Не замеряйте прокурорите по пътя

към тяхната голгота, защото утре

всеки, дори президент или премиер,

може да се окаже в ситуация, в

която се моли независим магистрат

да решава съдбата му, казва в коментар за „24 часа“ юристът и дългогодишен апелативен прокурор на Пловдив Росен Димов

Неизбежната отбрана постави изведнъж крайно неизбежни въпроси извън конкретния казус „Държавата против д-р Иван Димитров“.

Много „експерти“ се изказаха, едни предрешаваха случая, други политици го яхаха, трети – малцинство, призоваваха за търпение, но единственото

изцяло

рационално беше

мнението на един

журналист

Слави Ангелов,

известен със задълбочените си и професионални проучвания за престъпността. Това не е учудващо, защото тази професия усеща най-точно какво одобрява или не обществото.

Да, народът протестира, защото се отъждестви с Лекаря. Той се видя в лицето на този средностатистически гражданин, семеен, упражняващ прекрасна професия, пострадал от предишни престъпления. За българина

Лекарят за една

нощ се превърна

в отмъстителя,

убил многократно осъждан крадец, дошъл да тършува за пореден път в дома му.

Всички други детайли останаха на заден план. Просто хората искат защита и правосъдие, дори и най-първобитно.

Повече от ясно е, че държавата от 30 години изцяло абдикира и не е в състояние да защити своите граждани от т.нар. битова престъпност – кражби, грабежи, хулиганства. Превърнахме (който може) домовете си в крепости – решетки, охранители, техника, и дадохме хляб на стотици охранителни фирми. Въпреки това кражбите се увеличават.

Какво да кажем за хората, които нямат финансовите възможности сами да се пазят. А те са хиляди по селата и градовете, изправени срещу мощни банди, сформирани на етнически признак или с гръмки имена като Нинджите например.

Страхът е повсеместен –

да не влязат и

ограбят имота ти,

да изчезне колата

или да я разбият,

да нападнат теб и

децата по светло

И когато държавата я няма вече 30 години, а всяко правителство чертае планове как ще се справи с битовата престъпност, идва желанието сам да отмъстиш. Защото липсват превантивни мерки, официалната разкриваемост -25%, а според мен е чувствително по-малко, а да се връща откраднатото никой не е чул. Така се оказваме на крачка от саморазправата, от Дивия запад и опасността, че рано или късно ще избухнат сериозни неовладяеми етнически сблъсъци.

След въпроса правилно ли протестират хората в защита на лекаря, следва въпросът за закона.

Едно от решенията е законодателят да разбере, че при тази реална действителност трябва да създаде и реални механизми, които да дават право на самозащита и точно да определят в по-широк кръг границите ѝ.

Сегашните закони, каквото и да говорят някои експерти, основно адвокати, са доста остарели, доста общи и витиевато написани. Те дават само частични отговори на реалността. Те са доразвити със съдебни тълкувания, които по принцип не е редно да дописват закона. Повече от ясно е, че се нуждаем от нов прочит, точен, ясен и всеобхватен.

Добрият закон е

този, който не се

нуждае от

съдебно

допълване,

а сам по себе си не оставя място за умуване и казуистика, на която юристите сме майстори.

Опитът от 1997 г., направен по инициатива на вътрешния министър Богомил Бонев, беше добър, макар и законодателно като техника сбъркан, но случилото се с него – достатъчно поучителен. Министър

Бонев поиска

тогава да се

конкретизира

кога няма

превишаване

пределите на

неизбежната

отбрана

Помните ли времетона 1997 г.? Когато мутрите управляваха улиците, а държавата беше изключително слаба, най-слаба през тези 30 години демокрация, и хората започнаха сами да се отбраняват.

Парламентът тогава създаде закон и след това Конституционният съд го отмени. Вярно е, че законите вървят след реалния живот, но това по принцип е израз на законодателна импотентност и недалновидност.

Народният представител, гласувал закона, и тези, които го прилагат, трябва да са наясно, че в реалността

човекът, който се

самоотбранява, е

подложен на

неимоверен

стрес и не мисли

в този момент за

адекватност на

защитата,

за тънкия момент кога нападението е приключило и за всички юридически тънкости, предмет на нескончаеми съдебни спорове.

Когато няма защита от държавата, човекът просто брани себе си, имота си, близките и в главата му е само да е уверен, че противоправното нападение е приключило безвъзвратно. Как това ще се формулира точно в закона, е работа на цялата армия политици, законотворци, експерти, хранещи се от неговите данъци.

Третият въпрос, за който сега гузно се мълчи, е за обществения натиск по какъвто и да е повод срещу правосъдието.

Правосъдието трябва да е независимо и това е в интерес на всеки демократично настроен гражданин.

Правосъдие и

разследване под

натиск –

политически,

административен,

чрез митинги и

викове, не е

правосъдие

Вярно е, за съжаление, че този начин на граждански протест все повече се налага като резултатен в последните години, но нека оставим това за другите две власти.

Задачата на магистрата е да открие ако не абсолютната, то поне обективната истина. А тя в повечето случаи не е красива и не е това, което се формира в главите ни според собствените ни желания, предположения или недоволство срещу политическата система. Магистратът работи само на база доказателства и от там – подкрепени с тях истини.

Може да допуснем протести само като общо недоволство от цялото състояние на съдебната система и тези протести са добър коректив, когато са заради това.

В Пловдив обаче

се казаха тежки

думи за

недоверие към

прокурорите. И

това не беше

справедливо

Тези хора, които запазиха мълчание, три дни работеха неуморно. И то по време на националния празник 3 март, когато три дни цялата държава почиваше.

Критикуват ги за

мълчанието, но

те не се

занимават с

пиар,

а могат да говорят само на основата на доказателствата, които са събрали, и в никакъв случай общи приказки. Имаше намерен на улицата труп, с огнестрелни рани и евентуален извършител и всичко първоначално сочеше за убийство. Те нямаха друг изход и законът им вменяваше тяхното поведение.

Да, можеха да кажат „Работим, правим нещо“, но с оглед доказателствата, които трябваше да се осигурят, това едва ли е правилният път, а и какво от това – всъщност да работят е тяхно задължение.

Наблюдаващият прокурор има около 30 г. стаж и е водил не едно тежко дело, включително и забравеното дело за Коматевските убийци. Когато е под натиск и той като всички, не е застрахован, че ще вземе правилното решение, а не това, което се иска на хората.

Каква е истината и колко е правилно обвинението, един ден, ще вземе решение съдът. Боли обаче, когато хора от правната общност с опит, без да имат реални факти и доказателства, се упражняват на гърба на прокурорите. Защото не могат или не искат да замълчат, не могат или не искат да обяснят на медиите – нека изчакаме да мине законовият срок, нека имаме база обективни данни, а не предположения и публикации, и тогава ще говорим. Впрочем в интерес на истината имаше и такива гласове, но те потънаха в общата еуфория. На хората, които протестираха, не може да се сърдим заради тяхното общо разочарование и недоверие от живота и държавата. Силата на магистрата, неговата голгота е именно да вземе законовото, макар и не обществено популярно решение и колкото да не им вярваме, дайте им шанс да извървят правилно този път, без да ги замервате по него.

Защото нито един българин – лекар, учител, депутат, министър не е застрахован, че няма да попадне под ударите на закона и да се моли магистратът по неговия случай да отсъди правилно.

Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика

Коментирайте

avatar