице е извършило престъпление, но допустимостта на наказателното преследване е погасена по давност или поради амнистия. Подвид на тази възможност е, когато за осъдено лице на същите основания е погасено правото на държавата да изпълни наложеното наказание.

Причините за формиране на тази грешна представа може да са много и най-различни. Възможно е деецът да е бил подведен от трето лице, да се е припознал, да не е видял изцяло или отчасти деянието, да не са му е известно изтичането на давностните срокове и пр.

Тази грешка (грешка с правото) не е еквивалентна на фактическата грешка по чл. 14, ал. 1 НК, но има идентични последици. Умисълът се изключва, но въпросът с непредпазливостта остава открит. Случаят ще се реши по общите правила на грешката в наказателното право. При положение, че е извинима, деецът няма да понесе наказателна отговорност. Щом е допусната по непредпазливост, отговорност ще се носи, ако деянието осъществява състав на престъпление, предвиден в особената част на НК при тази форма на вина.

Интерес представлява и случаят, при който лицето е несправедливо осъдено с влязла в законна сила присъда за престъпление, което не е извършило или е извършило невиновно. В тази хипотеза не би следвало да се приема, че сме изправени пред „мнимост“ на задържането, а казусът би трябвало да се разглежда по правилата на чл. 12а НК. Това е така, защото деецът не действа по грешка, така е действал съдът, постановил присъдата. Обективно, задържаният е лице, което се отклонява от изтърпяване на присъда, което поражда правото на всеки гражданин или длъжностно лице да го задържи. Щом при това задържане не е допуснато явно превишаване на необходимите мерки, нито е причинена явно прекомерна вреда, действията ще бъдат оправдани на общо основание.

8. Гражданскоправни последици от вредоносното задържане на престъпник[31]

Гражданскоправните последици от това деяние не са уредени законодателно. Задържането на престъпник не е общественоопасно по силата на изрична разпоредба на закона. Представлява своеобразна отбрана на правото на държавата да осъществи наказателна отговорност против престъпника. В законодателството ни не е предвидена норма, която да го свързва с определена отговорност, както е например при деянието, осъществено при крайна необходимост, за което се дължи поправяне на вредите по силата на чл. 46 , ал. 2 ЗЗД. Щом е правомерно, то не може да бъде виновно извършено, а без вина, няма отговорност, вкл. гражданска – чл. 45 ЗЗД. Следователно, при законосъобразно проведено задържане на престъпник в допустимите предели, вредите,  причинени на задържания, не подлежат на  обезщетяване.

Когато увреждането е върху вещи или други блага, принадлежащи на трети лица, тяхното поправяне се регулира по правилата на крайната необходимост[32] (чл. 13 от НК).

Деянието, осъществено при умишлено превишаване на необходимите мерки и причиняване на явно прекомерни вреди на задържания, е общественоопасно. Възможно е да осъществява състав на престъпление, административно нарушение или деликт. Формата на вината е умисъл във всичките му видове. Щом това е така, за нея ще се носи гражданска отговорност по чл. 45 ЗЗД на общо основание.

III. Заключение

Целта на създаването на чл. 12а в нашия НК е насърчаване на участието на гражданите в борбата с престъпността, създаване на ефективен инструмент за нейното ограничаване. За съжаление, опитът от прилагането на този институт вече над 20 години демонстрира неговата недостатъчна ефикасност. Причините за това са комплексни. Институтът не се познава достатъчно добре от практикуващите юристи, което може да бъде преодоляно чрез по-разширеното му изучаване, което трябва да започне от студентската скамейка. Правораздавателните органи го прилагат изключително рядко и в практиката на ВКС се броят на пръсти решения, с които извършителите на вредоносни деяния се оправдават на това основание. А това действа демотивиращо, както за останалите съдилища, така и на обществото, което от своя страна не е достатъчно добре запознато с постановките на чл. 12а от НК.  Това изисква популяризирането му на най-широко ниво.

