Стив Ханке ми донесе документи за американски инвестиции, на които чиновници пречели. Обадих се на Костов, може да съм бил по-рязък, казва Стоянов, президент от 1997 г. до 2002 г.

Критиките ми към Костов бяха не за да сваля кабинета, а за да не позволя да падне заради натрупано обществено недоволство – иначе можеше да спрат интеграционните процеси, щеше да е фатално

Преди 10 дни икономистът Стив Ханке каза по Би Ти Ви, че по времето, когато Стоянов беше президент (1997-2002 г.), той му е донесъл куфарче с доказателства за корупция в България, след което Стоянов се е обадил на Иван Костов и му се развикал.

– Г-н президент, учудващо дълго запазихте мълчание по казуса „Стив Ханке“.

– Ако бях реагирал веднага щях да придам извънредна важност на казаното от проф.Ханке.

– Но проф. Стив Ханке не е кой да е.

– Така е! Не го познавах лично, препоръчаха го заедно с много други икономисти, а аз исках да чуя мнението на повече хора, понеже ситуацията бе извънредно тежка. България практически бе фалирала, никой не искаше да ни отпусне заеми, докато не се предприемат радикални мерки за оздравяване на финансовата ни система и икономиката като цяло. На всичко отгоре у нас нямаше нито парламент, нито правителство. Тепърва трябваше да назначавам служебен кабинет, но така или иначе, за всички негови действия щях да отговарям аз.
Проф. Ханке бе просто един от хората, поканени, за да чуя съветите им. Въпросът бе: дали да се въведе валутен борд и към коя валута да се фиксира българският лев. Проф. Ханке беше твърд привърженик на идеята, че трябва да го „вържем“ за американския долар. Категорично не приех това, защото противоречеше на идеята за бъдещо членство в ЕС. Такова бе и мнението на повечето наши експерти.

– Кой все пак е баща на валутния борд?

– Усилията и експертизата на всички заслужават уважение. Освен нашите икономисти, които работиха всеотдайно и чиито имена се знаят, трябва да добавя и Иван Костов и Александър Божков – бях в непрекъсната връзка с тях, защото очакванията на всички ни бяха, че СДС ще спечели следващите избори и парламентарното мнозинство ще трябва да приеме текстовете за валутния борд, а бъдещият министерски съвет да го въведе.

Заедно със служебния кабинет трябваше да подготвим всичко, за да не се губят три-четири ценни месеци – нещо повече – от мен се искаше политическа гаранция, че следващото мнозинство и кабинет ще приемат закона за борда. Иначе нямаше да получим животоспасяващите заеми. С една дума: валутният борд не е рожба само на един човек. Но още тогава в нашите среди с това прозвище бе удостоен Красимир Ангарски, най-напред защото той от първия ден бе категоричен привърженик на въвеждането на борда, с лев фиксиран към марката, което означаваше един ден към еврото и второ, защото той координираше на практика всичко от самото начало до края. Дума да няма, че Майкъл Деплер и Ан Макгърк положиха изключително сериозни и почтени усилия това да се случи. Също и служебното правителство начело със Стефан Софиянски и финансовия министър Гаврийски.

– А Стив Ханке?

– Никак не ми се ще да омаловажавам чиято и да е роля, но Стив Ханке беше против някои основни постановки на борда и когато Законът беше готов, той отново го критикува сериозно пред български журналисти. Слава Богу, бордът беше успешен, но в крайна сметка така се ражда истината – в сблъсък на идеи и гледни точки.

– И все пак, какво имаше в куфарчето на проф. Ханке?

– Веднъж професорът дойде при мен и ми донесе документи, от които се виждаше, че една или две американски компании проявяват интерес да инвестират в България. Ханке твърдеше, че според тях български чиновници им пречат за това или проявяват двусмислено поведение. Не в смисъл, че искат директно рушвет или подкуп, а че бавейки своя отговор, сякаш негласно внушават това. Затова и се обадих на Иван Костов, може да съм бил и по-рязък, но бях действително ядосан, че в онзи момент, когато жизнено се нуждаехме от всяка чуждестранна инвестиция, някой може да си позволи такова поведение, дори да няма никаква корупция. Впрочем Костов беше напълно съгласен с мен.

