Защо защитата на личните данни не пречи на качествената журналистика?
Отговорните медии и
сега търсят баланс
между свободата на
изразяване и зачитането на
персоналното пространство
Свободата на изразяване е чувствителна тема не само у нас. Тя е основно право, което трябва да се отстоява всеки ден. По тази тема обаче се говори повече емоционално, отколкото рационално. Повече абстрактно, отколкото с поглед към действителността. Този тип говорене се получи и в коментарите за последните промени в Закона за защита на личните данни и последвалото вето на президента в частта, която се отнася за работата на медиите.
Разгърнете който и да е било вестник, влезте в сайтовете и ще видите, че и към този момент, близо година след влизането в сила на Европейския регламент за защита на личните данни (GDPR), публикациите изобилстват от лични данни. Промените в нашето законодателство са реакция на този регламент.
В края на миналата седмица прочетох, че депутатът от БСП Славчо Велков е претърпял операция във ВМА. Публикацията съдържаше две обстоятелства, които попадат в характеристиката на лични данни – неговото име и донякъде диагнозата.
Сайтовете, включително и този на „24 часа“, които оповестиха тази информация, уточняваха, че самият депутат е съобщил за лечението си в своята фейсбук страница. Не знам дали колегите журналисти са се съобразили с т. 3 и т. 7 от ал. 2 на чл. 25з, който е в епицентъра на президентското вето. Тук са изброени 10-те критерия, на базата на които журналистите да преценят баланса между свободата на изразяване и правото на информация, от една страна, и правото на защита на личните данни, от друга.
Критерият, визиран в т. 3, е: „обстоятелствата, при които личните данни са станали известни на администратора“. Точка 7 пък гласи: „отчитане дали субектът на данни с действията си е допринесъл за разкриване на свои лични данни и/или информация за личния си и семеен живот“.
Всички, които по един или друг начин имаме отношение към медиите, знаем колко важна е бързината на излъчване на една информация. Но тя не трябва да е за сметка на точността и коректността.
Убедена съм, че това е причината името на загиналия при сбиването в Кюстендил в неделя сутринта да не бъде оповестено веднага. То се появи часове след инцидента в десетки медии, включително и със снимка. За мен няма съмнение, че това не е нарушение на регламента, тъй като в случая е отчетен превес на обществения интерес. Това ще открием в критерия в т. 5 от чл. 25з: „значението на разкриването на лични данни или общественото им оповестяване за изясняването на въпрос от обществен интерес“. Без съмнение в изясняването на всички обстоятелства около убийството на Валери Дъбов доминира публичният интерес.
Аналогичен е примерът с отразяването на пътния инцидент, при който загина колоездачът Евелин Дуков от Царево. В публикациите присъстват не само имената на жертвата и подсъдимия за катастрофата – Владимир Колев, но и техни снимки. Разкриването на самоличността на обвиняемия за престъплението не е в колизия с неприкосновеността на личното му пространство, тъй като то е свързано с изясняване на въпрос от обществен интерес. Що се отнася до самоличността на жертвата, неговите роднини сами са предоставили снимки на медиите. Това е част от подета кампания за по-строги наказания за пияни шофьори.
Правото на информираност и свободата на изразяване трябва да се отстояват и това е една от основните задачи на неправителствените организации, но всяването на празни страхове е също толкова опасно, колкото и посегателството върху тези права. Представянето на регламентирането като забрана е неточно и тенденциозно.
Европейският регламент за защита на личните данни всъщност търси помиряване между две равностойни права: от едната страна е правото на всички нас да бъдем информирани и да се изразяваме свободно, от другата страна – правото ни да запазим личното си пространство. А това означава, че нито едно от тези права не може да доминира над другото.
Нека да обърнем казуса. С какво се постига по-голяма защита на свободата на изразяване с премахването на 10-те критерия в ал. 2?
Базовото изискване за зачитането неприкосновеността на личния живот остава в ал. 1 на същия член: „Обработването на лични данни за журналистически цели, както и за академичното, художественото или литературното изразяване е законосъобразно, когато се извършва за осъществяване на свободата на изразяване и правото на информация, при зачитане на неприкосновеността на личния живот“.
И тук изниква въпросът какви са границите на „неприкосновеността на личния живот“. Предложените от законодателя критерии дават възможност да се намали субективният момент в преценката. Според комисията са изведени от практиката на Европейския съд по правата на човека, на Съда на Европейския съюз в Люксембург и българския Конституционен съд. Те не са контролен лист по думите на председателя на Комисията за защита на личните данни Венцислав Караджов. Аз бих допълнила: те са ориентир за по-правилна преценка.
В отговорните медии прилагането им е професионален принцип и установена практика, а неспазването им от други медии ги поставя в неравностойна ситуация.
Ако някой трябва да се притеснява от тези текстове, това се колеги или по-скоро „колеги“, които търсят изява в жълтия регистър и които оповестяват лична информация заради самата лична информация. На тях тезата за помиряване между правото на информираност и правото на защита на личните данни може да звучи като цензура, защото амбициите им стигат да това да разровят нечие чуждо бельо в името на няколко клика повече. Или пък с друга цел.
Журналистиката е огромна отговорност със или без закон. Медиите имат права, но и задължения. Липсата на правила е по-опасно. Когато има регламент, неговото спазване е гаранция за защита на самите медии.
В публичното говорене за законопроекта често се пропускат два много важни акцента: Първо, Комисията за защита на личните данни работи по жалби. Дори и да има нарушение, ако то не бъде последвано от жалба, няма казус, няма последваща процедура. По данни на комисията в периода 2002-2018 г. от 15 хил. жалби едва 90 са срещу медии, от тях уважени са около 10%. Статистиката е категорична за това какъв е трендът. Скоро ми зададоха въпрос дали медията, в която работя, ще свали и мои публикации с имена на кметове, които са били разследвани. Първо, нямам информация някой кмет да е пуснал жалба до комисията за това. Но дори и да пусне, това не задължава медията да се съобрази с него автоматично. А личното ми убеждение, при това съобразено със закона, е, че станал ли си кмет, както и народен представител, трябва да приемеш, че името ти и други лични данни ще са в медиите, за добро или лошо. Особено ако има разследване във връзка със заемания пост.
Вторият акцент: решенията на Комисията за защита на личните данни подлежат на двуинстанционен съдебен контрол. Т.е. има тройно сито преди окончателното становище дали е нарушен балансът между двете равностойни права. Самият факт, че срещу текстове от закона се противопоставиха организации, които не присъстваха на работните групи за подготовката на промените в Закона за защита на личните данни, е меко казано, непрестижно за тях. Законът бе приет на първо четене през есента. Най-малко тези организации трябваше да се информират за процедурата и за възможностите да участват в обсъжданията. А не да се включат в 12 без 1 минута.
И за финал: нека си зададем въпроса дали правозащитни организации, включително и такива, които се афишират като защитници на свободата на словото, не изкривяват информация, за да създадат допълнителни аргументи за своето съществуване. Наскоро прочетох, че според „Репортери без граница“ убийството на Виктория е „подозрително“.
След толкова сериозно разследване и толкова много изнесени данни от него.
Ако нашето 111-о място в тяхната класация за свобода на словото се формира на базата на такива преценки, аз лично си задавам въпроса доколко обективна е тази класация.
Тази публикация е част от ежедневния преглед на печата на правна тематика
Коментирайте