Все пак, дори този съвсем кратък и сравнително повърхностен анализ показва, че липсата на необходимата ефективност на института се корени основно в несъвършенствата на текста на чл. 12а от НК. Той трябва да бъде преработен, като се опрости, прецизира и доближи до българската наказателноправна традиция. Промените, които бих предложил, са следните:

  1. В чл. 12а от НК навсякъде думата „задържане” се заменя със „залавяне”, а думата „престъпление” се заменя с думата „общественоопасно деяние”;
  2. В чл. 12а, ал. 1 от НК думите след  думата „общественоопасно”, преди съюзът „на”, а именно: „причиняването на вреди”  се заличават, като се заменят с думите „деянието, извършено за залавяне”;
  3. В чл. 12а, ал. 1 от НК след новопоставената дума „деяние“ се поставя препинателният знак тире;
  4. В чл. 12а, ал. 1 от НК думите след думата „властта” до запетаята, а именно „и предотвратяване на възможността за извършване на друго престъпление” се заличават;
  5. В същата алинея, думите след думата „необходимите” до думата „мерки” , а именно: съюзът „и” и думата „законосъобразни” се заличават.

След тази редакция текстът на чл. 12а от НК ще придобие следното съдържание:

Чл. 12а, ал. 1 Не е общественоопасно деянието, извършено за залавяне на лице, извършило общественоопасно деяние – за предаването му на органите на властта, ако няма друг начин за неговото залавяне и ако при това залавяне не е допуснато превишаване на необходимите мерки.

ал. 2 Необходимите мерки за залавяне на лице, извършило общественоопасно деяние, се превишават тогава, когато има явно несъответствие между характера и степента на обществената опасност на извършеното от заловеното лице общественоопасно деяние и обстоятелствата по залавянето, както и когато на лицето без необходимост се причинява явно прекомерна вреда. В тези случаи наказателна отговорност се носи само в случаите на умишлено причиняване на вредата.