– Иван Костов отрича това.

– Защото го питат дали съм му предавал куфарче с информация за корупция. Разбира се, че не съм, защото не съм получавал такова куфарче. Тук обаче се появява един въпрос, който откровено ме смущава. Почти 30 години говорим за приватизация и свързаната с нея корупция. През всичките тези години повече от 10 български институции са се занимавали с този въпрос – ведно с целия си капацитет, подготвени служители и написани на български език документи и материали. Да не говорим за медиите. А досега нямаме един споделен от всички отговор каква е истината за корупцията. Как тогава може и медиите, и обществото да очакват тази истина да излезе от куфарчето на Стив Ханке двадесет години по-късно? При положение, че по онова време е идвал 4-5 пъти в България, стоеше по три дни и не знаеше български език.

Струва ми се, че трябва много силно да се замислим върху този факт и тук дори не става въпрос за куфарчето на Ханке. Живеем в свят на хибридни войни и на фалшиви новини и ще излязат по-силни онези общества, които могат да се противопоставят успешно на тази нова и изключително коварна заплаха. Лековерието и наивността могат да доведат до гибелни последици. И затова трябва да се замислим всички, включително вие, журналистите.

И още нещо. Колкото по-малко официален характер има една информация, толкова по-истинска изглежда тя в очите на българското общество, а това е изключително опасно, защото говори за недоверие в институциите и оттам – в държавността като цяло. По време на президентската кампания през 2001 г. показах по телевизията един доклад на Националната следствена служба с данни за евентуални злоупотреби и корупционна дейност на висши чиновници и няколко министри от кабинета Костов.

– Един от тях Богомил Бонев ли беше?

– Да, точно така. Докладът беше изготвен по поръчение на министър-председателя от експерти на НСС, изведен официално от тази служба и подписан от нейния шеф. И досега всички, или почти всички Ваши колеги, наричат този доклад „компромат“. Ако един доклад на Националната следствена служба е компромат, то на какво основание се вторачвате в „куфарчето“ на Стив Ханке?

– И все пак, вие многократно и публично предупреждавахте, че корупцията може да изиграе лоша шега на управлението на СДС. Затова дори развалихте отношенията си с Иван Костов.

– Точно така. Но винаги защитавах кабинета, защото много исках този кабинет да довърши мандата си и да има евентуално втори. Защото заедно бяхме придвижили България много напред по пътя и към НАТО, и Европейския съюз. Много се страхувах, че един нов кабинет и не дай Боже, нова и по-неблагоприятна геополитическа ситуация могат да променят атлантическия ни и про-европейски курс, а това щеше да бъде фатално. Затова критиките ми бяха не за да сваля кабинета, а точно обратно – за да не позволя да падне заради натрупано обществено недоволство. Това и казвах във всичките си публични изяви. Казах го ясно и публично и на 5 май 2001 г. – малко преди парламентарните избори. Помня го и досега: „СДС трябва да продължи да управлява България и след тези парламентарни избори.“ По-ясна предизборна подкрепа от тази – здраве му кажи!

Вярно е, че отношенията ми с Костов не бяха блестящи, особено по време и след като загубих президентските избори. И досега, например, не мога да си обясня крайно непочтеното му твърдение, че „отварянето на досиетата и лустрацията бяха спрени от Петър Стоянов“. Съвършено невярно – законите за досиетата и законите за лустрацията са публикувани в Държавен вестник и влязоха в сила, след като аз подписах укази за тяхното обнародване, т.е., нищо не съм спирал. И сега да влезете в Интернет, можете да видите това. Но лъжата така или иначе остана – и до днес ме питат за това. Кабинетът Костов и очевидните му заслуги за България, обаче, винаги съм подкрепял.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar