Привилегиите на магистратите са удобен повод за шантаж
Съдиите и прокурорите имат право на бонуси заради ограниченията, които професията им налага. Но те трябва да се раздават при ясни и прозрачни правила
Морално ли е магистрати, които имат доход от по няколко хиляди лева месечно, да живеят във ведомствени жилища срещу 100-200, дори 300 лева наем, при положение че на свободния пазар тези апартаменти се отдават в пъти по-скъпо. И докато плаща нищожния наем, магистратът да може да спестява или да прави вложения. От друга страна, ако магистрат от провинцията стане член на Висшия съдебен съвет или на инспектората му, защо да дава част от заплатата си за наеми или за ипотека, ако след мандата си има намерение да се върне откъдето е дошъл. И колко малоимотен трябва да е този магистрат, за да му се полага ниският наем?
Подобна дискусия тече сега във Висшия съдебен съвет. Тя обаче
не е провокирана от някакви принципни съображения
А тръгва от атаката на някои близки до властта медии срещу Атанаска Дишева. Тя е член на съвета, а преди това – съдия от Върховния административен съд (ВАС). В съвета сега Дишева е част от малцинството, което опонира на лобито на главния прокурор Сотир Цацаров и на председателя на ВАС Георги Чолаков. Другият „порок“ на Дишева е, че съпругът й, адвокат, е част от „Да, България“. Ако въпросът беше принципно поставен, трябваше да стане дума и за две от заместничките на Цацаров, които също са във ведомствени апартаменти. Във ведомствено жилище живее и бившият член на съвета, която сега е спецсъдия в София – Галя Георгиева, която вече не е командирована в столицата, а трайно се е установила тук. Главният съдебен инспектор Теодора Точкова пък има мандат от 5 години, а договорът за ведомствения й апартамент е за 10. Но за Цацаров и Чолаков тези случаи не са повод за повдигане на въпроса.
Липсата на ясни правила за ведомствените жилища дава удобен повод за шантаж и компромати. И сега, вместо Дишева да си излага позициите за управлението на системата, й се налага да се обяснява по комунално-битови въпроси. Как през 2006 г. тогавашният председател на съда я попитал дали иска жилище. Дали по този начин е предлагано на всеки, дали в съда е имало обява, че се търсят наематели?
Дали по принцип така се случват нещата?
Темата за апартаментите в съдебната система периодично излиза на дневен ред, но Висшият съдебен съвет досега не намери за нужно да приеме регламент, който да е ясен и прозрачен. Вероятно защото ведомствените апартаменти в системата са привилегия, която се ползва не от наистина нуждаещите се, а от „наши“ и „специални“ хора. Подозрително съвпадение е например как съдебен администратор, т.е. шефът на администрацията в един съд, е настанена в министерско ведомствено жилище, а малко след това близък на зам.-министър започва работа в администрацията на този съд. При това на позиция, която не е особено натоварена, но за сметка на това е добре платена.
Помним и историята с някогашния правосъден зам.-министър Сабрие Сапунджиева, която, за да не напусне ведомственото жилище, което вече не й се полагаше, стана съдебна секретарка, само и само да го запази. А магистрати споделят, че ведомствените жилища никога не стигат до „простосмъртните“. В звената на системата не се лепят обяви, че се търсят наематели на 80 кв. м срещу 90 лв.
От Съюза на съдиите настояват да бъде общодостъпна информацията за текущите наемни договори, за това доколко и при какви условия е вземано под внимание имотното състояние на кандидатстващите и семействата им и дали то е преразглеждано. Дали има случаи, в които срокът на наемния договор е надвишил 5 години, и защо, както и дали има изборни членове на ВСС, които са продължили да ползват ведомствени жилища и след края на мандата им. Така ще се предотвратят всички възможности за натиск и злоупотреби. Само че
никой не им обръща внимание
Международните стандарти изискват магистратите да получават адекватно заплащане, както и компенсации заради ограниченията, които търпят – например в личния си живот. Затова например магистратите имат право не само на ведомствени апартаменти, но и на 20 заплати при пенсионирането си. Затова всяка година им се полагат пари за очила (макар и много да си купуват слънчеви, а не с диоптър) и дрехи. А осигуровките им са за сметка на държавата. Има ведомствени почивни бази и т.н. Но всичко трябва да важи за всички в системата, а не само за „нашите“ хора, които след това ще има да връщат услуги. Или може би точно това е идеята.
Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика
Коментирайте