22-ма министри и два пъти повече зам.-министри са били обвиняеми и подсъдими за последните 20 г., но нито един не е получил присъда, макар и условна. Този факт поражда съмнения у хората за подкупност на съдебната система, за задкулисни договорки и усещане за несправедливост.

Дори оправдателната присъда да е задълбочено мотивирана, подозрението, че поредният министър се е измъкнал не защото е невинен, а защото в нечий кабинет се е решило така, остава в обществото. Гражданите искат наказания за хората, които за 28 г. са довели страната до мизерия, явна социална неправда, бюрократично бездушие, пропаст между доходите на една шепа властници и хиляди работещи.

Поради тези причини призивите за бързи и ефективни присъди за корупция са обясними. Липсата на наказания обаче има и обективни предпоставки, които трябва да се търсят в остарялото законодателство и остарялата съдебна практика.

По смисъла на Наказателния кодекс министрите и техните заместници са длъжностни лица. Като такива обвиненията им са свързани с работата им начело на конкретното ведомство. Разследвани са за неизгодни сделки, безстопанственост и престъпления по служба, от които държавата може да е ощетена с хиляди или милиони левове.

Много е трудно да се правят принципни заключения и обобщения, защото всеки случай е индивидуален, но има и някои моменти, от които да се изведат изводи за сложността при разследването на тези престъпления, които също може да са допринесли за оневиняването.

Българският Наказателен кодекс е от май 1968 г. За 50-те години от съществуването му повечето от текстовете в него, ако не и всичките, са претърпявали редакции. Така или иначе обаче изцяло нов Наказателен кодекс с нова философия, която да отговаря на съвременните отношения най-вече в икономическата сфера, няма.

По всеобщото мнение на хората, които не са юристи, най-трудните за разследване и доказване престъпления са убийствата. На практика обаче съвсем не е така. Отнемането на човешки живот е най-жестокото деяние, затова и само за него се предвижда доживотен затвор без право на замяна. Най-трудни за разследване обаче са данъчните престъпленията, свързаните със стопанския живот и тези срещу държавните органи.

Престъпленията по служба са срещу държавни органи и те попадат в глава 8, раздел втори от закона. През годините текстовете в НК, свързани с тях, са козметично редактирани три пъти – през 1982, 2004 и 2006 г.

Звученето им обаче е точно такова, каквото е било още през 1968 г. Най-общо престъпленията по служба имат за обект на посегателството обществени отношения, свързани с дейността на държавни органи, обществени организации или хора, които изпълняват публични функции. В закона са изброени няколко различни форми – не изпълни, наруши или превиши власт или права.

По-конкретно едната алинея звучи така: длъжностно лице, което не положи достатъчно грижи за ръководенето, управлението, стопанисването или запазването на повереното му имущество или за възложената му работа и от това последва значителна повреда, унищожение или разпиляване на имуществото или други значителни щети на предприятието или на стопанството

Другата алинея казва, че който въпреки задълженията си не е упражнил достатъчен контрол върху работата на лица, на които е възложено управлението, разпореждането или отчитането на обществено имущество, и от това са последвали значителни щети на предприятието или на стопанството.

Вижда се, че текстовете за престъпленията по служба, а същото важи и за безстопанствеността, са сложни конструкции. Те са бланкетни правни норми, т.е. трябва да се допълнят с разпоредби от други нормативни актове.

На по-обикновен език значи, че когато започне проверката, разследващият трябва да проучи десетки закони, подзаконови нормативни актове, правилници, дори и вътрешни правила, които се отнасят до конкретния сектор – енергетика, земеделие, здравеопазване, икономика, за да установи коя разпоредба е нарушена и къде е сгафил министърът.

Разследващият започва да се рови в законодателството, да го проучва в детайли и да анализира нормативната уредба, която регламентира отношенията във ведомството. Наблюдаващият прокурор дава насоки какво да се търси, за тактиката и стратегията. Той трябва да очертае и рамката на разследването.

За изхода на делото е много важно да се установи причинната връзка, защото министърът може да е нарушил определени предписания, но те да не са в пряка връзка с вредите или да има допълнителни фактори, които са извън неговите знания.

Звучи сложно. И действително не само на думи, но и на практика е трудна работа, която изисква познаване, и то в детайли, на законите и подзаконовите нормативни актове. Затова хората, които разследват подобни престъпления, трябва да са много добре подготвени, по възможност с юридическо образование.

Първият проблем при тези дела обаче се появи с ликвидирането на следствието още в средата на 90-те години на миналия век и прехвърлянето им на разследващи полицаи, които в повечето от случаите са с образование далеч от правото.

„Без да омаловажавам, коквото и да било, но дори за прокурор или съдия с 25-годишен стаж е трудно да намери точния нормативен акт, който ясно очертава какви са правомощията на съответното длъжностно лице“, признава магистрат с дълга кариера.

Конкретен пример – на разпоредителното заседание срещу бившия министър на енергетиката Румен Овчаров, който е и един от последните подсъдими, съдията от спецсъда Пламен Евгениев поиска от прокуратурата да изброи задълженията на Овчаров като принципал на „Мини Бобов дол“.

Законодателите негласно признаха, че има проблем, поверявайки корупционните престъпления на разследващи полицаи. В края на миналата година бяха направени значителни промени в Наказателнопроцесуалния кодекс, една от които бе да се дадат тези дела на следователи.

Така че от началото на 2018 г. деяния като присвояване, безстопанственост, по служба и подкупите се разследват от следователи. Със създаването на новата антикорупционна комисия се очаква и тя да се включва активно по такъв тип дела, за да може юристите и икономистите, които работят в нея, да подпомогат прокуратурата.

Заради недостига на следователи главният прокурор Сотир Цацаров поиска увеличаване на бройката. Надеждите и очакванията са, че качеството на доказването ще се подобри.

Следващият голям препъникамък пред престъпленията по служба е т.нар. специална цел. Тя е от голямо значение при доказването, защото именно специалната цел ги отличава от дисциплинарните и административните нарушения.

По-простичко казано, трябва да се установи, че министърът не е изпълнил служебните си задължения, защото съвсем съзнателно е искал да навреди на някого или да получи облага било за себе си или за друг. Това се доказва супертрудно, почти е невъзможно и много често се явява една от основните причини за оправдателните присъди. „Как се доказва, че даден министър е подписал заповед, защото е искал да направи услуга на приятел, очаква да вземе едни пари от някого, иска да съсипе държавно предприятие, за да просперира частно дружество, или просто я е подписал от незнание или е бил подведен от подчинените си“, коментира магистрат.

По въпроса за специалната цел спокойно може да се каже, че важи известната максима колкото юристи, толкова и мнения. Съдебната практика също не е еднопосочна.

Една част от съдиите застъпват тезата, че за да се обосноват изводите за субективните представи на извършителя на престъплението по служба, е достатъчно да са събрани обективни фактически данни за поведението му и механизма на извършване на деянието. Според тях самите действия или бездействия по служба позволяват да се изведе преследваната цел.

Други съдии са на мнение, че се изискват не само доказателства за незаконното поведение по служба на конкретно длъжностно лице, но и такива, които установяват взаимоотношенията му с потенциално облагодетелстваният или увреден от него. Тоест да има доказателства, че го прави заради някого или иска да навреди конкретно на друг. Тези магистрати изискват преки доказателства, че допуснатите нарушения не са случайни и изолирани или резултат на просто стечение на обстоятелствата.

Заради разнопосочните виждания, които обаче са съществени за делата, главният прокурор Сотир Цацаров поиска ВКС да образува тълкувателно дело, за да излезе с общо становище. Съдът отказа с мотива, че при престъпленията по чл. 282 трябва да се докажат всички елементи – от обективна и субективна страна.

Друг проблем пред тези разследвания е, че често заради тяхната сложност продължават дълго време. Тогава обаче спомените на свидетелите, които са обикновено от държавната администрация и работят с десетки документи, избледняват.

Някои от изводите важат с пълна сила и за втория текст, по който най-често обвиняват министрите – безстопанственост. И тук с пълна сила може да се каже, че разпоредбата е много стара и изобщо не е адекватна на настоящите реалности.

Чл. 219 също е бланкетна норма и за да бъде юридически издържано обвинението, трябва да се опише какво значи „неположил достатъчно грижи“ по ръководенето и стопанисването на поверенfто му имущество.

Другият проблем, с който се сблъскват делата срещу министри, е, че решението може да е взето от колективен орган. По въпроса дали тогава длъжностното лице носи наказателна отговорност, има противоречива практика и няма тълкувателно решение. Първоначално практиката е еднопосочна, че щом колективен орган е взел решението, никой не може да носи наказателна отговорност, защото тя е лична.

През годините обаче се появяват и други решения срещу длъжностни лица, в които те са действали като член на колективен орган. Според тях, ако с конкретни действия е нарушен законът, няма проблеми длъжностното лице да бъде осъден,о макар и да е член на колективен орган.

Не на последно място трябва да се каже, че по делата срещу министри се явяват изключително подготвени адвокати, които познават всички пукнатини в законодателството ни.

Но не само през последните 20 г. страната ни няма кой знае какъв успех по делата срещу министри за корупционни престъпления. По времето на комунизма са осъдени само двама зам.-министри – на външните работи и на външната търговия – Живко Попов и Георги Нанев Вутев по дело във връзка с фонд „13 века България“.

Преди 9 септември 1944 г. министрите са съдени от т.нар. Държавен съд. На 3 юни 1903 година съдът дава осем месеца затвор на Тодор Иванчов, Димитър Тончев и Васил Радославов, но присъдата не влиза в сила, тъй като те са амнистирани от 13-ото обикновено народно събрание.

Вторият Държавен съд през 1911 г. съди министри от правителствата на Рачо Петров, Димитър Петков и Петър Гудев, но е разпуснат преди присъдите. Третият е свикан на 12 януари 1920 г., като първоначално обвиняеми са министри от кабинета на Васил Радославов, управлявал по време на Първата световна война. След референдум през 1922 г. обвинението е разширено и в него са включени правителствата на Иван Гешов, Стоян Данев и Александър Малинов. Най-тежката присъда – доживотен строг тъмничен затвор, получават шестима осъдени – Васил Радославов, Димитър Тончев, Петър Пешев, Христо Попов, Петър Динчев и Добри Петков, които са амнистирани през 1924 г.

Тепърва предстои да видим дали в близките години ще има министър в затвора.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar