Разказват, че когато през 1993 г. най-прочутият политически затворник в света – Нелсън Мандела, получил Нобеловата награда за мир, го титлували и като най-дългогодишния политически затворник с неговите 27 г. зад решетките. „Не – казал южноафриканецът,- българинът Илия Минев е лежал повече от мен заради убежденията си“.

Макар и посмъртно, недолюбваният от мнозина приживе създател на Независимото дружество за защита на правата на човека Минев, дочака своя иначе скромен паметник.За него пишат, че прекарал 33 г. по затвори и лагери, но с уговорката, че тук се включва и срокът на интерниране и задължително подписване сутрин и вечер в кметството – задължение, което уж пуснатите на свобода политически противници на системата след 1944 г. наричали „административен затвор“ или „голямото каре“..

Нелепо е да се мерят годините зад решетките на противниците на социализма в България, но със своите 28 г., 3 месеца и 12 дни в килии и карцери несъмнен рекордьор със затворническия си „стаж“ е Васил Узунов от Чирпан. Затворническите му скиталчества следват географията на страната: Плевен, Ловеч, София, Пазарджик, Варна, но най-дълго – Стара Загора. Като политически враг той нямал привилегията на българските затворници, въведена от времето на Александър Стамболийски, когато работят, 2 излежани дни да се смятат за 3 дни от присъдата. Трябвало да изтърпи всичките си присъди до ден, че и отгоре.

Неговото име остава почти неизвестно след промените на 10 ноември 1989 г. Когато умира на 21 март 1994 г., приятелят му Ваклуш Толев заявява:

„Умря не човек,

а съвест!“

Легионер, Васил Узунов е арестуван на абитуриентския си бал. Бил син на собственик на дарак, който отгоре на всичко не влязъл никога в ТКЗС. Обвинили го, че в чирпанската гимназия създал и ръководил група, която ще подкопава основите на държавата и ще сваля властта. Смъртната му присъда от август 1948 г. изобилства с думи като преврат, бунт, метеж, терористична дейност. Понеже още не бил навършил 20 г. – роден е на 28 септември 1928 г., заменили най-тежкото наказание с 15 години строг тъмничен затвор.

„Родила съм се в деня на национализацията – на 22 декември 1947 г. Когато се осъзнах, чичо отдавна беше в затвора. Но той никога не е бил за революция. Мечтаеше за плуралистично общество, в което да се зачитат свободата на мисълта и словото. Благоволееше през думата гражданин и казваше, че всички сме граждани, но не сме другари“. Това разказва пред „24 часа“ племеницата на затворника Стефанка Гавазова – момичето, което се запознало с чичо си по време на кратките свиждания с него по затворите.

В пърните си затворнически години най-тежко изкара в стария ловешки затвор. На едно от свижданията ни там той

не можеше да

вижда, а се

ориентираше

пипнешком. Държали

го 40 дни в карцера

с вдигната глава срещу електрическа крушка 100 вата, която светела непрекъснато. Дядо се уплаши да не е ослепял съвсем“, спомня си Стефанка.

В Плевен пипнал жълтеница. Близките му казват, че тогава го спасили ореховите ядки и чесънът. Когато имал право на колети, искал да му изпращат само скилидки от чесън и орехови ядки. Получавал и плодове, но сушени, за да не се развалят. Когато му носели ябълки, задължително било те да бъдат обелени и изчистени, за да не скрият близките нещо под кората.

Зъ първи път излязъл от затвора на 4 октомври 1962 г., ала за кратко. Прави опит да бяга в Югославия в края на 1964-а през Кюстендил, но го залавят. Следва нова присъда от 3 г. затвор, наложена му от кюстендилския съд на 5 май 1965 г. Няколкото месеца на свобода му носят още едно разочарование – ученическата му любов Стела го очаквала, но станала учителка. Той решава, че така се е поставила в услуга на властта и те се разделят.

От затвора, през август 1966 г., Васил Узунов пише дълго изложение до министъра на правосъдието с копие до ЦК на БКП, в което подлага на критика съществуващите порядки на социализма в страната и дори си позволява да се усъмни в правдивостта на наложеното повсеместно маркиско-ленинско учение за обществото. Той си играе с огъня, като пише: „Може ли да се твърди, че разумът няма други функции и задачи, освен обосноваването на Марксиско-Ленинската наука за социализма и комунизма? Това е наука само по название, и ако нейните истини не се „стесняват“, а стават „материална сила“, то това се дължи на привилегированото положение, в което ги поставя пролетарската диктатура. Без перманентна революция, без пролетарска диктатура, без класова борба, социалистическата идеология не може да възтържествува. Тя се нуждае от тези актове, доколкото се нуждае от органическо разрушение и разпадане“.

Като ученик Узунов мечтаел да учи за лекар, увличал се по философията и с познанията си по немски се опитвал да чете Ницше и Хегел, свидетелстват близките му. Явно не си е губил времето и в затвора, където част от наказанията му били да го оставят без вестници и книги.

От това изложение последствията били само засилен тормоз и по-строги наказания, страшното предстояло. Заради тях мъжът

обявява гладна

стачка. Не се

храни 60 дни,

след това престава да приема и течности. Слагат го на системи, за да не умре, станал жив скелет. „Разбира се, на никого не му е пукало за живота на един затворник. Но евентуалната му героична смърт би го превърнала в знаме за другите политически затворници, а властта далеч не е искала това“, обяснява племенницата.

След 3 г. Васил отново е на свобода, но за 6 месеца. Когато излязъл от затвора и го завели на кооперативния пазар в Стара Загора, мъжът съвсем сериозно попитал какво е това, когато видял маруля. В затвора нямало.

През лятото на 1968 г. той прави втори неуспешен опит да избяга в Югославия, този път през Петрохан. Отново го залавят, сега вече присъдата е 5 години затвор. Това далеч не го отчайва, затворникът продължава да тормози властта с писанията си от килията. На 14 юли 1969 г. той отправя ново изложение до директора на затвора, продължение на предишното. В него Узунов отива много по-надалеч: „Не можете да отречете, че и след 25 г. управление вие продължавате да воювате със собствения си народ. Аз отхвърлям пролетарската диктатура в системата на националното управление и дотогава, докато нашите сънародници не могат свободно да се информират, да се изказват, да се организират и да решават политически, аз считам за гражданско и национално задължение да говоря от името на онези, които са потиснати“.

Това вече е нетърпимо, писанието му носи вътрешна присъда от нови 5 г., като преди това трябва да излежи останалото от предишната му присъда. Старозагорският съд му лепва новата петилетка на 4 март 1970 г. Забавят се, защото на 8 октомври 1969 г. в Старозагорския затвор избухва кървав бунт на политически затворници. Васил Узунов не е сред разбунтувалите се, защото бунтът го сварва за пореден път изолиран в карцера.

През своите 28 години, 3 месеца и 12 затворнически дни чирпанлията е прекарал около 20 г. в единочка, изолация или карцер, за да не заразява другите със своите политически разбирания.

6 месеца носил

15-килограмова

верига

с тежка метална топка, а времето, в което е бил лишен от писма, колети, свиждания и други затворнически привилегии, трудно може да се изчисли. Това пише политемигрантът Никола Алтънков в книгата си „Светците ги съдят“.

За последно вратата на затвора хлопва зад Васил Узунов на 13 март 1978 г. По едно съвпадение през тази година от затвора излиза и Илия Минев. За политическия затворник започват несгодите на „административния затвор“ – трябва да се подписва в чирпанското кметство всеки ден сутрин в 8 и вечер в 19 часа, следят го къде ходи, не му дават да започне работа…

За да се препитава, се хваща на частно като хамалин, строител, фаянсаджия. При един ремонт на къща в чирпанското с. Винарово се запознава с вдовицата Стоянка, с която си допадат и се харесват. Но Държавна сигурност е по следите му и не му позволява да ходи в старозагорския ѝ апартамент, докато не сключат официално брак. Кога да стане това, решава пак ДС. Неслучайно избират 19 октомври 1988 г.: делничен ден, на тази дата преди 2 г. е починал съпругът на Стоянка. Васил е вече на 60 г.

След промените през 1989 г. бай Васил е щастлив от краха на компартията, чиито членове нарича комоноиди,

става учредител на

Българския

демократически

форум,

но не харесва политиката на СДС и д-р Желю Желев. Предлага в СДС да бъде създаден Върховен съюзен съд, който да демаскира измамниците в него. За него хора като Петър Дертлиев и Александър Джеров са предатели, които се стремят да се домогнат до постове. Разпространява призив, който не се харесва на мнозина – репресираните от тоталитарната власт да не приемат обезщетение за страданията си, а активните борци да върнат получените пари на народа. Твърди, че неговият изстрадал живот не струва пари и не е лежал в затвора за пари.

Не влиза в никакво ръководство, като обявява: „Този, който бие камбаната, не може да води шествието“.

Умира на 21 март 1994 г., преди да навърши 66 г. Здравето му е разклатено от затворническия живот, но близките му подозират, че накрая са му „помогнали“ да умре. В края на 1993 г. заминава на лечение в клиника в Горна баня, за да лекува коксартроза, защото едва ходи, болят го краката. Там му слагат инжекция в главата, уж срещу болките, и някакъв апарат на гърдите. Използват момента, когато другите болни са пуснати в отпуск за Нова година и той е сам в болничната стая. След „процдурата“ всичко тръгва зле за него. Самият Узунов казва на близък: „Стефане, убиха ме“.

Върху паметника му в старозагорските гробища е написано: „Син на България и ръка на съдбата. Съвестта му беше живот, доблестта му – хляб, смирението му – служение“. Посмъртно му присъждат Орден за граждански заслуги, първа степен, което едва ли би го зарадвало.

През всичките му страдалчески години близките му неизменно са до него. Предават го само веднъж – въпреки призива му, през 2010 г. все пак получават от държавата обезщетението, което се полага на Васил Петков Узунов като политзатворник на тоталитарна България в размер на 13 864 лева. 16 години след смъртта му… „Приятелите му ме принудиха“, обяснява жена му Стоянка.

В затвора го определяли като „железният човек с нежния характер“. Свирел на акордеон, обичал старите градски песни и пишел стихове. Дори и за любовта, много преди да я срещне истински. В стихотворението си „Сплав“ възпял твърдостта на българина и накрая пита:

„Пред България възправен

аз питам:

– Яно ле, кажи! –

От каква е сплав направен

Йово Балканджи?“

Дали пък с тези думи не е попитал Всевишния и за самия себе си?

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar