към оригиналната статия

Нели Куцкова: Борисов да се моли да не попада на послушни съдии, каквито харесваше

Дневник 14 юли 2022 1

През юни съдия Нели Куцкова навърши пределната за съдии възраст и се пенсионира. Тя е дългогодишен граждански съдия – започва съдебната си кариера през 1984 г. в Софийски градски съд като младши съдия, от 1986 до1991 е районен съдия в Първи районен съд в София, негов заместник-председател и председател. Беше дългогодишен председател на Софийския окръжен съд (1993-2004), а след това съдия в Софийския апелативен съд. Съдия Куцкова беше член на Висшия съдебен съвет (1998-2003) по времето, когато Никола Филчев беше избран за главен прокурор и когато членове на съвета му поискаха оставката му.

От 4 януари 1992 до 19 юли 1993 г. Нели Куцкова беше заместник-министър на правосъдието в правителството на Филип Димитров. През 1997 г. стана главен секретар в служебния кабинет на Стефан Софиянски. През 2001 г. беше кандидат за вицепрезидент на Петър Стоянов, който тогава не беше избран за втори мандат.

Като съосновател и първи председател на Съюза на съдиите в България съдия Куцкова години наред се бореше за независимостта на съдиите и за ненамесата на изпълнителната власт в работата на съдебната. По времето, когато Бойко Борисов беше главен секретар на МВР, тя открито му възразяваше заради нападките му срещу съдиих, пишеше му открити писма, подписани „без уважение“ и го предупреждаваше да не клевети съдиите, които не изпълняват желанията му.

Излизате от съдебната система след дълга кариера на съдия, бяхте и член на Висшия съдебен съвет. Ако трябва да сравните състоянието на съда в началото на 90-те години и сега, какво виждате – прогрес, регрес?

– И двете. В системата съм от 1984 г. Тогава работехме на механични пишещи машини и масово съдиите страдахме от миотендиноза на ръцете. Но пък законодателството не се променяше толкова често, съдебната практика беше трайна. Тогава делата не бяха толкова сложни, нямаше пазарна икономика. А е известно, че в тоталитарните държави и криминалната престъпност е по-ниска. Разбира се, „ръководната роля на Партията“ се усещаше и в съда. Членството в БКП беше едно от условията за успешна професионална кариера.

След 1989 г. настъпиха множество положителни промени, които сега приемаме като даденост и не ги ценим достатъчно. Например: забраната съдии да членуват в политически партии; статутът на несменяемост, какъвто се придобива след определен брой години, ако си доказал, че се справяш с работата; въвеждането на конкурсното начало; осигуряване на възможности за допълнително обучение. Постижение е и компютризирането на работата.

Което пък съвсем не означава, че резултатите са блестящи. Политиците продължават да се месят в работата на съда, конкурсите се затлачиха с години.Да не говорим за нововъведената ЕИСС (Единна информационна система на съдилищата) – един недомислен, тромав и неграмотен програмен продукт, който вместо да улеснява работата, доведе до допълнителен разход на време и усилия и за съдии, и за съдебни служители. А не мога да се закълна, че е особено полезна и за адвокатите и гражданите.

Освен това, през годините законодателството нарасна неимоверно, основно в областта на гражданското и търговското право – с оглед на пазарната икономика и въвеждането на европейските норми в националното право. Голям проблем е, че това законодателство често се променя, включително и с вътрешни противоречия. А това води и до огромни трудности за адвокатите и за съдиите, до противоречива съдебна практика и в крайна сметка – до несправедливост за гражданите.

Като краен извод все пак бих казала, че е налице съществен прогрес, но има още много да се работи.

През годините Вие бяхте един от гласовете на независимите съдии и това Ви струваше кариерното развитие. Какво бихте казали на младите си колеги, които сега започват кариерата си – трябва ли да се мълчи?

– Е, чак пък толкова не съм пострадала. Независимо от неприятностите, които съм имала заради говоренето си, очевидно съм оцеляла. Категорично считам, че не трябва да се мълчи. Мълчанието осигурява някакъв временен комфорт, но в перспектива води до обезличаване на гилдията и превръщането й в сива и безлична маса, която няма никакъв обществен авторитет. За мен най-голямата ценност за един съдия е именно независимостта – това, никой да не може да ти нарежда как да мислиш и решаваш. В рамките на закона, разбира се. И понеже имах и известен престой в изпълнителната власт и то на ръководни длъжности, особено ясно осъзнах, колко е важно, единственият ти истински началник да е законът. Стига да имаш и характера за това, разбира се.

Смея да твърдя, че сред съдиите в България има много колеги, които имат този характер и отстояват независимостта си, въпреки че това им носи проблеми.

Мен обаче много ме тревожи нарастващата апатия сред колегите. Естествено, от един съдия не може да се очаква да бъде бунтовник. Но активност при решаване на вътрешните проблеми е задължителна. Ето например за споменатата ЕИСС – недоволството от нея е повсеместно, колегите непрекъснато се оплакват от нея по кабинети и коридори. Обаче само съдиите от Върховния касационен съд (ВКС) активно се противопоставиха на въвеждането й, докато не бъде усъвършенствана.

Да не говорим за участието в избора на нови членове на Висшия съдебен съвет (ВСС). Избирателната активност сред съдиите беше около 64%. За парламентарни избори това е висока активност, но когато се отнася до толкова важен за системата орган, за мен неучастието е непростимо. Всички помним, че в продължение на години членовете на ВСС се избираха от делегати, избрани от своя страна от общите събрания на отделните съдилища. Това, че в закона се прие възможността всеки съдия да гласува, е постижение, извоювано от самите съдии, основно от Съюза на съдиите. Затова отказвам да приема, че около 1/3 от колегите не желаят да се възползват от това постижение. Отделен е въпросът, че има данни за неуредици при регистрацията и съмнения относно електронното гласуване.

Участвахте и в политиката като зам.-министър на правосъдието и кандидат за вицепрезидент на Петър Стоянов за втори мандат. Може да се каже, че сте видели ситуацията в България и от страната на политиците. Как си обяснявате мъчителния ни преход?

– Много труден въпрос. Не се считам за компетентна да правя политически анализи. Като заместник-министър през 90-те години на миналия век така и не влязох в самата политика, участието ми беше по-скоро експертно. При срещите си с избиратели по време на кандидат-президентската кампания бях много въодушевена от това, колко интелигентни и мислещи хора има в цялата страна. И наистина за себе си нямам ясен отговор, защо преходът ни изглежда като обратно танго – крачка напред, две назад.

Бяхте основен опонент в началото на политическата кариера на Бойко Борисов. Какво мислите за този „герой на нашето време“ днес?

– Трябва да сме обективни. На Борисов не могат да му се отрекат много качества – нюх за ситуацията, активност и работоспособност, една подкупваща непосредственост при общуването му с хората. Със сигурност по време на неговото управление са се случили и добри неща. Не е моя работа да коментирам сериозните данни за корупция и други престъпления – поради презумпцията за невиновност.

Но това, което за мен е непростимо, е примитивната и необоснована агресия, с която Борисов и неговата тогава „дясна ръка“ Цветанов в продължение на години атакуваха съда и заклеймяваха конкретни съдии. Е, те двамата разбраха смисъла на цитираната презумпция по трудния начин. Обаче пораженията, които нанесоха върху съда и върху правовата държава изобщо, оставиха трайни следи. И Бойко Борисов трябва да се моли, да не попада на такива съдии, каквито той някога харесваше – угодни и послушни на конкретните властимащи.

Висшият съдебен съвет отказа на уволни главния прокурор Иван Гешев, само двама членове намериха поведението му за укоримо от етична и законова гледна точка. Какво според Вас се случва по върховете на съдебната власт?

– Да не би някой да е изненадан!? Хората, които „избраха“ или по-скоро инсталираха Гешев на този важен пост, да го освободят? В предложенията на двамата министри на правосъдието имаше предостатъчно основания, за да се приеме, че с поведението си и говоренето си този човек многократно е накърнил престижа на съдебната власт. За мен лично беше достатъчно и едно единствено основание – това, че по повод системата за случайно разпределение на делата Гешев публично заяви, че в последните пет години в България не е имало правосъдие.

Давам за сравнение общоизвестен пример: на проф. Асена Сербезова й беше образувано наказателно производство за това, че предупреждаваше за евентуални проблеми поради липса на лекарства.

А когато главният прокурор на една държава заявява пред всички, че в продължение на години в тази държава не е имало правосъдие, това според ВСС не е никакво накърняване на престижа на съдебната власт! Голям срам!

И беше потресаващо как мнозинството във ВСС действаше не като преценяващ и решаващ орган, а като групова адвокатска защита на Гешев. А цялата защитна линия беше насочена към това, дали има данни за извършени от Гешев престъпления, цитираха се наказателни и търговски закони. А тук става въпрос за нравственост, колкото и да е обезценено това понятие. Нима за държавата е важно само това – главният й прокурор да не е престъпник, а е без значение, дали е почтен човек. За интелигентност и професионална компетентност не смея и да говоря.

Мнозинството от ВСС демонстрира незачитане на европейското законодателство, както и на етичните норми, дебелокожие по отношение на арогантността на главния прокурор. Какво можем да очакваме в бъдеще?

– Още от същото. Докато не настъпи коренна промяна във виждането на „силните на деня“, че на тези ключови длъжности следва да се избират хора с високи професионални и нравствени качества (както е написано в закона), а не „наши момчета“, които да пазят кукловодите от правосъдието.

Все пак има и нещо радващо в общата мрачна картина – изборът на съдия Галина Захарова, която е доказан професионалист и безспорен авторитет, за председател на Върховния касационен съд. Но не бива да се забравя, че един председател на върховен съд не е началник на съдиите, а е „пръв сред равни“ и той не разполага с могъщите властови механизми, каквито има един главен прокурор.

Някога Вие бяхте член на ВСС, който поиска оставката на тогавашния главен прокурор Филчев пак заради същите симптоми като днес. Припомнете ни какво се случи тогава? И защо не се извлече поука от този случай?

– Следва да припомня, че тогава в Закона за съдебната власт не съществуваше тази разпоредба, съгласно която ВСС може да освобождава главния прокурор и председателите на върховните съдилища. Доколкото си спомням, тогавашният ВСС с 11 на 9 гласа поиска от г-н Филчев да подаде оставка поради системно неизпълнение на задълженията му. Той не подаде оставка, разбира се. Но все пак това доведе до промяна в законодателството, предвиждаща възможност за предсрочно освобождаване. А сега виждаме, че е важен не само законът, а и хората, които го прилагат.

Изборите на съдиите наскоро за техни представители в бъдещия ВСС завършиха с избор на началниците им. Каква е диагнозата на този симптом?

– Аз не съм склонна да демонизирам началниците. За един член на ВСС е много полезно да има опит в управление на бюджет, на съдебна администрация. Въпросът е друг: какво е мотивирало тези кандидати – желанието да подобрят работата на съвета или, понеже им изтичат мандатите на ръководна длъжност – да си осигурят по-висок пост, вместо да продължат да работят като редови съдии. И ако е второто, то не е никак обнадеждаващо.

Аз нямах право да гласувам на тези избори, понеже вече съм пенсионерка. Но присъствах на представянето на концепциите. Сред 15-те кандидати имаше хора със сериозни идеи за работата на съвета, съдии с доказани професионални качества и добро име в общността. Обаче от избраните, само на една от колегите концепцията ми направи много добро впечатление – съдия Мария Терзийска от Варна, която иначе не познавам лично.

Та диагнозата не би могла да е категорична, защото и симптомите са различни – някои избиратели може би имат доверие на избраните, на други е възможно да им е било „подсказано“ за кого да гласуват, трети са били доволни да се освободят от прякото присъствие на избраниците в съдилищата, в които работят. Никой не е направил досега задълбочен анализ на симптомите. За жалост, при липса на ясна диагноза и „лечението“ не би могло да е успешно. Остава да се надяваме, че в „организма“ съдебна система са останали достатъчно съпротивителни сили.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Дневник