Ожесточаването на санкциите ожесточава извършителите
„Дневник“ публикува мнението на наказателния съдия Анелия Щерева от Софийския градски съд (СГС) по повод намерението на управляващите за пореден път да увеличат санкциите за шофиране и катастрофи след употреба на алкохол и наркотици. Промените са внесени в Народното събрание и вероятно скоро ще бъдат разгледани.
При всяко увеличаване на санкциите за нарушаване на пътната безопасност забелязваме една първоначално силно положителна обществена реакция, която охотно се използва от законодателя, за да поддържа становището, че наказанието ще е панацеята за преустановяване извършването на нарушения и престъпления.
Това нямаше да е притеснително явление, ако се постигаха твърдяните преследвани резултати, но такава последица очевидно няма, както за транспортните престъпления, така и за всички други престъпления.
Няма нито временно, нито трайно намаляване на престъпността,
включително и на тази, свързана с пътнотранспортни престъпления. Ако се представя такава статистика, трябва да обърнем внимание, че тя е свързана винаги не с реално извършените нарушения и престъпления, а само с тези, които са установени от държавните органи. Т.е. изглежда, че броят на нарушенията на закона, които се свеждат до знанието на обществото, задължително е обвързан и с активността на oържавата да ги констатира. Ако тя прави това непоследователно и неефективно, то не може да се ползва от благоприятна статистика, която може да не отразява действителното положение.
Във времето е доказано, и то във всички правни системи, че никога тежестта на наказанието не е била възпиращ фактор
пред извършването на нарушения или престъпления, в противен случай в държавите със смъртно наказание нямаше да има тежка престъпност.
Напротив, ожесточаването на санкциите ожесточава извършителите. Но всъщност надали си представяме, че са голяма група нарушителите на закона, и в частност на Закона за движение по пътищата, които обмислят аргументите „за“ и „против“ нарушението или престъплението, като отчитат, че ще бъдат наказани и преценяват дали могат или не да понесат това наказание.
Юридическата общност според мен с притеснение наблюдава поведението
на законодателя в областта на административното наказване и наказването на престъпления напоследък, защото то е свързано основно с увеличаване на наказанията и то главно по повод на конкретно извършени престъпления и последваща реакция на пострадалите от тях, отразена широко от медиите.
Очевидно е, че се касае за едно базисно неразбиране на същностната цел на наказанието и то се приравнява единствено на възмездие за извършеното – престъпникът причинява болка, следователно oържавата му отвръща със сходна болка, за да може и той да страда.
Вероятно присъщо за човешката природа е желанието за мъст, обаче държавата не може да си позволи подобна емоционалност,
когато регулира обществените отношения. Защото тя носи равна отговорност към всички членове на обществото – и към нарушителите, и към пострадалите.
И смисълът на това държавата изобщо да съществува е в създаването на правила, осигуряването на равни възможности те да се спазват, но и подкрепа за всички – не само към тези, които спазват правилата, но особено за попадналите в неблагоприятни ситуации, които са ги довели до това да нарушат обществения договор с поведението си.
Ако тази подкрепа е осмислена, систематизирана и предоставяна по подходящ начин, шансът нарушителите на правилата да се върнат пълноценно в обществото е голям. Затова и правната наука е достигнала отдавна до схващането, че
главна цел на наказването не може да бъде причиняването на болка,
а трябва да е промяната на извършителя, изучаването на причините, довели го до противозаконно поведение и подпомагането му да преоцени приоритетите си и да се върне към общественополезни занимания. И това е така, защото всеки човек сам по себе си е ценност и голяма част от нарушителите заслужават шанс, който държавата дължи да им даде. В противен случай може да достигнем до неприемливата идея, че всеки, който не спазва нашите правила, трябва категорично да бъде изключен от общността.
Затова и според чл. 36 от Наказателния кодекс (НК) и чл. 12 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН)
първата цел на наказанието е поправяне и превъзпитание на извършителя.
Тя не се постига чрез високи наказания, когато е въобще възможна, защото е безспорно, че има личности, при които е непостижима, но те са единици.
В условията на продължително търпене на страдание, каквото е дългото и/или тежко наказание, най-често лишаване от свобода в общественото съзнание, но може да бъде и висок размер на глоба, човешката психика обичайно се ожесточава и на свой ред нарушителят се мотивира за мъст, защото не може да бъде убеден в целесъобразността на тази тежка държавна репресия спрямо себе си.
Истината е, че главна цел на наказателноправната политика и политиката на административното наказване не трябва да е наказването само по себе си, а предотвратяването на престъпността и противозаконна дейност въобще и това е възможно само с изучаването на причините за тяхното възникване, т.нар. криминогенни фактори, с които се занимава криминологията. Те са специфични за отделните общности и са свързани със социалния им живот, семейната среда, културните особености, стандартите за етика и морал.
Разкриването на тези фактори и предотвратяването им единствено може да попречи за извършването на престъпления и нарушения на закона, тежестта на наказанието е може би последната предпоставка за това. Ясно е, че подобен подход изисква систематични и сериозно осмислени мерки, които да се прилагат от компетентни органи и, респективно, ангажира огромен човешки, научен и финансов ресурс, но най-важното е, че не осигурява непосредствени резултати, а по-скоро се отразява в по-далечна перспектива на обществените нагласи и нагласите на отделните членове на обществото при избора им на поведение.
Опасявам се, че законодателят цели постигането само на краткотраен ефект от увеличаването на наказанията и така подклажда и без това силно изявеното желание за възмездие у обществото, което се базира на усещането, че липсва справедливост.
И понятието за справедливост е объркано сякаш, то е разбирано като мъст, но, когато сочим с пръст престъпниците,
никога не си представяме, че утре може да има ситуация, при която това да са хора, които обичаме. Тогава идеята кое е справедливо се променя коренно. Държавата не може да си позволи лукса да се отнася към проблема с престъпността по такъв ограничен и субективен начин.
В този ред на мисли относно конкретните действия на законодателя изненадващо приятно изключение прави проектът за Концепция за наказателна политика 2020-2025 на Министерския съвет, в който като център на неин център е посочена именно превенцията на престъпността, като изрично е предвидено, че наказателната отговорност трябва да е последното средство на държавната власт за реакция срещу противоправни явления.
Реални действия по изпълнение на наказателна политика с такова естество още не са ми станали известни.
Вместо това, отново по повод на конкретно престъпление, за което се сочи, че е извършено от дееца, водач на моторно превозно средство, под влиянието на наркотични вещества, се запознахме с понятието „психиатричен затвор“, който се предвижда да е задължителен в някакъв период от изтърпяването на наказание „Лишаване от свобода“ за извършителите на престъпления, които са използвали наркотични вещества или алкохол.
По принцип възможността осъдените да бъдат подложени на специални медицински грижи, ако имат такава необходимост, и сега съществува в Наказателния кодекс. Съмнявам се подобна „грижа“ към осъдените да е била обсъдена предварително с психиатри и психолози, иначе щеше да се отчете съществената разлика между извършителите на престъпления, които са зависими от наркотици и алкохол и, следователно, имат нужда от лечение, и тези, които, без такава зависимост, са извършили престъпление след употреба на упойващи вещества.
Щеше да се вземе предвид и фактът, че никога лечението на зависимост не е въпрос само на психиатрично лечение, а включва комплекс от мерки, обаче в България няма нито един затвор, който да е подготвен да предприеме и приложи тези мерки.
Въобще плашещо е, че може понятията за психическо заболяване, каквото е зависимостта към опиати, и престоят в затвора, да се свързват с такава лекота
и с претенцията, че се взимат някакви мерки и за помощ на извършителите. Вместо това е време да се замени ожесточеното наказване на зависими лица с реални мерки за лечението им и да не се виктимизират те допълнително, като проблемът им се посочва и като повод за срам.
За мен няма съмнение, че интензивността на извършването на нарушения на правилата за движение и на престъпленията, които следват от това и водят до сериозни последици, се дължи и на други два фактора, които се игнорират от държавните органи. Те са липсата на ефективен контрол на движението по пътищата и липсата на механизъм за реално събиране на наложените наказания „Глоба“ от органите на „Пътна полиция“. Това положение съдейства за затвърждаване на усещането за безнаказаност и увеличават самочувствието на склонните към нарушения на правилата, че за тях няма да има последици, че правната им сфера няма да може да бъде засегната от конкретни мерки.
Изобщо не бих си позволила да навлизам в детайли за причините, които довеждат отделния човек и групи от хора до решението да нарушават правилата и доколко държавата отговаря на очакванията на обществото да ги изучи и предотврати, като включително помага на семействата, които имат нужда от подкрепа в ситуация на девалвация на ценностите, но най-малкото, което дължи е да осигури нужния контрол и, когато наложи наказание, да го изпълни реално, за да се убеди нарушителят, че такава неблагоприятна последица за него ще е неизбежна и, евентуално дори само заради нея, да се откаже от нарушения за в бъдеще.
Ефективна е точно неизбежността на реално търпяното наказание при нарушения на закона, а не принципната заявка, че, ако се стигне, много хипотетично, до него, то ще бъде тежко.
Затова и смятам, че увеличаването на срока за снемане от регистрацията на автомобили, на лишаването от право да се управлява моторно превозно средство и увеличаването не глобите, както и на наказанията за извършени престъпления по транспорта, за съжаление, няма да доведат до очаквания резултат за намаляване на нарушенията и престъпленията.
По отношение на профила на престъпниците не бих казала, че могат да се очертаят особено много и ясни сходства между тях. Те са хора на различна възраст, от различни социални прослойки и с различни ценности. По мое убеждение обединяващ фактор между тях е, че
те, обичайно, не са лица с утвърдени престъпни нагласи,
най-често не са били осъждани преди това, а включително и не са извършвали особено много и особено тежки нарушения на закона за движение по пътищата, за които да са били наказвани. Повечето престъпления по транспорта се извършват по непредпазливост, така че не може да се твърди, че става дума за лица със завишена степен на обществена опасност, а по-скоро за такива, които са подценили определена ситуация на пътя, а са надценили собствените си възможности на водачи.
Затова и за този профил престъпници е характерно, че поправително и превантивно въздействие за тях има дори самото им участие в наказателния процес, което е изключително събитие в живота им и коренно го променя. Имам наблюдения също така, че рецидивната престъпност сред хората, извършили престъпления по транспорта, не е толкова сериозна. Тези фактори правят още по-неоправдано утежняването на положението на тази група подсъдими чрез постоянното увеличаване на наказанията.
Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика
Коментирайте