[1] Чл. 12а от НК е общо правило за поведение. Той регламентира правото да се задържа престъпник не само от гражданите, но и оторизираните за това служители от публичния и частен сектор /полицаи, охранители и др./. При последните се съобразяват и специфичните правила, развити в специалните закони, регулиращи дейността им.  В тази статия те няма да бъдат разглеждани.
[2] Вж. например при Додонов В. Сравнительное уголовное право. Общая ч. Москва: Юрлитинформ, 2010. ., с. 225.
[3] Чинова М., „Наказателно–процесуална принуда и неприкосновеност на личността ” ,София 1998 г., с. 167.
[4] Цит. П 12/73 г., Пленум на ВС, т. 5. Това Постановление все още е основополагащо за приложение на института на неизбежната отбрана.
[5] Вж. ДВ ,бр. 89 от  1974 г.
[6]Чл. 202 от НПК от 1974 г. /отм./, извадка на условията в ал. :1 т. 1. лицето е заварено при извършването на престъплението или непосредствено след извършването му;
т. 2. очевидец посочи лицето, извършило престъплението;
т. 3 върху тялото или дрехите на лицето, по него или в жилището му са открити явни следи от престъплението…
[7] Вж. ДВ бр. 31 от 1990 г.
[8] Напр. Р 15-95-I ВС.
[9] Нормите на ЕКПЧ са насочени основно към държавните институции. Те регулират отношенията между държавата и нейните граждани.
[10] Вж. напр. Гиргинов А. Неизбежна отбрана и крайна необходимост. София: Сиби, 1995,  с. 176 и Филчев И., Задържането на престъпник-обстоятелство, изключващо обществената опасност на деянието, Съвр. Право 1995, №3.
[11] В. ДВ бр. 62 от 1997 г.
[12]  Задържането според НПК, ЗМВР и др.  е една винаги формална, процесуална или административна дейност, осъществявана от компетентен държавен орган. Използване на еднакви понятия,  на които се придава различно съдържание в законодателството е крайно неуместно.
[13] Защото буквалното тълкуване на закона означава, че обект на задържане могат да бъдат само лица, които са осъдени за престъпление в влязла в сила присъда. Изцяло извън обхвата на текста биха останали малолетните  и невменяемите, които никога не осъществяват състав на престъпление.
[14] Вж. Стойнов А. Наказателно право Обща част. София:Сиела, 1999, с. 230 и 232 /цитат/. Вж. пак там обоснованата критика срещу недостатъците, противоречията и неяснотите, допуснати в текста на чл. 12а НК.
[15] Но за компетентните длъжностни лица това е правомощие. Те не само имат право, но са и длъжни да осъществят задържането по силата на служебните си обязаности.
[16] За тези принципи вж. повече при Германов Г. Деянието на служител под прикритие. София, Сиела 2019, с. 80-82 и посочената там литература.
[17] Вж. Стойнов А., цит. съч., с. 321.
[18] Вж. например Хаджолян М.  Нови положения в НК. –В: Сборник доклади от научно-практическа конференция. Варна 1997, Варна, ВСУ 1999 г. , с. 98, 99.
[19] За систематизацията на деянията, извършени при обстоятелства, изключващи обществената опасност и противоправността им вж. повече при Германов Г.  цит. Деянието…, с. 274-283.
[20] Гиргинов А. цит. Коментар…,с. 305, 306.
[21] Стойнов А. , цит. съч., с. 232.
[22] Решение № 421/ 15.06.2006 г. по н.д. № 55/2005 г. на ВКС, І НО.
[23] Повече за ролята на целта относно декриминализирането на деянията, извършвани при обстоятелства, изключващи обществената опасност и противоправността вж. при Петрова М.  Целта като субективен елемент на престъпното деяние. Пр. Мисъл LII, №2, 2012, с. 66,67.
[24] Вж. по– подробно Мак Вей Дж. и др. „Правата на човека и полицейската практика в България: Опит за отговор на някои съществени въпроси”, с. 18–19.
[25] Понятията „обществена опасност на деянието”, както и нейните признаци „характер” и „степен” са добре изяснени в българското наказателно право. Вж. Ненов И. Наказателно право Об. Ч. кн. ІІ. София. Софи-Р 1992, с. 41-55  посочената там литература.
[26] Вж. Гиргинов А., цит. „Коментар…” , с. 367, вж. и посочената литература.
[27] Така и Гиргинов А., цит. съч. „Абсолютната…”,с. 5.
[28] Пак там, с. 368-370.
[29] Република България не е сред тях. Смъртното наказание бе регламентирано в чл. 38 от НК. На 20.07.1990 г.  Великото Народно събрание прие мораториум върху изпълнението му. Впоследствие бе отменено окончателно, вж. ДВ, бр. 153 от 23.12.1998 г.
[30] Така и Р-15-95-I ВС.
[31] Вж. по-подробно Германов Г. Някои гражданскоправни последици на деянието по чл. 12а от НК /вредоносното задържане на престъпник/ http://praven-pogled.eu/%D0%B7%D0%B0%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%BF%D0%BD%D0%B8%D0%BA/
[32] Вж. П № 4/ 30. X. 1975 г.  Пл ВС

33
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
ала бала
ала бала
11 януари 2021 23:38
Гост

този институт има своето място, но самият опит да се дефинира е безсмислен, понеже ще доведе до толкова много условия, които докато ги запомните и проверите (видно от обема на статията), престъпника или ще избяга, или ще изпаднете в дълбок размисъл и още по-дълбока проверка на съдебната практика, че трябва дс и вземете отпуска….казано иначе, и по-просто:

– абе бива, ама в Булгаристан не е желателно да се насърчава

Анонимен
Анонимен
12 януари 2021 0:21
Гост

Трябва да се опрости институтът, за да бъде по-приложим, това е безспорно, авторът също го посочва. И да се обясни, да достигне до обществеността.

ала бала
ала бала
11 януари 2021 23:29
Гост

неяснота тук, неяснота там…искам да се управлявам сам, в черна тога да съдя вам,за да направя портофел голям, и да ям само истински салам

ала бала
ала бала
11 януари 2021 23:23
Гост

днес видях една дама с престъпно големи неща в сутиена…..помислих си – тази е сложила там откраднати пъпеши, ще я задържа….хванах я за пъпешите. ама то не били пъпеши, а ц**и….стана грешка,ама при граждански арест е така.

казус
казус
11 януари 2021 12:21
Гост

Моля да коментирате следния въпрос-съгласно ЗЧОД охранителите имат право да задържат лица, до идване на полиция, ако са налице съответните законови основания, конкретно по този закон. Ако охранител счита, че даден гражданин следва да бъде задържан, а ако гражданинът счита ,че пък охранител следва да бъде задържан(а гражданския арест е допустим, ако са налице основанията по чл12 а)-как се решава казусът-кое „право на задържане“ по НК-12а, или по специален закон-например по ЗЧОД е с примат.
Охранителят примерно крещи-че на основание чл 32 ЗЧОД задържа гражданина,, но гражданинът заявява,че на основание чл12а задържа охранителя?

Анонимен
Анонимен
11 януари 2021 12:33
Гост

Изключително интересен въпрос…“Задържането“ е позволено с оглед предаване престъпника на властта. И само до този момент. В случая охранителят е длъжностно лице, при положение, че задържането става на обект, който охранява. Но, както е формулировката, двамата ще се задържат взаимно /ще ограничат придвижването си в пространството/ до идване на полицията. Която от своя страна ще прецени, кого да „пусне“ и кого да предаде на правосъдието.. С което целите на института ще бъдат изпълнени. 🙂

Анонимен
Анонимен
11 януари 2021 12:14
Гост
Анонимен
Анонимен
11 януари 2021 12:35
Гост

Това е практически невероятно и напълно ненужно. Едва ли ще успее Главният прокурор да се укрие успешно от правосъдието.

въпрос
въпрос
11 януари 2021 12:04
Гост

А може ли гражданин да извърши граждански арест на полицай? Ако катаджия поиска подкуп(знаем,че това не е възможно да се случи-въпросът е теоретичен-като студентски казус), гражданинът да задържи полицая, на основание чл12а?

Анонимен
Анонимен
11 януари 2021 12:38
Гост

Не би трябвало, поне в конкретния пример. Институтът се прилага „когато няма друг начин“…

Хахаха
Хахаха
11 януари 2021 10:15
Гост

Хубава статия ! Според мен, следва чл.12а да се редактира в смисъл: 1. Така или иначе имаме н- на брой охранителни фирми, да се въведе института на „ловци на глави“ – образно казано. Т.е. професионални частни организации да извършват задържане на издирвани лица, срещу възнаградително плащане. 2. Граждани да имат право да задържат извършители на обществено опасно деяние, само когато са били непосредствени свидетели на деянието. Другото си е дейност по т.1. Другото нещо е, изрично да се разшири института на неизбежната отбрана да не е само в жилището и то нощем (в този случай няма обяснения, интензитет на атаката,… Покажи целия коментар »

Анонимен
Анонимен
11 януари 2021 12:44
Гост

Правото на неизбежна отбрана /чл. 12/ съвсем не се отнася до защита само на жилището. Просто в останалите случаи не е безгранично, а трябва да е пропорционално, като се спазват законовите лимити. „Ловците на глави“ се ползват в големи държави, рядко населени. При нас не е уместно, не се налага. По-скоро ще е достатъчно да се предлага награда за информация. Второто предложение е връщане към по-стария режим. Вярно е, че така е по-просто и се избягват грешки. Но тенденциите са обратни.

Димитрова
Димитрова
11 януари 2021 9:16
Гост

Добър анализ, отговаря на редица върпоси.

Пепа
Пепа
11 януари 2021 9:15
Гост

За разлика от неизбежната отбрана, правото на гражданите да задържат лица, извършили престъпления[1], се коментира рядко в общественото пространство и не е добре познато на широката аудитория.

А определено трябва да се дискутира далеч по-чесно. Факт.

Spiro
Spiro
11 януари 2021 9:15
Гост

Да, защото има хора, които арестуват други, когато им влизат в частния терен, но после се оказва, че то видиш ли нямали право да го правят

Димитрова
Димитрова
11 януари 2021 9:15
Гост

Точно така и тук намира този казус отговори или поне бива повдигнат.

Анонимен
Анонимен
11 януари 2021 12:15
Гост

Хубаво е да се познава добре тази материя. Което става с обучение и дебатиране.

Анонимен
Анонимен
11 януари 2021 9:07
Гост

Герман, най-накрая една хубава статия, че медицинското право не ти се отдава, нито нещо разбираш.
Жабата си тежи в гьола.

Анонимен
Анонимен
11 януари 2021 12:12
Гост

Статиите на адв. Германов ни бяха много полезни. Очевидно, коментиращия не е добре запознат.

Анонимен
Анонимен
12 януари 2021 10:29
Гост

От първата част на този коментар е очевидно, че става въпрос за някакво лично отношение и на неговият автор му липсват сериозни познания, като в областта на правото, така и в тази на медицината. Въпросните статии на д-р Германов разработват „голо поле“. Въз основа на тях започна изграждането на новите ПДМП и преработка на съществуващите стандарти. Ползват се и в съдебната практика…

Анонимен
Анонимен
11 януари 2021 8:29
Гост

Предложените в статията изменения в чл. 12а НК решават констатираните от автора проблеми, но големият въпрос е каква е нуждата от подобен институт и има ли той място в съвременна демократична държава. Не съм съгласна самозвани храбреци да поемат закона в свои ръце. Говоря като гражданин, тъй като наказателното право никога не е било моята област. Интересно колегите пеналисти какво мислят

Анонимен
Анонимен
11 януари 2021 12:18
Гост

Именно затова е важно да се познава добре института. Както от гражданите, така и от правоохранителните органи. Задържането от граждани е позволено във всички държави.

Анонимен
Анонимен
11 януари 2021 8:25
Гост

В САЩ се прилага широко и е особено опасно нещо заради масовото притежание на оръжие. Там всеки може да се прави на шериф. Трябва да се проучи добре американският опит и особено провалите им.

От село
От село
11 януари 2021 8:27
Гост

То и в България, особено в селата, е пълно със самоделки, но липсва полиция.

Адвокат
Адвокат
11 януари 2021 8:35
Гост

Благодаря, но не искам да черпя опит от тях, нито да го видя приложен тук.

Анонимен
Анонимен
11 януари 2021 12:20
Гост

В САЩ са доста различни обществено-икономическите условия. Същественото обаче е, че практически няма злоупотреби с това право. Изглежда има обучение…

superhero
superhero
11 януари 2021 8:24
Гост

При положение, че не е застрашен собственият ти живот, здраве или собственост, т.е. когато ще влезем в хипотезата на неизбежната отбрана, е много тънък лед да се даде на всички физически лица възможност да задържат престъпник и съм за премахването й от НК. Още повече при хипотезата, когато например е осъден и избягал от правосъдието за отдавна извършено деяние, а не е хванат на ново местопрестъпление. Подобна практика не трябва да бъде насърчавана, защото застрашава разни хора с комплекс на супергерои

123
123
11 януари 2021 8:34
Гост

А проблемът е, че основната част от тези „супергерои“ имат и право на законодателна инициатива.

Анонимен
Анонимен
11 януари 2021 12:24
Гост

Борбата с подобни нежелателни прояви е в обучението на гражданите. При по-стария модел, задържане е било разрешено само „на место“. Но съвременните тенденции са други.

Анонимен
Анонимен
11 януари 2021 12:51
Гост

В статията е добре обяснено. Правото на задържане възниква след извършване на престъпление. Отблъскването му чрез неизбежна отбрана е преди това, докато то още се „върши“. Залавянето също е инструмент за противодействие на престъпността, начин за ангажиране на обществеността. Когато е законосъобразно, то е много полезно. Но основната му функция е предпазваща, превантивна. Затова повечето наказателноправни системи са го усвоили. Същевременно е и демократично. Зрелите граждански общества не прехвърлят винаги и всичко на държавата.

свинските опашки
свинските опашки
11 януари 2021 8:19
Гост

Прав е колегата, че гражданският арест е непознат на широката публика, знаят го само такива като оня хубостник, дето залавяше бежанци по границата и ги връзваше със свински опашки. Така и не се чу осъдиха ли го, какво стана?

Pich
Pich
11 януари 2021 8:22
Гост

Динко от Ямбол, нищо не стана, само му свиха перките.

Анонимен
Анонимен
11 януари 2021 12:27
Гост

Отделни изолирани отрицателни прояви не бива да се отразяват на преценката относно полезността на института. Както се вижда, от особена важност е неговото добро познаване от широката общественост.