Налице ли е съпричиняване на вредата при непоставен обезопасителен колан от малолетен
Д-р Маргарита Балабанова е завършила „Право“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ с пълно отличие. Вписана е като адвокат през 2017 г. в Адвокатска колегия – Пловдив.
Маргарита Балабанова е управляващ съдружник в адвокатска кантора „Балабанова“ (www.balabanova.bg) и практикува в сферата на търговското и застрахователното право.
През 2020 г. успешно защитава дисертационния си труд на тема „Дружествен дял в ООД“ и придобива образователна и научна степен доктор по Стопанско/Търговско право в Института за държавата и правото към БАН. През 2021 г. трудът е публикуван като монография от издателство „Сиела“. През 2023 г. започва постдокторантура в ИДП при БАН на тема „Застраховка гражданска отговорност на автомобилистите“.
Автор е на множество публикации периодичния правен печат – сп. „Правна мисъл“, сп. „Търговско и облигационно право“ и сп. „Търговско право“. Участва в множество конференции и семинари в страната и в чужбина.
1. Съпричиняване. Фактически състав
Съпричиняването на вреди е уредено в чл. 51, ал. 2 ЗЗД, според който, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. Възражението за съпричиняване е една от най-често използваните защити в европейските страни. Идеята, която стои зад института на съпричиняването, е, че пострадалият не може да претендира обезщетение за тази част от вредата, за която сам е допринесъл[1].
Фактическият състав на съпричиняването включва деликт, вреда и причинна връзка между вредите и поведението на увредения. Пострадалият съпричинява вредата тогава, когато с поведението си допринася за настъпване на самия деликт или за собственото си увреждане. При съпричиняване пострадалият с поведението си (действие или бездействие) създава един необоснован риск, последиците от който рефлектират в неговата правна сфера, тъй като всеки трябва да понесе последиците от собствените си действия.
Най-спорни в практиката и доктрината са въпросите дали поведението на пострадалия трябва да е противоправно и виновно, за да е налице съпричиняване.
В Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. на ВС, ОСГК приема, че не е необходимо увреденият да е допринесъл виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. С оглед на това при определянето на размера на обезщетението по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е необходимо установяването както на вината на самия увреден, когато той е дееспособен, така и на вината на упражняващия надзор над увредения неспособен[2]. В правната доктрина също се приема, че основание за намаляване на дължимото от делинквента обезщетение е обективното съпричиняване на вредите от пострадалия, независимо от това дали той е действал виновно, или не[3].
Според ВКС вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици, както в наказателното право, а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (напр. добрия стопанин, добрия работник и др.) с оглед естеството на дейността и условията за извършването ѝ[4]. Гражданското право не различава формите на небрежността, а само нейни степени напр. грубата небрежност, която се съизмерва с друг абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. По принцип гражданското право не се интересува от формите на вината, защото гражданската отговорност се обуславя от наличието на вина, а каква е нейната форма рядко има значение. Формата на вината има значение в гражданското право в случаите, в които определена (по-тежка) гражданска отговорност възниква при наличието на умисъл, в сравнение с отговорността, която възниква при неполагане на дължимата грижа. В тези случаи умисълът в наказателното и гражданското право съвпадат напълно, като в гражданското право формите на умисъла (пряк и евентуален) са без значение. В наказателното право наказуеми са умишлените деяния, а непредпазливите – само в уредените от закона случаи, докато в гражданското право отговорност възниква при неполагане на дължимата грижа, а по-тежка отговорност – когато законът изисква умисъл[5].
В правната доктрина се приема, че гражданскоправната небрежност не е психическо отношение, не е факт на душевната действителност, а юридически факт, определен от противоречието между реалното поведение и нормативните предписания. Небрежността е противоправно поведение, което се изразява в неполагане на дължимата грижа. Приема се, че за да бъде релевантно самоувреждането при съпричиняване, трябва да бъде в противоречие с изискването за дължимата грижа[6].
Поддържа се, че не е необходимо поведението на пострадалото лице да е виновно, но то следва да се отклонява от изискванията за полагане на грижата на добрия стопанин, за да е налице основание за намаляване на отговорността на делинквента, която теза се подкрепя от разрешението на чл. 83, ал. 2 ЗЗД[7].
Противоправността може да се дефинира като противоречието между поведението на дееца и правото в обективен смисъл[8], като за нейната същност има различни мнения в теорията[9].
За съдържанието на противоправността при съпричиняването на вреди от пострадалия също има различни схващания. Според някои автори за противоправност на поведението на увредения може да се говори тогава, когато то не съответства на забраняваща и позволяваща правна норма, но не и когато не отговаря на грижата и вниманието, изискуеми от морала и житейските норми[10]. Според други автори противоправността на поведението на пострадалия се състои в разногласието със запретата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД[11]. В част от съдебната практика като противоправно се определя поведението на пострадалия, което макар и да не нарушава никакви нормативни разпоредби, е израз на липсата на грижа за собствените работи, проява е на обикновена несъобразителност[12].
Съгласно мотивите на Тълкувателно решение №1/2014 г. по т. д. 1/2014 г. на ОСТК, на ВКС, т. 7 приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен[13]. В мотивите се прави и важно разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно-транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Приетото в тълкувателното решение по отношение на противоправността при съпричиняване следва да се приеме с известни уточнения. Самоувреждането по българското право не е забранено с правна норма[14], поради което същото не е противоправно в общоприетото значение на термина като нарушаване на императивна разпоредба. Пострадалият може да действа противoпрaвно, ако нарушава определена правна норма. Поведението на пострадалия обаче може да доведе до съпричиняване и без да нарушава закона и не може да се квалифицира като неправомерно, тъй като няма правно задължение да предприема мерки за запазване на имуществото си. Пропускането на тези мерки, които е нормално да бъдат взети, обаче не следва да легне в тежест на делинквента[15]. Затова, ако не бъде положена дължимата грижа от пострадалия към собствените му работи, ще се понесат неблагоприятни последствия от поведението му.
В тази връзка някои автори приемат, че съществува задължение да се отнасяме внимателно и грижливо към правата и благата си. Ако поведението ни нарушава това правило и е вредоносно, макар да не нарушава изрична правна норма, то стои в противоречие с чл. 51, ал. 2 ЗЗД и ще бъде свързано със санкцията, която този текст установява за пострадалия[16].
Затова, когато говорим за противоправност при съпричиняване, същата следва да се тълкува с по-широко от общоприетото значение, а именно противоречие както със законовите изисквания, така и със задължението за полагане на дължимата грижа към собствените работи, което не е правно, а е по-скоро морално и житейско задължение.
В член 8:101 от Принципите на Европейското деликтно право е предвидено, че отговорността може да бъде намалена до такава степен, до която вината на пострадалия допринася за настъпване на вредата и до други въпроси, които биха били релевантни за установяване или намаляване на отговорността на пострадалия, ако той беше извършител на деликта. Основна идея на разпоредбата е, че спрямо поведението на пострадалия са приложими същите правила, каквито са приложими и към поведението на извършителя на деликта[17]. По отношение на делинквента в българската практика и доктрина безспорно се приема, че поведението му трябва да е противоправно и виновно. Затова, ако приложим принципа за еднакво третиране на поведението на делинквента и това на пострадалия, когато съпричинява вредата, то следва, че за да бъде приложена санкцията на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият също трябва да е действал виновно и противоправно.
С оглед направения анализ приемам, че за да е налице съпричиняване на вредата, пострадалият трябва да не е положил дължимата грижа[18] спрямо собствените си работи[19]. Критерий за дължимото поведение в гражданското право е грижата на добрия стопанин. Тя е критерий за степента на предвидимост, за това, което граждански отговорното лице е било длъжно да предвиди[20]. В тази връзка критерий за наличието или не на съпричиняване, следва да е съпоставка дали от пострадалия е положена дължимата грижа към собствените му работи.
Поведение, което се отклонява от изискването за дължимата грижа, следва да се квалифицира като противоправно. Противоправността в случая се припокрива с изясненото разбиране за вина при съпричиняване на вреди като обективен факт – неполагане на дължима грижа, доколкото вината в гражданското право се разглежда именно по този начин. Припокриването на съдържанието на понятията „вина“ и „противоправност“, и двете със значение на отклонение от дължимата грижа, на практика прави спора за наличието или липсата на вина при съпричиняване изцяло теоретичен. Затова правилно се приема в практиката на ВКС, че съпричиняването е обективно.
Изискването за грижа е познато и в английското деликтно право при деликта небрежност (tort of negligence). Задължението за грижа се свежда до полагане на грижа да се избегнат вредите, които разумно може да се предвиди, че ще настъпят като последица от създадената от дееца опасност, като поведението се сравнява с това на разумния, добрия, грижовния човек[21]. По аналогичен начин е разрешен въпросът в германското право[22], където се приема, че за съпричиняване се изисква вина, но тя е специална вина, изразяваща се във виновно пренебрегване на задължението за защита на собствения интерес. Вината на пострадалия се изразява в пренебрегването на грижата, която един разумен човек би положил, за да запази собствената си сфера от повреда[23].
С оглед направения анализ, приемам, че съпричиняването на вреди има обективен характер, като последният елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е неполагането на дължимата грижа към собствените работи от страна на пострадалия. Щом се говори за „дължима“ грижа, това предполага, че пострадалият е бил длъжен да положи грижа за собствения си интерес и поведението му се квалифицира като противоправно в приетия по-широк смисъл, а именно противоречие със закона или със задължението за полагане на грижа към собствените си работи. Доколкото вината в гражданското право също се разглежда като обективен факт на противоречие с изискването за дължимата грижа, то поведението на пострадалия може да се квалифицира и като виновно. Дължимостта на грижата на пострадалия за собствените му работи не е свързана толкова със задължението му да предпази самия себе си, колкото с размера на отговорността на останалите лица, които обосновано могат да очакват, че всеки ще се държи разумно, което включва и задължение да се погрижи за себе си.
Това разбиране за противоправността съответства на практиката на ВКС, в която се признава съпричиняване и в хипотези, при които не е нарушена императивна правна норма[24].
При определяне на степента на съпричиняването е необходимо да се извърши съпоставка на поведението на участниците в произшествието, като съразмерността на действията или бездействията на пострадалия с останалите фактори, станали причина за настъпване на ПТП, ще определят и приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. Преценката е комплексна, като се определя степента на обективна вредоносност. Намаляването се определя според размера на причиняването в общата вреда, като неговият размер се преценява с оглед всички факти и обстоятелства, като конкретно се взема предвид нарушението от страна на пострадалия, за да настъпи противоправният резултат. При определяне на обема на съпричиняване се изисква преценяване на целия увреждащ комплекс[25], като подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Паралелът и сравнението на поведението на участниците в движението, с оглед правилата, които всеки е длъжен да съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. Съразмерността на действията и бездействията на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, причинили пътното произшествие, ще определят и приноса му за настъпването на вредите.
В правната теория се приема, че намаляването на обезщетението следва да бъде извършено въз основа на комплексна оценка, включваща следните показатели – степен на каузалното действие на деянието на пострадалия; степен на неговата обективна вредоносност; тежест на правонарушението, ако деянието на пострадалия е противоправно; степен на неговата вина[26].
2. Налице ли е съпричиняване от малолетен при непоставен обезопасителен колан
В чл. 137а, ал. 1 ЗДвП е предвидено задължение за водачите и пътниците в моторни превозни средства, когато са в движение, да използват обезопасителните колани, с които моторните превозни средства са оборудвани. Изключения от това правило са предвидени в ал. 2 и те са изчерпателно посочени. Могат да не използват обезопасителен колан бременните жени; лицата, чието физическо състояние не позволява използването на обезопасителен колан; лицата с трайни увреждания на горни крайници и/или опорно-двигателния апарат, които управляват моторни превозни средства, адаптирани съобразно техните нужди; водачите на таксиметрови автомобили, когато превозват пътници в рамките на населеното място; инструкторите – при управление на автомобила с учебна цел. В чл. 137б до чл. 137г ЗДвП са предвидени специални правила за обезопасяване на деца.
В съдебната практика на ВКС, обективирана в Решение № 205 от 30.05.2015 г., по т. д. № 2976/2013 г. на ВКС, ІІ т. о ., Решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/2011г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2012г. на ВКС, ІІ т. о. Решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013г. на ВКС, І т. о. и Решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012г. на ВКС, І т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, се прима, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Само обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил без поставен предпазен колан, не е достатъчно, за да се приеме за доказано наличието на съпричиняване на увреждането. В тези случаи намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. Ако бъде установено, обаче, че механизмът на ПТП и/или получените увреждания са такива, че нямат отношение към ползването на колан, в този случай редукцията по чл. 51, ал. 2 ЗЗД няма да намери приложение.
Във връзка с обезопасителния колан следва да се спомене Решение № 27 от 15.04.2015 г., постановено по т. д. 457/2014 г. на ВКС, II т. о., в което се приема, че при направено възражение за съпричиняване поради непоставяне на предпазен колан наличието на обезопасителни колани на процесното МПС не се презумира, а следва да бъде доказано от страната, която се позовава на съпричиняване на вредоносния резултат.
Спорен в практиката на ВКС е въпросът налице ли е съпричиняване на вредата от малолетен при непоставен обезопасителен колан при настъпило ПТП. Спорът произтича именно от противоречивите становища, възприемани относно въпроса необходимо ли е поведението на пострадалия да е виновно и противоправно.
В Решение № 50064 от 07.02.2024г., постановено по т. д. № 1692/2022г. на ВКС, II т. о. е прието, че пострадалото малолетно лице не допринася за настъпване на вредите съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, когато пътува в МПС, управлявано от делинквента, без правилно използване на обезопасителна система, с оглед вменената на водача завишена грижа в тези случаи. Съдът се основава извода си на Решение № 19 от 08.02.2017г. по т. д. № 50177 от 2016г. на IV г. о. на ВКС, Решение № 44 от 23.06.2020г. по т. д. № 1879/2019г. на I т. о. и Решение № 75 от 04.07.2022г. по т. д. № 972/2021г. на I т. о. на ВКС, според които преценката дали пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, в случай че е малолетен и е пътувал без закопчан предпазен колан (без използване на обезопасителна система според неговата възраст, ръст и тегло), следва да се основава на конкретните факти и обстоятелства по спора и при провеждане на разграничение между поведението на делинквента и на пострадалия с оглед на тяхното значение за настъпване на вредите, като се отчита и вменената на водача завишена грижа, когато в превозното средство пътува дете. В решенията е посочено, че в хипотезата на обезопасяване на пътуващо в превозно средство малолетно дете съществува детайлна уредба в ЗДвП относно обезопасителните системи за деца според възрастта, ръста и теглото им (чл. 137в, ал. 2 и чл. 137б), респ. административнонаказателна отговорност на водач, който превозва деца в нарушение на изискванията на глава 2, раздел 25, в който попадат посочените разпоредби (чл. 183, ал. 4, т. 10 ЗДвП). При неправилно обезопасяване на малолетното дете, основанието на което приносът му по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД би могъл да се изключи произтича от вменената на водача завишена грижа, когато в превозното средство пътува дете.
В Решение № 31 от 29.02.2024 г., постановено по т. д. № 2413/2022 г. на ВКС, I т. о. е възприето обратното, а именно, че когато при пътен инцидент по причина на водач на МПС не е осъществен надзор от родителя малолетното дете да използва система за обезопасяване или обезопасителен колан, е приложима разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съответно общата постановка, че е достатъчно вредоносният резултат да бъде в причинна връзка макар и с невиновното бездействие на увредения, но при съобразяване на задълженията на водача по чл. 132, т. 2 ЗДвП за завишена грижа. Това е и когато водачът е упражняващият надзор родител. Съдът приема, че поведението на увреденото лице е в нарушение на чл. 137а и сл. ЗДвП и е неправомерно, то е обусловило настъпване на вредите и това обосновава намаляване на присъденото обезщетение по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, независимо че увреденият е бил малолетен[27].
Следва да бъде споделено първото виждане. Съгласно чл. 3 ЗЛС лицата, които не са навършили 14-годишна възраст, са малолетни. Вместо тях и от тяхно име правни действия извършват техните законни представители – родители или настойници. Малолетните са недееспособни, не могат да изразяват валидна правна воля. Волята на малолетния по силата на закона е заместена от волята на законния му представител[28].
Дееспособността следва да се отличава от деликтоспособността като предпоставка за гражданска отговорност при непозволено увреждане. Въпросът за гражданската деликтоспособност се урежда в правилото на чл. 47 ЗЗД[29]. Според чл. 47, ал. 1 ЗЗД неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него. Такова лице не е деликтоспособно, т.е. законът не го счита за годно да носи гражданска отговорност, защото не е социално оправдано неговото лично поведение да се санкционира. За разлика от ЗЛС и НК[30], които изрично уреждат въпросите на дееспособността и наказателната отговорност на малолетните и непълнолетните, ЗЗД не установява правила, съобразно които да се определи деликтоспособността на тези лица. Поради функционалното сходство на проблематиката, свързана със способността да се носи отговорност, разпоредбите на НК директно се пренасят към деликтната отговорност[31]. В резултат на това се приема, че малолетните са неспособни по смисъла на чл. 47 ЗЗД и не отговарят за непозволено увреждане[32]. Те изначално не могат да ръководят постъпките си и да разбират обществената запретеност на своето поведение. Законът счита, че малолетният не може да действа виновно, от което следва, че той е и неделиктоспособен[33]. Действително, както се отбелязва в доктрината[34], е налице е голям диапазон във възрастта между 1 и 14 години. В България, обаче, за разлика от други европейски страни, липсва изричен текст, установяващ по-ниска възрастова граница на деликтоспособност, поради което споделям виждането, че до 14 годишна възраст децата са неделиктоспособни[35].
