В затвора хората били рецидивисти. Ама това не са рецидивисти, а професионалисти, и всяка присъда им е квалификация.

Стават все по-добри. Това са хора, които се изхранват с престъпления. Те няма да станат юристи, инженери или програмисти. Те са си престъпници. По този начин са свикнали да живеят и едва ли затвора ще ги промени към добро. А това, че ги пускат предсрочно, не е вина на затворническите власти, а на Наказателния кодекс и Наказателно-процесуалния и Закона за изтърпяване на наказанията. И трите предвиждат намалени наказания, когато престъпникът си признае вината. И трите предвиждат предсрочно освобождаване, ако затворникът работи. Тогава никой не е виновен, освен законодателя, който не е променил това удобство. Но и законодателят е ограничен. Все пак говорим за човешки съдби. Случаят с прегазения Паоло е показателен. Едва ли убиецът му е искал да го смачка с джипа си. Именно за това са вписани няколко члена – единият предвижда непредумишлено убийство по непредпазливост, а другият умишлено. В случая със сигурност убийството не е умишлено и не можем да съдим човек, който по невнимание е прегазил дете и да искаме за него доживотна присъда. Пази Боже на някой родител да му се случи да изгуби детето си по този начин. Но именно заради непредвидените обстоятелства е заложен този член. А той предвижда такова наказание за виновника, който по непредпазливост е причинил смърт. Друг закон пък му позволява да излезе по-рано, ако полага необходимия труд зад решетките. И съдът не е виновен, че го освобождава по-рано. Просто законът го задължава. А ние живеем в правова държава. И не, че защитаваме убиеца на малкия Паоло и не че набеждаваме държавата, че не си е свършила работата. Просто правилата са такива. А всички са длъжни да се съобразяват с тях. В противен случай трябва да живеем в режим на диктатура, в която един човек ще може да определя наказанията. Дали ще са смърт или помилване. А това не е привично за едно развито евроатлатническо общество, каквото твърдим, че сме. Все пак и педерастията на места е обявена за престъпление. Когато обаче си затваряме очите за нея, ще трябва да си ги затваряме и за хора, погубили човешки живот. Правилата са такива. Законите са такива. Ако се напишат нови, то институциите ще се съобразяват и с тях. Не че е равносилно това да си лягаш с човек от твоя пол на това да убиеш дете, но просто законите са такива.

Затова и рецидивистите са на свобода. Те влизат в затвора за пореден път, но законът предвижда да могат да излязат по-рано. И отново да си ги приберат след следващата професионална квалификация.

Наскоро чух за крадец, който имал 27 присъди, но направил поредното си престъпление. Ограбил дом на родни интелектуалци. Но го хванали и от полицията се заканили този път той да полежи повече в затвора. Едва ли ще е повече от няколко години и едва ли няма да сложи към професионалното си досие още някое и друго провинение, след като излезе на свобода. Но законите у нас не позволяват да убием този човек с камъни на стадиона. И именно това колкото ни защитава, толкова ни и ощетява като общество. Законът ни спестява отговорността да вземем справедливостта в свои ръце и ние трябва да се съобразим с него, защото в противен случай, утре някой друг ще решава нашия живот, вместо това да го прави съдът. Трябва да се радваме, че живеем в правова държава, дори понякога тя да не защитава правата ни.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar