Който търси, намира
Който търси, намира, а който не търси, качва снимки в социалните мрежи. С надеждата, че друг ще свърши работата. Да, важно е да има гражданска подкрепа и инициатива, но не може гражданинът, който е с 450 лева заплата, да свърши работата на държавния служител, който е с два пъти по-голяма. Не може и същият държавен служител да не е обезпечен, а от него да се очакват резултати. Страхотно е, че полицията ги хваща. Факт е, че се хвърля голям ресурс за това нещо. И човешки и финансов. Ама после все има някой, който да ги пусне. Я съд, я затвор. И при двата случая престъпниците излизат през парадния вход. И все някак си вината отива към МВР. Ами, може и да имат такава. Не може издирвачите, които трябва да търсят престъпниците, да разчитат на сигнали от коментари във Фейсбук. Това пространство е за инфантилите, които пишат „Леле, ще те скъсам“, „Яка си“, „Здравей, може ли да ми приемеш приятелството“, но не е и за издирване на бегълци от правосъдието. Колкото и да ни се ще да сме развито и отговорно общество, ние сме просто едни безделници и сеирджии, които само ще се подиграваме на щръкналите уши на престъпника, но няма да го натопим пред районното, ако го видим на улицата. По-скоро ще кажем, че краде от сигнала на някой кабелен оператор, ще му пуснем няколко емотиконки с ушати слончета и чак тогава евентуално ще се сетим, че сме го виждали на живо. Но и тогава няма да го издадем. Именно поради народопсихологията ни, всякакво търсене, което не включва жива полицейска сила, е напълно безпредметно. За това издирвачите трябва да имат оперативен ресурс, под формата на информация и служители, автомобили с неограничено гориво и специални разузнавателни средства. А не да са просто едни призовкари, в каквито ги е превърнала системата. Защото оказва се, че те освен да звънят по звънци, друго не правят. Ами няма как тогава да очакваме, че някой беглец ще бъде намерен. Няма как да го намерят, защото никой не го търси. Чукат му само на вратата, а той не отваря. И от там отива в графа – изчезнали от правосъдието и никой повече не го е еня за него, освен, ако някоя чужда служба не реши да му провери личната карта и той с цялата си глупост вземе, че даде оригиналната си и светне в системата, че е търсен. Е, тогава оправяме статистиката за пред европейците. Тогава имаме заловени. Преди това имаме само издирвани. Такива, които никой не търси, защото не може да намери. А ако ги намери, то това е плод на случайността, а не на професионализма. И за това не са виновни служителите, които имат карти за градския транспорт. Виновно е цялото ведомство, на което са вменени отговорности за какво ли не, с които явно му е трудно да се справи. А в такъв случай не трябва да се натоварва с още задължение, а да се облекчи така, че да има файда от работата му и резултата да е видим. А не прогнозен до 2020 година, когато се очаква да имаме положителни статистика за разкрити престъпления, заловени затворници и предотвратени катастрофи. Трябва да търсим решение, а не да намираме оправдания. Защото който търси, намира.
Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика
Коментирайте