Съдебната практика също счита лицата до 14-годишна възраст за неделиктоспособни, а тези от 14 до 18-годишна възраст деликтоспособни по правило, освен когато не са разбирали значението на постъпките си или не са могли да ги ръководят – т. 4 от Постановление на Пленума на ВС № 7/1959 г[36]. Чл. 47, ал. 2 ЗЗД предвижда, че за вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им. Съгласно чл. 48 ЗЗД родителите и осиновителите, които упражняват родителски права, отговарят за вредите, причинени от децата им, които не са навършили пълнолетие и живеят при тях. Настойникът отговаря за вредите, причинени от малолетния, който се намира под негово настойничество и живее при него[37].
В Решение № 136/15.10.2015г., постановено по т. д. № 2130/2014г. на ВКС, I т. о., е прието, че застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите по чл. 257, ал. 1 КЗ (отм.) включва в обема си случаите, при които увреждането е причинено от лице, което е неспособно по смисъла на чл. 47, ал. 1 ЗЗД, но само ако това лице е причинило само виновно неспособността си към момента на настъпване на застрахователното събитие или ако за причинените вреди по правилото на чл. 47, ал. 2 ЗЗД отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над неспособния. Застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите по чл. 257, ал. 1 КЗ (отм.) не включва в обема си случаите, при които увреждането е причинено от лице, което е неспособно по смисъла на чл. 47, ал. 1 ЗЗД към момента на увреждането, и неспособността е установена в процеса по реализиране на отговорността на застрахователя, и, ако в тази хипотеза, не се ангажира отговорността на лицето, задължено да упражнява надзор върху неспособния. Обезщетяване на пострадалия в случаите, при които неспособният не отговаря за причинените вреди спрямо уредените лица и застрахователят не отговаря съгласно чл. 257 КЗ (отм.) по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”, не е предвидено в закона[38].
Щом делинквентът не отговаря за вредите, които е причинил в състояние на неспособност и ако следваме принципа, че едни и същи правила следва да се прилагат както към делинквента, така и към пострадалия, когато съпричинява вредата, то и последният не следва да отговоря за поведението си, извършено в състояние на неспособност. Ако пострадалият не е имал възможност да мотивира постъпките си, защото волята му не е могла да се оформи правилно, той не е виновен за поведението си и при все, че допринася за вредата, обезщетението му не следва да се намалява. Затова деликтоспособността на пострадалия е необходима предпоставка за наличие на виновно поведение и за санкционирането на това поведение[39].
В повечето Европейски страни също се приема, че за да има съпричиняване, пострадалият трябва да е деликтоспособен. Това е свързано с идеята, че намаляването на обезщетението за вреди поради съпричиняване включва стимул за пострадалия да положи дължимата грижа – цел, която не може да бъде постигната, ако пострадалият не разбира значението на извършваното. Също така изискването за деликтоспособност на пострадалия се свързва с виждането, че той трябва да упражнява действителен или икономически контрол над своите действия[40].
Малолетните нямат онази степен на зрялост да предвиждат последиците от поведението си и не могат да формират валидна воля за приемане на тези последици. При возенето в моторно превозно средство правната политика е насочена към това да се предпазят децата, които се явяват уязвима група и затова се предвиждат особени задължения на водачите, които следва да не превозват лица без обезопасителни колани и обезопасителни системи. Целта е да се натоварят със задължения лицата, които имат контрол над ситуацията (водачите) и тези, които по закон са длъжни да се грижат за децата и да ги предпазват от увреждане (родители, възпитатели). Затова би било в противоречие с целта на закона да се намали обезщетението, което се дължи на детето, защото някой друг не е изпълнил задължението, което е целяло именно детето да не пострада или да пострада в по-малка степен.
Малолетните не са деликтоспособни и не могат да формират правновалидна воля, поради което не може да се приеме, че те имат по закон – чл. 137а, ал. 1 и чл. 137в, ал. 1 ЗДвП, задължение да пътуват с поставен предпазен колан. Изискванията за превозване на деца и тяхното обезопасяване са адресирани до водачите на МПС, а не до децата. В тази връзка в чл. 183, ал. 4, т. 10 ЗДвП е предвидена глоба за водач, който превозва деца в нарушение на изискванията на глава втора, раздел 25 ЗДвП.
В германското право също се приема, че за съпричиняване увредената страна трябва да може да носи отговорност, като в пар. 828 от Германския граждански законник е предвидено, че деца под 7 години, а при ПТП деца под 10 години, не могат да бъдат обвинявани в съпричиняване на вредата. Лице, което не е навършило 18 години, също не отговаря, ако не може да осъзнае извършеното[41].
Съгласно чл. 124, ал. 1 СК детето има право да бъде отглеждано и възпитавано по начин, който да осигурява неговото нормално физическо, умствено, нравствено и социално развитие. По отношение на родителя чл. 125, ал. 1 СК предвижда задължение да се грижи за физическото, умственото, нравственото и социалното развитие на детето, а в чл. 3 е предвидено, че родителят осигурява постоянен надзор по отношение на малолетното си дете и подходящ контрол на поведението на непълнолетното дете.
В Решение № 91 от 20.08.2014 г., по т. д.№ 66/2013 г. на ВКС, І т. о. е прието, че възрастта на пострадалия не само е релевантна за преценката дали той би могъл да допринесе за настъпилия вредоносен резултат, но и сама по себе си е фактор, завишаващ дължимата от страна на водача на моторното превозно средство грижа при изпълнение на тази правно регламентирана дейност.
В Решение № 19 от 08.02.2017г. по т. д.№ 50177/2016г. на ВКС, ІV г. о., е прието, че не е налице съпричиняване на вредите от страна на пострадалата, тъй като към датата на увреждането тя е била малолетна и не е могла да формира правновалидна воля, поради което не може да се приеме, че тя е имала установеното от закона – чл. 137а, ал. 1 и чл. 137в, ал. 1 ЗДвП, задължение да пътува с поставен предпазен колан; респ. – не може да се приеме, че тя е съпричинила увреждането си чрез бездействие – неизпълнявайки такова задължение. Според състава на ВКС анализът на разпоредбите на чл. 137а – чл. 137д ЗДвП сочи, че задължение, както да превозва малолетната ищца в МПС, оборудвано със система за обезопасяване на деца, така и да използва същата (да постави предпазен колан на детето или да му укаже да направи това, като се увери, че го е направило), е имал виновният за настъпването на процесното ПТП застрахован водач, който е и баща на малолетната ищца. Неизпълнението и на това негово, установено от закона задължение, се явявало част от цялостното му виновно противоправно поведение, довело до тежкото увреждане на ищцата, поради което е прието, че съпричиняване от нейна страна не е налице.
Възлагането върху пострадалия на част от вредите се оправдава с нравствения упрек, който може да се отправи към него, че се е изложил на увреждането или че не е предприел мерките, които един разумен и старателен човек би взел да го предотврати[42]. Не следва да се санкционира с прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД поведение, което не се отклонява от задължението за полагане на дължимата грижа. Както стана ясно, адресат на задължението за обезопасяване на малолетен в МПС е водачът и родителят, а не малолетният, поради липсата на възможност да формира правновалидна воля. В тази връзка нравствен упрек за непоставянето на обезопасителен колан може да се отправи само към водача на МПС и към законния представител на детето, а не и към малолетния. В такива случаи водачът и родителят действат и противоправно, доколкото не изпълняват задълженията си, произтичащи от ЗДвП и СК. Следователно те могат да се разглеждат като независими съпричинтели по смисъла на чл. 53 ЗЗД и да носят отговорност за вреди спрямо детето и то солидарно. Тази отговорност обаче е тяхна лична, а не на детето. Спрямо детето застрахователят отговоря за всички причинени от деликта вреди в пълния им размер[43]. Затова застрахователят може да има регресно вземане към водача на автомобила и/или родителя на детето в зависимост от техния личен принос, но застрахователят не може да прихване с него задължението си спрямо детето.
При положение че поведението на малолетния не е нито нравствено, нито правно укоримо, то единствен извод може да бъде, че в разглежданата хипотеза на непоставен обезопасителен колан респ. неизползвана обезопасителна система, малолетният не може да съпричини вредата. Той не е деликтоспособен и към него не може да се отправи упрек, че не е положил дължимата грижа към собствените работи, защото това задължение е вменено на родителя му и на водача на МПС. Именно между тяхното бездействие и вредоносните последици, причинени от делинквента, би могло да има причинна връзка. Такава причинна връзка липсва между поведението на детето и причинените вреди, защото малолетният няма задължения, произтичащи от ЗДвП. Това е самостоятелно основание за неприлагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в разглежданата хипотеза.
3. Заключение
Съпричиняването на вреди има обективен характер, като последният елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е неполагане на дължимата грижа към собствените работи от страна на пострадалия. Дължима е тази грижа, която разумният и старателен човек би положил, за да запази благата и интересите си.
Малолетният не е деликтоспособен и не може да е съпричинител на вредата по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при непоставен обезопасителен колан респ. система, защото грижата за използване им е вменена не на детето, а на родителя му и на водача на МПС. В този смисъл възражение за съпричиняване е неоснователно спрямо малолетно дете, като обезщетение следва да се присъди в пълен размер.
[1] В решение по дело C-409/09 на Съда на Европейския съюз е прието, че директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 г. относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства (МПС) и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, Втора директива 84/5/ЕИО на Съвета от 30 декември 1983 г. относно сближаването на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на МПС и Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14 май 1990 г. за сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на МПС трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национални разпоредби в областта на правото на гражданската отговорност, които позволяват да се изключи или да се ограничи правото на пострадалото от произшествие лице да търси обезщетение на основание застраховката „Гражданска отговорност“ на участвалото в произшествието МПС, въз основа на индивидуална преценка на изключителния или частичен принос на това пострадало лице в собственото му увреждане.
[2] Вж. Решение № 64 от 16.05.2019 г. по т. д. № 1781/2018 г. на ВКС, II т. о. и др.
[3] Така Голева, П. Съпричиняване на вреди от пострадалия при непозволено увреждане. С., БАН, 1989, с. 108, Станева, А. Отговорност за вреди, причинени от деца и неспособни, УИ Климент Охридски, 1991, с. 171 и др.
[4] Вж. Решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС, ІV г. о.
[5] Така Решение № 313 от 10.09.2012г. по гр. д. № 1076/2011г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 71 от 06.04.2019г. по гр. д. № 3804/ 2019 г. на ВКС, IV г. о.
[6] Така Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Шесто издание, С., Сиби, ISBN 978-954-730-842-8, с. 454.
[7] Така Кунчев, К. Закон за задълженията и договорите. Задължителна съдебна практика. Непозволено увреждане. Част трета. С., Сиби,2017, ISBN 978-619-226-011-8, с. 403-404. В този смисъл Таков. К. Гражданско право. Правни научни изследвания, С., Сиби, 2018, ISBN 978-619-226-091-0, с. 457 и Калайджиев, А. Цит. съч.с. 474.
[8] Така Антонов, Д. Вината на пострадалия при граждански правонарушения, С., Наука и изкуство, 1967, с. 37.
[9] Виж вместо всички Таков, К. Обзор на деликтното право в Република България, Yearbook Insurance and Tort Law, European Tort Law 2005, pp. 614 – 649, достъпна на https://www.geocities.ws/christian_takoff/articles/20_bg_BG_Tort_Law_2005.pdf, който сочи следното: Схващанията за същината на противоправността са разделени. Според една група автори противоправно е онова поведение, което нарушава общата правна повеля neminem laedere (чл. 45 ЗЗД). Съгласно едно друго схващане, противоправността се свежда до нарушаване на „основни задължения, представляващи структурата и същността на правовия ред”. Това второ схващане вероятно е под силно германско влияние (сравн. § 823 II Bürgerliches Gesetzbuch). Третото схващане възприема противоправността като нарушение на чуждо абсолютно субективно право. Първото схващане води на практика до отъждествяване на противоправността с вредата, а второто по необходимост влече след себе си недостатъците на всяко казуистично изброяване на релевантните за деликтната отговорност случаи (подобно на отдавна вече преодоляното схващане на римския Lex Aquilia). Третото схващане пък не може да обясни ситуациите, в които деликтът е извършен чрез бездействие, тъй като чуждо абсолютно субективно право може да се накърни само чрез действие. Съгласно едно последно виждане (Конов, Т. Основание на гражданската отговорност, 2002, с. 81 и сл.), противоправността означава накърняване на благо, защитено от правния ред. Това схващане има предимството, че позволява обезщетяването в много повече случаи в сравнение с третото изложено схващане (за абсолютните субективни права) и дава по-голяма свобода на съда при определяне на обезщетението. То обаче има недостатъка, че поради неопределеността си може да доведе до непредвидимост на съдебното решение.
[10] Така Голева, П. Съпричиняване на вреди…, с. 82.
[11] Така Антонов, Д. Цит. съч., с. 41.
[12] Така практика цитирана от Голева, П. Съпричиняване на вреди…, с. 81.
[13] В този смисъл виж. и Тълкувателно решение № 1/2021 от 01.08.2022 г. на ОСГТК ВКС, според което приносът на увредения като обективен елемент от съпричиняването може да се изрази в действие или бездействие. Последният не извършва непозволено увреждане, но съпричинява вредата тогава, когато е създал реална възможност за настъпването ѝ или е превърнал създадената от делинквента реална опасност в действителност. Пострадалият допринася за настъпване на вредата и в хипотезата, разгледана в т. 7 от Тълкувателно решение №1/2014г. по тълкувателно дело №1/2014г. ОСТК на ВКС, „когато не е допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата”. Поведението на пострадалия, допринесло за увреждането, е основание да не се възлага отговорност за целия вредоносен резултат на делинквента, а само за част от него и не поражда за съда право на свободна преценка дали да намали или не обезщетението. Основната функция на съда е да осигури прилагането на закона и тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Обратното е застъпено в Решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ВКС, IV г. о., където се приема, че за наличието на съпричиняване не се изисква противоправност. Вж. също Голева, П. Деликтно право, Фенея, С., 2018, ISBN 978-619-198-017-8, с. 118 и Калайджиев, А. Облигационно право…, с. 454 който приемат, че противоправността не е задължителен елемент при съпричиняването, тъй като приема, че няма правна забрана да увреждаш себе си, но изрично включва като изискване при съпричиняването да има отклонение на поведението от дължимата грижа. Това разрешение стига до същия практически резултат, но приема че едно поведение не е противоправно, но е виновно като обективен факт изразяващ се в неполагане на дължимата грижа.
[14] Така приема и Соколов, Й. Вина на пострадалия при граждански правонарушения, Социалистическо право, 1968, 5, с. 64, който изтъква, че в българското законодателство няма текст, който да съдържа забрана за причиняване на вреда на самия себе си.
[15] Така Таков, К. Гражданско право…, с. 456.
[16] Така Антонов, Д. Цит. съч., с. 41.
[17] Вж. European Group on Tort Law. Principles of European Tort Law. Text and Commentary. Austria, SpringerWienNewYork, 2005, ISBN-13 978-3-211-23084-8, с.130.
[18] В European Group on Tort Law. Principles of European Tort Law…, с. 132 се използва термина разумна грижа (reasonable care), която включва сравнение с това поведение, което разумния човек би предприел.
[19] Така Апостолов, И. Облигационно право. Общо учение за облигацията, С., БАН, 1990, с. 114-115, който приема, че съпричиняване е налице когато пострадалият не е проявил спрямо своите собствени работи грижата на разумен и старателен човек.
[20] Така Голева, П. Съпричиняване…, с. 101-112, която приема, че обективното съпричиняване е достатъчно основание за наличие на съпричиняване.
[21] Така Цонева, С. Английско и българско деликтно право. Сравнителноправно изследване. Авангард, С., 2019, с. 25-38.
[22] Според § 254, ал. 1 и 2 ГГЗ когато пострадалият допринася за възникването на вредата, отговорността, както и обезщетението, което трябва да бъде изплатено, зависят от обстоятелствата до каква степен вредите се причиняват главно от едната или от другата страна. Това важи и ако вината на увреденото лице е ограничена до това, че не е привлякъл вниманието на длъжника към опасността от необичайно голяма вреда, когато длъжникът нито е знаел, нито е трябвало да знае за опасността, или до неуспешно предотвратяване или намаляване на вредите. Разпоредбата на § 278 се прилага съответно.
[23] Така Dannemann, G. Schulze, K. German Civil Code, Volume I, Article-by-Article Commentary, C.H.Beck oHG, 2020, с. 369-373.
[24] Например знанието на пострадалия за употреба на алкохол от водач не противоречи на конкретна правна норма, но ВКС безспорно приема, че в този случай е налице съпричиняване. Такова поведение обаче се изразява в неполагане на дължимата грижа към собствените работи, тъй като пострадалия поема необоснован риск.
[25] Така Решение № 60097 от 13.09.2021 г. по т. д. № 1600/2020 г. на ВКС, II т. о.
[26] Така Голева, П. Деликтно право…, с. 119.
[27] Така се приема и в Решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011г. на ВКС, II т. о., в което е прието, че е незаконосъобразно отхвърлянето на възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат единствено по съображения, че починалото дете е неделиктоспособно, тъй като не е могло да прояви вина.
[28] Така Решение № 195 от 31.12.2020 г. по гр. д. № 622/2020 г. на ВКС, IV г. о.
[29] Така Големинов, Ч. Същност и предпоставки на деликтната отговорност за вреди, причинени от лице неспособно да разбира или да ръководи постъпките си или от деца, ненавършили пълнолетие, Социалистическо право, 1959, 10 с. 24.
[30] Според НК малолетните не са наказателноотговорни (чл. 32, ал. 1), а непълнолетните са наказателноотговорни, ако са могли да разбират свойството и значението на деянието и да ръководят постъпките си (чл. 31, ал. 2).
[31] Така Тасев, С. Деликтната отговорност. С., Сиела, 2009, с. 47.
[32] Вж. Таков, К. Гражданско право. Правни и научни изследвания. 2018 , с. 65-66, който правилно сочи, че малолетното е неделиктоспособно и неговото поведение не може да бъде определено като противоправно и виновно.
[33] Така Цонева, С. Когато децата причинят вреди другиму. Тридесет години от приемането на конвенцията за правата на детето. Сборник с доклади от международна научна конференция, Издателство на НБУ, 2021г., ISBN 978-619-233-200-6, с. 175-177, която приема, че категорията „неспособни“ по смисъла на ЗЗД е по-широка от тази на лицата, „действали в състояние на невменяемост“ по смисъла на НК, доколкото невменяемост е налице само ако причината за неспособността да се разбира свойството или значението на извършеното или да се ръководят постъпките се дължи на умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието.
[34] Вж. Цонева, С. Когато децата…, с. 177.
[35] Обратното е застъпено от Станева, А. Цит. съч., с. 35, която приема, че преценката за неспособност трябва да се прави във всеки конкретен случай. Виж и Голева Деликтно право, 2011 , 90-92.
[36] Така Павлова, М. Гражданско право. Обща част, Софи-р, 2002, ISBN 954-638-118-7, с. 253.
[37] Вж. Големинов, Ч. Цит. съч.
[38] В цитираното решение ВКС предлага предвид отговорността на Гаранционния фонд в хипотеза на причиняване на вреди от неидентифицирано МПС по чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) и съгласно с предназначението на гражданската отговорност на автомобилистите, то предмет на бъдеща законодателна уредба да бъде и отговорността за вреди, причинени от освободено от отговорност неспособно лице.
[39] Така Антонов, Д. Цит. съч., с. 44-45, който обаче говори за вменяемост, а не деликтоспособност.
[40] Така European Group on Tort Law. Principles of European Tort Law…, с. 132.
[41] Така Dannemann, G. Schulze, K. German Civil Code…, с. 370.
[42] Така Апостолов, И. Цит. съч, с. 115-116, който приема, че упрек може да се отправи към пострадалия, само ако същия е бил вменяем.
[43] Така в чл. 499, ал. 7 КЗ е предвидено, че при множество причинители на застрахователното събитие всеки застраховател, съответно Гаранционният фонд по чл. 518 или институция, натоварена да извършва гаранционни плащания, аналогична на Гаранционния фонд по чл. 518, отговарят пред увреденото лице, както отговарят причинителите. Когато причинителите отговарят солидарно, застрахователите, съответно Гаранционният фонд по чл. 518 или институция, натоварена да извършва гаранционни плащания, аналогична на Гаранционния фонд по чл. 518, също отговарят солидарно. Вж. също и Решение №52/28.05.2019 по т. д. №1497/2018 на ВКС, ТК, I т. о.
39
Коментирайте
Много Ви благодаря за хубавите думи!
Лекс , вместо да цензурирате юридически мнения , блокирайте семейството със свалените килограми , които пускат едни и същи реклами под всяка статия .
Съпрyгът ми и аз свaлиxме излишнитe килoгpами бeз диeтa и cпopт и самo за две сeдмици. Най-ефeктивното лeкаpcтвo, което помогна на милиoни и ще ви пoмогнe:–- https://shorter.me/keto
За мен правилно е становището, според което е налице съпричиняване от малолетния. Принципно съпричиняването е обективно. Ако настъпи вреда в причинно-следствена връзка с необезопасяването на детето вече имаме доказано съпричиняване.
Отделно от това, тълкуването на нормите винаги държи сметка и за начина на регулиране на обществените отношения. Не е редно да се насърчава поведение, при което се допуска уязвими лица да пътуват без обезопасителна система.
Хлапета, невиждали зала, нямат работа, пишат глупости.
Авторката , адвокат по застрахователни дела, иска да прехвърли на застрахователя отговорността, че някой не си е сложил колана.
Имах един случай – ВКС не хареса тезата – имаше „бутане“ на една жена по едни стълби и – експертизата доказа, че самата пострадала не си е поставила парапет, но това не било „съпричиняване“.
Въобще – съдиите са на „настроение“.
Споделям виждането, че не е налице съпричиняване при непоставен предпазен колан на малолетния, но това е частен случай, от който не могат да се извеждат общи заключения. Когато съпричиняването е противоправно и представлява по своя характер неизпълнение на правно задължение, очевидно малолетният не може да бъде негов адресат. В този случай вредите произтичат от бездействието на водача да постави колана, а не от действието или бездействието на малолетния. Дори когато малолетният е премахнал колана в движение, водачът е този, който следва да отбие и да го постави отново. Не споделям, обаче, генералния извод, че съпричиняването следва да бъде отъждествено с… Покажи целия коментар »
Интересен поглед върху казуса с акцент на позитивната гражданска отговорност, а не на негативната, т.е. това което може да бъде носено от деликвента като краен резултат, след „компенсацията“ от действията на пострадалия, и така остава личната му отговорност и солидарната такава с другите съпричинители, като се избягва доста умело от необходимостта да се изследва вината и евентуалната отговорност на потърпевшото лице, ограничаваща се до причинно-следствената връзка между поведението му и нанесените щети, но ако трябва да сме точни в чл.51 от ЗЗД изрично се говори за увреденият, който е „допринесъл за настъпването на вредите“, или по отношение на него се… Покажи целия коментар »
Обърнете внимание на последователността и систематичната подредба на нормите /в старите закони това имаше значение/:
Чл. 51, ал. 1 ЗЗД – делинквентът дължи обезщетение за всички преки и непосрествени вреди – т.е. такива, които са в пряка причинно-следствена връзка с неговото деяние;
Чл. 51, ал. 2 ЗЗД – обезщетението се намалява, когато увреденият е допринесъл за вредите, т.е. когато вредите са в причинно-следствена връзка и с неговото поведение.
То някак излиза, че въпреки – че е могло да сложи колан, ще получи пълен размер обезщетение, не знам – не е читаво това.
Да, именно.
Жегата изостря някои реакции, интересно – така ли се държиш в съдебна зала, имаме една колежка – тя е пословична и – често я гонят.
Охххх, това вменяване на вина за коланите и на възрастните, и на децата още повече е измислена конструкция. Откъде такъв уклон у всички все да има виновни. В този днешния свят е малко меко казано трудно, водача или родителя да е виновен за всичко. Защо въобще е нужно това да е задължение с коланите. Това нека да е отговорност и преценка на самите родители и пътници. Всеки си има глава и си носи бремето, що е нужно някой да мисли вместо нас.Писна ми държавата все да мисли вместо нас и да си измисля задължения. Баси свободата. В днешно време на… Покажи целия коментар »
До кога ще се пишат напоителни статии по въпроси с безкрайно очевидни отговори? И не, тълкувателната практика не е основание за подобна продукция.
Жената се е поупражнила върху налични вече статии по същия въпрос: https://news.lex.bg/%D0%A1%D1%8A%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B8%D0%BD%D1%8F%D0%B2%D0%B0-%D0%BB%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B5%D0%BD-%D0%B1%D0%B5%D0%B7-%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%BD-%D1%83%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D1%84%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D1%81%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2-%D0%BD%D0%B0-%D0%92%D0%9A%D0%A1-%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3-%D0%BD%D0%B5/
Това момиче е доста умно, написа и нелоша докторска дисертация, но уви от множество връзкари в Пловдивския университет – ЮФ, не може да си реализира мечтата да стане асистент там и да преподава. Но нека пише, нека има научна продукция, няма лошо….
Браво! Много подробно и изчерпателно.
На мен ми се вижда доста разтеглена. Дори скучна.
Добре е отбелязала, че трябва да се отнасяме внимателно и грижливо към правата и благата си.
Въпросът не беше ли поставен пред ВКС за ТР и тук нямаше ли статия с двете мнения по въпроса наскоро?
Адв. д-р Блабанова можеше да си спести всичкото ала-бала и да напише направо заключението.
Това се учи в 3 курс, по облигационно право, и е безкрайно ясно!
Стегната и приятна за четене, обогатяваща статия, при която е постигнат подходящ баланс между теория и практика, а изводите са умерени и логични, при отразяването на различни гледни точки, но без да се залита в излишни крайности. Въпреки че съм съгласен с неделиктоспособността на малолетните и оттам липсата на възможност да носят гражданска отговорност за (без)действията си, смятам, че има известно противоречие в аргументацията, което не е напълно изчистено и оттам „вечният спор“ за субективния/обективния характер на деянието остава: В началото се подчертава изрично, че вината в гражданското право не е субективна категория, не е психическо отношение към извършеното (и… Покажи целия коментар »
Има съучастие, много ясно
Предимно пълнолетния има вина. Малолетния, примерно на 8 какво разбира?
Безспорен факт!
Много неприятно е да не носи колан. Да.
За мен няма друг виновен освен родителя или големия човек, който е в колата!
Има много ганьовци, плоскоземци, гербаджии, мангъроиди и антиваксъри, които наистина трябва да бъдат съдени за неадекватно родителство
Не мога да разбера защо сте отнесли толкова много негативни палци, извън че коментарът Ви не е по темата…! Покъртително ниска научна грамотност в нашата жалка държава. Защитаваме псевдонаучни тенденции от тотално неразбиране на елементарни биологични принципи и страх, подклаждан от ТикТок. Масово сме адски тъп народ.
Абе им и друго. Чета, че искат да налагат на родителите глоби от 300 до 500 лв ако детето пуши около училището. Първо това едва ли ще го спре да пуши. Просто зора е да не е до училището. Второ, аз му давам 15 лв за училище. Никой не го е учил да пуши. Ама знам ли го какво прави с 5 лв от тях? Защо да ми налагат глоба, че е решило да е „готино“? Ние сме му говорили да не пуши, но ако го прави? С тая глоба какво ще стане? Ако снимат с камери продавачите на цигари… Покажи целия коментар »
Ако детето не иска да си слага колана, просто няма да ходи никъде. Точка. Така работи сестра ми с дедтето си.
На лице е естествено
Това е житейски логичният извод – грижата е вменена на родителя, а не на детето. Решенията, в които детето, представлявано от единия родител, осъжда другия, по-скоро разбира се застрахователя му, води до неоснователно обогатяване.
Разликата с пресичането е голяма, защото в случая има специални правила за водача, който вози дете. Да, същественото е противоправността, но специалните правила прехвърлят отговорността изцяло на водача.
А когато малолетно дете пресече на забранено за това място на пътното платно, то като неделиктноспособно не съпричинява ли вредоносния резултат?! За съпричиняването вината е ирелевантна, същественото е противоправността – уж този постулат е изяснен в статията, но се говори за деликтоспособност при съпричиняването.
Има много стар принцип:
„Децата нямат спирачки. Спри пази детето.“
Поздравления за труда Ви и човеколюбивото и обективно отношение по въпроса. Дано върховните съдии да споделят Вашите съждения в предстоящото тълкувателно решение. Успех! Поклон за това, което сте и което правите! Безкрайно уважение към гледната Ви точка!
Успех 🌸💞!