Мантрата за огромната бездна, която е зейнала между обучението и практиката в правната наука, май не се поставя под каквото и да било съмнение. Това е така и когато става дума за възможно най-практически насочените специалности като процесите – граждански, наказателен, административен. Това акумулира и максимално недоволство в студентите с аргументи за съмнителност относно качеството на обучението им, прави ги несигурни в своите практически възможности, в претенцията им за работни задължения и възнаграждения.

Наредбата за единните държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалността „Право“ и професионална квалификация „Юрист“ предвижда два пъти по 2 седмици стажуване на студентите по време на обучението им, а Наредба № 1 от 1 февруари 2019 г. за придобиване на юридическа правоспособност урежда 6-месечният стаж за придобиване на юридическа правоспособност. Всичко посочено изглежда чудесно и очакванията са студентите да придобият достатъчно практически умения, още повече, че и с евросредства тече втори етап от проекта „Студентски практики“, организиран от Министерството на образованието и науката (МОН), насочен също към придобиване на допълнителни практически умения.

Извън генералният въпрос за ефективността на стажовете по време на обучението, интересен се оказва въпросът за тазгодишното провеждане на 6-месечния стаж, организиран от Министерство на правосъдието.

От сайта на Софийския градски съд (СГС) става ясно, че, вместо да получат практическо обучение, стажант-юристите ще трябва да решат два казуса – по наказателно право и по гражданско, вторият по избор. Този подход е резултат от Заповед на председателя на СГС от 01.06.2020 г. за дистанционно провеждане на стажа. Друг тип стажуване, освен решаване на тези казуси, на практика не се провежда, въпреки че дистанционните способи за комуникация се развиха и приложиха драстично през последната година.

Въобще ковид ситуацията даде възможност на учрежденията, институциите, съдилищата за ефективно и повсеместно невършене на работа, въвеждане на сериозни паузи в работния процес, „оправдано“ отлагане на осъществяване на служебни задължения, по линия на оправданието: „все пак, пандемия е“. Пандемия = затваряне беше очакваната и приемлива реакция, вместо търсене на възможности за запазване на нормалния ритъм. Убеден съм, че никой от нас не е останал лишен от възможността да установи дългите паузи за дезинфекция, затварянето на деловодствата в определени часове поради заболеваемост (в СРС за немалък период от време се работи с граждани от 9 до 12 ч.) и доста други – всеки проявил вихъра на продуктивността си за неработа.

Никой дори не помисли и не издаде заповед за удължаване на работното време например. Ако приемем, че Х души следва да посетят определено учреждение в даден ден, гъстотата им би била Х:8 (часа работно време). Ако то е затворено за дезинфекция два пъти по половин час и веднъж за два часа, гъстотата скача рязко на Х:5. Ако се удължи работното време, дори и с въвеждане на работа на смени, това ще се окаже като Х:10 или Х:12, което пряко ще се отрази и на разреждане на натоварването и на градския транспорт например.

Нещо повече, защо се наложи държавните и съдебни служители бъдат ваксинирани приоритетно и то с по-ефективните РНК ваксини – не е ли, за да могат те спокойно и безпроблемно да продължат да изпълняват своите задълженията, както медицинският персонал, а не да запазят ритъма на неработенето. По този начин не избрахме ли да ваксинираме деловодителките в СГС вместо майките ни, за да могат първите да продължат да работят през ден поради ротация и с дезинфекциозна дупка в работното време между 12 и 14 ч., а майките ни се наложи да се ваксинират с каквото и ако има, за да може да продължат да работят на 8-часов работен ден?

Защо да не обучаваме практически нашите стажант-юристи чрез дистанционно стажуване, което просто да ограничава контакта им с техните ментори? Няма ли способи, ваксинирани или доброволци магистрати да желаят да работят активно и „на живо“ със стажантите (което се направи в някакъв вариант за стажовете по време за обучението)? Едва ли. Заслужават ли студентите, справили се с първите опити за дистанционно обучение в изключително важния V курс, да трябва да не провеждат реално и стажа си за придобиване на юридическа правоспособност? Какво ковид поколение от специалисти създаваме?

Далеч съм от мисълта, че проблемът с практическите умения не е и в липсата на желание за това. За да го има него обаче, нужна е и политика за дисциплиниране и провокиране на обучаващите се в тази насока.
Юридическото обучение се нуждае от промени – поне относно нуждата от промяна на начина на преподаване и по-точно разчупване на едностранчивата връзка студент-преподавател.

Практическата насоченост обаче е втората точка от дневния ред, която ми се струва задължителна. Реалното провеждане на всички стажове ще даде комплексни, пълни и сигурни знания на студентите, ще качи нивото им на подготовка, но и на обяснение на теоретичните познания. Никаква пандемична обстановка не трябва да ни отклонява от пътя.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar