През 1928 г. Светослав Петров Велчев, един от най-известните юристи в България до 1944 г., публикува своята знаменита книга „Прокурорският надзор: произход, развитие, функции“. Светослав Велчев има интересна житейска съдба. Роден е в гр. Болград, Бесарабия, през 1870 г., където завършва мъжката гимназия (първата българска гимназия през Възраждането). През 1894 г. се дипломира като юрист в Одеския императорски университет. През 1896 г. се преселва в Княжество България, а през 1897 г. започва съдийска кариера, последователно в Татар-Пазарджик и Видин, а от 1907 г. – в София. Бил е млад съдия по делото срещу убийците на Алеко Константинов през 1897 г. Работи и като началник на Углавното отделение при Министерството на правосъдието по време на войните. Връх на забележителната му кариера са двете поприща преди пенсиониране: Главен прокурор при Върховния касационен съд от 1920 г. до 1932 г., и Първи председател на Върховния административен съд от 1932 г. до 1938 г. Умира през 1943 г.

През 2021 г. издателството на Новия български университет (НБУ) преиздаде книгата на Светослав Велчев, като биографичната студия и научната редакция са дело на проф. Веселин Вучков. Всъщност книгата представлява история на Прокуратурата като институция: държавно обвинение у древните народи и през средните векове, Прокуратура във Франция до и след 1808 г., органи на наказателно преследване във Великобритания, Прокуратура в Германия, Австрия, Испания, Русия, балкански държави. Авторът отделя място на отношението на българската прокуратура към съда и към съдия-следователя, към адвокатурата, към административните власти, към обществото и др.

Прокурорският монопол не е азбучна истина – разказва главният прокурор преди 100 години

Представяме части от главата „Прокурорски надзор в България“. Подборката и биографичните данни са дело на проф. Веселин Вучков.

Прокурорският надзор: Произход, развитие, функции С код 10Dnevnik получавате поне 10% отстъпка КупетеНашият прокурорски надзор е от френски тип, и то не само по устройство, но и по отношение на функциите. Прокурорът по нашето законодателство не е само обвинителна страна в углавния процес, а в същото време е и контролен орган, задължен да наблюдава за правилното прилагане на закона и за пазене законния ред в съдилищата. Обаче постановленията за него ние сме взели не от Франция, а от Русия, където, както изложихме и на друго място, крайностите на френския закон значително са смекчени, макар и трите съставни части на общото призвание на прокуратурата да са запазени със същото общо значение за юридическата същност на прокурорския институт, както във Франция. И у нас прокурорът е блюстител на закона, представител на публичните интереси и орган на правителството.

Нашият прокурорски надзор е преминал вече през 50-годишен опит. Времето потвърди неговото несъмнено право на съществуване. Създаден в държавно-обществен интерес, той действа и за обществото, което отдавна му е дало своето пълно доверие и уважение, макар особените условия, които не един път са настъпвали във вътрешния държавен и обществен живот, във връзка с двойствената структура на самия институт, често са излагали дейността на прокурорите с отделни случаи на остро изказвано недоволство от страна на някои лица и групи. Това са единични случаи, но общото убеждение е, че прокурорът винаги, когато гражданинът се отнесе до него, ще изпълни волята на закона.

Между многото задачи, които са възложени на правителствената власт, не последно място заема грижата за точно спазване и прилагане на законите, предотвратяването на тяхното нарушение и преследването на нарушителите им. Углавното преследване е функция на правителствената власт, която е заинтересувана, за осъществяване на своите задачи, в предотвратяване и преследване на престъпленията. За предотвратяване на престъпленията тя действа чрез учредената от нея полиция, а прокуратурата е създадена да бъде държавен обвинител, а в същото време и представител на правителствените и публичните интереси пред съдилищата. Затова прокурорският надзор има тесни връзки с изпълнителната власт. При все това той не трябва да влиза в състава на администрацията като нейна част, тъй като углавното преследване, както и цялата прокурорска дейност, в основата си има началото на законност, което би се заменило в такъв случай с начало на практическо удобство и целесъобразност, а това би обърнало прокурорската власт в послушно оръдие на администрацията и би я дискредитирало.

Противно мнение е било изказвано от някои немски учени, които, като са изхождали от съображението, че прокуратурата трябва да има за изключителна задача углавното преследване, а това последното е една от функциите на изпълнителната власт, са предлагали да се отдели прокуратурата от съдебното ведомство и се включи в системата на административните органи, подчинени на министъра на вътрешните работи. Такъв възглед е бил изказван и от някои руски правници, които гледат на прокуратурата като на полиция от висш ред, натоварена с преследване на престъпленията, и се стремят да слеят пазенето на закона от името на правителството и държавното преследване от името на закона с полицейската охрана на обществената безопасност. Обаче в Германия този възглед не е имал успех.

В Русия, Н. В. Муравьов намира тази доктрина, замаскирана с желанието да се избегне влиянието на един орган, зависим от правителството, върху независимите съдии и да се отстранят възможните конфликти между прокуратурата и полицията, „за вредна и разрушителна за правосъдието“; при такова построение, казва той, не ще има нито блюстител на закона, нито държавен обвинител, а само „един полицейски чиновник в повече.“ И съставителите на руските устави категорично отхвърлят такова построение на разглеждания институт, и то съвършено основателно, тъй като включването на последния в състава на администрацията не отговаря на назначението на прокуратурата да бъде орган на углавното преследване от името на закона и би я обърнало в такъв, който изпълнява не волята на закона, а тази на действащата по усмотрение администрация. И нашият закон приема, че прокурорският надзор е учреждение от съдебното ведомство.

Като приема това, нашият закон по-нататък не поставя прокуратурата и в състава на съда, като съдебна колегия или длъжностно лице, което се намира под негово началство, както това е допуснато в някои германски държави. Той и тук следва своя руски образец, който прогласява отделяне на съдебните функции от обвинителните, като постановява: „Прокурорският надзор е независим от съдебната власт.“

„Прокуратурата, казва И. Я. Фойницкий, трябва да бъде построена като отделно учреждение, стоящо между съда и правителството, имащо начело висш представител на прокурорската власт из средата на самата прокуратура и разполагаща както с длъжностни права, които да ѝ обезпечават авторитетност на мнението пред правителството, тъй и със средства, които биха ѝ давали възможност да открива истината пред съда в най-пълен обем. На министъра на правосъдието, по отношение на прокуратурата, трябва да принадлежи властта на висше управление, но в своята процесуална дейност прокуратурата се нуждае от съдебен контрол, който, без да влиза в оценка на действията на отделните нейни членове, без да оказва влияние върху тяхното служебно положение и без да присвоява на съда насоката на обвинителната дейност, би ограждал интересите на властта и населението по отделните дела.“ И в Германия повечето видни правници се изказват, за да се избегне политическата неустойчивост на прокуратурата, в полза на особена организация за нея, независима и от изпълнителната власт на правителството. Такива видни юристи като Келер и Тинш посочват прокурора на върховния съд като естествен глава на прокуратурата, който, при липса на политически характер, съединява в себе си съдебните гаранции с възможността за енергично, решително и еднообразно ръководство.

Прокурорският надзор е учреден при съдилищата. При окръжните и апелативните съдилища има по един прокурор и по няколко техни заместници, а при Върховния касационен съд – един главен прокурор и няколко прокурори на отделения. При мировите съдии прокурори няма: обвинителната функция пред тези съдии изпълняват частни лица, полицията и други административни власти в пределите, показани в закона Всеки прокурор има секретар и канцелария.

Начинът за назначаване на длъжност по прокуратурата е такъв, по какъвто става назначението на съдиите. По представление на председателите на окръжните съдилища, съвместно с прокурорите и подпредседателите, апелативните съдилища в общо събрание, с участие на всичките лица от прокурорския надзор, установяват окончателни списъци за назначение и повишение по реда на достойнството на представените.
Министерството на правосъдието въз основа на тези списъци съставя таблица, която има сила за една година, като при спазване реда в тях, нарежда представените по старшинство на прослужените години и в отдели, равни на числото в длъжностите. Министърът има право на избор от първите трима удостоени …

За всяка вакантна длъжност на прокурор при Софийския окръжен съд или за заместници прокурори при апелативния съд, всеки апелативен съд представя по един кандидат, а от тримата представени министърът избира един за назначение. Прокурорите при апелативните съдилища и прокурорите на отделения при Върховния касационен съд се назначават измежду трима кандидати, представени от общото събрание на съдиите и прокурорите на последния съд, по избор от министъра на правосъдието. На прокурорски длъжности могат да бъдат назначени и адвокати, които са упражнявали професията: за заместник-прокурори при окръжен съд – пет години, а за по-горни длъжности – толкова години, колкото би било необходимо да прослужат, ако бяха съдии или прокурори. Освен това, те трябва да бъдат удостоени от съответния съд: окръжния – за заместник-прокурори при същия съд, апелативния – за такива при апелативен съд и Върховния касационен – за по-горни прокурорски длъжности. По същия ред могат да бъдат назначени на прокурорска служба и юристи, които служат по другите ведомства Всички прокурори се назначават с царски указ, по предложение на министъра на правосъдието.

Този начин за назначение и повишение в прокурорска служба има известни достойнства; с него се дава възможност да се подбират достойни и подготвени лица за всяка длъжност, понеже министърът на правосъдието не може сам добре да познава качествата на всичките длъжностни лица от ведомството.

Служебното положение на лицата от прокурорския надзор съществено се различава от това на съдиите с характерните негови черти – началата на йерархическа подчиненост и единство.

Дейността на прокурорския надзор по предмета си бива съдопроизводствена, съдебно административна и административна, а по съдържание обвинителна, законоохранителна и изпълнителна.

От досегашното изложение за българската прокуратура стана ясно, че прокурорският надзор се намира при съдилищата и има за предмет на своите занятия предимно съдебните дела, а това придава на неговата дейност съдебен характер, и то главно в областта на углавното правосъдие. Понеже в най-новата конструкция на това правосъдие съдебната власт в обширен смисъл на думата се разпада на съд, или съдебна власт в тесен смисъл на думата, съдия-следовател, или следствена власт, и прокурор, или обвинителна власт, последният получава положение на орган на съдебната власт.

Обаче така построеното на съдебна почва учреждение не скъсва връзката си със съпределното му административно ведомство. Като влизат в състава на магистратурата и като съставляват неразделна нейна част, прокурорите са подчинени на лицето, което стои начело на висшето съдебно управление – министъра на правосъдието, вследствие на което и самото учреждение има и правителствен характер. Затова, макар и сравнени в правилата за назначаване и повишаване със съдиите, в своето служебно положение прокурорските лица се различават от последните. В това отношение прокуратурата заема средно място между съдиите и длъжностните лица от административното ведомство, по-близко до първите, но и с известни черти на вторите.

Вътрешната организация на прокурорския надзор е построена на известни начала, между които не от малко значение са тези на йерархическа подчиненост и единство. Те му дават възможност да действа с нужната енергия, пъргавина и решителност, толкова необходими за успеха на неговите задачи, и създават солидарност в дейността на неговите членове.

Началото на йерархическа подчиненост още не създава пълна зависимост на прокуратурата, както и несменяемостта не означава още независимост. Последната е едно от юридическите мероприятия за обезпечение вътрешната самостоятелност на съдебната власт, но тя не е равнозначеща с независимостта. И наопаки, йерархическата подчиненост и сменяемостта на лицата от прокурорския надзор не съставляват непреодолима пречка да се изработят такива мероприятия, които да обезпечават служебното положение на тези лица и самостоятелност в тяхната дейност, доколкото това е необходимо, за да се оградят от случайности и произволи и да им се гарантира известна разумна независимост на убеждението при изпълнение задачите на учреждението, на което те са членове.

Въпросът за независимостта на прокуратурата е бил повдиган още през времето, когато тя е била в периода на формирането си. В онези времена, когато прокурорските длъжности са се купували и станали наследствени, лицата от прокуратурата получили фактическа несменяемост и са имали възможност в своите действия да се ръководят само от закона и съвестта си. Сами те се считали правомерни представители на краля и не един път са заявявали това открито.

Н. В. Муравьов привежда два характерни случая на такива заявления, заимствани от известния Лебон. Когато крал Франсоа I искал да уволни главния си адвокат de Rusé, защото бил независим, и предложил тази длъжност на Henri de Mesmes, последният отказал да приеме направеното му предложение и казал на краля: „Господарю, той е адвокат на короната, слуга на своите обязаности, а не на вашите страсти“. По-после главният адвокат Omer Talon в една тържествена реч, произнесена в 1649 г., изразил същата мисъл от името на всички свои колеги пред Людовик XIV: „За славата на краля ние трябва да бъдем свободни хора, а не роби; достойнството на короната се измерва с качествата на онези, които ѝ служат“.

Същият въпрос за независимостта на прокуратурата от изпълнителната власт във Франция се е повдигал не един път при Наполеон, в момента на реставрацията на Бурбоните и особено през 1882 г., когато в сената се е разисквал законопроектът за предварителното производство. В литературата големи авторитети, като Беранже, Ортолан и Ледо и др., поддържат, че представителите на закона и публичните интереси пред съда, като влизащи в състава на магистратурата, са немислими без несменяемост; за запазване интересите на изпълнителната власт достатъчен е общият надзор.

Други не по-малки авторитети, като Delpon, Mangin и др., наопаки, се изказват против несменяемостта на прокурорите по съображение, че последните, макар и да принадлежат на съдебното ведомство, са в същото време и органи на правителството, натоварено с пазене на закона и преследване на престъпленията, а за изпълнение на тази си задача то трябва да разполага с членовете на прокуратурата, защото без това осъществяването на тази задача би се обърнало във фикция. Обаче и тези противници на несменяемостта не са за пасивно и механическо подчинение на прокурора, а за известна независимост, която по самата идея на института трябва да е точно указана в закона, с означение пределите на повиновението. Такава е и последната дума на законодателните работи във Франция. В тази държава правителствата винаги са поддържали сменяемостта на прокурорите, като гаранция за правителствен контрол върху тяхната дейност. В действителност, правителствата винаги са държали да имат прокуратурата в ръцете си, както това ясно и открито се казва в мотивите към законопроекта за углавната процедура.

Въпросът за обезпечение независимостта на прокуратурата особено живо се е дебатирал в Германия, където се е изтъквала грамадната обществена важност, обвине­нието да получи такова настроение, при което всеки престъпно нарушен интерес да може да бъде изнесен пред съда помимо и противно дори на желанията на органите на изпълнителната власт. Предполагало се е да се премахне подчинението на министъра на правосъдието, като на последния се остави само правото на надзор на същите основания и в същите размери, както и над съдилищата, а назначенията, преместванията и уволненията на членовете на прокуратурата да се подчинят на правилата, установени за съдиите. Обаче въпросът тъй е останал не напълно разрешен, като несменяемостта не е била приета, с изключение на Саксония, а в някои държави се установило за изпълнение на прокурорски длъжности да се назначават временно съдии, които във всеки момент могат да бъдат върнати в съда.

И в другите европейски държави, където има прокуратура, споменатият въпрос е бил разискван в литературата и в законодателните работи, но несменяемостта на лицата от прокурорския надзор не е приета. В някои от тях, като в Русия и Австрия, са взети други мерки за обезпечение служебното положение на прокурорите, които на надлежното място посочихме; в това отношение заслужава особено внимание югославянският законопроект от 1927 г.

В организацията на нашия прокурорски надзор в свръзка с изпълнението на онези многобройни и разнообразни обязаности, които му са възложени, не от малко значение е количествената страна. В това отношение условията, при които работят нашите прокурори, са едни от най-неблагоприятните. Според бюджета на държавата по Министерството на правосъдието за 1927/28 г., числото на всичките лица от прокуратурата е 67, от които: 1) при окръжните съдилища – 27 прокурори и 26 техни заместници, 2) при апелативните съдилища – 3 прокурори и 9 техни заместници и 3) при Върховния касационен съд – 1 главен прокурор и 4 прокурори на отделения.

Това число съставлява една седма част от всичките съдии и една четвърта част от съдиите от общите съдилища, като не се турят в числото на последните съдиите-следователи и допълнителните съдии. Такова съотношение между съдиите и прокурорите в никоя държава не съществува; даже в Русия, където числеността на прокурорските лица също се е считала извънредно малка, то е било една втора. Като се има предвид територията на царството и населението, пада се средно по едно лице от прокурорския надзор при окръжните съдилища на около 110 000 жители и на 2000 кв. км

Приведените числа сами по себе си са достатъчни, за да се състави понятие, каква грамадна работа лежи върху едно незначително число прокурори при извънредно много дела. Особено неблагоприятно е положението на прокурорските лица при окръжните съдилища, които почти нямат време за ръководене на дознанията и за наблюдения над предварителното следствие. Тази от такава важност работа на окръжните прокурори по тази причина се свежда към надзор отдалеч и очевидно не може да даде очакваните резултати. Освен това, прокурорите при окръжните съдилища винаги са заети с приемане и лични обяснения с маса частни и длъжностни лица, надзор върху изпълнението на присъдите, надзор върху окръжните затвори и значителна административна работа.

Рубриката „Анализи“ представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на „Дневник“.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar